Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Мейрък (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Shan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-54-4 (ч.1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-55-2 (ч.2)

История

  1. — Добавяне

Зима 1949 — Пролет 1950
Пекин

Генералисимус Чан винаги беше вярвал, че който държи армията, той ще постигне крайната победа. Според него войната бе единственото средство за решаване на конфликтите.

Мао също възприе това убеждение, но му придаде свойствената си сентенциозна форма. Политическата власт се крепи на щика на пушката.

Това отношение не можеше да не тревожи американците. Те обаче най-много се страхуваха от един друг факт — че стратегическите цели и намерения на Мао бяха толкова скрити за тях, колкото и за широките народни маси в Китай. Липсата на прозрачност ги плашеше, караше ги да допускат дори най-лошото. Естествено, американците не хранеха илюзии, че могат да манипулират Мао по начина, по който бяха манипулирали Чан за утвърждаване на своята политика в Китай.

Единствен Мао, разположил се на върха на пирамидата от съмишленици, която му даваше неограничена власт, знаеше, че е постигнал всичко това, благодарение на двама души: Сун Тцу му показа как да пази в тайна своите планове, а Зи-лин му даде дефиницията, кратка и ясна: В политиката заплахата с насилие често се оказва по-ефективна от самото насилие.

На практика обаче както Зи-лин, така и самият Мао имаха желанието да обсъдят американската идея за коалиционно правителство в следвоенен Китай. Мао си даваше ясна сметка, че евентуалната военна интервенция на САЩ ще бъде решаващ фактор за бъдещето на страната, а Зи-лин знаеше на какво се дължи това — на обидите, с които го засипаха Сталин и Молотов, окачествявайки го като „кашкавален комунист“.

Зи-лин беше сред първите, които анализираха притесненията на Москва относно китайската разновидност на комунизма и си извадиха съответните поуки. Сам железен диктатор, Сталин бързо надуши собствените си черти у новия лидер на Китай и това беше основна причина за безпокойството му. Зи-лин беше убеден, че в Москва изпитват истински ужас от възхода на Мао. Не само заради намеренията му да гради различно комунистическо общество от съветското, а и от собствената му личност.

Зи-лин отдавна беше убеден, че Сталин е гений. Доказателство за това беше начинът, по който успя да манипулира Рузвелт след края на войната, да не говорим за качествата му на стратег, проявени по време на самата война.

Според теорията на Зи-лин, съветският диктатор беше направил задълбочена преценка на качествата на Мао и веднага беше открил, че те до голяма степен съвпадат с неговите.

Сталин и Молотов наричаха „кашкавалени комунисти“ Мао и неговите последователи, тъй като революцията в Китай беше извършена от селяните, а не от пролетариата — както диктуваха догмите на Маркс.

А Мао се обиди, въпреки усилията на Зи-лин да го убеди в безсмислието на подобни твърдения.

— Китай е уникална страна — твърдеше съветникът. — Основният поминък на хората е земеделието, а територията й е толкова огромна, че Маркс едва ли е имал някаква представа за мащабите й, да не говорим за ефективното й управление. А ние го направихме, другарю Мао. Ние държим властта в ръцете си. Това е убедително доказателство за лъжите на Сталин!

— Грешиш, другарю Зи-лин — клатеше глава Мао. — Боли ме, но трябва да призная, че Сталин и Молотов са прави. Нашата революция — истинската комунистическа революция, наистина трябва да бъде осъществена от пролетариата…

— Москва се опитва да ни разедини и това е всичко — отсече Зи-лин.

— Не. Ние наистина сме аграрна страна. Но за да оцелеем, в близкото бъдеще нещата трябва да се променят. Икономиката ни след края на войната е в плачевно състояние. Единственият път за нас минава през индустриализацията. Така ще се роди и китайският пролетариат. Но не мислиш ли, че тази индустриализация трябва да се осъществи по капиталистически път? Само по този начин ще постигнем висока производителност, само така ще се роди една наистина нова класа.

— Тя — новата класа, ще осигури модерното ни икономическо развитие през втората половина на века. А не неграмотните селяни…

— В това отношение американците могат да ни бъдат изключително полезни. Само те притежават достатъчно опит и капитал, за да раздвижат колелото. В тежките следвоенни години Москва едва ли ще ни отпусне помощ в размерите, от които се нуждаем. Руснаците просто нямат толкова пари.

— Така е — призна Зи-лин. — В това отношение американците са единствената ни надежда.

Мао беше прав. Балансираната политика на САЩ по отношение на Китай в последните години на войната и непосредствено след нея несъмнено би отворила много врати, би създала онази солидна основа, която след време ще превърне Китай в една от най-напредналите страни на азиатския континент.

Но едрият капитал съвсем не беше склонен да се ангажира с „комунистическия начин на живот“, всички негови представители бяха готови да заложат на генералисимус Чан, в лицето на когото виждаха единствената сила, способна да спре настъплението на комунизма. Те бяха слепи и глухи за политическите настроения в страната, нямаха никаква представа за това, което ставаше в чисто психологически план. Не бяха в състояние да прозрат един прост факт, който Зи-лин беше предсказал преди години — че комунизмът е единственото средство за обединение на една толкова голяма и толкова бедна страна като Китай.

По тази причина американците подкрепяха само генералисимус Чан. В началото на гражданската война — когато вашингтонските политици все още имаха възможност за обективна преоценка на ситуацията — те просто засилиха помощта си за националистите, изпращайки им храна и оръжие посредством морски конвои и въздушни мостове. Не ги спря дори оръжейното ембарго, наложено от собственото им правителство в периода август 1946 — май 1947 година. Стотици хиляди тонове оръжие и амуниции от складовете на американската армия в Китай бяха тайно предадени на Националистическата армия именно през този период.

Така американците лишиха Мао от избор. През декември 1949 година той замина за Москва и постави подписа си под Съветско-китайския договор за сътрудничество, подготвен от Сталин. Така се реши съдбата на съвременен Китай. Америка беше изключена от формирането на външната политика на страната, а това автоматически я превърна в безпомощен наблюдател на процесите в целия азиатски континент. В продължение на десетилетия тези процеси щяха да се развиват под диктовката на СССР и Китай, докато американското участие в тях щеше да става все по-символично.

След събитията в Чункин между Зи-лин и Хуайшан Хан се установиха близки отношения. Двамата често се срещаха и обсъждаха някои неотложни въпроси на управлението. Затова беше съвсем в реда на нещата Зи-лин да вземе Хуайшан Хан със себе си на срещата с Ло Джуи-чин — министър на вътрешните работи и сигурността с изключително широки пълномощия.

Зи-лин и още няколко души от обкръжението на Мао отдавна вече се бяха уверили в качествата на Хуайшан Хан, в очите им той беше отличен специалист по проблемите на сигурността. Което, казано на по-прост език, означаваше само едно — този човек е отличен шпионин. Сега беше дошло времето да го използват в по-широки мащаби.

Срещата се проведе малко след като Мао се върна от Москва. Последвалите месеци бяха изключително напрегнати. Макар да живееха през една стена, двамата приятели почти не се виждаха.

Резултатите от московското посещение на Мао бяха неубедителни — такова поне беше личното мнение на Зи-лин.

— Точно по тази причина не те включих в делегацията — посочи Мао. — Слабото ти място е политиката по отношение на руснаците, приятелю. Моето беше политиката с американците — и ти правилно отбеляза този факт. Но сега тази политика вече е без значение. Американците ни обърнаха гръб и ние сме принудени да търсим други източници за финансиране на програмата си.

Но това, което Мао наричаше „източници за финансиране“, не съвпадна съвсем точно с очакванията му. Сталин се съгласи да отпусне на Китай сума, която се равняваше приблизително на триста милиона американски долара. Но тази сума беше отпусната под формата на кредит, а не на дарение или обикновен заем. Което означаваше само едно — Китай се обвърза пряко с икономиката и политиката на СССР. Кредитът трябваше да бъде използван не за изграждането на нова и независима национална промишленост, а за пълното обвързване на страната със съветската икономика. Китай се задължаваше да използва съветски промишлени технологии, съветски специалисти и съветски суровини.

— Това беше най-доброто, което успях да постигна — сподели Мао, очевидно с понижено самочувствие след посещението в Москва. — Сталин не ни вярва, постоянно повтаряше името на Тито и „карикатурната му комунистическа държава“… До гуша ми дойде, имах чувството, че слушам развалена грамофонна плоча…

— Същевременно нямах солидна база за преговори… В крайна сметка и руснаците настояваха за коалиционно правителство, също като американците… Но ние пренебрегнахме съветите им и започнахме гражданската война… „Как искате да ви се доверявам след всичко това?“, заяви ми в лицето Сталин…

Зи-лин не беше изненадан от развоя на събитията, но премълча. Просто нямаше смисъл да влиза в конфликт с Мао, който добре познаваше антисъветската му позиция. Дори Мао да беше предоставил неопровержими доказателства, че гражданската война е започнал Чан, Сталин пак щеше да намери причина да му откаже отпускането на помощи. Защото такава беше съветската политика по отношение на Китай — един потенциално опасен съсед.

След обилна и продължителна вечеря в резиденцията на Мао двамата излязоха да се разтъпчат в градината. Беше студено, валеше сняг. Нямаше никакъв вятър и снежинките падаха почти отвесно от схлупеното над главите им сиво небе.

Мао вдигна яката на палтото си.

— По време на визитата ми в Москва попаднах под ударите на снежна виелица — промърмори той. — Казаха ми, че в северните покрайнини на града се натрупали петметрови преспи… Представяш ли си, другарю Ши?

Зи-лин не отговори. Беше му ясно, че причината да са навън в студа е само една — сигурността. Сърцето му прескочи един такт. Каква ли е тайната, която Мао иска да сподели единствено с него?

— Има и друг проблем — промълви Председателят. Очите му гледаха към високата, обрасла с бръшлян стена в дъното на градината. — Сталин повдигна въпроса за Корея… — помълча малко, после добави: — Комунистическият режим в Северна Корея се готви да нападне Юга с пълната подкрепа на Москва…

— Кога?

— През юни.

— Това означава война — въздъхна Зи-лин.

Мао мрачно кимна с глава.

— Горкият ни народ — тъжно прошепна той. — Още не се е оправил от разрухата на гражданската война…

— Значи Сталин не ти остави избор, така ли?

— Никакъв — отвърна Председателят и бавно тръгна да се прибира.

 

 

— Открих я!

Облечен в новичка униформа, Хуайшан Хан се втурна като вихър в канцеларията и Зи-лин вдигна глава от бумагите пред себе си.

— Открих я, приятелю! — Слабото му лице грееше от възбуда.

Зи-лин забеляза някаква неясна фигура на прага и се приведе да я види по-добре.

— Влизай, Сен-лин — нетърпеливо махна с ръка Хуайшан Хан. — Влизай!

Тази жена цял живот е била слаба, механично отбеляза Зи-лин. Но сега е направо мършава. Изпитото й лице носеше следи от някогашна красота, но от цвета на кожата личеше, че има проблеми със здравето. В огромните й блестящи очи се четеше страх. Клепачите й потрепваха — още един признак за душевен смут.

Хуайшан Хан я побутна напред, Зи-лин не пропусна болезнената гримаса, пробягала за миг по лицето й.

— Другарю Ши — тържествено се изпъна Хуайшан Хан. — Позволи ми да ти представя Сун Сен-лин, моята съпруга!

— Твоята съпруга?!

Зи-лин беше толкова изненадан, че за миг изгуби желязното си самообладание. Възстанови се светкавично, стана и се поклони. Жената посрещна познатия жест на възпитание с нещо като усмивка, която бързо се стопи. Лицето й стана още по-изпито.

— Добре ли сте, Сен-лин? — приятелски попита Зи-лин.

— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хуайшан Хан. — А ще бъде още по-добре, след като я заведа в болницата. Просто за всеки случай, нали разбираш?

Зи-лин й предложи стола си. Жената беше млада, едва ли имаше тридесет… Което означаваше, че е поне с двадесет години по-млада от Хуайшан Хан. Седна, по лицето й се изписа открито облекчение.

Зи-лин й предложи чай, ръцете й стиснаха чашката с такава сила, сякаш искаше да попие цялата топлина. Промърмори някакви благодарности, сведе глава и жадно отпи. Зи-лин остана с чувството, че не е вкусвала истински чай от месеци. Очите му въпросително се преместиха върху лицето на Хуайшан Хан.

— Била е в плен на комунистите — поясни онзи.

— В плен ли?

— Командирът им знаел името ми. Един известен националист… Нали съм такъв за всички, с изключение на теб и другаря Мао? — ръцете му безпомощно се разпериха. — Следователно тя е била враг… Съпругата на националиста Хуайшан Хан не може да бъде нищо друго, освен враг на народа. Затворили я, подложили я на изтезания… Сигурен съм, че е така, макар тя да не го признава… На практика дума не мога да измъкна от устата й…

— Не знаех, че си женен — промълви Зи-лин, вътрешно потресен от варварството на собствения си народ. Потресен, но не и изненадан. Беше се нагледал на жестокости, както по време на гражданската война, така и след нея. Но тази безпомощна жена, попаднала без вина между зъбците на идеологическата омраза, го впечатли далеч по-дълбоко от всичко видяно досега. Изведнъж усети цялата тежест на несправедливостта, целия абсурдна сложната игра, противопоставила брат срещу брат, баща срещу син… Игра, на която той беше един от главните инициатори. — Трябваше да ми кажеш — тихо промълви той. — Щях да изпратя хора да я приберат…

— Времето не беше подходящо за лични чувства, другарю Ши — отвърна Хуайшан Хан и отмести очи. — Имах задача, при това не от най-леките… Двойната игра е опасна, трябваше да преценявам всяка своя стъпка… А тунелът, в който ме пратихте двамата с другаря Мао, беше тъмен и пълен с неизвестност… — обърна се да го погледне и добави: — Ти най-добре от всички ще ме разбереш, твоят живот също не е бил лек…

Думите бяха казани като комплимент, като израз на топли чувства, но въпреки това пронизаха дълбоко сърцето на Зи-лин. Защото бяха истина. Отдавна беше напуснал съпругата си Атена и малкия Джейк; по същия начин постъпи и с любовницата си Шен Ли, от която се роди момчето, по-късно нарекло себе си Ничиреншу. Сторил бе това в името на Китай, в името на едно по-щастливо бъдеще за страната си. Отказа се от всичко, което му беше скъпо на този свят…

Очите му опипаха униформата на Хуайшан Хан:

— Какви са тези дрехи? За пръв път ги виждам…

— Официалната униформа на Силите за обществена сигурност — гордо се изпъна приятелят му. — Ло Джуи-чин ме назначи за областен директор на Пекин.

— Тайната полиция, значи — поклати глава Зи-лин.

— Това ми позволи да открия Сен-лин, приятелю. Вътрешните войски са организирани отлично, влиянието им ежедневно расте. Изпратих подчинените си да я търсят и те не ме разочароваха. — Обърна се към жена си, гласът му видимо се смекчи: — Време е да тръгваме, Сен-лин…

Зи-лин мълчаливо я наблюдаваше. Жената се изправи, подаде му празната чаша и дълбоко се поклони.

Излязоха, той отново седна на мястото си. Изписаните с туш йероглифи се размазаха пред очите му. Направи безуспешен опит да се съсредоточи, после се отказа. Пред очите му бяха слабичките ръце на Сен-лин, стиснали порцелановата чаша. Пръстите и бяха тънки и деликатни, бели като сняг. Красотата им се нарушаваше единствено от ноктите — грозни и изпочупени…

 

 

При следващата им среща ноктите й вече бяха пораснали, отдалеч личеше намесата на специалист. Бяха лакирани, с елегантна извивка, като лебедова шия.

— Не зная какво да правя с нея — сподели след вечерята Хуайшан Хан. Освен него и жена му Зи-лин беше поканил една своя приятелка и двойка близки познати. Това се наложи, тъй като искаше да избегне цифрата четири — фатално число според китайските обичаи. Двойката имаше малко дете у дома и бързо си тръгна, а двамата приятели се настаниха в кабинета на Зи-лин.

— Какъв ти е проблемът?

Хуайшан Хан пушеше тънка руска цигара с черен тютюн, пръстът му постоянно почукваше пепелта. Жест на човек, който прелива от енергия, отбеляза мислено Зи-лин. Приятелят му трудно понасяше паузите между поредните задачи, искрено мразеше бумащината.

Сега скочи на крака и започна да крачи по виненочервения килим.

— Проблемът ми е там, че Сен-лин не е жената, с която се разделих преди войната!

— Преживяла е много, вероятно ще й трябва време да се възстанови — отбеляза Зи-лин.

— Нямам време! — отсече Хуайшан Хан. — До гуша съм затънал в работа, главата ми гори! Сам знаеш с какви въпроси се занимавам, поне у дома ми е необходимо спокойствие!

— Какво ти пречи у дома?

— Какво ли не! Доктори, изследвания, визитации! — гласът на Хуайшан стана писклив, думите излитаха от устата му неясни и разпокъсани. Не спираше да крачи напред-назад, приличаше на тигър в клетка.

— Какъв по-точно е проблемът на Сен-лин?

— Не зная.

— Все пак можеш да кажеш дали е от медицинско или от чисто емоционално естество…

Хуайшан Хан издуха облак дим, дъхът му излетя със свистене, като на митичен дракон.

— Никой не може да каже това — поклати глава той. — Докторите са в недоумение. Опитаха какво ли не — акупунктура, акупресура, билки… Ако продължавам да изреждам, сигурно ще отиде цялата нощ…

— А Сен-лин?

— Нали я видя по време на вечерята? Не слага нищичко в уста, абсолютно нищо! Това не е ли странно?

— Сигурно не е била гладна…

— Буда! — разпери ръце Хуайшан Хан. — Тя никога не е гладна! Налива се с чай и толкоз!

— Отслабнала е…

— Естествено — сви рамене Хуайшан Хан и изпусна нов облак дим. — Всеки на нейно място ще отслабне…

— Когато я намери, вече беше достатъчно слаба.

— Да, доста под нормалното…

— Следователно, ако ми казваш истината, тя би трябвало да е мъртва — заключи Зи-лин. Другият прекрати разходката си и се втренчи в лицето му. — Но тя е жива, може би именно този факт затруднява докторите…

— Може и да е така — кимна Хуайшан Хан и отново закрачи напред-назад. — Но те не откриват нищо, а времето изтича…

— Как така?

— Другарят Ло ми възложи задача от изключително важно значение и скоро трябва да напусна Пекин… — Хуайшан Хан прекрати разходката си и седна на ръба на креслото: — Заминавам на юг, приятелю. Първо в Хонконг, а после може би и в Тайван. Правителството в изгнание, което се крие в Тайпе, подготвя агенти на Гуоминдан и ги прехвърля в наши военни подразделения, а по мнението на другаря Ло — дори и в партийния апарат. — Лицето му стана мрачно. — Може би наближава времето за основна политическа чистка в армията и партийните структури… Ще трябва да изкореним предателите от редиците си, това ще се превърне в първостепенна задача за всеки от хората ми, за целия народ…

Зи-лин отбеляза, че приятелят му за втори път употребява израза „хората ми“, очевидно имаше предвид подчинените си от Силите за обществена сигурност. Май става като в европейската поговорка за онзи, дето станал по̀ католик от папата, каза си той. Направил решителния скок от национализма към комунизма, Хуайшан Хан се превръщаше в по-убеден комунист дори от старите партийни кадри.

— Не мога да оставя Сен-лин сама… — добави приятелят му.

— Ще й вземеш домашна помощница, някоя семейна приятелка…

— Не става — поклати глава Хуайшан Хан. — Никакви домашни помощници! Нямам желание да превръщам жена си в инвалид. А за достатъчно близки семейни приятелки просто не се сещам…

— Тя не може да няма роднини, нали?

— Разбира се, че има. Но тя е Сун, ако тази фамилия ти говори нещо. Дори в Тайван не можеш да откриеш никой от тях. Всички отдавна са избягали в Щатите заедно с богатството си — поклати глава и натисна фаса в пепелника. — Затова искам да помоля теб да поемеш грижата за Сен-лин. Ти си мъдър и спокоен, никой друг не би разбрал по-добре от теб как я гризе отвътре…

Зи-лин замълча. Отдавна предчувстваше, че Хуайшан Хан ще поиска нещо подобно и тази мисъл го ужасяваше. Не можеше да си представи Сен-лин в собствения си дом, но едновременно с това нямаше как да откаже. Защото това би означавало да плюе на едно дългогодишно приятелство.

— Добре — кимна най-сетне той.

Хуайшан Хан се изправи. Военната му стойка беше безупречна. За политик като Зи-лин това беше сигнал за тревога. Защото политиците умеят да използват военните, но никога не им се доверяват.

 

 

— Колко красиво е това езеро! — промълви Мао.

Двамата със Зи-лин бавно крачеха по брега на езерото Кунмин, което беше част от парка на Летния дворец. Тук, на единадесет километра от центъра на Пекин, бяха представени различните стилове на китайската архитектура. Разпръснати из парка с изтънчена артистичност, наоколо се виждаха красиви летни павилиони, храмове и пагоди, свързани помежду си с извити пътечки, цветни градини и прелестни изкуствени островчета. Сред тях бяха намирали прохлада и спокойствие няколко поколения китайски императори, тъй като през лятото климатът в имперската столица е тежък и влажен, доста труден за понасяне.

— Дори ти не знаеш колко пъти е променяло формата и размерите си това езеро, другарю Ши — продължи Мао. — Всяка династия е имала свой екип архитекти, който е правил корекции според желанията на господарите си… — Скръсти ръце зад масивния си гръб и отново закрачи напред. — Но езерото продължава да е тук, все така красиво и пълноводно. Човек може да извлече сериозна поука от този факт… Често идвам тук и наблюдавам водите му. Давам воля на фантазията си, правя опит да си представя всичките му предишни форми на живот… — главата му тъжно се поклати. — Но въпреки това не мога да възприема посланието му…

— Китай трябва да се промени, другарю Ши. Не се заблуждавам, че това ще стане лесно. Напротив — ще бъде болезнено, ще се пролее кръв…

— Не стигат ли досегашните кръвопролития?

— Ш-т-т! — шеговито го стрелна Мао и на лицето му изплува характерната загадъчна усмивка: — Тези думи не подхождат на един истински революционер! Отдавна зная, че имаш твърда душа. Но смъртта е част от промяната, другарю Ши. Всяко въстание, всяка революция се съпътства от проливането на кръв. Старото трябва да отстъпи място на новото, именно кръвта на стария режим напоява земята за новия стопанин…

— Но нашите революционери коват мечове, а не плугове.

— За момента е така — кимна Мао. — И вероятно винаги ще бъде така. Това решаваме не ние, а нашите врагове. Китай прекалено много е търпял присъствието на арогантните варвари империалисти. Вече никога не бива да бъдем обект на външна инвазия, не бива да бъдем слаби… Самите американци се погрижиха за създаването на нашия железен юмрук. Заливат с помощи Тайван, обучават агенти на Гуоминдан за диверсии срещу Континента, правят всичко възможно да разрушат новото ни общество. Но това няма да стане, другарю Ши! Няма да стане и толкоз!

Зи-лин погледна Председателя с нов интерес. Почти същите думи беше чул от устата на Хуайшан Хан.

— Разговарял ли си с Ло Джуи-чин? — попита той.

— Да — призна Мао. — Както и с Хуайшан Хан…

Спряха в подножието на Огледалния мост. Отвъд гладката водна повърхност се издигаше красива пагода. Това беше Храмът на драконите, построен на Южното островче. Връзката със сушата се осъществяваше от невероятно красив мост, състоящ се от седемнадесет скачени една с друга арки. Сградите, боядисани в яркозелено, оранжево и кървавочервено, се издигаха сякаш направо от синята, кристалночиста вода, в която величествено плуваха чапли и бели лебеди. Огледалната повърхност се разлюляваше от движенията на птиците, които забиваха клюнове под повърхността, хващаха някоя сребриста рибка и я поглъщаха с грациозно извиване на дългите си шии.

— Виждаш как се хранят птиците — продължи Мао. — По същия начин действат и империалистите. Забиват нокти в телата ни и ни откъсват от естествената ни среда. Десетилетия наред смучат националното ни богатство, пет пари не дават за страданията и бедността на народа…

Зи-лин си помисли за управляващите династии, които бяха вършили абсолютно същото, но в продължение на хилядолетия. Естествено, запази тези мисли за себе си. Още повече че умът му напрегнато обработваше казаното току-що от Мао.

— Мислех, че Хуайшан Хан получава заповеди директно от другаря Ло — промълви той.

— От няколко месеца насам вече не е така — поклати глава Мао. — Каква находка е този човек! Държа го под око от момента, в който го назначихме в Министерството на обществената сигурност. — В очите му се появи неприкрито възхищение. — Поздравявам те, другарю Ши! Защото ти го откри и успя да го привлечеш на наша страна. Той не знае какво е страх, доказа това вече в няколко поредни мисии!

— За пръв път чувам това — поклати глава Зи-лин.

— Естествено — кимна Мао и продължи разходката си. — Не е твоя работа да се занимаваш с вътрешната сигурност. Освен това зная, че не одобряваш твърдите методи, до които съм принуден да прибягвам… Защо тогава да те тревожа с подробности от някои… хм… доста неприятни операции?

— Какви задачи е изпълнявал Хуайшан Хан?

— О, той просто е част от държавната машина — леко отвърна Мао. — Вероятно ти е дошло до гуша от твърденията ми, че държавната машина е инструмент за потискане и принуда, нали?

— Точно от това се тревожа…

— Защо? — учуди се Мао. — Нима ти не си част от тази машина?

Зи-лин не отговори. В главата му изплува изразът, до който Хуайшан Хан често прибягваше: „Моите хора“… Силите за обществена сигурност бяха създадени от Ло Джуи-чин като обикновен отдел в повереното му министерство, но бързо се разшириха и вече представляваха огромен репресивен апарат. Сподели тези мисли на глас, а Мао само поклати глава:

— Глупости. Нашата революция доведе до радикални промени в обществото — както са го правили всички революции в историята. Естествено, има хора, които продължават да вярват в старото, които не приемат радикалните промени… А нашата задача е изключително тежка, тъй като трябва да установим контрол над разбитата следвоенна икономиката едновременно с това да изградим национална административна структура, която безпрекословно да се подчинява на указанията на Пекин… Картината няма да бъде пълна, ако не прибавим към нея и постоянната външна заплаха в лицето на националистите, щедро подкрепяни от САЩ…

— Понякога авторитарните методи са единствената алтернатива. Без тях в страната ще настъпи хаос, социално-икономическите промени ще излязат от контрол. Има ли друг начин да се управлява една огромна страна в подобна ситуация, другарю Ши?

Зи-лин крачеше с наведена глава и мълчеше. Забрави за прекрасните храмове наоколо, не забелязваше красивите пътечки и високите дървета край тях. Ясно видя, че пъпната връв, която свързва Китай с нерадостното минало, продължава да съществува. Но едновременно с това си даваше сметка, че връщане назад няма. Традициите ще бъдат забравени, всичко старо ще бъде пометено от вихъра на революцията.

Когато отново вдигна глава очите му попаднаха на величествените сгради около езерото, сърцето му се изпълни с тъга. Разбра, че хората, които са ги строили, вече са му чужди, вече нямат нищо общо със зова на кръвта…

 

 

— В очите ти има тъга — промълви тя. — А сърцето ти е свито от болка…

Сен-лин. Името й означаваше „гъста гора“ и някак странно й подхождаше. В нейно присъствие Зи-лин наистина се чувстваше изгубен сред горските пущинаци.

През целия си живот беше следвал стратегията, която усвои още като невръстно момче от Джиана — пръв и последен наставник на Ши Зи-лин. Джианът живееше в Сучоу — града на най-прекрасните градини в света. Именията се наричаха „юан-лин“ и на практика представляваха безупречно поддържани цветни лехи, разположени симетрично около красиви вили. Джианът обитаваше едно от тези имения. Бавно и с безкрайно търпение той разкриваше пред младия Зи-лин тайните на „юан“, умението да се изграждат малки хълмчета и изкуствени езерца, които да влизат в съвършена хармония с творенията на природата. А Зи-лин от своя страна започна да схваща, че това изтънчено изкуство може да намери приложение и извън границите на „юан“. Човек може да се превърне в това, което пожелае, особено ако умее да използва притворството според изискванията на конкретната обстановка.

С такава нагласа Зи-лин се присъедини към Китайската комунистическа партия, решението му беше прагматично, напълно освободено от идеологически илюзии. Той вярваше, че това е единственият път към голямата цел в живота му — да бъде истински Небесен пазител на Китай. И защото рано откри, че само комунистическите идеи могат да бъдат онзи обединяващ фактор в разпокъсаната от враждуващи фракции страна, чрез който властта най-сетне ще попадне в ръцете на собствените й поданици.

В това отношение разчиташе преди всичко на своето „ки“, което го тласкаше напред. Благодарение на него той виждаше какво се таи в сърцата на околните, възползваше се от мечтите им за своята цел…

Но „гъстата гора“ Сен-лин се оказа една от редките представителки на човешката раса, пред които неговото „ки“ беше безсилно. Душата й беше загадка за него, единственото нещо, което със сигурност успя да определи, бе, че тази жена също притежава могъщо „ки“. Почти толкова могъщо колкото неговото. И едновременно с това — някак неуловимо, изплъзващо се, неподлежащо на идентификация… Едва ли някой би я нарекъл „силна“, съпругът й — най-малко от всички…

После дойдоха моментите на прозрение, кратки, но изпълнени със съдържание. Тя сякаш виждаше правилния път през гъстата мрежа на притворство и лъжи — нещо, което не успяха да сторят нито Атена, нито Май…

Седяха в тишината на нощта, вилата тънеше в мрак. И тя отново го направи. Зи-лин вече не беше в състояние да отрече пристъпите на невероятно силно прозрение в душата й. Когато го направи за пръв път, тя само го погледна с раздалечените си, блестящи като черни въгленчета очи и тихо попита:

— Имаш ли причини да ме лъжеш?

Той се вцепени от изненада. Но в гласа и изражението на лицето и нямаше нищо друго, освен откровение. Отвори уста и каза каквото мисли като невинно дете. Едновременно с това обаче от цялото й поведение лъхаше мъдростта на възрастен и доста препатил човек. Стана така, че през следващите седмици Зи-лин на няколко пъти беше принуден да си спомни това изражение…

Сега само поклати глава и тихо отвърна:

— Тъжно ми е, защото виждам какво става с нас.

— Не разбирам.

Имаше навика да извива глава на една страна, блестящата черна коса се спускаше като водопад към рамото й.

— По всичко личи, че за момента държавата може да функционира единствено чрез репресии — поясни той. — Натискът отвътре и отвън е прекалено силен. Вече преживяхме силни политически и социални трусове, но имам предчувствието, че агонията ще продължи. Много хора ще изгубят живота си, ще има нови кръвопролития. Бруталното настояще неминуемо ще доведе до нови жестокости в бъдещето.

Сен-лин внимателно го наблюдаваше на меката светлина на лампата.

— Посъветвай се с Буда — промълви тя. — Нали всички трябва да търсим закрилата му?

— За съжаление Буда няма място в съвременното общество — поклати глава Зи-лин.

— Това го пише в съчиненията на другаря Мао, така ли? — погледна го тя. — Тогава ще е най-добре да се отървеш както от него, така и от такива като съпруга ми… — рязко извърна глава, по скулите й пробягаха сенки.

Каква е причината за неочакваното й избухване, запита се Зи-лин. Враждебно отношение към революцията или нещо друго? Хуайшан Хан очевидно му беше спестил част от истината. Излъга, че е бил назначен от Ло Джуи-чин, освен това спомена името на министъра точно когато не трябва… Защо? Ако е било само в името на сигурността, Зи-лин положително би проявил разбиране и едва ли би подложил ситуацията на задълбочен анализ. Но Хуайшан Хан се промени, поведението му нямаше нищо общо с човека, на когото Зи-лин се довери там, в полите на Копринената планина…

Сърцето на Хуайшан Хан се превръщаше в камък, като новата власт в Китай. Размахваше революционните принципи като знаме, осъществяваше Бог знае какви операции, използвайки за прикритие философията на Мао…

Той е част от държавната машина… Отговорът на Мао, завоалиран и измамно плъзгав, светна като червен сигнал в съзнанието на Зи-лин. Хуайшан Хан искрено вярва, че действията му допринасят за сигурността на страната. Най-лошото е, че може би ще се окаже прав… Зи-лин си даваше ясна сметка, че когато приятелят му изчезваше в провинцията или в чужбина по поръчение на Мао, резултатът винаги бе отнемането на човешки живот… Жив инструмент за репресии, той изпълняваше заповедите си бързо и хладнокръвно, без никакви душевни терзания.

Дали Сен-лин има представа за дейността на съпруга си, запита се той. Дали подозира в какво се е превърнал?

Стана и пристъпи към прозореца. Славей пееше в нощта, във въздуха се усещаше приближаването на дъжда. Напълни дробовете си, очите му механично бяха привлечени от далечни светкавици на хоризонта.

— Бурята бързо ще отмине — промълви той, след като изчака грохота на гръмотевицата. — Утре времето ще е чудесно, може би ще излезеш на разходка…

Сен-лин напускаше вилата само когато трябваше да ходи на медицински прегледи.

Тя не каза нищо и той се обърна да я погледне. Би трябвало да й напомни, че не може да остане тук завинаги, но нещо го спря. Подобни думи биха прозвучали естествено в устата на Хуайшан Хан, но не и в неговата.

Беше изключително крехка жена. Осветена от меката светлина на настолната лампа, кожата й изглеждаше съвсем тънка и нежна. Блестящите й очи спокойно отвърнаха на погледа му, зад зениците не личеше никакво вълнение. А Зи-лин за пръв път се запита каква ли е магията, която й позволява да прикрива състоянието на душата си.

— Преди да замине, Хуайшан Хан на няколко пъти ме предупреди, че ти няма да разговаряш с никого — промълви той. — Страхува се, че не си съвсем наред…

Сен-лин протегна ръце, лакираните й нокти хвърлиха кървави отблясъци.

— Тук лежи един свят — прошепна тя и вдигна дясната си ръка. — А тук — лявата я последва, — тук се намира съвсем друг…

— Но докторите…

— Докторите обичат загадките — меко го прекъсна тя. — И когато не могат да ги открият у пациента, те си ги създават сами…

Зи-лин се отдалечи от прозореца и седна до нея.

— Това означава ли, че си здрава?

Сен-лин мълчаливо го наблюдаваше.

— Ще излезеш ли утре, ако дойда да ти правя компания?

— Външният свят не ме интересува — отвърна тя и по лицето й пробяга електрическият заряд на неизвестна емоция. — Външният свят е грозен и груб, натежал от силите на злото… Мечтая за дните преди началото на войната…

— Те никога няма да се върнат — поклати глава Зи-лин.

— Колко си жесток! — прошепна тя и под клепачите й блеснаха бисерни капчици.

— Казвам истината, нищо повече…

Огромните очи се отделиха от лицето му, гласът й се превърна в едва доловим шепот:

— Преди малко искаше да ме попиташ защо разговарям с теб, а със съпруга си мълча… Сам си отговори, нали?

Зи-лин се замисли за миг, после вдигна глава:

— Той те е лъгал, така ли?

— Само защото е лъгал и себе си — отвърна тя.

Потвърждението на подозренията му проблесна като електрическа искра. Забеляза мекото пулсиране на слепоочието й и реши да смени темата:

— Не можеш да останеш във вътрешността на вилата до края на живота си… Това би било една разновидност на смъртта.

— Какво значение? — сви рамене тя. — Аз отдавна съм мъртва.

В очите й се появиха зеленикави пламъчета, а Зи-лин изпита чувството, че наблюдава непозната вселена. Не знаеше как да й помогне, но беше твърдо решен да я изтръгне от това странно, насочено към дълбините на душата й страдание.

Навън тресна гръмотевица. Сен-лин се стресна, главата й механично се извърна към прозореца. Първите дъждовни капки върху стъклото посрещна неподвижна, с широко отворени очи…

— Няма нищо — успокоително се обади Зи-лин. — Просто заваля…

Тялото й потръпна, очите се затвориха. Той разпери ръце и тя леко се плъзна в прегръдката му.

Лицето й беше съвсем близо, топлината на тялото й беше опияняваща. Зи-лин имаше чувството, че е погълнал на един дъх цяла бутилка уиски…

Притегли я към себе си, без да съзнава какво точно иска да направи. Главата му се въртеше.

— Сен-лин…

Устните й бяха полуотворени, сладкият й дъх погали бузата му като пролетен дъждец. Тежката й коса сякаш оживя, докосването й беше изключително приятно… Стори му се, че държи в ръцете си някакво митично същество, изскочило направо от древните легенди… После изведнъж си даде сметка, че душата и започва да руши ледената си обвивка, а тялото й се разтърсва от емоции. Вкопчени един в друг, двамата имаха чувството, че ги отнася могъща приливна вълна.

Главите им бавно се приближаваха, Зи-лин усети мекотата на кожата й.

— Не! — изкрещя почти безгласно тя, изтръгна се от обятията му и изтича към насрещната стена.

— Сен-лин!

— Моля те!… — стонът й потъна в грохота на гръмотевицата. — Моля те!…

Той стана и пристъпи към нея, уплашен от тона, с който произнесе тези кратки думички.

По разкривеното й от болка лице се появиха тъмни точици, измина доста време, преди Зи-лин да осъзнае, че това са сенките на водните капчици върху стъклото. Ръцете й се вкопчиха в бравата на двойната остъклена врата и рязко я дръпнаха. Бурята връхлетя в кабинета с воя на разгневен тигър.

Капаците на прозорците изтракаха и Сен-лин се втурна навън, сякаш стресната от шума. Зи-лин хукна след нея. Нощта беше непрогледна, вятърът виеше в клоните на невидимите дървета, вдигаше вихрушки в ъглите кран високата ограда. Сякаш стенеха душите на невидими страдалци…

Зи-лин я настигна в момента, в който небето се раздра от поредната ослепителна светкавица. В призрачната светлина видя как тялото й потръпва, обръща се и полита в обятията му. Главата й потъна в рамото му, цялата й тънка фигурка се притисна в него с неподозирана сила.

Той понечи да я притегли обратно към вилата, но тя не помръдна. Главата й се повдигна, устните й бяха полуотворени. Дъждът мокреше лицето й, вятърът рошеше косата й… Зи-лин изпита чувството, че се намира на гърба на жребеца, с който той и Рос Дейвис бяха препускали по тесните пътечки в подножието на Копринената планина… Двамата политнаха едновременно и паднаха на мократа трева.

Ръцете му трескаво сваляха дрехите й, тя вършеше същото с неговите. Никога през живота си не беше изпитвал такава изпепеляваща страст. Нито със съпругите и любовниците си, нито с останалите жени, които бяха заемали място в леглото му… Това не беше страст на плътта, не беше и изблик на емоции. Беше нещо далеч по-могъщо и от двете, но той не можеше да определи какво е то…

Кожата му настръхна от докосването на пръстите й, устните й имаха вкус на божествен нектар. Дъждът продължаваше да плющи върху тях, листа и клечици покриваха голите им тела… Но всичко това само усилваше възбудата им.

Ушите им писнаха от грохота на гръмотевицата, сякаш над тях се носеше някаква гигантска и неизвестно защо разгневена котка…

Зи-лин оголи гърдите й и хлъцна от възбуда. Пръстите му се плъзнаха по опияняващо гладката кожа на тялото й, устните му неволно последваха техния път надолу…

Откри топлината в сенчестия кладенец между бедрата й, докосна го с устни, предизвиквайки възбуденото й стенание. Стройното й тяло се изви като тръстика, главата й увисна. Отворила уста, тя жадно поглъщаше топлите дъждовни капки.

Миг по-късно вече го обхвана с две ръце, пръстите й нетърпеливо го насочваха към листенцата на пламналата и женственост, които покорно се разтваряха. А той изведнъж изпита чувството, че сънува прекрасен сън. Така става в Китай… Човек заспива, неговият дух, наречен „хун“, изскача от върха на главата му — там, където костта е най-тънка и беззащитна… И сънят се смесва с действителността. Каквото сънуваш — това и усещаш… Просто и ясно. Сънищата са не по-малко реални от живота.

Зи-лин проникна в меката женственост на Сен-лин и усети как духът напуска тялото му. Преодолявайки кинетичната съпротива на природната стихия, той се доближи до духа на партньорката му и се сля с него.

Поеха нагоре, към сърцето на урагана, окъпани в цветове, движения, аромати… Сладката миризма на мокра трева се допълваше от песента на двойка дъждосвирци, намерили подслон сред игличките на високия бор, осветлението предоставяше бурята със своите чести светкавици, движението принадлежеше на вятъра и гръмотевиците…

Сила.

„Ки“.

Възбудените им стонове се сляха с воя на бурята и Зи-лин за пръв път усети могъществото на нейното „ки“… След което всичко му стана ясно.

 

 

— Война!

Зи-лин позна хубавото време на следващия ден, но настроението на Мао беше мрачно.

— Войната е навсякъде около нас! — кипеше той. — Не можем да издържим икономически, особено ако се наложи да защитаваме Корея! Народът копнее за мир, очаква от нас да му дадем стабилност и хляб, а не да проливаме кръвта му на чужда земя.

— Може би трябва да потърсим изгода от тази война — подхвърли Зи-лин.

— Нищо не разбираш! — нетърпеливо го прекъсна Мао. — Американците и националистите са като гладни акули, надушили плячката. Те само това чакат — да се намесим във войната и да бъдем изтощени докрай. След което ще нанесат своя удар. В момента контрареволюционерите са слаби и сравнително малобройни. Но нещата ще се променят в момента, в който започнем да воюваме. Националистите ще им окажат подкрепа и те ще се превърнат в сериозна заплаха за нашата сигурност. Нима предлагаш да позволя това?

— В никакъв случай — поклати глава Зи-лин.

Мао стоеше напълно неподвижно. Намираха се в един от централните хотели на Пекин, превърнат в щаб на висшия партиен и държавен апарат. Зад прозорците се виждаше широкият и пуст площад „Тянънмън“, около който се точеха плътните редици на велосипедистите.

— Искам всичко да е ясно — продължи Председателят. — А не после да дойдеш и да молиш за прошка, просто защото е започнала да те гризе съвестта…

— За какво по-точно става въпрос? — попита Зи-лин. От съседната канцелария се чуваше равномерното потракване на батарея от стари пишещи машини, на които опитни служителки чукаха пропагандните лозунги на новата власт.

— Само за едно — тръсна глава Мао. — Войната в Корея ще ни доведе до катастрофа, независимо от изгодите в международен план, за които намекваш. Икономиката ще рухне и това по всяка вероятност ще бъде краят и на нашата политическа власт. За да предотвратим тази катастрофа, ние сме длъжни да се облегнем на здравата ръка на Министерството на обществената сигурност.

— Тайната полиция…

— Да, след като ти е по-приятно да ги наричаш така.

— Не мога да оправдая една власт, която се крепи на насилието.

По бузите на Мао се появи женствена руменина и Зи-лин разбра, че е отишъл твърде далеч. Последвалото мълчание беше наситено с напрежение, гъсто като сироп. Зи-лин имаше чувството, че може да го захапе.

Мао седна и уморено разтърка клепачите си. Изчака още малко, вероятно за да възвърне спокойствието си, после каза:

— И двамата нямаме избор. Ти си убеден, че войната с Корея е неизбежна…

— Неизбежна и желана — натърти Зи-лин.

Зад стената пишещите машини продължаваха да тракат, тих звън съобщаваше за края на реда върху хартията. Някакъв министър надникна от вратата за неотложен съвет, но Мао бързо го отпрати.

— Изясни се, другарю Ши — уморено промълви той. — Нямам настроение за шеги.

— Мисля, че ме познавате, другарю Председател.

Чул официалното обръщение, Мао изненадано вдигна глава:

— Да прекратим това напрежение, приятелю. То не ни носи нищо добро. Нямам желание да бъда на нож с най-близкия си съветник.

В потвърждение на тези думи Председателят се приближи до масичката и се зае да запарва чай. Не проговориха нито дума за работа, докато не взеха в ръце малките порцеланови чашки с ароматната течност. Разменяха си кратки, съвсем обикновени реплики и нищо повече.

После направиха мажа пауза и Мао вдигна глава:

— Моля да ми обяснил подробно своите виждания за войната с Корея.

Зи-лин кимна и допълни чашата си.

— От теб зная, че Сталин е твърдо решен да се изправи срещу американците, ако те дръзнат да прекосят река Ялу и да нахлуят в Корея.

— Казах, че е твърдо решен да наложи комунистическия начин на живот в цяла Корея — поправи го Мао. — А това означава, че в случай на военен конфликт руските войски ще се намесят.

— Това би довело до ситуация с непредвидими последици не само за Русия и САЩ, но и за целия свят — поклати глава Зи-лин. — Защото американците без съмнение ще се притекат на помощ на Южна Корея… Не, другарю Мао. Ключът за дилемата на Сталин е в наши ръце, в ръцете на Китай. С негова помощ ние ще отворим вратата за собственото си спасение.

— Как?

— Ще заявим на Сталин, че ако генерал Макартър прекоси Ялу, ние ще изпратим войските си в Корея. Това ще бъде един далеч по-логичен жест от евентуалната инвазия на Червената армия, тъй като имаме оправдание — просто помагаме на братята си да отблъснат чуждата агресия. Нима Западът ще се усъмни в искреността ни? Нима някой ще подозира, че корейците не са ни никакви братя? По този начин можем да се включим в конфликта, дори ако Съединените щати се решат на интервенция. Те ще се окажат в доста деликатна ситуация, тъй като не могат да ни атакуват фронтално. Световната общественост ще се обяви против подобен акт на агресия.

— Разбирам — бавно поклати глава Мао. — Така Сталин ще ни бъде задължен и аз ще мога да разчитам на нова руска помощ, този път без унизителни условия. Но как виждаш нещата с реалното изпращане на войски?

— Ще изпратим там останките от пленената армия на Гуоминдан, които и без това сме длъжни да храним и обличаме. Така ще ги принудим да пролеят кръв за нашата кауза, ще ги превърнем в първите китайци, които се борят срещу прочистването на Америка в северната част на Корейския полуостров… — Зи-лин остави чашата върху масичката. — А ние с теб знаем, че това наистина ще стане, другарю Мао… Проучили сме достатъчно добре тактиката на Макартър и знаем, че той наистина ще прекоси Ялу!…

— Значи такава е съдбата ни — въздъхна Мао. — Трябва да се превърнем в марионетки на Москва, за да спечелим както доверието на руснаците, така и икономическата им помощ…

— Такава е съдбата на слабите — каза Зи-лин. — Но историята доказва, че всичко тече и всичко се променя. Един ден ще бъдем достатъчно могъщи, за да накараме Москва да се страхува от нас…

 

 

Първото нещо, което видяха, беше Транспарантът на духовете. В средата му беше изрисуван символът на Сътворението, познат на всеки китаец — костенурка и змия, вплели се в здрава прегръдка.

Около централния символ бяха разположени осемте триграми. Те представляваха плетеница от прави и начупени линии, символизиращи мъжа и жената. Митичният император Фу Хси твърдял, че триграмите са основата на математиката. В тях се съдържали всички възможни аритметични комбинации, освен това били в състояние да изразяват власт и подчинение, воля и слабост, характерните черти на всички животни, свързани с китайската митология, а дори и посоките на компаса…

Транспаранта на духовете беше поставен нарочно. Съгласно правилата на „фен-шуи“ — древното изкуство на геомансията — такива транспаранти се поставят там, където витаят зли духове. За да преодолеят транспаранта, духовете трябва да завият надясно — нещо, което всеки китаец знае, че те не могат да правят…

Във фоайето имаше едно огромно огледало. Размерите му бяха точно копие на транспаранта отвън. То беше ново доказателство за присъствието на зли духове, които, както е известно, бягат от огледалната повърхност.

Видяла огледалото, Сен-лин почти се препъна. Транспарантът отвън я доведе пред прага на нервната криза, а това тук вече окончателно я довърши.

Обърна се с гръб към огледалото, тялото й потръпна и се притисна до Зи-лин.

— Всичко е наред — прошепна той, насочил поглед в отраженията им върху огледалното стъкло. — Няма от какво да се страхуваш.

— Защо ме доведе тук? — попита с тъпичък като на дете глас тя.

— Защото имаш нужда от помощ — меко отвърна Зи-лин. — В едно отношение мъжът ти е прав — болестта ти не е за доктори. Затова дойдохме тук…

— Но това място е пълно със зли духове?

— Не — поклати глава Зи-лин. — Злите духове просто обичат да се навъртат тук. Именно по тази причина го е избрал Фаз-хан — човекът, който владее изкуството на „фен-шуи“ по-добре от всеки друг. Той привлича злите духове, оковава ги и отнема силата им…

— За какво тогава са му транспарантът отвън и това огледало? Нали и те изпълняват същите функции?

— Злото не е в къщата на Фаз-хан, няма го и в градината му — поясни Зи-лин. — То се крие в кладенеца на душата — един бездънен кладенец, според учението на Фаз-хан. Той го открива именно там, поставя му окови и го обрича на вечен затвор.

Нещо в гласа му я накара да го погледне.

— Но ти не вярваш на всичко това, нали?

— Вярвам, че в градината на Фаз-хан съществува „ксин джин“ — бавно отвърна Зи-лин. — Но не съм сигурен, че зная какво се крие в неговите дълбини…

Сен-лин потръпна, напълни дробовете си с въздух и каза:

— Аз обаче зная.

 

 

Фаз-хан имаше жестоко монголско лице. Кожата, която се виждаше над гънките на дългата черна роба, беше дебела и матова като на слон. Над слабото тяло доминираше издължена и тясна глава, от фигурата му се излъчваше мрачна сила.

Този човек притежаваше титлата „чернокапец“ — една от най-старите и най-уважавани титли сред майсторите на „фен-шуи“, която се отличаваше с дълбока мистичност.

Чернокапците произхождат от Индия, родното място на Буда. Оттам тяхното изкуство се прехвърлило на север, към Тибет. Няколко века по-късно разчупило оковите на непристъпните планини и започнало да се разпространява в Китай. Било силно и завладяващо, попило в себе си мъдростта на хилядолетните култури, сред които се развивало…

Зи-лин се поклони пред магьосника, Сен-лин стори същото. В душата й се появи тръпка на ужас.

— Здравей, Велик лъв — промълви Фаз-хан, прибягвайки до буквалното значение на името Зи-лин. — Радвам се да те видя отново. — Гласът му беше плътен бас, стаята сякаш се разтърси от тътен на гръмотевица.

— Истинско щастие е да бъда тук, Сребърно копче — отвърна Зи-лин и подаде на домакина тънък червен плик. Хартията проблесна само за миг, после потъна в гънките на черната роба.

Сен-лин наблюдаваше развоя на събитията мълчаливо, но с явен интерес. Никой от двамата не прибегна до модерното и вече почти задължително обръщение „тон-жи“ — другарю. Освен това използваха прякори — факт, който несъмнено доказваше наличието на близки отношения между тях.

Зи-лин представи Сен-лин и сбито описа проблемите й. Фаз-хан се раздвижи още преди да чуе края на историята. Зи-лин се дръпна в ъгъла, оставяйки Сен-лин сама в средата на стаята.

Не беше в състояние да издържа на мрачния огън в очите на магьосника, затова се зае да оглежда помещението, в което се намираха. Стаята беше девет метра широка и точно толкова дълга. Таванът беше ослепително бял, по стените бяха окачени множество транспаранти с красиво изписани йероглифи. Сен-лин не успя да ги разчете, тъй като бяха на старо наречие и в орнаментиран стил, но беше убедена, че това са „сутра“, или по-скоро цитати от „сутра“, които често са толкова големи, че биха запълнили страниците на дебела книга. Беше странно, че знае това, но изобщо не се запита откъде и как е успяла да го научи…

Зи-лин приключи разказа за заболяването й в момента, в който магьосникът направи три пълни обиколки около нея. Спря на метър от лицето й и бавно каза:

— Притежава излъчване на феникс и това е добре. Фениксът е царствена птица, управлява богатството на Китай заедно с дракона…

Запали три ароматични пръчици и ги постави пред малката зелена статуетка, изправена редом с позлатен Буда.

— Моля, кажете ми нещо — обърна се към Сен-лин той и тя неволно потрепна от гръмотевичния му глас. Изпита чувството, че от него се излъчва някакъв специфичен аромат. Не, това е невъзможно, гласовете нямат миризма. Вероятно се влияе от запалените пръчици пред статуетката. — Вас са ви изтезавали, нали? — въпросителната интонация липсваше.

— Да — прошепна тя.

— Как по-точно?

— Хей, Сребърно копче… — направи опит да се намеси Зи-лин, но магьосникът го спря с вдигната ръка.

Втренчила се в издълженото монголско лице, Сен-лин изпита чувството, че вижда друг, смътно познат човек.

— Ако ви е трудно, просто си представете болката от дълбока рана, която съществува, дори когато тази рана е вече зараснала…

— Имаше сенки — започна тя. — Навсякъде около мен имаше сенки… Може би на хората, които се движеха около огньовете. Казах ли ви, че навсякъде пламтяха огньове? — гласът й придоби странен тембър, сякаш долиташе от далечно разстояние с помощта на ехото. — Мъжете дойдоха оттам, огньовете останаха зад гърбовете им… Не успях да видя лицата им. Усещах присъствието им като изчезване и поява на топлината от огньовете — в зависимост от тяхната позиция… Но ясно виждах единствено пламъците… Във въздуха се носеше отвратителна воня, от нея ми се повдигаше. Видях купчини почернели кости, очевидно ги бяха държали в огъня…

— Сенките обясниха, че това са костите на японци и националисти. Една от тях се наведе и когато отново се изправи, в ръцете си държеше отрязана ръка…

— „Виждаш ли как постъпваме с гадните националистически предатели?“ — попита, после тикна отрязаната ръка в огъня. Кожата се разцепи, кръвта съскаше в пламъците… И изведнъж пръстите й се раздвижиха!… Започнах да крещя, а сенките избухнаха в смях. Пръстите продължаваха да потрепват, а ръката бавно се печеше…

— Най-сетне изгоря, сянката захвърли овъглената кост някъде в нощта… Оттам се разнесе кръвожадното ръмжене на гладни псета…

— После сянката ме сграбчи и започна да сваля въжетата, с които бяха усукали ръцете и краката ми. Вече бях разбрала на какво се дължи противната воня — на изгоряла човешка плът. Гледах как войниците режат половите органи на жертвите мин, а после ги натикват в устата им… Беше ужасно!…

Гърдите на Сен-лин бурно се повдигаха и отпускаха, въздухът с мъка си пробиваше път до дробовете й. Всеки момент щеше да се задуши, тялото й се разтърси от конвулсии. Зи-лин понечи да пристъпи напред, но „фен-шуи“ отново го спря.

— Току-що казахте, че жертвите са били „мин“ — бавно и отчетливо промълви Фаз-хан.

Сен-лин подскочи, сякаш я беше дамгосал с нажежено желязо.

— Така ли казах? — с мъка промълви тя. — Не помня… Труповете бяха на японски войници… Разбира се, точно така. — В очите й се появи недоумение. — Защо съм казала „мин“? Династията Мин е била унищожена преди триста години!

Фаз-хан се обърна и запали нови три ароматични пръчици. Постави ги до първите, вече изгорели до половината.

— През 1644 година, ако искаме да бъдем точни — промърмори той. — Но упадъкът на династията Мин започва още в края на XV век. От север настъпват безмилостните монголски орди, източното крайбрежие е обект на нападения от японските пирати. Населението става все по-бедно, хиляди селяни превиват гръб по господарските ниви… В търговските центрове по крайбрежието започват бунтове.

— Не помага бруталността на новосъздадената тайна полиция, хората искат справедливост и са решени да се борят за нея. Властта на Мин се руши, в края на века император Ван-ли я предава почти изцяло в ръцете на Съвета на евнусите.

— През 1621 година, малко след смъртта на Ван-ли, противниците на Мин окупират Пекин. Това е сигналът, който Манчу очакват от години. Войските им нахлуват от север и потапят в кръв имперската столица. Завземат властта и обявяват началото на династията Кин…

Пластове синкав дим изпълваха стаята. Стана горещо, сякаш в близост пламтеше невидим огън.

— Какво общо със Сен-лин имат Манчу и Мин? — обади се Зи-лин.

— Изкуството на „фен шуи“ се докосва до цялото многообразие на света — отвърна Фаз-хан. — Част от него може да се види ясно, друга остава дълбоко скрита в мрака. Обикновено човек се докосва до „ру-шър“ — това, което е опознал чрез опита си. В такива случаи лечението не е особено трудно, тъй като става въпрос за общопознати елементи: земя, огън, вода, метал, дърво… Всеки от нас притежава опит в боравенето с тези елементи, той се измерва посредством специална таблица… Нарушеният баланс в опита с петте основни елемента е причина за възникването на душевни проблеми…

Фаз-хан запали още три ароматични пръчици и ги нареди при останалите. Така бройката стана девет — най-щастливото число в китайската нумерология.

— В отделни случаи „ру-шър“ се оказва недостатъчен — продължи той. — Когато човек изчерпва познанието си върху елементите, той по необходимост търси помощ. И я намира в „шу-шър“ — областта извън опита…

През пластовете дим Зи-лин видя как тялото на Сен-лин се разтърсва от могъща тръпка.

— Моля те, върни ме във вилата! — извърна се към него тя. — Моля те!

Зи-лин отмести очи от болезнено свитото й лице и ги спря върху „фен шуи“ — спокоен и неподвижен като черна статуя. За пръв път в живота си изпита раздвоение, не знаеше на чия страна да застане. Разумът го караше да остане, но сърцето му се гърчеше от жалост и го подтикваше да хване ръката на Сен-лин и да бяга по-далеч оттук…

— Зи-лин, моля те! — изстена отново тя. — Тук е царството на злото! — Очите й бяха огромни, изпълнени с ужас. — Усещам го, ще ме погълне!

— Точно това ще стане, ако си тръгнеш — обади се Фаз-хан.

— Не! — проплака задавено тя.

— Не мога да ти попреча — разпери ръце Фаз-хан. — Зи-лин също… Никой няма това право, Сен-лин. Трябва да останеш доброволно, в противен случай няма да те спася…

— Да я спасиш ли? — учудено го погледна Зи-лин. — От какво?

— От това, което разяжда душата й.

— И какво е то?

— Чу-шър — кратко отвърна високият мъж.

Сен-лин нададе отчаян стон. Зи-лин пристъпи към нея, хвана я за ръка и побърза да я изведе навън.

Тръгнаха по дълъг, зле осветен коридор. Воплите на Сен-лин долитаха до слуха му някак отдалеч, сякаш през дебела стена.

В антрето отново се натъкнаха на огледалото. Сен-лин се обърна да му хвърли един поглед и спря толкова рязко, че Зи-лин почти изгуби равновесие.

— Не! — прошепна с друг глас тя. — Не мога да си тръгна. Все още не мога… Злото…

Нещо помръдна, двамата едновременно обърнаха глави към тъмния ъгъл на помещението. От сянката се отдели високата фигура на Фаз-хан, само Буда можеше да каже как се бе озовал тук преди тях.

— Време е — прогърмя магьосникът. — Земя, огън, вода, метал, дърво… Нито един от петте основни елемента не може да ни даде отговор. Значи остана „чу-шър“… — обърна се и ги поведе към вътрешността на къщата.

— Къде отиваме? — попита Зи-лин.

— На ръба на „ксин джин“ — отвърна Фаз-хан. — Кладенецът на духовете.

 

 

Градината тънеше в мрак. Растителността се състоеше предимно от бели черници — основна храна за скъпоценните копринени буби.

Особената миризма на подправки беше непозната за обонянието на Зи-лин. Лунният сърп хвърляше студена светлина. Рогата на дракона — така народът нарича небесното светило в тази фаза. Най-доброто време за лов на нощните хищници.

Обиколиха малката градина точно девет пъти. Числото девет е символ на дълголетието, в мандаринското наречие двете думи се изписват напълно еднакво. Голяма част от китайската нумерология произтича от предпоставката, че езикът навсякъде е един и същ, въпреки стотиците диалекти и наречия. Цифрите често звучат като съвсем други думи и по естествен начин възприемат тяхното значение.

— Тази вечер, „деветката“ е особено важна — промълви магьосникът „фен-шуи“. — Може би от решаващо значение. Днес е двадесет и четвъртият ден на четвъртия месец. Четири — двадесет и четири — това е най-неблагоприятната дата в календара…

Зи-лин владееше кантонското наречие не по-зле от Фаз-хан и веднага разбра какво се крие зад думите му. Числото четири на кантонско наречие се произнася като думата „смърт“. Следователно комбинацията „четири — двадесет и четири“ звучи като многократно повторение на смъртта — нещо, което на всяка цена трябва да бъде избягнато. Защо доведох Сен-лин именно тази нощ? — запита се той.

— Вече сте тук — промълви Фаз-хан, сякаш в отговор на безмълвния му въпрос. — Един сам по себе си многозначителен факт. Значи съдбата е решила, че комбинацията „четири — двадесет и четири“ е най-подходяща за вас. Така да бъде. Според учението на Тао за постоянната промяна, светлината може да се роди единствено от мрака…

Фаз-хан ги поведе към центъра на градината. Тук имаше гъсти лози, в ноздрите ги удари аромат на рози, макар че сезонът съвсем не беше подходящ за цъфтежа на тези прекрасни цветя.

Магьосникът ги накара да спрат в центъра на малка площадка, заобиколена отвсякъде от черници.

— Сен-лин, обърни се с лице към склоновете на черната планина — нареди той. — А ти, Зи-лин, ще останеш тук, в близост до скалите, които наподобяват алена птица феникс. Аз пък ще заема място ей там, до устата на зеления дракон… — Продълговатата му глава се сведе към гърдите: — Сега ще дадем шанс на „ки“… То ще бликне като разтопена лава от дълбините на земята и ще залее всичко наоколо.

Сен-лин се втренчи в непрогледния мрак и тихо попита:

— Какво е това?

— Кладенецът на духовете — отвърна Фаз-хан.

Въздухът беше абсолютно неподвижен, по небето нямаше нито едно облаче. Сребристият сърп на луната приличаше на въпросителен знак върху черното кадифе на небето.

Фаз-хан отвори уста и започна да припява странен псалм. Думите бяха на някакъв непознат диалект, Зи-лин никога не беше го чувал. Може би това изобщо не е китайски, помисли си той. Може би е някакво древно индийско или тибетско наречие…

Изпитаха чувството, че горещината на стаята с благовонните аромати на „сутра“ ги последва и тук, сред пролетната нощ, която би трябвало да бъде хладна и приятна. Въздухът натежа от задушна жега, листата на черешите клюмнаха, от телата на тримата бликна пот.

Зи-лин хвърли поглед към Сен-лин. Отворила широко очи, тя напрегнато наблюдаваше тъмното пространство пред себе си. После краката й бавно се раздвижиха, като в транс. Направи крачка напред, после втора… Спря на ръба на кладенеца, ръцете й, посребрени от лунната светлина, леко докоснаха каменната зидария. Главата й започна да се навежда, лицето й се скри в тъмната дупка, от която сякаш струеше мастилен мрак.

Сен-лин не беше в състояние да диша. Направи опит да си поеме дъх, но дробовете й, сякаш попаднали в безвъздушно пространство, изведнъж отказаха да функционират. Престана да чува напевните псалми на Фаз-хан, вместо това започна да ги усеща с тялото си. Думите й бяха непонятни, но въпреки това я караха да се чувства особено — сякаш помагаха на душата й да се измъкне от тленната си обвивка… Отново изпита онова чувство на опиянение, което за пръв път позна в дъждовната нощ на физическото си сливане със Зи-лин.

Горната част на черепа й сякаш се разтопи и от отвора надникна нещо познато; нещо, което беше част от същността й. После я прониза нетърпима болка и тя разбра, че в душата й се крие някой друг

Именно той, този безлик и безформен непознат, беше източник на злото. Това зло се оказа вътре в нея, а не в градината на Фаз-хан… И то усети заплахата. Не заплахата за Сен-лин, а за самото себе си.

Стиснала зъби, Сен-лин гледаше надолу с насълзени очи, в душата й се появи агонизираща болка. Остри, закривени като куки нокти разкъсваха вътрешностите й, зейнаха грозни рани. Направи опит да извика, но от устата й не излезе нито звук.

Олюляваше се над безвъздушната яма на кладенеца и положително би се сгромолясала в бездънното му гърло, ако не беше невидимата мрежа, с която я обви Фаз-хан.

В главата й блесна ослепителна светкавица и Сен-лин изведнъж се оказа отвъд океана на времето. Попадна в Пекин, точно по време на обсадата му от враговете на династията Мин. Видя жестокостта на агресорите, стана свидетел на кървавата агония на една вековна династия. Беше част от свитата на императора, а сред враговете разпозна лицето на Ли Зи-чен — генерала, с когото някога се беше любила, но днес беше сред смъртните й врагове.

Ли Зи-чен отне живота на императора с един-единствен удар, после я грабна, вдигна я над главата си като парцалена кукла и я запрати срещу стената. Тя бръкна в пазвата си и извади малък кинжал, решена да се брани до смърт. Но той само се изсмя и й нанесе такъв удар, че кинжалът изтрака на плочите. После се стовари отгоре й. Изнасили я грубо и брутално, но членът му остана огромен и твърд. Направи го втори път, прониквайки дълбоко във вътрешностите й. Най-сетне задоволил долните си страсти, Ли Зи-чен я остави на шиниците. Заповяда им да я изнасилят и те с готовност се подчиниха. Вършеха го по двама-трима наведнъж, жестоко и със садистична наслада.

Умираше дълго и мъчително. Тялото й отдавна премина границата между живота и смъртта, но духът й остана жив. Дори нещо повече — потръпваше от желание за мъст, за унищожение. Нищо друго, абсолютно нищо!

Зи-лин, разбира се, не можеше да знае какво става в душата й. Научи го много по-късно от собствения й разказ. Сега виждаше само как тялото й се надвесва над кладенеца, разтърсено от ужасни конвулсии, а устата й се разчеква в непоносимо болезнена гримаса.

После блесна ослепителна светкавица, която прогори зениците му. От този миг нататък не беше сигурен дали беше видял нещата в действителност, или всичко е било плод на въображението му…

От устата на Сен-лин излитаха гъсти облаци дим, сякаш беше погълнала всичките девет ароматични пръчици в ритуалната зала на магьосника. Този дим се носеше във въздуха и едновременно с това сякаш бълбукаше като непозната течност. В ноздрите го удари тежката сладникава миризма, която му беше описала Сен-лин и която сам добре познаваше от войната. Миризмата на изгоряла човешка плът.

Пушекът започна да се извива, оформяйки някакъв непознат силует. Пред очите му бавно изплува призракът на млада жена. Очите й бяха скрити в тъмни дупки, на мястото на носа зееше празно пространство.

Призракът имаше и ръце, които завършваха с издължени пръсти. Не, това не бяха пръсти, а по-скоро дълги, закривени нокти, които висяха на половин метър над земята. Призракът имаше и тяло — тънко и извито като на отровна змия.

Зи-лин гледаше като омагьосан, неспособен дори да помръдне. Влечугото бавно започна да се увива около Сен-лин. Първо около раменете, после се плъзна нагоре — към шията и главата.

От устата му се откъсна дрезгав вик. Сякаш очаквал това, Фаз-хан бързо отстъпи назад и освободи достъпа до скалата, известна като Устата на Зеления дракон.

Зи-лин усети вятър върху лицето си и неволно се обърна да потърси източника. Но листата на черешите бяха все така неподвижни и оклюмали, както преди малко.

После изведнъж разбра, че леденият вятър излита право от скалата на Зеления дракон, набраздена от многобройни, хоризонтално разположени пещери.

Призрачното същество, което се беше впило в Сен-лин и очевидно се опитваше да я умъртви, извърна глава по посока на ледения вятър и потръпна.

После се появи водата. Бурна и студена, като от внезапен порой. Но за разлика от обикновения дъжд, тези водни струи не падаха вертикално, а хоризонтално!

Ледената вихрушка се стовари върху главата на призрака. Разнесе се пронизително съскане, издигнаха се облаци пара. Грозното създание нададе ужасен вой и изчезна. Заедно с него изчезна водата, стопи се и вятърът. Градината отново блесна под сребърните лъчи на луната, тиха и спокойна.

Фаз-хан се наведе и помогна на Зи-лин да се изправи.

— Какво стана? — попита Зи-лин, едва сега успял да напълни дробовете си с кислород.

Фаз-хан се усмихна и леко разтвори полите на черната си роба.

— Моите сребърни копчета все още са тук, Велик лъв — промълви той. — Нищо не се е променило.

— Но аз видях…

— Нищо не се е променило — натъртено повтори Фаз-хан.

— А Сен-лин?

— Градината е на ваше разположение. Можете да правите каквото пожелаете. Кладенецът на духовете вече спи…

Останал сам под кичестите клони на черниците, Зи-лин изчака да се успокои и едва тогава пристъпи към потръпващата фигурка на Сен-лин. Ръцете й продължаваха да стискат каменната зидария, но когато очите й се извърнаха да го посрещнат, в тях се четеше дълбоко спокойствие.

— Тя си отиде…

Зи-лин не каза нищо. Все още се питаше дали всичко не беше халюцинация.

— Ху-чао… Жената от свитата на последния император на Мин…

Пълни глупости, помисли си Зи-лин. Значи всичко е било халюцинация. Тялото на Сен-лин се поклащаше. Сякаш се връща от продължителна нощна оргия, рече си той. Вероятно не знае какво говори. Протегна ръце и я стисна в прегръдката си.

— Нейният любим се превърна в жесток враг… — прошепна унесено Сен-лин и безсилно склони глава на гърдите му.

— Генерал на име Ли Зи-чен…

Клепачите й уморено се склопиха. Зи-лин я вдигна на ръце и я понесе по тясната извита пътечка.

После се върнаха във вилата. Зи-лин я сложи да си легне и отиде в кабинета си. Започна да се рови в библиотеката и скоро откри това, което му трябваше — книга върху историята на средновековен Китай. Нетърпеливо я разлисти и откри периода на упадък на династията Мин.

Оказа се, че войските на Манчу, превзели Пекин през 1621 година, действително са били командвани от генерал на име Ли Зи-чен. Споменаваше се и за някаква фаворитка на императора, но учените не бяха счели за необходимо да посочат името й, тъй като по това време почти цялата власт вече е била в ръцете на евнусите.

Зи-лин търпеливо изчете всичко, но името на тази жена така и не изскочи отникъде. Наложи се да прибегне до помощта на Националната библиотека. След неколкодневно упорито търсене му донесоха едно овехтяло и доста разпокъсано томче на Средновековната история. И в него откри името на фаворитката.

Ху-чао.