Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Мейрък (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Shan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-54-4 (ч.1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-55-2 (ч.2)

История

  1. — Добавяне

Лятото на 1950 година
Пекин

Хуайшан Хан се върна от Хонконг като герой. Ако е бил там, разбира се. Защото, преди да замине, подхвърли на Зи-лин, че може би ще стигне чак до Тайван.

При заминаването си беше изключително загрижен за здравето на Сен-лин, но след завръщането, си изобщо не попита за нея, а дори и не благодари на Зи-лин за положените грижи. Държеше се така, сякаш изобщо не беше му искал подобна услуга.

Първите си часове в Пекин отдели за рапорт пред Ло Джуи-чин, а после и пред Мао. След това показа медала, с който го беше наградил Мао, „на малка, но изискана церемония“.

А Зи-лин неволно се запита защо не са поканили и него на тази „изискана церемония“.

Сен-лин попита с какво съпругът й е заслужил отличието, а Хуайшан Хан отвърна, че няма право да говори за това. След вечеря двамата със Зи-лин излязоха да се разтъпчат в градината и нещата се изясниха.

— Спасих живота на другаря Мао — обяви тържествено Хуайшан Хан. Щеше да се пръсне от гордост. А Зи-лин изпита чувството, че са го зашлевили през лицето. Конфуций казва, че гордостта е присъща на недостойните и влиза в противоречие с петте основни човешки добродетели: справедливост, великодушие, любезност, вярност и мъдрост.

— Едва ли е нужно да биеш камбаната — поклати глава Зи-лин.

— Защо? — сви рамене Хуайшан Хан. — Колко души могат да се похвалят с подобен акт? Малцина!

Още преди заминаването на Хуайшан Хан в чужбина Зи-лин беше забелязал, че този човек започва сам да отговаря на въпросите, които задава.

— Още една причина да си мълчиш — поклати глава той.

— Не, не! Трябва да забравим този начин на поведение! Сегашният момент е славен, изпълнен с патриотизъм. Ние навлизаме в Корея, лозунгът на цялата страна е бий американеца, помагай на корееца! И той стига до сърцето на всеки човек!

Зи-лин замълча. Не обичаше фалшивия патос и пропагандната шумотевица. Предпочиташе да мисли за обикновените хора такива, каквито са — болни и уморени, все още неизлекувани от раните на дългата и изтощителна война. Беше готов да се обзаложи, че нито един от тях не би приветствал новите бойни действия. После си напомни, че сам беше агитирал за тази война, виждайки ясно политическата необходимост от нея. Но това не означаваше, че я харесва. Просто се примиряваше, че сегашните допълнителни страдания ще допринесат за светлото бъдеще на Китай. Разбира се, ще има нови убити и ранени, стотици семейства ще бъдат почернени. Въздъхна с тръпка на ужас, питайки се докога ще издържи на стенанията на духовете, които постоянно звучат в съзнанието му.

Смъртта отдавна заемаше място в кошмарите му, костеливите й ръце прегръщаха Атена и Май, не му позволяваха да ги доближи. Вече беше свикнал да разговаря с духовете на бившите си жени, това особено често му се случваше насън. Тези разговори бяха балсам за изстрадалата му душа, помагаха му да върви напред. Но напоследък му се присънваха все по-рядко и той страдаше от липсата на тази малка утеха.

На тяхно място се появиха призраци с грозно разчекнати усти и ухилени демони, той постепенно започна да се страхува от съня. Стоеше буден колкото може, отказваше да се отпусне в леглото и обикновено заспиваше на стола, с книга в ръце. Тогава му се присънваше онази страшна пролетна нощ, в която се озова надвесен над бездънния Кладенец на духовете. Умираш и пак умираш! Събуждаше се рязко, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, очите му напразно търсеха някаква следа от натрапчивия сън върху бялата стена…

Но вилата беше празна, както винаги той беше единствената жива душа в нея.

— Народът се нуждае от нови директиви, от практическо приложение на енергията си — продължаваше да говори Хуайшан Хан. — Той трябва да вложи всичко в победния изход на Корейската война, а и на войната, която водим тук… Предстои ни много работа, другарю Ши. Ние сме тези, които ще променят света. Задачата е трудна, за нейното изпълнение се изисква самоотверженост от всички нас…

— Но ни трябват и пари — опита се да го отрезви Зи-лин. — Добрите намерения няма да ни донесат нищо, ако не намерим пари за финансиране на реформите, замислени от Мао. Те няма да дойдат от нашата икономика, просто защото такава не съществува. Едва изхранваме населението и не можем дори да си помислим за изграждане на тежка промишленост. Макар да знаем, че без нея едва ли ще оцелеем… — Как ли щеше да ни плати дълга си Сталин, ако все пак спечелим войната в Корея? — запита се той. Имаше мрачното предчувствие, че ще получат далеч по-малко от това, на което се надяват в момента.

— Пари… — въздъхна замислено Хуайшан Хан. — Навсякъде трябват пари, в министерствата само за това се говори…

— Човек ще си каже, че се превръщаме в капиталисти — усмихна се Зи-лин, но приятелят му остана сериозен.

— В това няма нищо смешно — поклати глава той. — Силни врагове се стремят да проникнат в ешелоните на властта. Нима не знаеш, че всички те са с капиталистическа ориентация?

— О, все още не съм си подал оставката — усмихна се иронично Зи-лин. Но мислите му бяха насочени към руснаците. Защото беше убеден, че Москва, а не Вашингтон, ще бъде главният враг на Китай в близкото бъдеще. За Сталин и онези, които ще поемат политиката на железен юмрук след него, съществува само една форма на комунизъм. Всяко отклонение от нея ще бъде третирано като ерес и потенциална заплаха за съветската хегемония. Защото Москва е твърдо убедена, че именно тя ще излезе победител в идеологическата война.

А за руснаците пътят на Мао е по-опасен от капитализма. При отношенията с Вашингтон всичко е ясно: сочат с пръст капиталистите експлоататори и се обявяват на страната на бедната работническа класа. Но с Китай не е така. Тук поляризация между бедни и богати няма, отношенията са по-трудни за дефиниция, по-деликатни. А Зи-лин отлично знаеше, че руснаците хич ги няма по тази част.

Обади се кукувица, после млъкна. Над високите стени на градината проблясваше последното сияние на деня. Цикадите подеха вечерния си концерт. Разцъфналите пеонии, които Сен-лин с удоволствие поддържаше всеки ден, насищаха въздуха с прекрасен аромат.

— Хубаво е да си герой — промълви Хуайшан Хан. — Страната по време на преход се нуждае от своите герои…

Каза го така, сякаш искаше да убеди сам себе си. След като се включи в органите на Държавна сигурност, той беше натрупал доста голяма доза самочувствие. Зи-лин си спомни за един от неотдавнашните си разговори с Мао.

Налага се да разчитаме все по-силно и по-силно на Министерството за обществена сигурност, беше казал Председателят. ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ, поправи го Зи-лин. Да, можем да го наричаме и така, съгласи се Мао, а Зи-лин открито добави: Не одобрявам терора, независимо под каква форма се проявява той. Това ли беше причината да го изключат от малката интимна церемония по награждаването на Хуайшан Хан?

— Как точно си спасил живота на Мао? — рязко попита той.

Хуайшан Хан извади цигара от инкрустирана сребърна табакера и почука върха й в капачето. Табакерата беше чуждестранно производство.

— Откъде я взе?

Хуайшан Хан не чу въпроса или просто предпочете да не отговаря. Пъхна табакерата в джоба си и запали. Изпусна няколко кръгчета дим и проговори едва след като се увери, че контролира темпото на разговора:

— В Хонконг разкрих заговор за покушение срещу Мао. Това всъщност беше основната ми задача, поставена от министъра на Държавна сигурност. „Ти си единственият, на когото можем да поверим изпълнението на тази трудна задача“, каза ми на тръгване Ло Джуи-чин.

Зи-лин не беше впечатлен. Хуайшан Хан лъжеше, тъй като сам Мао сподели, че лично той го е изпращал на последните мисии, включително и тази, за която ставаше въпрос. Защо стои тук с мен ме засипва с лъжи, запита се Зи-лин. Защо не е вътре, при жена си, която не е виждал повече от два месеца?

Хуайшан Хан продължаваше да пуши, цигарата висеше залепнала на долната му устна.

— Нашето разузнаване беше получило точни сведения — продължи след кратка пауза той.

— А ти се върна победоносно, за да получиш наградата си — жлъчно подхвърли Зи-лин.

— При това с компания — усмихна се онзи. — Доведох и врага със себе си.

— Врагът ли? Какъв враг?

— Капиталистът, който е организирал покушението срещу другаря Мао. Той е мой пленник.

 

 

— Можеш ли да видиш океана? Аз обхващам цялата му безбрежност, виждам лунните лъчи по повърхността на водата, усещам с душата си всеки проблясък. Топъл като пламък от пожар…

Сен-лин отвори очи и ги спря върху лицето на Зи-лин.

— Виждаш ли го? Виждаш ли океана?

— Не.

— Но защо? — учудено промълви тя и насочи поглед към плътната сянка на бамбуковите дръвчета. Дланите й се извърнаха нагоре, пръстите и останаха здраво преплетени с неговите. — Мислех, че ако се докоснем… Ако сме свързани по някакъв начин, ти също ще можеш да го видиш…

— За съжаление не мога, Сен-лин — поклати глава Зи-лин. — Това си е твоя дарба, а не моя…

— Не, наша е — твърдо отсече тя. Спомни си как се отваря душата й, докато се любят, беше убедена, че е достатъчно силна за създаването на здрава, дълбоко интимна връзка между тях. — Сигурна съм в това. Преди да те срещна, изобщо не притежавах подобни видения…

— Искаш да кажеш — преди да те заведа при Фаз-хан.

Клепачите й потрепнаха при споменаването на Чернокапеца. Колко е крехка, рече си Зи-лин. С крехко тяло и стоманен дух. Тази комбинация съществуваше единствено в изящните порцеланови статуетки и вази на древните китайски майстори. Красотата притежава своя собствена сила.

— Не — промълви Сен-лин. — Не отричам това, което се случи с мен през онази нощ. Отлично зная какво измъкнаха от душата ми псалмите на Фаз-хан. Духа на Ху-чао — наложницата на последния император от династията Мин…

— Злото има много имена…

— Мислиш, че Ху-чао е била само обсебена от злото и нищо повече? — вдигна вежди Сен-лин. — Не, не е било така. Душата й е била смачкана от злото, което са й причинили други хора: Злото е попило в нея. Злото е разрушило не само тялото й, но е покварило и душата й…

— Но как това зло се е прехвърлило у теб? — шеговито я погледна Зи-лин.

— Семейство Сун има дълбоки корени в миналото — отвърна спокойно тя. — Може би Ху-чао е била моята прапрабаба…

— Не съществуват доказателства, че е имала деца — възрази Зи-лин.

— Значи се е преродила в мен.

Този разговор за духове и прераждалия не му беше приятен. Будист по дух, той живееше в хармония с всичко земно, според приливите и отливите на „ки“. Те не бяха загадка за него, не притежаваха магическа сила. Те просто съществуваха. Фен-шуи — древната наука геомансия означава едно, а това — съвсем друго.

— И в двата случая злото вече го няма — поклати глава Зи-лин.

Скрита под сянката на бамбуковите клонки, Сен-лин потръпна, светлинните пробягаха по стройната й фигура, лицето й беше загадъчно.

— Да, злото го няма — прошепна тя. — Но нещо остана… Нещо ме зове… — Очите й светеха като далечни звезди. — Можеш ли да ми кажеш какво е то?

Той усещаше пламъка в очите й, сякаш хиляди миниатюрни огньове го обливаха със своята топлина. Появяваха се, изчезваха, после отново бяха тук… Звезден прах в необятната Вселена.

Зов?

Отвори уста да каже нещо, но не успя. Усети как от тялото му се излъчват странни вибрации и преминават в нейното. А оттам — към необятната океанска шир…

Къде сме?

Носеха се под повърхността на вълните, теченията се сблъскваха и смесваха. Тук животът беше различен, водата беше заела мястото на кислорода, вдишвана и издишвана с невероятно наслаждение. Телата им потръпваха, доловили призивната песен на китовете, плътта се разтопи и изчезна, водата галеше вече невидимата кожа…

После Сен-лин и Зи-лин се сляха. По нов, напълно различен начин, далеч по-интимно от преди… И той прозря, че правото е на нейна страна. Те вече не бяха същите, не бяха отделни индивиди… Бяха едно цяло; едно непознато същество: Тяхното „ки“ се сля в музиката на пълната хармония, усещането беше невероятно, наситено с аромати и прекрасни видения…

Войната в Корея продължаваше. Първите победи — бързи и фантастични, повдигнаха морала на една победена в последната война страна, международният й престиж рязко нарасна. Светът престана да гледа с пренебрежение на китайската армия, която до този момент беше инкасирала само загуби, международната общност започна да говори за новата китайска военна машина с респект и уважение.

Заедно с успехите на армията в Корея растеше престижът и на Мао Ан-йинг — първородния син на Председателя. Никой не би могъл да каже дали това се дължеше на качествата му, или някой скрито го тласкаше към върха, но младежът бързо получи място в щаба на Втора китайска армия.

Ангажирана в преки бойни действия на фронта, тази армия стана обект на масирани бомбардировки от американските летящи крепости, позициите й се превърнаха в истинско поле на смъртта. Смърт, която не жалеше никого, включително и сина на Председателя.

Тъжната новина беше съобщена На Мао веднага, но това не означаваше, че не са били взети всички необходими мерки. В продължение на часове след бомбардировката спасителните екипи се ровеха сред обгорените останки на щабния бункер, за да открият трупа на Мао Ан-йинг. Съобщението замина за Пекин едва след като останките бяха твърдо идентифицирани.

— Войната е като горчив чай — сподели по-късно Мао. — Колкото повече укрепления издигаш, толкова по-горчив е вкусът в устата ти след тяхното унищожение…

— Грешно е това, което правим…

— Така ли мислиш?

— Да.

— Тогава трябва да го прекратим.

От устата й се откъсна дълбоко стенание, главата й се притисна в гърдите му:

— Не мога.

Зи-лин погали блестящочерната й коса. Луната прокарваше сребристи нишки сред нея. В съзнанието му отново изплува безбрежната океанска шир.

— Мъжът ти интересува ли се от здравето ти?

В компанията на Сен-лин никога не назоваваше Хуайшан Хан по име.

— Вижда, че се храня и излизам на въздух — прошепна тя. — И това му стига…

— Разговаряте ли?

— Понякога…

— А… докосвате ли се? — гласът му премина в шепот.

— Питаш дали поддържаме интимни отношения?

Той безмълвно кимна.

Сен-лин опря длани в гърдите му и отлепи главата си от тях. Погледът на блестящите й очи, издължени като бадеми, се заби в лицето му.

— Отговорът ми е далеч по-важен от въпроса, нали?

Колко мъдри са понякога жените, въздъхна Зи-лин. Далеч по-мъдри, отколкото допускаме или можем да си представим.

— Ще ми повярваш ли, че няма никакво значение дали ще те излъжа, или ще ти кажа истината?

— Не.

— Но е точно така — погали го по бузата тя. — Няма никакво значение.

— Истината винаги е различна — поклати глава той. — Може би е единственото съвършено нещо в този несъвършен живот. Истината си е истина!

— Но тя не живее тук, около нас — разпери ръце Сен-лин. — Тя обитава „да-хей“ — великия мрак, който приютява духа ни. Истина е само това, което чувстваме, когато сме потънали в „да-хей“…

— Значи все пак имате интимни отношения!

— Ти нямаш право да ми задаваш такъв въпрос!

— Нямам право ли?

— Не ти, а той е мой съпруг.

— Жестоко е да го кажеш…

— Но това е истината. Тя е богинята, пред която се кланяш, нали? — пръстите й пробягаха по лицето му. — Не искам да те наранявам, но ти сам го правиш…

— Няма друг начин — затвори очи Зи-лин.

— Е, да — въздъхна тя. — Защото искаш да откриеш истината на всяка цена.

„Права е, въздъхна в себе си Зи-лин. Истината действително е богинята, на която се кланям. Няма смисъл да я обвинявам за собствената си нестабилност.“ Напрегна воля и се опита да прогони гнева от душата си.

Когато отвори очи, в съзнанието му се появи сребърната табакера на Хуайшан Хан. От известно време насам непрекъснато мислеше за нея, не можеше да се отърве от чувството, че някъде я беше виждал…

Хвана ръката на Сен-лин, отново си напомни, че истината е единствената му господарка, после промълви:

— Искам да направиш нещо за мен.

 

 

Измина повече от седмица, преди тя да изпълни желанието му. За няколко дни Хуайшан Хан отсъстваше от града и табакерата остана в джоба му. Освен това той винаги я държеше под око, дори когато се намираше в дома си. В крайна сметка Сен-лин успя да я измъкне, но трябваше бързо да я върне на мястото й.

Табакерата беше западно производство. Зи-лин употреби доста усилия, докато я склони.

— Той е мой съпруг, а ти искаш да го предам — бяха първите думи на Сен-лин.

— Ти вече си го предала — отвърна Зи-лин.

— Защо искаш това? Той е най-добрият ти приятел. Такива неща не се правят между приятели…

Зи-лин се огледа. Бяха скрити в сянката на бамбуковата горичка, над градината светеше лунният сърп. Също като през първата им вечер…

Мислеше за това, което бяха сторили на Сен-лин комунистите. Дали Хуайшан Хан знае какво й се е случило, докато е била в ръцете на бившите му господари? Не, едва ли. Тя няма причини да му каже, а и той никога не би я попитал.

— Сега не мисля за приятелството — тихо, сякаш на себе си, промълви той. — Мисля за Китай. Преди известно време каза, че истината е моя богиня. Е, признавам, че си права… Но истината в името на Китай. С готовност бих жертвал живота си за тази истина!

— Защо се опасяваш относно бъдещето на Китай?

Ох, как да й обясни? Как да й каже, че вярва в мисията си на Небесен пазител на тази страна?

— Този, който държи в ръцете си Китай днес, утре може би ще държи и цяла Азия — тихо отвърна Зи-лин. — Ако Китай допусне грешка, ако управлението на страната попадне в ръцете на недостойни люде, последиците ще бъдат страшни. Китай е огромна страна, с население над един милиард. Поеме ли по предначертания път, нищо не може да я спре… Инерцията й е страхотно силна, инерция на титан.

— Китай се нуждае от пазител… Някой, който да осигури постъпателното й развитие. Да оцелее, да просперира и едва тогава да стане велика сила… Това може да стори само Джиан.

Сен-лин продължително го изгледа, после прошепна:

— Ти?

— Върша това, което трябва.

— Но как? Не можеш да надникнеш в бъдещето!

— Не мога — призна той. — Работя на тъмно, доверявам се на инстинкта си.

— Значи допускаш грешки и после съжаляваш за тях…

— Случва се и това — въздъхна той. — За съжаление е неизбежно.

Пръстите й пробягаха по вътрешната страна на ръката му и се увиха около китката.

— Вече няма да бъде така… — думите й бяха почти неуловим шепот. — Няма!

— Какво?

Лицето й беше толкова близо до неговото, че в ноздрите го удари сладката й миризма — нещо средно между аромата на жасмин и мед.

— Ти притежаваш, „да-хей“… И двамата го притежаваме… Великия мрак…

— Искаш да кажеш, че с негова помощ ще виждаме в бъдещето?

— Може би — тихо прошепна тя.

— Означава ли това, че ми донесе сребърната табакера на мъжа ти под влиянието на „да-хей“? — усмихна се той.

— Да — кимна тя, напълно сериозна. — Точно това означава!

— Но, Сен-лин! Това вече е прекалено!…

— Слушай! — стисна китката му тя, а гласът й натежа от възбуда. — Моля те да не го правиш. Моля те да не искаш това от мен!

— Но защо? Ти спокойно би могла да откажеш, нали?

— Не мога!

— Значи нищо не можеш да ми откажеш! — каза го шеговито, но не се получи. Гласът му беше прекалено напрегнат.

— Почти — прошепна тя и се притисна до гърдите му. Сърцето й пърхаше като на подплашена птичка. Той механично я стисна в прегръдката си, сякаш искаше да я предпази от нещо… Но от какво? — Ти търсиш истината и аз трябва да ти я предоставя…

— А после?

— Този път би било далеч по-добре, ако я оставиш на спокойствие… Нека спи там, където е…

— Защо? Какво знаеш за тази табакера?

— Нищо! — проплака тя и се вкопчи в него. После изведнъж добави: — Виждам…

— Какво виждаш?

Тя се разрида, ситните й бели зъби потънаха в рамото му.

— Сен-лин… — отмести я от себе си той. — Какво виждаш?

— Краят — тихо отвърна тя и тялото й се разтърси от могъща тръпка.

После, вярна на думата си, тя предаде Хуайшан Хан. Донесе табакерата му на Зи-лин.

— Времето ни е малко — задъхано каза Сен-лин, появила се в бамбуковата горичка. — Хуайшан Хан току-що се прибра отнякъде. Спи, но за вечеря ще се събуди… — От начина, по който го каза, Зи-лин остана с впечатлението, че всичко това и се струва като детска игра. Спомни си за някаква приказка от детството, май беше американска… „Джек и Бобеното зърно“. В нея май имаше герой, който прилича на Хуайшан Хан. Великанът-човекоядец…

Пое табакерата от ръцете й и започна да я разглежда. Филигранното капаче блесна под лъчите на залязващото слънце. Вече беше сигурен, че му е позната. Но откъде?

Обърна я, прочете търговския знак на дъното. Беше произведена в Съединените щати. По гърба му пробягаха хладни тръпки. През цялото време беше очаквал, че табакерата е, английска изработка.

Отвори капачето. Острите руски цигари на Хуайшан Хан бяха притиснати от тънка сребърна пластинка. Нещо от вътрешната страна на капака привлече вниманието му и той го наклони в подходящ ъгъл към светлината.

Инициалите бяха изписани с твърди, ясно очертани английски букви: Р.М.Д.

Изведнъж всичко му стана ясно. Вероятно с помощта на „да-хей“. Разбра защо го беше лъгал Хуайшан Хан за своята мисия, защо не отговори на въпроса му за табакерата. Но най-ужасното беше, че разбра кого е довел приятелят му тук, като добитък на заколение… Човека, който според Хуайшан Хан, беше организирал заговор за атентат срещу Мао.

Болката в сърцето му беше толкова остра, че главата му бавно клюмна. Челото му докосна капачето на сребърната табакера, чуждестранно производство…

 

 

Тропотът на ботуши звучеше навсякъде, из цялата огромна страна. По улиците на Пекин и Шанхай, из провинциите Кантон и Юнан, по бреговете на великата Яндзъ…

Нощите се превърнаха в кошмар. Всички се ослушваха за проскърцването на метални налчета по стълбите, последвано от грубо блъскане по вратата и изкрещяна на висок глас заповеди: Всички се гушеха в леглата си, докато отвеждаха съседите им и без никакви обяснения ги натикваха в полицейските коли.

Никой от поданиците на великата страна не разбра кога и как дойде терорът, преди да усети могъщите му пипала, простиращи се надлъж и шир по цялата територия на Китай.

Хуайшан Хан организира доброволчески отряди във всеки град. Обикновено наброяваха стотина души — все предани на новата власт люде. Същото стана и в провинцията. Дори и най-забутаните селца имаха своите революционни отряди. По идея на своя създател те бяха необходими за контрол над огромното население на страната, между тях лесно се маскираха платените агенти на Държавна сигурност. Министерството на обществената безопасност внедри свои шпиони във всички слоеве на китайското общество. След това започна да ехти тропотът на ботуши, нощните хайки прибираха хората направо от леглата им. За повечето от тях нищо не се чуваше…

— Достатъчно е да си припомним Френската революция — промърмори един ден Мао, обръщайки се към Зи-лин. — Или, ако предпочиташ вещо по-близко — Октомврийската революция в Русия. Два конкретни прецедента на това, което става в страната ни днес…

— Все още се намираме в период на съзряване. Отхвърлихме всичко старо, прогнило и корумпирано… И на негово място градим из основи нова, коренно различна държава… Първата ни задача е да създадем мощен държавен апарат, без който промените са невъзможни и Китай завинаги ще остане един спящ великан…

— Подходът на реакцията винаги е един и същ: предизвикване на гражданска война вътре в страната, комбинирана с външна агресия. Трябва да се пазим от американците, другарю Ши. Американците са наши противници в Корейската война, американците поддържат националистите с щедри финансови инжекции, те създадоха и протектората Тайван!

— Вършат всичко това, защото се страхуват от мен, другарю Ши. Защото знаят, че без тяхната помощ националистите са загубени. Но не могат да проумеят, че и с тяхната помощ положението им е същото. Защото са се превърнали в американски марионетки и изпълняват всяка заповед на президента на САЩ. В противен случай ги заплашва спиране на помощта и пълна разруха.

Мао крачеше напред-назад като тигър в клетка.

— В страната започват да се усещат контрареволюционни настроения и това е пряк резултат от действието на националисти и американци. Съединените щати не се поколебаха да нахлуят в Корея, какво би ги спряло да сторят същото и с Китай? Това ние на всяка цена трябва да предотвратим!

— С репресии, така ли? — попита Зи-лин.

— Трябва да четеш историята на тази страна, другарю Ши — късо отвърна Мао. — Друг начин няма. Никой не се самообразова доброволно, но това е погрешно. Хората не знаят кое е най-доброто за тях. Знае го само водачът…

— И водачът го налага…

— Разбира се — кимна Мао, очевидно без да забележи сарказма в гласа на Зи-лин.

Зи-лин повика камериерката и поиска чай. Изчака да му сервират, отпи една глътка и замислено попита:

— Каква е съдбата на затворника, който Хуайшан Хан доведе от Хонконг?

— Какво?

Смущението на Мао беше явно, въпреки опитите му да го прикрие с разбъркването на чая.

— О, да… За момент забравих, че двамата с Хуайшан Хан сте много близки… — отпи глътка чай, намръщи се на горчивината, но въпреки това допълни чашата си: — Все още не сме взели решение. Обмислям как да го използвам по най-добър начин…

Интересно, каза си Зи-лин. Не беше озадачен толкова от увъртанията на Мао, колкото от това, че упорито избягваше да го гледа. Обикновено Председателят беше прям и откровен, налагаше мнението си на околните не само с думи, но и със стоманения си поглед.

— Защо проявяваш интерес към този човек? — попита Мао.

— Искам да го разпитам.

— Не мисля, че идеята ти е добра… — Нещо в чашата на Мао продължаваше да привлича неотклонното му внимание. — Той е в ръцете на Държавна сигурност, ти няма защо да се бъркаш там…

— Има защо, но може да стане само по твоя лична заповед.

— Ще обидим Ло Джуи-чин, нещата ще стигнат и до Канг Шен… — Имаше предвид секретаря на партията, отговарящ по въпросите на сигурността. — Какви обяснения мога да им дам за подобна заповед?

— Откога си толкова загрижен за хора като тях? — попита Зи-лин и с мъка удържа избухването си. — Толкова важни ли станаха? Аз съм твой личен съветник и винаги съм имал достъп до всичко, което пожелая!

— Времената се променят, приятелю — въздъхна Мао.

— Означава ли това, че и аз попадам под подозрение?

Мао само сви рамене.

Зи-лин беше смаян. Времената се променят, приятелю! Но как стана това? Защо той нищо не разбра? После се усети и тъжно поклати глава. Разбира се, че беше доловил промените. Вярно е, че бяха бавни и почти незабележими, но той беше в основата им и не можеше да не си дава сметка за тях: Би могъл да изрази протест, би могъл открито да се противопостави на полицейщината, на безцеремонното погазване на гражданските права и на безогледните арести на хора, чиято вина се определяше според степента на тяхното образование, произход и начин на живот.

Зи-лин знаеше всичко за методите на Берия и НКВД, изпитваше ужас и презрение от жаждата на руснаците за репресии, от желанието им да контролират не само живота и поведението на своите поданици, но дори и мисленето им.

Отговорността му за това, което ставаше в Китай, беше не по-малка от тази на Мао, Ло или Хуайшан Хан. Нещастните му сънародници винаги бяха страдали — от древните и деспотични императори, от тайните общности след тях, от чуждата окупация. Човек би казал, че вече отдавна са свикнали да ги мачкат, че такава е съдбата им…

Не, не! Тези мисли са ерес! Но бъдещето изглеждаше мрачно и непредвидимо. Имаше чувството, че се намира на стръмен планински склон, сам в мрака и студа, забравил къде лежи пътят към заснежения връх.

— Трябва да разпитам затворника — повтори на глас той.

— Защо настояваш за нещо, което не мога да ти осигуря? — ядоса се Мао, на лицето му се появи обидено изражение.

— Моля те в името на дългогодишното ни приятелство — погледна го в очите Зи-лин. — Не искам да изтъквам нито заслугите си за Китай, нито помощта ми лично към теб. Защото тук не става въпрос за политика и власт. Моля те само като приятел. И като такъв настоявам да ми дадеш един час за разговор със затворника.

Мао му обърна гръб и се насочи към писалището. „За пръв път раменете му са приведени“, отбеляза механично Зи-лин.

Председателят пристъпи към прозореца и хвърли поглед към бойната техника, която чакаше заповеди на площад Тянанмън. Чрез нея и само чрез нея щяха да отрежат главата на контрареволюцията, надигнала се като призрак над гроба на буржоазното минало.

— Ще вали — тихо отбеляза Мао и вдигна поглед към буреносните облаци, които пълзяха ниско над града. — Но довечера отново ще се изясни… — После, без да променя тона си, добави: — Половината от това време е твое…

 

 

— Пипнаха ме в планината — каза Рос Дейвис. — В малък лагер на около две хиляди метра надморска височина. В платата на Шан…

Шан, Бирма. А не в Хонконг, както твърдеше Хуайшан Хан.

— Бях там в продължение на шест месеца… Интересуваше ни маковата реколта…

— „Ни“?

Напуканите устни на Дейвис се разтегнаха в бледа усмивка.

— Не очакваш да ти кажа с кого съм бил там… Нали, стари приятелю?

— Защо не? — сви рамене Зи-лин. — Забрави ли, че съм мъртъв?

И двамата се засмяха при спомена за начина, по който бяха уверили генералисимус Чан и обкръжението му в мнимата смърт на Ши Зи-лин.

Но вътрешно на Зи-лин съвсем не му беше до смях. Използвайки пропуска, подписан лично от Мао, той проникна в строго охранявания затвор на Държавна сигурност с очакването да види стария си приятел Р.М.Д. — Рос Марион Дейвис, такъв, какъвто го помнеше — с буйни червеникави къдрици, яркосини очи и засмяно младежко лице.

Но вместо това се изправи срещу костелив мъж със сбръчкана кожа и кървясали очи, в които синина можеше да се види едва след по-внимателно взиране. Откритата момчешка усмивка беше изчезнала, а на мястото на дългия и прав патрициански нос имаше грозно подута и разранена топка, която изпълваше половината лице.

— Бях в Шан заради маковите полета — поясни той и Зи-лин ясно видя колко малко зъби бяха останали в устата му. — Идеята беше да проникнем там и да установим контрол…

— Над нелегалните рафинерии?

— Да.

— Какво искахте да спечелите?

— Преди всичко пари — отвърна Дейвис. — Огромни купища пари. — Седеше на груб дървен стол, закован за пода. Стискаше с обезобразени от изтезания пръсти железните пръчки, които ги разделяха. — Освен това се надявахме да установим контрол и над целия район, от който да проникнем и по-навътре…

— За да убиете Мао…

— Какво?

Зи-лин го гледаше с напрегнато внимание. Без да съзнава какво върши, той неволно започна да потъва в „да-хей“. В блестящия мрак можеше ясно да различи истината от лъжата. Около тях блестеше някакво особено, различно по цвят сияние и това му помагаше да се ориентира.

— Така каза Хуайшан Хан. Подготвяли сте заговор за убийството на Мао.

— Това не е вярно.

Дейвис казваше истината. Зи-лин кимна, извади пакетче цигари и го пъхна между решетките. Поднесе огън на приятеля си и не пропусна да отбележи облекчението, което се появи на изтерзаното му лице.

— Господи, не съм помирисвал свястна цигара от цяла вечност!

— Съжалявам, че не са марката, която предпочиташе…

Дейвис само махна с ръка. Димът излизаше на вълни иззад разранените му устни, промъкваше се между решетките и ги обвиваше в синкава мъгла.

— Дълго време бях там — продължи той, сякаш изобщо не бяха прекъсвали темата. — Цял живот… — Пушеше бавно и с открито наслаждение. — Опознах местните наистина добре… Толкова добре, че вече имам твърдо определено мнение… Ние никога не можем да установим контрол над тях.

— Хората от Шан мразят американците, руснаците също…

Дейвис му хвърли странен поглед, после въздъхна и размаза фаса си с гола пета.

— Хайде да прескочим глупостите, а? — промърмори той. — И двамата прекрасно знаем защо нито американците, нито който и да било друг не може да се задържи в онези планини…

— Кажи ми — погледна го в очите Зи-лин.

— Не ме прави на глупак — с отвращение рече Дейвис. — Мислех, че поне с теб мога да бъда откровен…

— Тогава ми се изсмей. — Очите им останаха заковани едни в други сякаш цяла вечност. — Моля те…

— Защото вие държите всичко, стари приятелю! Засаждане, прибиране на реколтата, рафиниране и разпространение!

— Аз ли? — стреснато подскочи Зи-лин.

— Ти, Мао, Хуайшан Хан… Всичките проклети китайци!

— Не ти вярвам, това е невъзможно! — смаяно прошепна Зи-лин. Но вярваше. Думите на Дейвис бяха чиста истина. „Да-хей“ ги потвърди с особеното си сияние. По лицето му се изписа дълбока загриженост: — Аз лично нищичко не зная за това!

Дейвис го погледна изпитателно, почти по същия начин, по който преди малко го гледаше Зи-лин.

— Е, може… — неохотно призна той, обърна се и внимателно скри пакетчето цигари под сламеника си. — Не знаеш кой стои зад всичко това? Не е ли Мао?

Наистина не зная — въздъхна Зи-лин. В главата му отново прозвучаха думите на Председателя: Ние трябва да извлечем полза от него… Това бяха думи на Хуайшан Хан. Властта на този човек растеше стремително, заедно с тази на Ло Джуи-чин и Кант Шенг. Това ли беше причината, или самият Мао? О, Буда!

— Я ми кажи — промълви тихо той, — успя ли да научиш името на човека, който ръководи производството на опиум в Шан?

— Нарича себе си Нага… Знаеш я — онази митологична змия на бирманците… Организацията му е известна като „Дикуи“… Това е всичко. Страхувам се, че останалото ще трябва да откриеш сам…

На устните на Дейвис се появи тъжна усмивка, в нея се долови бледа сянка от предишната самоличност на този мъж.

Зад гърба на Зи-лин прозвучаха стъпките на пазачите. Времето му изтече. Започна да се надига, Дейвис изведнъж протегна ръка. В очите му се появи страх.

— Какво ще стане с мен?

— Не зная, приятелю — поклати глава Зи-лин. Но знаеше много добре… Ние трябва да се възползваме от него…

— Ще те видя ли пак?

Зи-лин сведе очи към американеца, който продължаваше да седи на дървения стол. Изглеждаше като човек, който няма сили да се изправи. Какво ли му правят тук, неволно се запита Зи-лин. Спомни си за изтезанията, на които комунистите бяха подложили Сен-лин. Тези тук едва ли са по-различни, особено когато ги командва човек като Хуайшан Хан.

— Искам да те попитам нещо — задържа се на място той. — Беше ли агент на американските тайни служби, когато се срещнахме преди години?

Дейвис опря глава в железните пръчки. Зи-лин видя, че на мястото на гъстите червеникави кичури зееха грозни петна — сякаш косата му беше изгоряла.

— Има ли значение? — промърмори той.

— Не — Поклати глава Зи-лин. — Наистина няма.

 

 

— Той знае! — Приличаше на изплашена гълъбица, цялото й тяло трепереше.

— Важно е да си абсолютно сигурна. Знае, или само подозира?

— Знае! Сигурна съм, че знае!

Небето се обагри в разноцветно сияние, после слънцето бавно потъна зад синкавите планински върхове на запад. Двойка дъждосвирци се гмурна в последните, косо падащи лъчи, перата им проблеснаха като разтопено злато, после изчезнаха. Във въздуха се носеше аромат на бадеми и той неволно си помисли за отровни цианиди. Веднъж в живота си беше виждал как от тази отрова умира човек. Някакъв разкрит шпионин, миг преди да бъде заловен… Предпочел мигновената смърт пред мъченията и ужасната агония. Просто сдъвка една малка капсулка и всичко свърши.

— Ако наистина е така, значи трябва да заминеш — промълви Зи-лин.

— Да замина ли? — погледна с разширени очи тя. — Но къде?

— Аз ще се погрижа за теб.

— Той е мой съпруг, не мога да го напусна.

— Напротив, Сен-лин — погледна я топло той. — Ти отдавна си го напуснала.

— Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, прегърни ме!

Зи-лин разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Бузата й се притисна до неговата, косата й покри част от лицето му. А той изведнъж се запита защо изобщо беше позволил тази връзка. Знаеше, че ще се стигне до този миг, през цялото време го знаеше. За подобни връзки друг край няма.

Същевременно си даваше сметка, че не иска този край. С вълнение установи, че не е готов да се откаже от Сен-лин. Искаше да я направи щастлива. Особено сега, в този кратък миг… Имаше чувството, че по този начин ще изкупи всичките си грехове, ще освободи душата си от стенанията на мъртвите, от ужасите и несправедливостта. Че ще изкупи дори и най-тежкия си грях — напускането на Атена, майката на Джейк, изоставянето на Шен Ли — своята любовница…

Съзнаваше, че придава прекалено голяма тежест на един акт, че залага на карта щастието на друго човешко същество. Това е твърде много, но Сен-лин заемаше специално място в душата му. Нима единствено той вижда колко необикновена е тази жена? Може би има и други, но Хуайшан Хан с положителност не е между тях.

Хуайшан Хан. Това засяга и него. Хуайшан Хан тежеше като воденичен камък върху съвестта на Зи-лин. Защото без него този човек не би бил тук, терорът също би могъл да им се размине…

Усети фалша на тази мисъл още преди тя да напусне съзнанието му. Вълната от насилие не беше измислена от Хуайшан Хан, Дълбоко в сърцето си той знаеше, че тя щеше да дойде и без него.

Но този човек олицетворяваше злото, помагаше му да се разширява и процъфтява. Освен това трябваше да помисли и за онези тайнствени неща, които ставаха в Шан. Може би само планината знае кой организира събирането и разпространението на опиума, Зи-лин не можеше да повярва, че Мао има пръст във всичко това. Единствената мечта на Мао беше да се изтръгне от лапите на Москва и войната в Корея му даваше тази възможност. Една трудна, но все пак постижима цел, както го беше уверявал Зи-лин. Ако Мао печели огромни капитали от търговията с наркотици, би ли се впуснал в една толкова опасна военна авантюра? Едва ли, поклати глава Зи-лин.

От друга страна обаче Дао Джуи-чин, Кант Шенг и Хуайшан Хан печелеха авторитет и власт доста по-бързо от обичайното. Как ставаше това? Не се ли крие причината именно в Шан? Възможно, напълно възможно…

— Историята приключва точно както си знаех — ридаеше на гърдите му Сен-лин.

— Този път грешиш — поклати глава Зи-лин.

Но във въздуха продължаваше да се носи опасният аромат на горчиви бадеми. Сякаш протегна ръка и угаси луната, кадифената нощ го обви с черната си мантия. От югоизток се появиха тежки дъждовни облаци, въздухът овлажня. Барометърът стремително падаше, всичко замря в очакване на бурята.

Зи-лин използва пропуска, подписан лично от Мао. В продължение на час и половина се труди върху датата и резултатът му се стори напълно задоволителен. Затворът на Държавна сигурност изглеждаше тъмен и заплашителен. Издигаше се малко встрани от площада, проектиран и построен под диктовката на руснаците. Може би затова постройката изглеждаше грозна и рухнала, макар да беше само на няколко години. Около нея бяха посадили млади брезички, пред входа бяха паркирани брониран влекач и няколко военни камиона. Кабините бяха празни, площадът също. По това времена нощта хората предпочитаха да си стоят у дома. Паркира служебната кола отпред и бавно се насочи към пропуска.

Премина без инцидент през три контролни пункта. Това обаче не го зарадва. Важното беше как ще излезе.

През нощта персоналът на затвора се свиваше до една трета от нормалната си численост, преди всичко, защото горните етажи се използваха от администрацията и за служебни съвещания.

Началникът на корпуса съобщи, че затворникът не е в килията си. Бил изведен за разпит.

— Нормално ли е това — пожела да се осведоми Зи-лин.

— Напълно — кимна началникът, на име Чу. — Това се повтаря всяка нощ.

— А кога спи? — попита Зи-лин.

— Не спи — отвърна равнодушно Чу. — Това е част от обработката.

Зи-лин тикна пропуска с подписа на Мао под носа му и кратко нареди:

— Заведи ме при него!

— Вашето посещение е в много необичаен час — промърмори Чу — Може би трябва да се обадя на другаря Хуайшан…

— Идвам от кабинета на Председателя Мао — ледено процеди Зи-лин. — Защо по-добре не позвъниш направо там? Сигурен съм, че ще бъде много доволен да го събудят по такъв важен процедурен въпрос!

Чу видимо се колебаеше. Очите му се местеха от пропуска върху Зи-лин и обратно. Накрая въздъхна и кимна с глава:

— Оттук, моля.

Щедро посипан с хлорна вар, коридорът все пак вонеше на урина и изпражнения. На циментовия таван бяха окачени мъждиви крушки, оградени в предпазна мрежа, светлината им беше жълтеникава и мътна. Сенките на двамата мъже тичаха по стената.

Чу спря пред метална врата с решетъчно прозорче и тихо почука. Оттатък се обади мъжки глас. Размениха си няколко думи, после вратата изскърца и се отвори.

В носа го лъхна отвратителна миризма. Трима униформени се редуваха да бият Рос Дейвис, който беше проснат гол в средата на квадратното помещение, осветен от ярък прожектор. Единият държеше нажежен до червено електрически нагревател, от който се чуваше монотонно бучене. При влизането на Зи-лин тъкмо го опираше в голата плът на затворника. Разнесе се изпукване, последвано от облак дим и болезнен крясък. Замириса на пърлено.

— Достатъчно! — извика Зи-лин. — Дошъл съм за затворника!

— По чия заповед? — изгледа го подозрително онзи с нагревателя.

— Лично на Председателя Мао!

— Вярно е — обади се Чу и размаха хартийката с подписа на Мао. — Този министър е личен съветник на другаря Мао.

— Донесете дрехи! — продължи със същия тон Зи-лин, давайки си ясна сметка, че трябва да действа бързо и решително. — Да бъдат цивилни. Другарят Мао иска лично да го разпита!

Двама от надзирателите помогнаха на Дейвис да се облече. Ръцете на американеца трепереха, очите му нито веднъж не се извърнаха по посока на Зи-лин.

— Имате ли нужда от помощ, другарю министър? — попита Чу, когато Дейвис беше готов. — Мога да ви отделя двама от хората си.

— Не — поклати глава Зи-лин. — Ще се оправя и сам.

— Сигурен ли сте, другарю министър? — загрижено попита Чу и отвори вратата на стаята за разпити. — Не искам дори да си помисля какво ще стане, ако затворникът избяга!

— Я го погледнете! — намръщи се Зи-лин, подкрепяйки Дейвис за рамото. — Той дори не може да ходи, а камо ли да избяга. Поемам цялата отговорност…

— Както желаете, другарю министър.

Преминаха последователно през трите контролни пункта, излязоха навън и от устата на Дейвис се изтръгна едва чута въздишка. Главата му се отпусна върху рамото на Зи-лин, съвсем като Сен-лин преди няколко часа.

— Само още няколко крачки, стари приятелю — прошепна в ухото му Зи-лин. — Ето, стигнахме до колата. Ще можеш ли да се качиш?

Дейвис кимна, отдели се от Зи-лин и с болезнена гримаса се отпусна на пасажерското място.

Зи-лин седна зад волана, включи двигателя и потегли.

Дори години по-късно не беше в състояние да определи какво го насочи към Ксиан Шан. Огромният парк се простираше в пекинския Квартал Фрагрантни хълмове. Зи-лин употреби доста усилия, докато си спомни старото му име: Ловният парк.

Насочи се натам, вероятно защото винаги беше обичал този парк. Бистър поток го разделяше на две, водите му идваха от прекрасно планинско езеро, сгушено под върховете на планината Гуи на запад.

През дванадесети век тук имало толкова много дивеч, че императорите обявили района за свой ловен парк. В средата на осемнадесети век всичко вече било избито, императорските съветници се принудили да внасят дивеч чак от Манджурия, за да задоволят ловната страст на своя господар.

Зи-лин отведе Рос Дейвис в Шуан Чжин — „Вилата с двата кладенеца“, разположена в южния край на парка. Тук бяха на сигурно място, вода имаше в изобилие, въпреки че единият от кладенците беше затворен с тежък метален капак.

Зи-лин спря колата край входа на парка и двамата слязоха. Подкрепян от ръката му, Рос Дейвис закуцука покрай бронзовите лъвове, издигащи се от двете страни на алеята, носеща името „Улицата на търговците“. Тук щяха да прекарат нощта, а на разсъмване щяха да се преместят. Въпросът обаче беше къде… Спокойно, каза си Зи-лин. Проблемите трябва да се решават един по един. Ние трябва да се възползваме от него… Това не биваше да се случи. Шпионин или не, Дейвис беше негов приятел. Животът му означаваше много повече от някакъв скалъпен процес в името на фалшиви цели. Новият режим на Китай ще забрави за съществуването на Рос Дейвис още на другия ден, но Зи-лин едва ли щеше да успее…

Настани го да седне, даде му вода, направи каквото можа за облекчаване на болките му.

— Защо го стори? — вдигна глава американецът. По лицето му имаше кални бразди, примесени със засъхнала кръв. — Бях сигурен, че никога вече няма да те видя.

— Ти си варварин — топло го погледна Зи-лин. — Какво знаеш за приятелството?

Дейвис се усмихна и затвори очи.

— Преди време бях сигурен, че от Шан по-лошо няма — промълви той. — Но там, вътре, беше истински ад…

Зи-лин мълчаливо приклекна до приятеля си. Остави го да говори, сигурен, че това ще му донесе облекчение.

— Мислех, че сме подготвени за… хм… всички възможни усложнения… — продължи все така тихо американецът. — Но сега вече зная, че никой не е имал представа какво ще ни се случи, ако ни заловят…

Небето на юг се разтърси от далечни гръмотевици. Дъждът наближаваше. Зи-лин вдигна очи към покрития с гледжосани плочки покрив на вилата. Звездите бяха изчезнали, ниско надвисналите облаци отразяваха светлините на спящия град. В съзнанието му изплува нажеженият нагревател, в ноздрите го удари вонята на изгорена плът. Изпита гордост от това, което беше направил.

— Не зная как се озовах тук — промърмори Рос Дейвис, заслушан в тропота на първите водни капки върху покрива. — Толкова далеч от Вирджиния, от дома… — главата му се отпусна върху свитите колене. — Имам чувството, че съм попаднал на друга планета… Това е… Това беше най-тежкото… Да знаеш, че умираш далеч от дома… От всичко, което ти е скъпо.

— Няма да умреш — успокоително рече Зи-лин и се премести. Дъждът бързо се усилваше. Спомни си как бяха яздили по пътеките на Копринената планина. Извади една цигара, драсна клечка кибрит и я тикна между устните на Дейвис. После, кой знае защо, през главата му мина една странна мисъл: „Добре е, че родителите на Дейвис не могат да го видят в това състояние…“

— Страх ме е — промълви Дейвис, без да усеща цигарата между устните си. — Страх ме е от смъртта. Иначе сигурно щях да се самоубия в килията си. Но този страх ме сковава… Какво ще стане с мен след това? Ще се превърна ли в прах? Ще усещам ли студ? Изобщо, ще има ли нещо?

— Аз съм будист — отвърна Зи-лин. — За мен няма рай, няма ад…

Главата на Дейвис конвулсивно отскочи назад:

— Тогава какво има?

— Едно начало — отвърна Зи-лин. — Животът ни е само началото на едно дълго космическо пътуване. Никой не знае докъде ще го отведе то. На всички трябва да се борим за живота всеки час, всяка минута… Същевременно не бива да се боим от смъртта, приятелю…

Протегна ръка, измъкна горящата цигара от потрепващите устни на Дейвис и напълни дробовете си с дим. Изпусна го, после му върна цигарата.

— Толкова съм далеч от дома — погледна го Дейвис.

— Забрави за Америка — поклати глава Зи-лин. — Сега твой дом е Китай.

Дейвис отметна глава и дръпна дълбоко от цигарата. Откъм стената се разнесе остро пропукване и Зи-лин скочи на крака. Неясна човешка фигура се придвижваше към вилата. Зи-лин предпазливо я последва, спря се едва при кладенеца.

— Сен-лин! — извика той.

Тя се обърна, разтвори ръце и хукна към него.

— Аха, влюбените!…

Гласът на Хуайшан Хан долетя откъм малката горичка и ги накара да замръзнат. Ловецът беше заложил капана си и сега се наслаждаваше на уплахата на жертвите.

— Верният Чу ми позвъни веднага, след като си тръгнал — поясни Хуайшан Хан и небрежно пристъпи към тях. — Много е съвестен другарят Чу… А и доста подозрителен. Наредих му да те държи под око, докато пристигна — на лицето му се появи мрачна усмивка: — И ето ме тук…

Зи-лин сведе поглед към Сен-лин, която се притискаше към него и неудържимо трепереше. Мракът беше почти непрогледен, дъждът продължаваше да плющи. Блесна светкавица, веднага след нея тресна оглушителна гръмотевица. Но в краткия промеждутък от време Зи-лин успя да забележи тъмните белези по лицето й.

— Сен-лин, какво ти се е случило?

— Нали ти казах, че знае… — промълви между риданията си тя. — Това е наказанието ми. Удряше ме само в лицето… Мисля, че имам счупени кости… Правеше го нарочно и крещеше: Всички трябва да видят срама ти! Ще останеш белязана за цял живот!

Останал без дар слово, Зи-лин мълчаливо я прегърна и обсипа с целувки разраненото й лице.

— Само за това? — промърмори след известно време той. — Нима е възможно?

— Наказа ме не само заради изневярата… — изхлипа Сен-лин. — А и защото съм бременна… В утробата си нося твоето дете…

Зи-лин беше толкова смаян, че само гледаше как Хуайшан Хан пристъпва напред и грубо я хваща за ръката.

— Пусни я, предател! — извика с пламнали очи той.

Едва сега Зи-лин разбра какво се крие зад тези жълти очи на хищник. Някога беше повярвал, че Хуайшан. Хан е преминал на тяхна страна по чисто идеологически причини, но сега истината изплува пред очите му. Хора като него не даваха пет пари за идеологията, интересите им винаги си оставаха дълбоко лични. Хуайшан Хан беше обърнал гръб на националистите, само защото беше видял изгодата на помощник на комунистическия режим. С помощта на новите управници на Китай той се беше стремил да се докопа до маковите полета, до парите и властта. Това е цялата идеология, която изповядваше…

В ръката на Хуайшан Хан проблесна нож, острието му опря в шията на Сен-лин, точно над сънната артерия.

— Пусни я, иначе ще видиш смъртта й с очите си!

Зи-лин свали ръце от кръста на Сен-лин и Хуайшан Хан неволно се отпусна. Надявал се на този кратък миг, Зи-лин се стрелна напред и надолу, главата му потъна в корема на врага.

Хуайшан Хан извика от болка, ножът се изплъзна от омекналата му длан. Гърбът му влезе в болезнен контакт с железния капак на кладенеца.

Зи-лин сплете ръцете си в юмрук и ги стовари върху гърба му, онзи отново извика и се преви от болка. Дълго потисканият гняв изригна в душата на Зи-лин като вулканична лава. Скочи напред, грабна ръката и крака на Хуайшан Хан и го вдигна във въздуха. После, обладан от нечовешка сила, го запрати върху капака на кладенеца.

Тежкото тяло на някогашния му приятел се стовари точно в средата. Ръждясалият, неотварян десетки години капак, се счупи като картон. Хуайшан Хан нададе отчаян вик, ръката му инстинктивно се вкопчи в Сен-лин и двамата изчезнаха в дупката.

Зи-лин изкрещя, викът му беше толкова силен, че заглуши дори грохота на бурята. Хвърли се към пръстена на кладенеца, без да усеща, че жули до кръв коленете и лактите си. В ноздрите го удари застоял въздух, пред очите му се мерна протегната ръка. Напрегна се докрай и успя да докопа крайчеца на влажните пръсти.

Чия беше тази ръка? На Хуайшан Хан или на Сен-лин? Не успя да определи, тъй като тъмнината беше непрогледна, а докосването на пръстите не беше достатъчно.

После душата му се отвори към бездънната бездна на океана и потъна в „да-хей“. В ушите му прозвуча призивен глас.

Аз ще го унищожа, каза гласът. Аз трябва да го унищожа! Пусни ме!

Не, безмълвно изкрещя той. Не!

Друг начин няма, той ме убива!

Пръстите започнаха да му се изплъзват.

Не!НЕ!!!

Няма да му позволя да убие и теб! Пусни ме!

Моля те, Сен-лин!

В дъното на океана блеснаха ослепителни звезди. Аз мога да те спася. Пресегна се, но не с ръце, не дори с душа… Намери я благодарение на могъщото си „ки“ и се вкопчи в нея. Душите им се сляха, както много пъти преди това… Сен-лин! Докосването на пръстите изчезна.

Няма друг начин…

Времето престана да съществува. Остана край прогнилия капак на кладенеца минути, а може би часове. Проснат под стряхата на древната вила, Рос Дейвис спеше непробуден сън. Зи-лин бавно излезе от състоянието на дълбоко вцепенение, тялото му се разтърси от спазми.

Едва тогава долови замайващата миризма на горчиви бадеми. Извърна глава и видя зейналата уста на приятеля си и кухия зъб, който стърчеше от челюстта му. Устните му бяха посинели, разтегнати в зловеща усмивка.