Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Мейрък (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Shan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-54-4 (ч.1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Наследникът

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“, София, 1995

ISBN: 954-8009-55-2 (ч.2)

История

  1. — Добавяне

Книга втора
Самвартасидха
Празнота

Пролет — Лято, в наши дни
Ню Йорк / Хонконг / Вашингтон / Москва / Пекин / Токио

Трите клетви чу автоматичната стрелба, видя как Джейк блъска Неон Чоу назад и се втурна към телефонната кабина на кея. Успя да определи, че стрелбата идва откъм собствената му джонка и се стегна да посрещне най-лошото.

Третият му братовчед беше нощна смяна в участъка на Абърдийн и благодарение на него полицията пристигна наистина светкавично. Трите клетви се качи на полицейския катер и потегли към джонката си заедно с четиримата униформени. Изправен на носа, той тръпнеше от тревога, докато полицаите зад него внимателно проверяваха оръжието си. Правеха го със същата съсредоточеност, с която бяха действали малко по-рано и японците от бойния „дантай“.

Дъждът браздеше тъмната вода, тежки капки барабаняха по палубата. Трите клетви избърса очите си и бавно пое по стълбичката. Джейк беше горе, приведен над нещо тъмно и продълговато.

— Стойте тук! — просъска един от полицаите, разпознал Джейк. По пътя насам Трите клетви им описа тримата членове на семейството си, които би трябвало да бъдат на борда: Джейк, Блис и Зи-лин.

— Блис! — простена той и се отпусна на колене пред тъмната купчина в краката на Джейк. — Съкровище мое! — протегна ръце и отметна влажната коса от лицето и. Пръстите му почервеняха от кръв.

— Джейк! — отчаяно проплака той. — Джейк!

— Трябва да я закараме в болница, чичо — прошепна Джейк. Лицето му беше бяло като платно, а очите му — обикновено златисти и ярки, сякаш бяха изгубили всякакъв цвят.

— Ти добре ли си, племеннико?

— Да.

Гласът му беше тих.

— Джианът?

Очите на Джейк бавно се повдигнаха към лицето му:

— Животът на баща ми свърши…

— Проклети да са злите божества, стоварили това нещастие върху главите ни! — простена Трите клетви, ръцете му инстинктивно докоснаха тялото на осиновената му дъщеря. Това беше неволен, но многозначителен жест. Семейството се топеше, затова всеки от останалите живи ставаше още по-скъп на сърцето му. — Видя ли ги, Джейк? Видя ли убийците?

— Заварих ги в кубрика — отговори Джейк. — Бяха трима, въоръжени с „Гион 30-09“… Изключително добри професионалисти, най-вероятно „дантай“…

Не можеше да сподели с чичо си за загубата на „ба-мак“. Как да обясни необяснимото? Как да опише тежестта на вината, която го смазваше? Беше абсолютно сигурен, че „ба-мак“ ще го предупреди за приближаващата опасност, че благодарение на това чувство ще успее да предпази поне Блис… Неволно я притисна до гърдите си.

— Болница, чичо — прошепна той. — Трябва да я закараме в болница!

— Полицейският катер е тук. С него ще стане най-бързо — вдигна глава и направи знак на униформените полицаи, които вече привършваха с огледа.

— Трима убити — установи единият от тях, а колегата му извади бележник и започна да записва. — Локви кръв, почти пълна разруха под палубата. Използвано е автоматично оръжие.

— Трима ли? — напрегнато попита Трите клетви. — Кои са те? — Полицаите мълчаливо го изгледаха и той се извърна към Джейк: — Кои са те?

— Ще трябва да изчакаме — обади се един от полицаите. — Нямат никакви документи, които да послужат за идентификация.

О, Богове, простена душата на Трите клетви. Защо си губя времето с тези корумпирани копелета? И да знаят нещо, пак няма да го споделят с мен. Изправи се и с усилие на волята потисна обзелото го раздразнение.

— Дъщеря ми се нуждае от спешна медицинска помощ, сержант! — гласът му беше стегнат и делови. — Бъдете така добър и я откарайте в болницата!

— Какво знаете за инцидента, сър? — попита полицаят с бележника.

— Нищо — повдигна рамене Трите клетви. — Защо ми задавате такъв идиотски въпрос? Нима забравихте, че пристигнах тук заедно с вас?

— Такъв е редът, сър — обади се един от останалите. — Трябва да вземем показания от племенника и дъщеря ви.

— Моля ви! — леко повиши тон Трите клетви. — Това може да почака до сутринта! Дъщеря ми е ранена, а племенникът ми е в шок. Давам ви дума, че ще получите пълни и подробни показания от тях, но не сега!

Старшият на патрула погледна Джейк, премести очи към Блис и кимна с глава.

— Добре. Момчета, вдигайте я… Внимателно, ще си удари главата… — Изчака тялото на момичето да изчезне от погледа му, после пристъпи по-близо до Трите клетви: — Предупреждавам ви да не пипате нищо до пристигането на екипа от криминалисти на Специалния отдел. С тях вероятно ще има и съдебен лекар. Моля да улесните работата им.

— Разбира се.

Полицаят отмести глава, за миг прожекторът на катера посребри широкото му кантонско лице.

— Моите съболезнования… Това тук наистина е страшно. — Лютивият дим от дизеловия мотор на катера го принуди да се прокашля: — Племенникът ви май също се нуждае от медицинска помощ…

— Аз ще се погрижа за него — отвърна Трите клетви. — Единственото, за което ви моля, е дъщеря ми час по-скоро да бъде в болницата…

Полицаят докосна козирката си, огледа още веднъж Джейк и се прехвърли на катера. Моторът изръмжа на високи обороти и лекият плавателен съд бързо се стопи в нощта.

 

 

— Това наистина ме връща с години назад… Когато все още не можех да си позволя подобни неща.

Тони Симбал вдигна глава към поредицата картини в позлатени рамки.

— Особено тази…

Платното беше на Сезан, необичайно агресивно с ярките си цветове. Четката на художника беше действала с размах, цветовете бяха положени майсторски и оказваха на зрителя почти физическо въздействие. Симбал не разбираше скрития замисъл на картината. Харесваше му, но не можеше да го възприеме изцяло.

— Сезан е художник, който умее да балансира на ръба на безумието и именно това ме привлича у него — каза Макс Тренъди. — Създава една цяла вселена — хаотична и едновременно с това абсолютно логична… Не мислиш ли? — сведе поглед към каталога, получен при влизането в залата на търга, и си записа нещо в полето. После отново погледна Симбал: — Почти не те видях на купона снощи…

— С Моника си припомняхме миналото…

Тренъди затвори кориците на каталога и се ухили:

— Значи затова гардеробът ми се оказа блокиран за повече от час, а?

— Сигурно — сви рамене Симбал.

— Я да поседнем — предложи Тренъди и тръгна към широката зала с дълги редици кресла. Търгът се провеждаше в една от най-известните аукционни къщи в страната. Залата на Уисконсин авеню все още беше полупразна. — Доколкото разбирам, спомените не са довели до нищо добро…

— Не доведоха изобщо до нищо! — намусено отвърна Симбал. Залата бързо се запълваше, Тренъди правилно беше предвидил, че е време да си намерят места. — Предполагам, че Моника вече те е осведомила за интереса ми към Питър Кърън…

Тренъди отвори каталога и отново си записа нещо.

— От къде на къде трябва да ме информира за каквото и да било? — попита с известно закъснение той. — Но тъй и тъй повдигаш въпроса, затова мисля, че трябва да решим един малък проблем…

По-късно, след като Тренъди се отказа да наддава за Сезан поради прекалено високите ставки, двамата напуснаха залата и бавно тръгнаха към реката. Денят беше влажен и студен, откъм Потомак духаше пронизващ вятър. Сякаш зимата отново се връщаше и върху леда всеки миг щяха да се появят кънкьори…

Облечен в охлузен лоден, който повече би отивал на някой беден студент от близкия университет „Джордж Вашингтон“, Тренъди се сгуши в яката си като костенурка.

— Какъв е този внезапен интерес към Питър Кърън? — попита без предисловие той.

— Преди малко каза, че имаме проблем — парира Симбал. — Какъв е той? Има ли връзка с Кърън?

— Бих желал да прекратим този дуел — въздъхна Тренъди.

— Вече не работя за теб, Макс — погледна го в очите Симбал. — Действията ми не подлежат на контрол от Службата по наркотиците…

— Но въпреки това сме тук, един до друг… Как ще обясниш това?

— Имам нужда от информация — неохотно призна Симбал.

Завиха по Вирджиния авеню и тръгнаха на северозапад.

— Не виждам как мога да ти помогна, ако не говориш открито — сви рамене Тренъди. — Знаеш, че няма начин да измъкнеш нещо от мен, а без достъп до служебния компютър си направо нула… — замълча, после тръсна глава: — Ясно! Моника и купонът… Дадох ти възможност за прекрасен старт! Май наистина почвам да остарявам…

— Наистина ми хрумна да използвам Моника за достъп до компютъра, но не се получи — призна Симбал.

— Момичето си го бива — кимна Тренъди. — Никак не е глупава, но е хлътнала до ушите по теб… Господ знае защо, тъй като ти си един коварен копелдак… Дано й дойде акълът! Все пак тя не те познава така добре като мен…

— В замяна на това ти пък не спиш с мен…

— Пресвета Дево! — разшириха се очите на Макс Тренъди, а устните му се разтегнаха в иронична усмивка: — Означава ли това, че тя се е докоснала до истинския Тони Симбал?!

Намалиха крачка и спряха пред южния вход на парка Рок Крийк. От мястото им добре се виждаше езерото в дъното, зад него се издигаше красивата, покрита с мрачна слава фасада на хотел „Уотъргейт“.

Симбал замълча. Очите му механично се плъзнаха по застиналата вода, сива като гръб на охранен кашалот. Защо нямам желание за словесен двубой, запита се той. После тръсна глава:

— Ще ми помогнеш ли, Макс?

— Сам каза, че вече не работиш за мен — поклати глава другият.

Симбал инстинктивно усети, че не чука на нужната врата и нещо му се изплъзва. Това чувство го обзе още в залата за наддаване и остана в душата му като лепкава паяжина. Но какво се крие зад него?

— Може би е време да станем приятели — тихо промълви той.

— Аз ти имах пълно доверие, Тони — погледна го прямо Тренъди. — Дори след Бирма… После звънна онзи твой състудент и ти заряза отдела, заряза и мен… Кой дава право на надутите английски копелета да крадат чужди, търпеливо обучавани агенти?

Изправени един срещу друг, те се гледаха в очите и попиваха ехото на казаното.

Невидима баржа издаде тръбен зов оттатък завоя на реката, Симбал неволно потръпна.

— Господи! Това ми прозвуча като погребален звън…

— Може би наистина е така.

— Хайде да сложим край на враждебността, Макс — дълбоко въздъхна Симбал. — Искрено желая това!

Тренъди огледа реката, сякаш очакваше да съзре невидимата баржа. Дълго време мълча, после бавно кимна с глава:

— Хубаво, това ме устройва — сключи ръце зад гърба си. Симбал неволно отбеляза колко червени са дланите му. — Винаги съм се възхищавал от теб, Тони. Ти беше най-добрият ми оперативен работник. Мъчно ми е, че те изпуснах…

— Никога нямам мира, Макс — отново въздъхна Симбал. — И това е всичко.

— Ясно — кимна Тренъди. — Всички сме така, все гоним промяната. Това е част от живота…

Продължиха бавната си разходка. Задминаха ги двама младежи с лица на преуспяващи бизнесмени, облечени в анцузи и маратонки.

— Господа, като гледам подобни хлапаци, имам чувството, че съм безнадеждно остарял — въздъхна Тренъди.

— Питър Кърън отговаря за агентурата, внедрена в „Дикуи“, нали? — попита Симбал. — Миналата седмица в Ню Йорк е убит Алън Тюн, малко преди насрочената тайна среща със своя постоянен информатор. Мисля, че Кърън знае доста повече от мен за текущите операции на „Дикуи“…

— Не разбирам какво общо има това с теб — отвърна Тренъди, извади кърпичка и избърса насълзените си от вятъра очи. — Коригирай ме, ако греша, но мисля, че нямаш причина да се бъркаш в работата ни с „Дикуи“… Още по-малко пък в операциите на СЕН… — Имаше предвид Специалния екип по наркопроблемите — една секретна формация в структурите на ЦРУ — „Дикуи“ се преплита с част от задачите, които трябва да изпълня в Югоизточна Азия по заповед на Донован — поясни Симбал. — Той иска да знае всичко — кой движи нещата, накъде ги движи и защо… В тази връзка исках да те помоля да ми уредиш една среща с Питър Кърън.

— За съжаление това е невъзможно — отвърна Тренъди и вдигна очи към лицето на Симбал. — Защото Питър Кърън е ликвидиран.

 

 

На меката светлина кожата й изглеждаше гладка като на котка. Буйната руса коса и хладните сиви очи подсилваха приликата й с някоя от великите изкусителки на древността. Лорелай, или може би Цирцея… Да, по-скоро Цирцея. Михаил Карелин беше дълбоко убеден, че красотата на Даниела Воркута има нещо общо с древната легенда от гръцката митология.

Ревностен почитател на историята, Карелин виждаше в тази красота нещо от хилядолетната култура на Мала Азия, от горещата кръв на хората, обитавали Месопотамия, Асирия и Вавилон. Лицето й беше далеч от съвременните модели за красота, мраморните му черти сякаш бяха издялани от изкусното длето на античен скулптор. Той често я поднасяше, че в предишния си живот по всяка вероятност е била кралица.

— Аз съм обикновена рускиня — отговаряше тя. — Нямам нищо общо с Асирия и Вавилон.

Когато за пореден път каза това, Карелин стана и й подаде една дебела книга.

— Какво е това? — полюбопитства тя. — Обикновено не ми остава време за четене…

— Биографията на Александър Велики — отвърна той. — За нея трябва да намериш време.

— Защо?

— Защото той е единственият човек в историята, който е поискал да завладее целия свят. И почти е успял…

Карелин беше убеден, че и Даниела е обладана от подобно желание.

— В наше време обаче това не може да стане без подкрепата на могъщи съмишленици — подхвърли той. — Човек с подобни амбиции трябва да бъде силен, гъвкав, арогантен… Качества, които често граничат с грандомания и високомерие.

— Какво лошо има в това?

— Лошото е, че тези качества обикновено водят до провал…

Тя замълча, в съзнанието й изплува образът на Олег Малюта. Запозна се с него заради чичо Вадим. Чичото обичаше да я кани в Ленинград към края на декември, членовете на семейството бяха сигурни, че прави това единствено за удобство на Даниела, която по това време на годината беше относително по-малко заета.

Но истинската причина беше друга, за нея знаеха само тя и чичо Вадим. Майката на Даниела беше ревностна християнка и спазваше всички религиозни празници на Руската православна църква. Цял живот беше вършила това тайно, без знанието на баща й… А чичо Вадим също спазваше религиозните обичаи и обичаше да прекарва Коледа в компанията на племенницата си.

Даниела се запозна с Олег Малюта именно по време на коледните празници в Ленинград. Току-що я бяха издигнали за член на Политбюро и чичо Вадим я покани да отпразнуват събитието в „Делфин“ — един от плаващите ресторанти срещу сградата на Адмиралтейството. Естествено, по това време на годината водите на Нева бяха сковани от дебел лед. Макар и една от най-късите реки в света (около осемдесет километра), Нева е пълноводна река със силно течение. Благодарение на този факт, водите на залива в устието и са почти обезсолени. По тази причина не само реката, но и заливът пред Ленинград обикновено замръзват здраво и ледовете започват да се топят едва през май.

— Този човек може да ти бъде от полза, Данушка — беше й казал чичо Вадим на път за ресторанта. — Ако успееш да му се харесаш, много врати ще бъдат отворени за теб. А първите шест месеца от членството ти в Политбюро — най-трудните и обърканите — ще станат далеч по-приятни… Олег Сергеевич е от хората, които винаги знаят в кой килер да търсят буркана със сладкото…

Не сладкото, а костите, въздъхна в себе си Даниела. Твоят Олег Сергеевич Малюта, чичо, знае къде са закопани кокалите и на кого принадлежат…

Имаше нещо иронично във факта, че макар и издигната до най-високото стъпало на съветската йерархия, тя се чувстваше безпомощна като сляпо коте, попаднала изцяло във властта на един зъл и безскрупулен човек. Не смееше да предприеме нищо срещу Малюта, просто защото все още не беше циментирала позициите си. Беше нова в Политбюро и не беше разучила тайните пътеки на властта в това доскоро напълно мъжко царство.

Нямаше начин и да използва агентурата си срещу него. Той недвусмислено я беше предупредил, че следи отблизо всяка нейна стъпка, и тя му повярва. Макар това да не беше толкова лесно при човек с нейното положение — началник на Първо главно управление в КГБ.

Първо главно е огромна организация, Даниела дори не познаваше всички началници на отдели в него. Много от тях бяха хора на Анатолий Карпов, за Малюта никак не е било трудно да ги привлече на своя страна. Това беше единственият начин да я държи под око, без да предизвиква излишни усложнения. Хватката беше класическа — началникът е следен от своите най-близки подчинени.

Даниела се размърда под дебелата пухена завивка и се запита дали не е време да разкаже на Карелин за машинациите на Малюта. Как ли би реагирал, ако научи, че Малюта разполага с тайни снимки от най-интимните им мигове в леглото?

В душата й кипна внезапен, но силен гняв, тялото й подскочи до седнало положение.

— Какво има, кошка? — отвори очи Карелин. Обичаше да я нарича така — „котенце“…

— Стана ми студено — промърмори тя. Спомни си за сълзите в ледената нощ, злорадото изражение на Малюта със снимките в ръце, за черното отчаяние… — Всичко е наред…

Карелин се надигна и я прегърна.

Беше мъж с безлично лице, без каквито и да било отличителни черти. Не беше грозен, не беше и красив — такива като него потъват в тълпата без никаква следа. Наблюдателите на Кремъл в Англия и Америка почти го бяха забравили, тъй като вниманието им беше насочено към далеч по-властни и по-действени фигури в коридорите на властта. Фигури от сорта на Геначов, Резцов и Кулагин. В сравнение с тях Карелин изглеждаше сив и незначителен, сякаш завинаги лишен от възможността да предложи нещо интересно, да осъществи някаква нова и лично своя инициатива…

Но Даниела знаеше, че това е само привидно. Свикнала да разглежда нещата в аналитичен план, тя моментално усети, че Карелин е силната карта в съвременната политика на Кремъл, че той е човек с далеч по-големи шансове в дългосрочен план. Особено когато бъде сравнен със силните личности на деня. От него се излъчваше самоувереност и спокойствие, вътрешната му сила беше огромна.

Вероятно тези качества бяха направили впечатление и на Геначов, който без колебание го беше издигнал до ранга на личен съветник. Карелин не беше властолюбив, но това някак не се отразяваше на забележителната му самоувереност. Качество, от което Даниела искрено се възхищаваше. Той се движеше в сянката на властта, предпочиташе да стои настрана от жестоката борба, която неизменно я съпътства, знаеше кога и в кое ухо да прошепне разумен съвет. Малюта го считаше за безгръбначен бюрократ без чувство за чест. Но нещата стояха доста по-различно: Карелин притежаваше изключително развито чувство за чест, но го подчиняваше на генералната стратегия. А това е качество, което наистина се среща много рядко сред политиците в съвременния свят…

Даниела имаше чувството, че от Михаил Карелин се излъчва величествено спокойствие. И потапянето в това спокойствие постепенно се превръщаше в една от най-големите радости на живота й.

Радост, която нямаше нищо общо е удоволствието. В своя живот Даниела познаваше много мъже, голяма част от тях й доставяха търсеното удоволствие. Отдавна беше открила, че в това отношение мъжкарите подлежат на дресировка и от тях може да се извлече толкова удоволствие, колкото й беше необходимо. Но при радостта не е така. Човек не може да се научи да доставя радост, ако не е надарен от природата. Подобна дарба, която се среща изключително рядко — това Даниела беше научила от опит. Михаил Карелин я даряваше с радост и това автоматически го отделяше от безличната тълпа на предшествениците му, превръщаше го в истинска ценност за нея.

Разбира се, това продължаваше да я изненадва. Цял живот беше манипулирала мъжете по принуда — просто за да компенсира манипулациите, които те вършеха над нея. Именно след подобни манипулации от страна на Карпов и Лантин (в чието легло лежаха в момента) започна нейният неудържим възход към върха.

Но с Карелин беше различно, макар че нещата положително започнаха като при другите. Дали го беше прелъстила? Вече не беше сигурна в това, тъй като спомените се замъгляваха от романтиката на собствените й емоции и се превръщаха в легенди. Историческите легенди, които той толкова много обичаше. Даниела и Михаил — двамата митични влюбени! Тази мисъл често я караше да се усмихва, но още по-често тялото й се притискаше в неговото с отчаяна сила…

Някъде по това време разбра, че се страхува от раздялата с този човек. Беше ирационален, лишен от логика страх. Защото нямаше причини да се съмнява в Карелин. Той я обичаше силно и всеотдайно, но без онова робско покорство, което я караше да презира повечето от предишните си любовници.

Разликата беше огромна. С онези мъже дърпаше всички нишки, манипулираше чувствата им до степента, която й беше необходима. Това в крайна сметка слагаше край на искреността и всичко течеше изкуствено. Но в случая с Карелин нещата не стояха така. Той я обича и толкоз.

— Ела, кошка — прошепна той. — Легни си…

И Даниела го послуша. Така постъпваше и Геначов през деня… Тялото й се отпусна в топлата му прегръдка, очите й се затвориха, от устата й се откъсна блажена въздишка.

После заспа. В съня си спомена името на Малюта. Карелин отправи поглед в тавана и се замисли. Значи Малюта…

Тя се събуди на разсъмване, въпросът му беше прям:

— Ще ми разкажеш ли за Малюта?

Рефлексите й бяха светкавични:

— Не разбирам…

— Кажи ми защо се страхуваш от него, кошка…

— Откъде знаеш това?

— От съня ти — прошепна той и се обърна към нея. — Дори насън шепнеш името му с омраза и страх…

Тя протегна ръка и го погали по лицето:

— А ти защо не спиш, любими?

— Слушах нощта — усмихна се Карелин. — Мислех си за много неща. А ти изведнъж каза „Малюта“…

— Какво друго казах?

— Нищо, само името му…

Даниела се обърка. От години насам не беше споделяла интимните си мисли с мъж. Много й се искаше да го стори с Карелин и колебанието й пролича съвсем ясно. Защото опасността беше голяма. Човек най-лесно може да бъде предаден, когато се намесват чувствата. Знаеше това от опит. Но сърцето й тръпнеше от желание, мечтаеше за онази интимност, която се ражда единствено в откровението. А с помощта на откровението удоволствието се превръща в радост…

— Иска ми се да ти кажа… — думите замряха на устните й, а в съзнанието й прогърмя заплашителният глас на Малюта: В тази война или сте с мен, или сте против мен! Пред очите й отново изплува ледената нощ, синкавият сняг, смръщеното лице на Олег Малюта. Противният вкус на пепел в устата пред безжизненото тяло на Алексей, още по-противното треперене на пръста й върху спусъка, тежката миризма на барут…

После Малюта й отне оръжието. Ловко, като истински професионалист. Отпечатъците й останаха върху него. Този пистолет повече няма да стреля, а просто ще чака момента, в който ще се превърне в съкрушително обвинение срещу нея… Искам добре да помните, че ще бъдете обвинена в предумишлено убийство, когато аз пожелая това…

— Кошка… — прошепна Карелин.

— Искам да ме любиш!

— Кошка, виждам болка в очите ти…

— Моля те, любими! — ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Моля те!

Карелин я прегърна, дланите му покриха твърдите й, възбудено щръкнали гърди. Потърка с палци зърната, от устата й излетя възбудено стенание. Главата й потъна в рамото му, разкошната и руса коса миришеше на лимон и лавандула…

Ръката му сякаш рисуваше по тялото й. Плъзна се по корема, продължи пътя си надолу. Бързо откри, че тя вече е готова, влажна и тръпнеща в очакване. Обърна се по гръб, стисна я в силните си ръце и я качи върху себе си. Бедрата й се разтвориха като листенцата на нежно цвете.

Проникна между тях е цялата си мъжка сила, зъбите му се забиха в гладката й кожа. Даниела имаше чувството, че е на ръба на припадъка. Опряла гръб на широките му гърди, тя чуваше ударите на сърцето му, които с нарастването на възбудата му ставаха все по-силни и по-отчетливи. Отметна глава назад, клепачите й потрепнаха.

Усещаше пулсациите му дълбоко в себе си, сякаш там, вътре, биеше второ сърце. Удоволствието я прониза до корените на космите, тялото й пламна.

Ръцете му покриха гърдите й, пръстите леко масажираха щръкналите зърна.

— Любими! — задъха се тя. — Любими!…

Тазът й започна лудешки танц. Въртеливите движения влизаха в синхрон със стягането и разпускането на вътрешните й мускули, така всяка точка на члена му се оказваше обект на невероятно възбуждащ масаж. Дишането му стана накъсано, дъхът му опари шията й. Сякаш й говореше на непознат език. Неразбираем и затова още по-възбуждащ… Сякаш се сливаха не тялом, а духом…

Пръстите й го докоснаха, тазът й се притисна в него с непознат плам.

— Кошка!

Усети как тялото й се пронизва от нещо ново и непознато, сякаш едва сега го имаше целия… Членът му стана огромен и твърд като камък, чувстваше го дълбоко в себе си. Очите й се разтвориха широко, блестящи и огромни под булото на страстта. Потръпващите й бедра се стегнаха около него и го засмукаха още по-дълбоко. Той издаде тих стон и я притисна върху себе си с такава сила, че тя неволно извика. В слабините й се появи топлина, която бързо нарастваше. Вътрешностите й сякаш се разтопиха, ръцете й неволно се вкопчиха в неговите и яростно ги притиснаха към гърдите.

Движенията на тялото й престанаха едва когато той прехвърли върха на възбудата си и нежно започна да се отдръпва.

— Прегърни ме, скъпи — прошепна. — Силно ме прегърни!

За пръв път в живота си разбра какво огромно значение може да има прегръдката на любимия мъж. Небето навън бавно просветляваше.

— Искам да ти разкажа за Малюта…

В тази война или сте с мен, или сте против мен! Сърцето й потръпна от леденото докосване на страха.

— Искам да ти разкажа всичко!

Защото Малюта я беше разплакал, защото не можеше да забрави горчивите сълзи на страха и унижението, които в онази ужасна нощ замръзваха по страните й още преди да капнат върху снега… До подобно състояние я беше докарвал единствено баща й, но тогава тя все още беше младо момиче… И Малюта успя. Успя да прогони разума от съзнанието й, да я превърне в безпомощно дете. При това го стори с такава злобна наслада, че тя се почувства изнасилена… Защото разголеното тяло е нищо в сравнение с разголената душа.

— Ще се изповядвам като добрите католици…

Карелин лежеше по гръб и мълчеше, кракът му остана преметнат над бедрата й. Усещаше милувката на гъстата й коса върху бузата си, опиваше се от чистия й дъх. Погледът му потъна в хладните дълбини на огромните сиви очи, в съзнанието му неволно изплува представата за Черно море — бурно, заплашително, прекрасно…

Навън задуха вятър, сух сняг заблъска стъклата на прозорците, по уличното платно заскърцаха автомобилни вериги.

— Как те нарани, кошка?

— Принуди ме да работя за него — тихо отвърна тя. Толкова тихо, че ако не бяха притиснати един до друг, Карелин едва ли щеше да я чуе.

— Мръсник!

Каза го тихо и спокойно, но с такава омраза, че Даниела неволно потръпна. Постъпих правилно, отпусна се тя. С човек като Карелин ще бъда в безопасност.

— Принуди ме да убия Алексей — задавено продължи тя. — Излъга, че ме е шпионирал чрез него. А после, когато застрелях момчето — забележи — с пистолета на Малюта! — той ми се изсмя и каза, че Алексей е невинен. Но негов човек е направил снимки на целия инцидент…

— Виждала ли си този човек? — загрижено попита Карелин. — Имаш ли представа как изглежда?

— Не.

Карелин помисли малко, после вдигна глава:

— А какво стана с оръжието?

Даниела се превърна в камък. Очите й бяха сухи, но дишането й сякаш спря.

— Прибра го Малюта, заедно с отпечатъците ми — отвърна след известно време тя. — Има и снимки…

— На убийството…

— И на други неща — прошепна със свито сърце тя.

Тялото й рязко се отърси от неподвижността и премина в другата крайност — неудържимите конвулсии. „Ами ако Михаил се уплаши и ме напусне?!“, изведнъж се запита тя. Главата й пламна, не можеше да си представи, че ще се изправи срещу Малюта сама, без помощ отникъде…

— Какви неща?

Даниела остана безмълвна, лицето й се покри с гъста червенина. Езикът й залепна за небцето, гласните й струни блокираха.

— Кошка — нежно промълви той. — Трябва да завършиш това, което вече започна… — хвана ръката й и започна да я гали. Някак по момчешки — сякаш бяха млади влюбени, които искат да преодолеят първоначалната си свенливост. — Не може да бъде чак толкова ужасно…

Даниела затвори очи. Имаше чувството, че й предстои скок в тъмна и дълбока вода.

— Как ще постъпи жена ти, ако научи за нас? — тихо попита тя.

Той се разсмя.

— Що за въпрос, кошка? Тя може да научи за нас единствено от теб, но ти нямаш намерение да й кажеш, нали? — после видя отчаяното изражение на лицето й и отново стана сериозен.

— Малюта?! — гласът му отекна като гръмотевица в тишината на стаята.

Неспособна да произнесе нито звук, Даниела само кимна с глава.

Той се облегна на стената и дълго мълча. После се извърна към нея, погледът му беше мрачен:

— О, кошка!… — прошепна. — Хубавичко си ни подредила, няма що!

 

 

— Виждаш, че нито ти, нито аз, ще имаме възможност да си поговорим с Питър Кърън — въздъхна Макс Тренъди.

Едва сега Симбал започна да разбира реакцията на Моника при споменаването на Кърън. Подчинявайки се на невидим сигнал, двамата с Макс едновременно се раздвижиха.

— Как е станало?

— Пластичен експлозив в колата му. Останали са само обгорели отломки.

— Уф! — въздъхна Симбал. Разходката им се проточи повече от очакваното, тялото му започна да изстива. — Идентификация?

— Разполагахме само с един напълно оголен скелет — отвърна Тренъди. — ДНТ-тест беше невъзможен, защото се оказа, че Кърън не е стъпвал при зъболекар. По тази причина се задоволихме с физическа идентификация. — Бръкна в джоба си и разтвори длан пред очите на Симбал: — Намерихме и това… Пръстен с печат, никога не го сваляше от ръката си. По време на следването си в Йейл членувал в някакъв студентски клуб — „Адски огън“, или нещо подобно… Намерихме го в колата и трябваше да свалим доста обгоряла кожа от него, преди да го разпознаем…

— Значи всичко е точно.

Тренъди духна в ръцете си да ги стопли, главата му леко се поклати:

— Би могло да стане, но…

И Симбал най-сетне разбра. Нещо не беше наред — усети го в отговорите на Макс още в първите минути на продължителната им следобедна среща, но едва сега всичко му стана ясно.

— Искаш да заместя Питър Кърън в операцията по тайното проникване в средите на „Дикуи“! — прошепна с невярващ глас той. — Искал си го още от самото начало!

— И да, и не! — вдигна ръце Тренъди. — Изслушай ме, преди да те е обзела типичната за всички ирландци ярост! А после можеш да кажеш „не“ и да си тръгнеш…

— Истината е, че за това разследване имам нужда от външен човек. Но това съвсем не означава, че държа точно ти да заместиш Питър. Той се добра до една доста любопитна информация, трябваш ми именно за нея…

— Веднага след заминаването на Питър открихме, че от служебната документация липсват едни… хм… доста парливи по характер документи…

— Кърън ги е задигнал, така ли?

Вятърът смени посоката си и започна да духа откъм реката. Тренъди потръпна и механично вдигна яката на лодена си.

— По всяка вероятност — да — неохотно кимна той.

— Можеш ли да ми кажеш какво по-точно е задигнал?

— Имена, явки, данни за агентурната ни мрежа…

— Господи Исусе!

— Това е положението, Тони — въздъхна Тренъди. — За подобен провал нашите приятелчета на Капитолийския хълм живи ще ни изядат! Дузина подкомисии на Конгреса си изкарват хляба от такива грешки…

Симбал се обърна да го погледне:

— Така ли наричаш това? Грешки?

— Името няма значение — нетърпеливо отвърна Тренъди. — Важното е нещата да се оправят, при това по най-дискретен начин! Ще ми бъде много неприятно, ако се разчуе… дори и в професионалните кръгове.

Явно има предвид Донован, бързо съобрази Симбал. Зад гърба им се появи вой на сирена. Симбал изчака отминаването на линейката и едва тогава проговори:

— Искам пълен достъп до компютъра на Администрацията за борба с наркотиците!

— Ще го получиш, Тони — кимна с лека въздишка Тренъди. После протегна ръка и стисна премръзналата длан на Симбал. Ръкостискането му беше изненадващо здраво.

 

 

Последните дъждовни капки бавно се плъзнаха по стъклото. Тишината в стаята се нарушаваше само от ритмичното пъшкане на респиратора.

Трите клетви си играеше с шнура на щорите, разрязвайки светлината на различни по ширина ивици. Имаше чувството, че е в затвор.

— Дано Боговете поразят враговете ни! — изпъшка на глас той и погледна към неподвижната Блис. Всяко механично вдишване и издишване на системата прорязваше сърцето му като остър нож.

— Шибаните доктори не знаят нищо! — продължи развълнувано той. — Безпомощни са, но си мълчат. Блис може да умре всеки миг, а те дори няма да разберат!

— Успокой се, чичо — вдигна глава Джейк. — Докторът каза, че рентгеновите снимки и енцефалограмата не показват нищо опасно.

— Защо тогава искат да й правят нови изследвания? Защо искат да окачат дъщеря ми на проклетите чуждестранни машини?

— Открили са известни аномалии в мозъчната дейност — отвърна Джейк.

— Това не го разбирам — тръсна глава Трите клетви.

— Докторите също.

— Ето, видя ли? — викна Трите клетви. — Значи съм прав!

— Трябва да се направят рутинни изследвания, чичо. Аномалиите не са опасни за живота, но все пак са причина за безпокойство…

— О, Буда! — простена Трите клетви и се отпусна на стола до високото легло. — Защо съдбата ни наказва, Джейк? Какви грехове сме имали в предишния си живот, за да си създадем толкова силни врагове в настоящия?

— Първо трябва да разберем кои са — напомни му Джейк.

— Нали каза, че Блис е видяла татуировките им?

— Иризуми — кимна Джейк. — Според нея нападателите са били членове на Якудза.

— Нищо не разбирам — въздъхна Трите клетви. — В Япония нямаме никакви врагове.

— Ако тя се окаже права, вече ги имаме — поклати глава Джейк, стана и се приближи до прозореца. Разноцветни ивици неонова светлина се преплитаха по тавана — като сложните татуировки „иризуми“ по гърбовете на японските мафиоти.

— В Япония се води жестока гангстерска война… Безпокоя се за съдбата на своя приятел Микио Комото, който е един от главатарите на Якудза…

— Допускаш, че нападението срещу нас има нещо общо с приятеля ти? — вдигна вежди Трите клетви.

— Защо не? — сви рамене Джейк. — Може би са дошли за мен и са убили баща ми от безсилен гняв…

Трите клетви не се остави да бъде заблуден.

— Те бяха професионалисти, Джейк. При това отлични професионалисти. Това са твоите думи, помниш ли? Били са „дантай“ — екип по подобие на тези, които сам си създавал, докато работеше за Агенцията. Сигурен съм, че съставна част от подготовката им е изключителната дисциплина и смелост. Затова искам да ти задам два въпроса. Първо: Нима членовете на „дантай“ ще пропуснат да открият точното ти местонахождение? Второ: Ще си позволят ли подобно безсмислено кръвопролитие?

Джейк не отговори, очите му продължаваха да гледат към вибриращия мрак зад стъклото. Мислеше за жената, която беше достатъчно опитна не само да го проследи, но и да го задържи точно толкова, колкото беше необходимо.

Ако „ба-мак“ не беше го напуснал, той с положителност щеше да разгадае общата стратегия на противника. А това означаваше само едно — ходът на събитията щеше да е съвсем друг и баща му щеше да е жив и здрав…

Глупак, мълчаливо изруга той. Мислиш като европеец! Сега трябва да се държиш като китаец и да се примириш с неизбежното. Джос… Гледай напред и виж какво може да се направи…

— При всички случаи ще се наложи да замина за Япония — промълви след дълго мълчание той.

— Как така ще заминеш? — смаяно го изгледа Трите клетви. — Нима ще зарежеш Блис в това състояние, нима ще оставиш „Саут-ейша Банкорп“ на произвола на съдбата?

— И да остана тук, Блис едва ли ще се възстанови по-бързо — поклати глава Джейк. — А освен за „Саут-ейша“ аз трябва да мисля и за целия „юн-хюн“…

— Не забравяй и погребението на баща си! — натъртено рече Трите клетви. В съзнанието му неволно изплува забележката на Неон Чоу относно способностите на първородния му син, който спокойно би могъл да бъде Джуан. — Това е твой синовен дълг…

— Излишно е да ми напомняш какво означава дълг — рязко се извърна Джейк. — Аз съм Джуан и зная какви са задълженията ми. Още тази вечер тялото ще бъде кремирано. Утре сутринта ще се отслужи молебен, на него ще присъстваме ти, аз и Т. И. Чун. След това ще пръснем праха на баща ми над Южнокитайско море, защото такава беше волята му… Бръкна в джоба си и извади малък пакет.

— Докато ме няма, някой трябва да движи и бизнеса — продължи той. — Нека бъде един от синовете ти, сам ще решиш кой… Искам да се погрижи за това…

Трите клетви пое пакетчето и бавно започна да го развива. Пред очите му блесна едър необработен опал. Преобърна го между пръстите си, алени светкавици го принудиха да затвори очи.

— Къде го намери?

— В джоба на една личност, която имаше глупостта да върви по следите ми — отвърна Джейк.

— Кога е станало това?

— Погрижи се това да бъде свършено — отсече Джейк. Всяка мисъл за преследвачката го връщаше към смъртта на баща му. „Ба-мак“… Великата стратегия. Джейк се концентрира и направи опит да усети пулсацията. Нищо, пълен мрак. Нямаше как да сподели отчаянието си с Трите клетви, а и с когото и да било друг. — Като се върна, искам да зная къде и кога е купен този камък, но най-вече от кого!

Трите клетви уви опала и го прибра в джоба си.

— Ще бъде сторено — кимна с глава той и отправи поглед към бледото лице на Блис. — Тя е неразделна част от мен, чувствам я по-скъпа дори от родните си деца… Тя е част от Ши Зи-лин и моето най-скъпо съкровище…

Главата му се вдигна, тонът му стана съвсем друг:

— А сега искам да слезеш долу и да се подложиш на медицински преглед! Трябва да зная какво е физическото ти състояние, особено след като си решил да предприемеш конкретни действия. Вероятно разбираш, че настоявам не заради теб или себе си, а заради сигурността на „юн-хюн“…

— Естествено — кимна Джейк, но напрежението между двамата отказа да се стопи. Татко положително не беше предвидил подобен развой на събитията, рече си той. О, Буда, още не мога да повярвам, че го няма! Дай ми сили да довърша великата си мисия! — Разчитам на теб за опазване на тайната около „Саут-ейша“…

— Бива си те, племеннико! — одобрително го изгледа Трите клетви, после замълча и поклати глава. Джейк разбра, че ще последва нещо важно и благоразумно запази мълчание. — Може би брат ми беше прав, като избра теб за ролята на Джуан… Човек наистина трябва да е силен като бик и студен като лед, за да носи огромното бреме на „юн-хюн“ върху плещите си. Признавам, че аз самият положително бих се огънал под него…

Думите на чичо му го шибнаха като камшик, сърцето му се сви.

— Чичо — тежко продума той. — Не зная къде ще се озова в дните, които идват, не зная и какво ще ми се случи… — В ръката му се появи запечатан плик. — Тук има някои важни неща, но най-важното от тях е Аполо — нашият агент в Русия.

— Трябва да поддържаш радиоконтакти с него по време на моето отсъствие. Той трябва да бъде сигурен, че всеки момент може да напусне Русия и че каналът действа. Иначе ще постави под съмнение изпълнението на задачата си, а това не бива да позволим… Разбираш ли?

Сърцето на Трите клетви се изпълни с гордост.

— Разбирам отлично, Джуан — тържествено кимна той и облекчено въздъхна. В крайна сметка ще се окаже, че Неон Чоу греши. Дълбоко в себе си знаеше, че не може да бъде права, но въпреки това му стана приятно от доверието на Джейк.

— Ще отвориш този плик четиридесет и осем часа след моето заминаване — продължи да го инструктира Джейк. — Вътре ще намериш точни указания за начина на свръзка с Аполо. Ще я осъществяваш на всеки четиридесет и осем часа до моето завръщане.

— А кога ще стане то, племеннико?

— Когато каже Буда.

 

 

Точно в уговореното време Макена се появи в задимения салон на „Бялата чаша“. Сводката за престъпленията през изминалата нощ мина през бюрото му и той прочете подробностите за убийството в пристанището на Абърдийн с подчертан интерес. Тцун-Трите клетви беше един от собствениците на „Саут-ейша Банкорп“ и той се запита дали нападението на джонката е свързано със слуховете, които му предаде Као Белоокия.

Започна да си пробива път сред развеселените моряци и проститутки и скоро стигна до масата на Пок-Голямата стрида. Сега ще получа отговор на всичко, рече си той.

Голямата стрида беше сам.

— Сядай, лейтенанте — махна с ръка той. — Ще пийнеш ли едно, или си на служба?

Макена не обърна внимание на ироничната му усмивка и си наля три пръста отлежало „Джони Уокър“. Изпи го наведнъж, за да направи впечатление на китаеца. Инстинктивно чувстваше, че авторитетът му тук се нуждае от доста допълнителни инжекции. На практика изобщо не му пукаше за мнението на Голямата стрида, но сега не беше моментът да показва отвращението си. Първо ще трябва да получи от мръсника отговор на доста въпроси. А после… Устните на Макена се разтеглиха в жестока усмивка. После ще му предам един малък урок и след него гадното китайче положително ще промени отношението си към представителите на закона!…

— Имаш ли нещо за мен? — намръщено попита той.

— Лейтенанте — ухили се Пок. — Приличаш ми на онзи заек, който бързал да пресече пътя… — протегна ръка към бутилката и спокойно допълни чашата си. Вдигна я пред очите си и леко я разклати. Кехлибарената течност блесна на светлината. — Разбира се, направил го точно когато не трябва и бил размазан от колелата на тежък камион… — Отпи една малка глътка и добави: — Човек затова е човек, защото може да се приучи на търпение…

— Търпение, дрън-дрън! — гневно изръмжа Макена. От доста време насам се чувстваше като в преса, гадните китайци го притискаха отвсякъде. От едната страна беше Чудесният Сун, от другата — Као Белоокия. Имаше чувството, че отново се връща в пустинята на Австралия, безпомощно клечи пред огъня, а в ушите му кънтят псалмите на аборигените, които току-що е разстрелял…

— Искам отговор! — изкрещя той и стовари огромния си юмрук върху масата. Чашите подскочиха, бутилката уиски замалко не падна. — Искам го веднага! — Тялото му трепереше, по челото му избиха ситни капчици пот.

Пок-Голямата стрида се облегна назад и отправи хладен поглед към едрия „гуай-лох“ насреща си. Гледаше го така, както се гледа някое противно влечуго в зоологическата градина. Тоя тип е неуравновесен, помисли си той. С него трябва да се внимава…

— Имам го твоя отговор — проточи той.

— Много добре! — изръмжа Макена, наля си още едно питие и го глътна наведнъж като първото. — Давай го, защото нямам време да се мотая с теб цяла нощ!

Пок-Голямата стрида изпита чувството, че наднича в тъмна и миризлива дупка, където се е скрила мечка стръвница.

— В „Саут-ейша Банкорп“ наистина имат проблеми — предпазливо започна той.

— Какви по-точно?

— Няма го главния им счетоводител.

— Уволнен?

— По-скоро изчезнал.

Очите на Макена възбудено блеснаха:

— Значи ги е завлякъл, така ли?

— Без съмнение — кимна Голямата стрида. — Въпросът е с колко…

Макена замислено разклати чашата в ръката си.

— Точно така — промълви той. — Трябва да научим колко мангизи е отмъкнал тоя тип…

— Искаш ли да чуеш мнението ми по въпроса?

Макена вдигна глава:

— Какво? О, да, разбира се…

— Информацията за точната сума на кражбата ще бъде от значение за теб, а за всички останали, само ако е достатъчно голяма, за да затрудни текущите операции на банката.

— Прав си — кимна Макена. — От размера на тази сума ще зависят мащабите на евентуалната паника сред вложителите.

— Точно така.

— Нещата са потулени дълбоко и това също е един многозначителен факт. Ако наистина изпитват недостиг от средства за текущи операции, те са напълно прави да пазят тайна…

— Защо толкова те интересува финансовото състояние на „Саут-ейша“? — попита Голямата стрида. Той, естествено, знаеше точната сума на кражбата, но не виждаше защо трябва да я споделя с Макена.

— Това не ти влиза в работата, приятелче! — отряза го австралиецът. — Искам от теб да разбереш точната сума, при това бързо!

— Да не съм ти момче за поръчки? — хладно го изгледа Пок.

Макена се приведе над масата. Лицето му се зачерви, в очите му блеснаха онези безумни пламъчета, от които партньорът му в австралийската пустиня беше потръпнал.

— Слушай ме внимателно, приятелче! — изръмжа той. — Държа те в ръцете си и ти прекрасно го знаеш! Всеки момент мога да те арестувам по няколко обвинения, като най-лекото от тях ще е опит за подкуп на служител на Нейно величество кралицата!

— Но така ще обвиниш и себе си — напомни му Пок.

— Твоята дума срещу моята! — изсмя се Макена. — На кого ще повярват според теб? Поне в Хонконг няма съдия, който да застане на твоя страна! Използвай главата си, приятел. Бъди послушно момче и играй по правилата. Ако ме слушаш, всичко ще завърши добре. Ясно ли е?

— Изпълних молбата ти — спокойно отвърна Пок. — Сделката ни е в сила и това ми е достатъчно. И без това се изложих на немалко рискове…

— Но не отчиташ най-големия! — изръмжа Макена. — Че вече си вързан за мен! Аз съм този, който поема всички рискове, ясно ли е? — Мухата забръмча над оцъклените очи, звукът се заби като шило в съзнанието му: — Аз съм бял, приятелче! Следователно силата е на моя страна!

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди Голямата стрида не каза нищо. После стана на крака и хвърли няколко банкноти на масата.

— Лека нощ, лейтенант! И сбогом!

 

 

Даниела и Олег Малюта отидоха на балет. Постановката на „Спящата красавица“ беше великолепна, душата й се опиваше от прекрасната музика, изящната игра на актьорите и безупречния декор.

Дълбоко в себе си продължаваше да се пита защо Малюта я покани на това представление. Години наред той и съпругата му не пропускаха нито една премиера в Болшой театър, бяха се превърнали в нещо като част от декора. После жена му почина при неизяснени обстоятелства и той престана да посещава представленията.

Това се беше случило преди много години. Днес Малюта отново беше редовен посетител на Болшой, канеше със себе си различни знаменитости. Отпусната в креслото до него, Даниела се замисли за характера на този мъж.

Понякога беше сприхав и хаплив като стражево куче, готов да се заяжда с всички, способен да прибегне дори до физическо насилие. В следващия миг ставаше студен като лед, спокоен и сдържан. Но в това състояние беше още по-опасен.

Разбира се, Даниела нямаше никакво желание да го придружава където и да било. Далеч повече й се искаше да бъде с Михаил Карелин, който вече положително е приключил късния си разговор с Геначов.

Но нямаше как да откаже на Малюта. Никога не забравяше за компрометиращите снимки в сейфа му, там вероятно лежи и оръжието, с което беше убила Алексей. Без съмнение това убийство също бе документирано със снимки. Най-голямото й желание в момента беше да ги притежава заедно с онзи комплект, който доказваше интимната й връзка с Карелин. Защото ясно съзнаваше, че докато не унищожи копията и негативите, докато не открие неизвестния фотограф, съдбата й ще зависи изцяло от Малюта. Този човек притежаваше не само средствата за ликвидиране на политическата й кариера, но беше надникнал и в най-интимните тайни на личния й живот. Но най-много го мразеше, защото беше в състояние да я разплаче…

Чувството за безпомощност ставаше все по-силно, притискаше сърцето й с тежката си длан. На бюрото й се трупаха рапорти и анализи от огромна важност, но тя не им обръщаше внимание. Почти цялото й работно време минаваше пред терминала на служебния компютър, отчаяно търсеше някакъв пробив в бронята на Малюта. Но всичко беше напразно. От досието му научи, че на петнадесет години е бил считай за гениален младеж, ревностен марксист по подобие на родителите си. Бащата имал инженерно образование, но цял живот е бил на партийна работа, отзивите за нея бяха отлични.

Самият Малюта направил бърза кариера, по време на която безспорно си е създал и врагове. За съжаление, дори и да ги е имало, тези хора отдавна бяха напуснали сцената на властта. Смъртта на жена му преди дванадесет години беше може би единственото сериозно нещастие в живота му. Тя изгоряла жива в семейната дача в Звенигород — любимо място за почивка на интелектуалци и артисти в околностите на Москва.

Според приложените към досието документи, Малюта поискал неплатен отпуск и се заел да възстановява дачата със собствените си ръце. Вероятно това е бил неговият начин да преодолее мъката. Сигурно е обичал жена си много, тъй като не е правил никакви опити да се ожени повторно, а в досието липсваха каквито и да било данни за някаква интимна връзка.

Самотен ли е бил през всичките тези години, запита се Даниела. Или прекалено предпазлив? Тя си даваше сметка колко е трудно да избегнеш неотстъпното наблюдение, на което са подложени всички висши чиновници в Съветска Русия.

Музиката на Чайковски се приближаваше към тържествения финал и тя направи върховно усилие да се овладее и отпусне. Това никак не беше лесно в компанията на човек като Малюта, на когото особено точно прилягаха думите, които беше чула от чичо Вадим: Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така.

Представлението свърши и двамата напуснаха театъра. Площад „Свердлов“ грееше под светлината на луминесцентните лампи, снегът продължаваше да вали. Във въздуха се носеше ритмичното подрънкване на веригите, с които бяха оборудвани колелата на повечето коли и камиони.

Качиха се в колата на Малюта и потеглиха през заснежената Москва. Ниските облаци отразяваха светлините на милионния град.

Преградата между предната и задната част на лимузината беше вдигната. Малюта се наведе и силно почука по блиндираното стъкло. Шофьорът не реагира.

— Сами сме — доволно въздъхна той и се облегна на меката тапицерия.

Даниела хвърли бегъл поглед навън. Имаше чувството, че пътуват към Москва-река, а не към жилището и. Стомахът й се присви. Вероятно съвсем скоро ще разбере защо е била повикана на тази среща.

— Как върви голямата ти любов, врабченце? — фамилиарно се ухили Малюта.

Тя се намръщи и го стрелна с потъмнели очи:

— Ако не беше решил да ме водиш на балет, сигурно щях да разбера причините за спешния разговор между Геначов и Карелин!

— О, ще имаш достатъчно време за това — продължаваше да се усмихва Малюта. — Ще се прибереш у дома и ще го потъркаш с меката козинка между краката си! А на мен ми харесват завистливите погледи на разни другари. Не забравяй, че повечето от колегите ми ходят в Болшой не за представленията, а за да видят кой е там и от кого се придружава…

Употреби израза „колегите ми“, макар че и двамата бяха членове на Политбюро.

— Ти имаш песимистично сърце, другарко генерал — въздъхна Малюта и запали цигара. — Може би защото си жена. Често се питам дали ще припаднеш, ако между краката ти пробяга мишка… — засмя се, ръката му се сви в юмрук. — Не, няма… Вече съм те виждал как боравиш с оръжието… Стреляш като професионалист. Какво ли ще излезе от теб, когато потънеш в пламъците на ада? Твърд кристал или обикновена пепел? Много бих искал да получа отговор на този въпрос…

Чайката напусна магистралата и спря на банкета. Малюта слезе и задържа вратичката пред нея.

Спуснаха се по тясна пътечка, покрита с каменни плочи. Светлините на многоетажните жилищни блокове пробягваха по леда на Москва-река, започнал да се пропуква малко преди новия, може би последен за сезона снеговалеж. Тесните ивици вода бяха оловносиви и напълно неподвижни.

— Това е любимото ми място — въздъхна Малюта, после побърза да добави: — Тук провеждам личните си разговори, защото съм сигурен, че не могат да бъдат подслушвани… — ръцете му се разпериха. — Голо и равно, няма място за укрития… Ще зърна всеки, който се спотайва наблизо, дори да е залегнал…

Снегът изглеждаше розов от разсеяната светлина на града. Нямаше вятър и снежинките падаха почти отвесно. Малюта спря на крачка от брега, цигарата му проблесна в мрака като всевиждащо око на магьосник.

— Тук някога щях да умра… — гласът му беше тих и някак отнесен. — Бях петнадесетгодишен, упорит и своенравен хлапак, който не признаваше никакви правила… Беше пролет, горе-долу по това време на годината… Мама ме предупреди, че ледът вече е тънък, но нямаше кой да я чуе…

Изпусна няколко колелца дим, главата му беше леко наклонена. Сякаш искаше да улови издайническото пропукване на леда. От цялата му поза лъхаше арогантност, Даниела усети как в душата й се надига гняв.

Но такъв си беше Олег Малюта: трезв и разсъдлив, остър като кама, нагъл и гениален… В главата й отново бръмна познатият тембър на чичо Вадим: Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така.

Даниела отчаяно се бранеше от влиянието на този мъж. Но дълбоко в душата си подозираше, че именно горещото й желание да се опази от него лежи в основата на страха, който парализираше волята й.

— Отидох да карам кънки — продължи Малюта. — Хванах се на бас, че ще карам, въпреки тънкия лед… Бях достатъчно опитен, за да усетя опасността. Но и достатъчно твърдоглав, за да се откажа… Видях дълбоките следи, които оставяха кънките, и това беше ясно предупреждение. Здравият лед е бял, по него почти не остават следи…

Ръката с цигарата описа кратка окръжност:

— Пропаднах, разбира се… Точно ей там… Трясъкът беше толкова силен, че приличаше на пистолетен изстрел. Започнах да потъвам. Водата беше тъмна и страшно студена… — Фасът отлетя от ръката му и изсъска в реката. — Оттогава насам водя тук хората, които стават безполезни за мен… Нещо като алтернатива на физическото ликвидиране…

Пак не завърши разказа си и това е типично за него, помисли си Даниела. Беше му достатъчно да покаже на слушателя, че си е извлякъл съответната поука. След като е тук, значи не се е удавил във водите на Москва-река, нали?

— Спокойно, мила моя Даниела Александровна — засмя се Малюта. — Нямам намерение да те ликвидирам. Ти си особено създание, човек трябва да цени и пази такива като теб…

— А понякога и да ги показва на публиката — добави тя и заби очи в лицето му: — Нали точно това беше целта ти тази вечер?

— В Болшой? Да, разбира се… Това също е част от играта…

— Каква игра?

По изпитото лице на Малюта пробягаха сенки, чертите му изведнъж станаха остри като нож.

— Ти беше достатъчно интелигентна, за да стигнеш чак до Политбюро — промърмори той. — Сама, със собствени сили, използвайки по наистина забележителен начин мъжете по пътя си. В капана ти са попадали умни мъже, бих казал дори гениални мъже… Просто защото си съумяла да се възползваш от общата им слабост…

— Те са ти предоставяли всички възможности за една отлична кариера, защото са искали да те притежават… Но собствените ти заслуги също не са малки, така си съумяла да подхранваш надеждите им… Господи! Те са били готови да идат накрай света заради теб, отдавали са ти душата си, свеждали са глави в скута ти и са споделяли онези свои тайни, които са им осигурили пътя към върха! И за какво? — Дланите му грубо стиснаха гърдите й, после се плъзнаха към слабините: — За това? Или за това?

Даниела слушаше мъжкарските му изблици и усети как й призлява. От приказките му излиза, че само с едно вдигане на краката тя изведнъж е превърнала в деца такива зрели и умни мъже като Карпов и Лантин…

Пред очите й се спусна пурпурната пелена на гнева. Усети как главата й се изпразва от разум — така, както хората усещат студа или жегата…

Въздържа се с цената на огромни усилия, наложи си да разсъждава… Не се превръщай в това, в което те обвинява този тип, заповяда си Даниела. В едно празноглаво създание, което разчита единствено на емоциите и не притежава нито интелигентност, нито рационално мислене… Той е убеден, че мислиш с онова, което лежи между краката ти. Нима ще му докажеш, че е прав?

Очите на Малюта блестяха. На фона на огромния град фигурата му изглеждаше силна и заплашителна като на див звяр. Сякаш се беше слял с природата, а реката покорно помръдваше в такт с равното му дишане…

— Това не са били никакви мъже! — продължи с категоричен тон той. — Поне в моите очи… Защото са ти вдигали самочувствието и ти неволно си започнала да си въобразяваш, че си им равна, че дори ги превъзхождаш… Заблуда, огромна заблуда! Но вече е време да заемеш мястото, което ти е отредено от природата. Време е да усетиш унизителното си положение, да разбереш, че си жена!

— Проявила си дързостта да посегнеш към територия, която по право принадлежи на силния пол. А вместо да те поставят на място, някои глупаци са се възхитили от твоята дързост! Забравили са, че дързостта е достойна за възхищение само когато се проявява у велики хора и благородни животни!

— А жените не попадат в нито една от тези категории, така ли? — вметна въпреки волята си тя. Съзнаваше, че нарочно я дразни, но не успя да се сдържи.

— Разбира се — отвърна той и запали нова цигара. Пламъчето на запалката й позволи да види омразата в очите му. — Ако зависеше от мен, ти никога не би стигнала до Политбюро! Гласувах против, но ти вече си беше опекла работата. Постът ти позволява достъп до прекалено много информация и по тази причина аз останах в малцинство. Но това съвсем не ми пречи да се гордея с прагматизма, който проявих. Защото сега възнамерявам да се възползвам от дарбата ти по най-добрия възможен начин.

— Радвам се, че все пак ми признаваш някакви качества.

— Вдигаш крака и мъжете те слушат — ето ги твоите качества! — отсече той и изплю късче тютюн. — Възнамерявам да се възползвам от тях, тъй като уличницата си е уличница и това никой не може да промени.

Даниела с мъка потисна желанието си да скочи и да забие зъби в гърлото му. Гневът я обзе с такава огромна сила, че тялото й започна да се изпотява.

— Много ти се иска да ме убиеш, нали? — възнагради я с хладна усмивка Малюта. — Признавам, че и в това отношение те бива… Секс и смърт… Май това са нещата, по които си падаш най-много… Нали така, Даниела Александровна? — смехът му беше ехиден и грозен. — Бъди спокойна, ще останеш край мен, дори и когато стана Генерален секретар — продължи след няколко секунди Малюта. — Човек не бива да се лишава от качествата на жени като теб. Вече ти казах, че съм прагматик, а това означава, че ще те използвам по най-подходящия начин… Но тази вечер малко ме разочарова… Не крия, че успя да отстраниш Ши Зи-лин по най-добрия начин, но покушението ти срещу Джейк Мейрък се превърна в пълен провал. И с нищо не се доближаваме до тайната на проекта „Кам Сан“. Докато гледахме „Спящата красавица“, мислех как да те накажа… Музиката на Чайковски е особено подходяща за подобни размисли…

Даниела не отговори нищо, а Малюта пристъпи крачка към нея. В ноздрите я удари ароматът на цигари и одеколон, примесена с едва доловима миризма на пот. Комбинация, от която бързо започна да й се повдига.

— Изненадан съм, Даниела Александровна — изви глава той. — Няма ли да се защитиш? Е, добре, това няма значение… Нищо не може да те оправдае — раменете му леко се присвиха. — Кой знае? Може би и това си предвидила, нали?

Тя най-сетне успя да възвърне част от самообладанието си.

— Забравяш Карелин и Резцов! — гласът й беше рязък и студен. — Нима си въобразяваш, че ще стоят и ще гледат как им измъкваш властта? Ако нещо се случи на Геначов, те ще се окажат доста по-напред на опашката…

— Така ли? — проточи доволно Малюта. Беше очаквал подобни думи, а това означаваше само едно — вече умее да предвижда реакциите й и съответно да контролира постъпките й. — Човек не бива да отстранява препятствията по пътя си единствено чрез физическа ликвидация…

— Какво искаш да кажеш?

Той изчака появата на страха, разкривил чертите на лицето й, после рязко я сграбчи за яката. Завъртя я със смайваща сила, гърбът й влезе в болезнено съприкосновение със ствола на близкото дърво.

— Я се виж, другарко генерал! — просъска Малюта. — Парализирана си от ужас! Въпреки че си началник на Първо главно управление в могъщото КГБ! Същото мога да сторя и с Михаил Карелин, при това когато си пожелая! Нали не си забравила това? Да не говорим за оня безгръбначен тип Резцов!… — Гневът го напусна толкова внезапно, колкото се беше появил, лицето му потъмня: — Не забравяй, че си с мен. Допуснеш ли глупостта да не ми се подчиняваш, прошка няма да има. Ще бъдеш арестувана по обвинение в предумишлено убийство. Знаеш какво те чака, нали? Лубянка или ГУЛАГ! — Пусна яката й и с въздишка на отвращение добави: — Чакам главата на Джейк Мейрък! Давам ти десет дни, за да откриеш тайната на „Кам Сан“. Не се ли справиш, ще взема други мерки!

— Искаш прекалено много — отчаяно прошепна Даниела. — Тези неща са…

— Тези неща ще ги изпълниш, другарко генерал! — прекъсна я безцеремонно той. — В противен случай ще бъда принуден да заповядам бомбардировка над „Кам Сан“!

— Какво?! — прошепна тя и сърцето й пропусна един такт. Тоя тип е луд! Нима наистина иска да бомбардира военен обект на чужда територия?!

— Е, не се учудвай толкова — усмихна се Малюта. — Такива неща стават… Пилотска грешка, стечение на нещастни обстоятелства и прочие… И друг път сме използвали подобни методи, нали? Това наистина ще стане, другарко генерал, можеш да ми повярваш! По един или друг начин „Кам Сан“ трябва да стане неизползваем за нашите „китайски другари“…

Миг по-късно ботушите му заскърцаха по твърдия сняг. Останала сама, Даниела неволно насочи поглед към мрачно проблясващите води на Москва-река…

 

 

От мястото си в ресторанта Хуайшан Хан виждаше отлично Хълма на дълголетието. Беше седнал на най-хубавата маса в „Тин Ле Гуан“ на северната страна на езерото, до което се издигаше Летният дворец.

На практика ресторантът, специализиран в предлагането на прясно уловена от езерото риба, заемаше част от градините на двореца, който се намираше на около четиридесет и пет минути път от центъра на Пекин.

Очите му внимателно пробягаха по Хълма на дълголетието. По ирония на съдбата този хълм беше издигнат от човешка ръка. Нищо на този свят не е вечно, но хората не могат да се освободят от егоизма и непрекъснато търсят начин да оставят нещо след себе си — нещо, което да надживее тленните им останки. Дали и строителите на този хълм са се вълнували от подобни мисли, запита се Хуайшан Хан.

Павилионите на ресторанта бяха наскоро реставрирани, от блестящите плочки на покривите, красиво боядисаните колони и вътрешни стени се излъчваше малка частица от някогашното величие на столицата. Хуайшан Хан обичаше да идва тук по обед, предпочитаното му място беше в Павилиона на птичата песен. Оттук имаше възможност да гледа Хълма на дълголетието и да разсъждава за живота. Вилата му беше съвсем близо, но от нея не се виждаше този хълм…

Ресторант „Тин Ле Гуан“ беше прочут със своята кухня, но Хуайшан Хан идваше тук за друго. От години беше изгубил всякакви вкусови възприятия и избираше храната си според цвета й. Поръчваше това, което привличаше погледа му, и то неизменно се оказваше добро.

Сезонът все още не беше подходящ за събирането на птичките в кичестите клони на дърветата край езерото, но Хуайшан Хан изобщо не се вълнуваше от това. Спокойните води, сигурността, излъчваща се от Летния дворец, и спомените бяха достатъчни, за да се чувства добре. И присъствието на Хълма, разбира се.

Имаше впечатлението, че докато беше жив, Ши Зи-лин беше харесвал изкуствените хълмове. Но в това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Зи-лин беше израсъл сред „юан“ — красиво изваяните градини на Сучоу, докато за самия него те бяха прекалено строги и ограничени.

Изведнъж си даде сметка, че това вече няма никакво значение. Тези вътрешни съпоставки на „юан“ и свободната природа бяха мъртви като самия Зи-лин. Обзе го дълбоко вътрешно удовлетворение.

— Другарю Хуайшан?

— Да.

— Ще поръчваме ли?

Хуайшан Хан бавно отмести поглед от магнетичната панорама на хълма и го спря върху издълженото лице на Джин Канже.

— Стомахът ти протестира, а? — изръмжа той. — А аз вече отдавна не изпитвам глад и не мога да спя… Забравил съм какво означава хранене три пъти на ден и осемчасов сън. Затварям очи, но не заспивам. Мечтая за бойни полета и кръв, за политиката на промяната, за настъпването на комунизма. Чувам как народът на Китай ме зове и сънят отлита. Нямам нужда от почивка. Може би е от възрастта, не знам… — махна с ръка, тънка като рибешка кост. — Но ти поръчвай, не измъчвай стомаха си с моите приказки… Без миди, моля те! Искам едно-две „жиао зи“ и толкоз!

Джин Канже се подчини и на масата скоро се появиха чиния препържени тестени топчета и две чашки „мао-тай“ — алкохолна напитка с особен вкус и доста нисък градус. За себе си поръча една цяла риба. Отпиха от чашките и замълчаха. Джин Канже с удоволствие би поръчал още неща за ядене, но се въздържа заради стареца. Добре знаеше за неспособността му да различава вкусовите качества на храната и не искаше да прояви неуважение.

— Я ми кажи, другарю Джин — вдигна глава Хуайшан Хан. — Снощи сънува ли нещо?

Джин Канже вече беше свикнал на странностите му и веднага отговори:

— Да, сънувах. Пъстърви в бистро планинско поточе. Люспите им бяха жълти и проблясваха на светлината като разтопено злато.

— Аха — поклати глава старецът. — Това е добро предзнаменование.

Кожата на лицето му беше сбръчкана и висеше на многобройни торбички. Обратната страна на дланите му беше изпъстрена със старчески петна — тъмни точки върху тънката като оризова хартия изсъхнала кожа…

— Пъстървата превъплъщава Китай… Народа на Китай, един наистина златен народ… — главата му се поклати върху тънкия врат и в жеста му имаше нещо странно. Може би заради странния начин, по който седеше — с едното рамо нагоре. Но Джин Канже знаеше на какво се дължи това — преди много години Хуайшан Хан беше получил сериозни счупвания на гръбначния стълб… — Това е хубаво — продължаваше да клати глава старецът, а очите му станаха тъмни и замислени.

— Я ми кажи, ти имаш ли деца?

Джин Канже потисна въздишка на досада. Старецът прекрасно знаеше, че има деца. Знаеше колко са, знаеше имената и възрастта им. Беше ги виждал безброй пъти. Въпреки това покорно започна да изрежда имената и годините на шестте си деца.

Хуайшан Хан го слушаше с неподправен интерес и кимаше с глава. Сякаш за пръв път чуваше всичко това. После промълви обичайната си фраза:

— Да имаш деца, означава да си благословен, Джин Канже… — Само в този случай произнасяше пълното му име. — Децата са най-важното нещо на света. След смъртта на първата ми жена многократно се опитвах да създам поколение. Смених три жени, имах и една любовница с прекрасна кожа… Надживях ги всичките, но нямам с какво друго да се похваля… Нито една от тях не беше в състояние да зачене…

— Проклетите доктори, чумата да ги тръшне дано! — по лицето му се изписа видимо вълнение. — Никой нищо не успя да разбере! Жените ми бяха здрави и способни да раждат, аз също. Бях пълен с мъжка сила чак до осемдесетгодишна възраст! И въпреки това нямам деца!

Ти не знаеш какво е това чувство, Джин Канже. И слава Богу. Ти не носиш моето проклятие…

Сълзи ли проблясват в очите му, запита се Джин Канже. Напълно възможно. Хуайшан Хан дълбоко се вълнуваше от липсата на свое поколение, макар че всеки друг на неговата възраст и в неговото положение би се отпуснал и успокоил, доволен от смъртта на врага си.

Но това не се отнасяше за Хуайшан Хан. Той винаги искаше повече. Сега си бе наумил да унищожи и сина на Зи-лин. Детето на своя враг…

— Аз нямам време да мисля за деца — предпазливо подхвърли той. — Умът ми е изцяло запълнен с други неща. Най-вече с Хонконг…

— Още едно проклятие! — изръмжа Хуайшан Хан. — Това противно гнездо на капиталистическа алчност е срамно петно върху лицето на Китай! Проклет да е Ши Зи-лин за своите машинации там, дано се провали в десет хиляди чистилища! Как изобщо е възможно да се твърди, че пътят за спасение на Китай минава през Хонконг! — съкрушено поклати глава, гласът му стана още по-мрачен: — Колко дълбоко се заблуждават хората… При това хора с влияние и авторитет. Хора, които са длъжни да разпространяват истината…

— Ши Зи-лин се мислеше за Небесен страж на Китай! — изсмя се той. — Какъв идиотизъм! Каква заблуда! Изпрати близките си в Хонконг, опита се да им прехвърли широките си правомощия. Как е възможно това? Да имаш толкова власт и да я прехвърляш в чужбина! Каквото и да говорим, каквото и да казваме, че ще предприемем — едно нещо е ясно: Хонконг ще си остане Хонконг. Едно чудовище, създадено от „чуждестранните дяволи“ по свой образ и подобие. Едно дълбоко корумпирано чудовище. Да се опитваме да го променим, означава да си губим времето. Много по-добре е да му обърнем гръб и да забравим, че съществува.

Храната отдавна изстиваше на масата, но Хуайшан Хан не я забелязваше. Джин Канже умираше от глад, но не смееше да хване пръчиците преди по-възрастния мъж. Нито пък можеше да му напомни за какво са тук… Беше принуден да мълчи и да слуша. Нямаше нищо против, тъй като се докосваше до истинската, безграничната власт… А затова докосване би се лишил от далеч повече неща, отколкото от една скромна вечеря…

— Защо Джейк Ши още е жив? — попита със заповеднически тон Хуайшан Хан. — Защо се отлага моето отмъщение?

— Полковник Ху има нужда от още малко време — поясни Джин Канже. — По думите му, нашата малка праскова все още не е узряла… — очите му не се отделяха от лицето на Хуайшан Хан: — Предварително ви предупреди, че манипулацията на човешкото съзнание не се вмества в никакви срокове. А вие казахте, че…

— Достатъчно чаках! — прекъсна го гневно Хуайшан Хан. — Предай думите ми на полковник Ху!

Все по-често му се случваше да изгубва чувството си за време и пространство, понякога Джин Канже имаше усещането, че старецът живее в друг, далечен свят. Но откъде произтича безграничната му власт, ако наистина е така? Този човек притежаваше богатства, които са немислими за нито един китаец на света. Откъде са дошли те? На този въпрос Джин Канже безуспешно търсеше отговор в продължение на години!

— Нашата малка праскова е скъпоценна — промълви той. — И двамата знаем това.

— О, да! — усмихна се Хуайшан Хан. — Нашата малка и опасна праскова! Нашето котенце! — После усмивката му се стопи, очите му станаха мрачни. — Защо едва сега възниква въпросът за нейната диспозиция? Нали всичко беше планирано предварително?

Джин Канже с мъка прикри досадата си. Нещо в главата на стареца не беше наред, вероятно заради напредналата му възраст. Не е изключено да страда от болестта на Алцхаймер или от други подобни заболявания на мозъка. Какво ще стане с плановете му, ако изведнъж вземе да умре? Каква ще бъде наградата за него, Джин Канже, положил толкова усилия за успешното провеждане на операцията? Хуайшан Хан го третира като слуга, но той иска да получи част от съкровището му… Просто защото го заслужава!

— Нещата са уредени, другарю Хуайшан — придаде си бодро изражение той. — Но за наше щастие Ши Зи-лин умря. Има ли смисъл да продължаваме?

— Какво?! — продължително го изгледа другият. — Нима Ши Зи-лин не продължава да живее? — „Ето, неизбежното се случи, тревожно въздъхна Джин Канже. Старецът окончателно си изгуби ума!“ — Нима Ши Зи-лин не живее чрез сина си Джейк? — Мъдрата глава на Хуайшан Хан възбудено потрепваше. Ръцете му стиснаха ръбовете на масата.

Джин Канже благоразумно замълча. Сега не беше момент за спорове.

— Чакам в мрака прекалено дълго, другарю Джин! — мрачно процеди Хуайшан Хан. — Прекалено дълго! Ши Зи-лин притежаваше такава власт, че нямаше как да се върна в Пекин. Но това не ми попречи да установя контакти с министри и партийни функционери, които мислеха като мен. Понякога използвах истинското си име, в други случаи прибягвах да фалшиви имена. Така успях да се предпазя от дългата ръка на Ши Зи-лин.

— Днес, въпреки че ти и останалите ме наричате министър, аз съм нещо съвсем различно. Аз съм най-ценната суровина за Китай, безценно природно изкопаемо. Но моята власт е извън правителството и затова е виновен единствено Ши Зи-лин. Живя прекалено дълго и не ми остави много време за истинска работа.

— Най-сетне моето време дойде, другарю Джин. Звездата ми се издига на небосвода. Цял живот се готвих за постигането на определена цел и вече съм близо до нея. След като Ши Зи-лин напусна Пекин преди десетина месеца, аз бях приет тук с уважение и почести от свои стари приятели. Малката ми армия е готова и чака заповедите ми.

— И аз ще ги отдам, за да затрия от лицето на земята всичко, което ми напомня за Ши Зи-лин!

Хуайшан Хан замълча, очите му бавно се сведоха към масата. Едва сега забеляза храната и потрепна от изненада. Очевидно беше забравил къде се намират и какво се върши на подобни места.

— Гладен съм! — обяви той, поля тестените топчета с лютив соев сос и започна да се храни.

Не размениха нито дума, преди да приключат. Това стана за сравнително кратко време. Хуайшан Хан остави пръчиците настрана и отправи поглед в далечината. Сякаш другият беше престанал да съществува.

Проговори едва когато отнесоха посудата и пред двамата се появиха чаши горещ чан:

— Къде си служил в армията, другарю Джин?

— В Камбоджа — отвърна Джин Канже. — Също като полковник Ху…

— Аха — кимна старецът. — Значи Ху там е научил някои мръсни трикове, нали? От Червените кхмери… — разсмя се, лицето му се покри със ситни бръчици. — Душата му е черна, сякаш нещо вътре е било изпепелено…

— Предполагам — кимна замислено Джин Канже. — Полковник Ху е раняван два пъти. Първата рана била лека, но при втората не е имал късмет… Бил улучен в корема от трасиращ куршум и се наложила незабавна операция. Извадили около метър от червата му, но и до днес изпитва ужасни болки… — Раменете му леко се присвиха. — Предполагам затова е противник на нашата офанзива в Камбоджа… Болката му пречи да види политическите императиви за Китай…

— Руснаците подкрепяха Северен Виетнам, американците пък заместиха Франция и зашепнаха ласкателствата си на принц Сианук…

— По мое мнение Китай нямаше друг избор, освен да избере страната на Червените кхмери. Варварските им жестокости бяха оправдани от обстоятелствата, не мислите ли? Пред тях стоеше задачата да прочистят с огън и меч една дълбоко затънала в корупция политическа система. И на нейно място да изградят нова държава, чиста и неопетнена…

Хуайшан замислено го наблюдаваше.

— Как изглеждаше Камбоджа, другарю Джин? — попита след известно време той.

Джин Канже блъсна настрана празната си чиния. В нея нямаше абсолютно нищо, дори рибешките кости бяха изядени.

— Бил ли сте някога в ада? — отвърна с въпрос той. За пръв път върху лицето на Хуайшан Хан се появи друг израз, различен от болката и желанието за мъст. „Това са основните причини, за да е жив, помисли си Джин Канже. Въпреки високопарните фрази за бъдещето на Китай…“

— Адът е мястото, където живях през последните тридесет и осем години — тихо отвърна старецът.

 

 

— Заминал? — прошепна Блис. — Къде?

— В Япония.

— Къде по-точно в Япония?

— По работа, съкровище — отвърна Трите клетви. — Не е наша работа да се интересуваме от маршрутите на великия Джуан…

Блис долови нещо особено в тона му, но беше твърде развълнувана, за да му обърне внимание.

— Защо не ме е изчакал?

Току-що се беше прибрала от болницата, изтърпяла какви ли не тестове на главата и мозъчната дейност. Лекарите не успяха да открият нищо определено и поискаха да остане още няколко дни, но тя отказа.

— Какво ми е? — попита ги тя.

— Все още не знаем — отвърна един от тях и разгъна дългата компютърна разпечатка от изследванията й. — Именно затова настояваме да останете…

— Защо?

— Ще се опитаме да открием някои неща…

— Какви неща?

— Ами например защо нашите тестове не показват нищо…

— Значи има нещо, така ли?

— Досега не открихме никакви изменения.

— Енцефалограмата?

Изследването на мозъчните импулси беше причина за загрижеността им.

— Няколко дребни реакции извън нормите, които държим да проучим…

— Значи имате причини за безпокойство, така ли?

— Не, но просто държим да сме на сигурна почва. Затова бихме ви помолили да останете още няколко дни и…

Тя поиска дрехите си и напусна болницата. Дойде й до гуша от мънкане и мъгливи предположения. Тези доктори са като гръцките оракули: говорят, без да казват нищо, оставят те сам да се бориш със страховете си…

Джонката на баща й усилено се ремонтираше от три отделни бригади строители, а самият Тцун временно се прехвърли на друг плавателен съд от търговския си флот. Именно на него заведе и Блис.

Не й каза нищо за Джейк, преди да пристигнат, упорито се правеше, че не чува въпросите й.

— Къде в Япония? — отново попита тя, когато най-сетне се озоваха на борда на джонката.

— Не зная, съкровище — сви рамене той. — По всяка вероятност е в Токио. Нали там живее приятелят му от Якудза?

— Микио Комото ли? Да…

— Джианът беше убит от Якудза и Джейк замина да разбере кой ги е изпратил.

Едва сега Блис си даде сметка за необичайното напрежение, което се излъчваше от баща й. Нормално е, рече си тя. Ши Зи-лин беше всичко за него.

По време на престоя си в болницата се опитвате да не мисли за Джиана. Предпочиташе да се предаде на силните лекарства и да спи. Носеше се върху лепкавите облаци на тежкия сън, сънуваше ослепителна светлина, сред която се въртяха огромни сфери. Вътрешността им беше тъмна и заплашителна, а въртенето — бавно и натежало от напрежение.

Събуждаше се рязко, обзета от чувството, че най-близката сфера й е странно позната. Напрягаше взор и изведнъж проумяваше, че това не е сфера, а лицето на Ши Зи-лин… Такова, каквото беше миг, преди да го покрие с възглавницата.

Правеше всичко възможно да прогони този кошмар. Обикновено подхващаше разговор с някой от болничния персонал или пък с баща си — ако беше в стаята.

Но веднъж това лице й се яви насън, бягството беше невъзможно. Очите му бяха затворени — в това беше абсолютно сигурна. Но въпреки това имаше чувството, че я наблюдава. Как е възможно това?

Спомни си за „да-хей“ — величествения мрак, в който се съдържаше същността на човешкото съществувание.

Запита се дали Буда някога ще и прости за това, което беше сторила. Но Зи-лин я помоли да му направи тази услуга. Нямаше друг начин да го спаси от куршумите на убийците…

За пръв след инцидента Блис се запита как Джианът усети приближаването им. Той знаеше, че идват, още преди увеселителната лодка да опре в борда на джонката. Защо не предприе нищо, за да се спаси? Имаше достатъчно време, и двамата биха могли да напуснат джонката…

— Съкровище! — долетя някъде отдалеч гласът на Трите клетви. — Не отговори на въпроса ми…

„Не чух въпроса ти, татко“, отвърна му безгласно Блис.

— Добре ли си?

Отвори уста да му отговори, но не знаеше какво. Изведнъж я завладя някакво странно, но едновременно с това познато усещане. Онова същото, което дремеше в душата й след инцидента; онова, което по всяка вероятност смущаваше и лекарите…

Понесе се над просторите на Южнокитайско море, картината пред очите й беше същата, която се появи в компанията на умиращия Зи-лин.

Виждаше черните туловища на танкерите, които бавно се измъкваха от Молукския пролив, виждаше и мазната течност, която се плискаше в трюмовете им. Чайки пищяха над главата й, а долу, под повърхността на синята вода се стрелкаха огромни китове. Призивните им звуци бяха примитивни, отекваха в душата й с гръмотевична сила. После зърна нещо, което накара кожата й да настръхне. Нещо познато, от което душата й пламна, а сърцето й болезнено се сви. То леко се докосна до нейното „ки“… Не, това не може да бъде! Сигурно полудявам!

— Виждам… Виждам призрак…

Усети рязко разтърсване, отвори очи и видя загриженото лице на баща си, надвесено над нея.

— Бяла си като вар — прошепна той. — Болна ли си?

Буда, проплака душата й. Моля те, спаси ме от тази лудост! Вдигна ръка и безсилно докосна челото си, устните й едва чуто се раздвижиха:

— Не… Не се чувствам добре…

Стегна се и успя да се изправи на крака. Тялото й леко се олюля.

— Ще ме извиниш, нали?

Вкопчи се в парапета и направи безуспешен опит да повърне.

— Съкровище!

Искаше да прекрати на всяка цена това ужасно чувство на раздвоение. Не можеше да бъде на две места едновременно. Небето над Южнокитайско море кънтеше от животински крясъци…

Какво става с мен? Стисна главата си с две ръце, сякаш за да задържи „ки“, което напусна душата й и се устреми към бездънния океан. В ушите й нахлуха звуците на дивата, неземна симфония. И тя слушаше, слушаше…

 

 

— Изкуството е истина — казваше Фо Саан. — Изкуството се ражда от нищо — лист хартия или бяло платно. Изкуството може да се определя единствено от чувствата, които събужда в душата на зрителя. То не внушава нищо, не претендира за нищо. То е един от Великите владетели на живота — като реките и океаните. Силата му е скрита, но безкрайна…

Фо Саан беше човекът, който научи Джейк да владее тялото и душата си. Появи се в живота на седемгодишното момче внезапно, но остана завинаги. А Джейк никога нямаше да разбере, че това е станало по волята на Ши Зи-лин… Защото и Фо Саан беше част от „юн-хюн“ — Вътрешния кръг, макар и по собствен, доста необикновен за останалите начин. Задачата му включваше обучението и на Блис — момиченцето, с което играеше Джейк.

Фо Саан му разкри тайната на „чам хай“ — първата фаза на дългото потъване към съвършенството… Към „ба-мак“…

— Ще дойде време, когато ще получаваш ценна информация от мрака — обясняваше той на младия си ученик. — Може би ще откриеш врага, може би — не… Но във всички случаи намеренията му ще останат загадка за теб… Ще замахнеш насам, после в обратна посока… Но няма да улучиш, защото ще се биеш със сенките…

— Тогава ще имаш нужда от помощта на моето слово, чрез него ще откриеш скритата сила, обладавана от Великите владетели на живота, ще се слееш с тях…

Тези думи се появиха в съзнанието на Джейк, когато сподели с Трите клетви намерението си да замине за Япония. Тревогата за съдбата на Микио Комото беше една от главните причини за това решение, но едновременно с това Джейк си даваше ясна сметка, че целта на неизвестния противник е самият „юн-хюн“. Не знаеше кои са враговете му, не можеше да отгатне и намеренията им. Предсказанието на Фо Саан започна да се сбъдва. Той му се подчини и напусна Хонконг — арената на бойните действия. Така и неговата сила остана скрита… Сега му оставаше само едно — да се надява, че ще се слее с Великите владетели на живота…

Сънуваше блестящите като копчета очи на Фо Саан почти през цялото време на полета. След смъртта на баща си не беше мигнал, битката с японския „дантай“ изсмука и последните остатъци физически и духовни сили от организма му. Не можеше да разбере защо в убийството на баща му се замесва японската мафия, не виждаше смисъл в подобен акт. Потръпвайки от ужас, той си даде сметка, че Микио Комото е единствената му връзка с престъпните картели на Япония. Дали покушението срещу Зи-лин не означава обрат в гангстерската война? Дали Микио е мъртъв, поразен от вражеска катана?

Фо Саан отново изплува пред очите му.

— Ти вече не си дете, следователно не си и в безопасност — промълви той, хвана го за ръка и двамата потънаха в нощния мрак. Небето беше обсипано с ярки звезди, които сякаш се стичаха към земята като поток от нешлифовани диаманти.

— Къде сме? — попита Джейк.

— В планината.

— Къде отиваме?

— Нагоре.

Вървяха дълго. Звездите над главите им следваха неизменния си път. Изплющяха криле, блеснаха гневни оранжеви очи, бухалът нададе смразяващ кръвта крясък и изчезна в тъмната нощ. Мъжът и момчето едновременно чуха предсмъртния писък и острото хрущене на строшени кости.

— Тук живеят „днех лунг“ — земните дракони, най-могъщите създания на света — прошепна Фо Саан. — Тук, от Шан, черпят своята сила…

— От тази планина или от всяка друга? — попита Джейк.

— Питай водите и ветровете.

— Фен-шуи…

— Да. Фен-шуи — изкуството на геомансията, способността да разгадаваш тайните на природата от земята и въздуха, огъня и водата, металите… Петте основни елемента. — Привел гръб, Фо Саан неуморно крачеше нагоре по стръмната пътека. — Земята съдържа „ки“, точно като всеки от нас… „Ки“ е една огромна спирала. Понякога се вие надолу, към центъра на земята, понякога изригва нагоре — към долините, реките и потоците… И към Шан, великата планина. Изобщо към местата, на които човекът иска да се засели…

Стигнаха върха на разсъмване. Звездите бяха близко, но на изток вече започваха да избледняват. Останалата част от небесния свод беше все така тъмна и величествена.

— Легни — прошепна Фо Саан. — Затвори очи.

Джейк мълчаливо се подчини.

— Ще прогониш смъртта, само ако успееш да натрупаш енергията, необходима за приложение на всичко научено — продължи Фо Саан. — Тренировката е едно, бойното поле — съвсем друго. За да оцелееш там, трябва да владееш до съвършенство елементите, които съставляват „ки“ — бързина, ловкост, гъвкавост на тялото и духа.

Сила, енергия, мощ…

Джейк не чу, а по-скоро усети думите му, клепачите му останаха плътно стиснати.

— Ти вече не си дете, не си бебе…

Дали Фо Саан повтаря тези думи нарочно? Джейк не беше в състояние да определи това.

— Трябва да започнеш от самото начало. Трябва да овладееш основните елементи на живота и никога да не се разделяш с тях.

Джейк отвори уста да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Върху гърдите му легна тежък камък, заплашвайки да го смаже. Клепачите му неволно потрепнаха.

— Не отваряй очи — предупреди го Фо Саан и той се подчини.

— Не мога да дишам — оплака се едва чуто той. — Ще умра…

— На гърдите ти има камък — каза Фо Саан. — Огромен и тежък камък. Вероятно се е откъртил от скалата по време на пролетното топене на снеговете…

— Не мога да дишам!

— Значи трябва да се научиш да дишаш отново — каза Фо Саан и Джейк изведнъж разбра смисъла на думите, които повтаряше учителят: Вече не си дете. Вече не си бебе… В гърдите му не остана капчица кислород. Тежестта смазваше гърдите му — сякаш го притискаше великата Шан. Трябва да започнеш всичко отначало…

— Може би ще попиташ защо не те уча да дишаш отново на някое тихо и спокойно място — продължи Фо Саан. — Някъде, където има прохладен ветрец и разполагаме с всичкото време на света… — Гласът му беше тих като писък на комар. — Ще ти отговоря така: сега характерът на урока е друг. Сега става въпрос за инстинкт. Когато те нападнат, ти ще действаш по инстинкт, той ще ръководи дишането и мускулната ти енергия. Ако „ки“ го прекъсне, ти ще умреш.

Затова трябва да овладееш дишането в момент на защита и нападение, да поддържаш гъвкавостта на мускулите си и могъщия поток на „ки“. Сега си обект на нападение. Дишай!

Гласът потъна в нощта, пред очите на Джейк се появиха яркочервени кръгове. Той напразно се питаше откъде изскочиха те, на какво се дължи ослепителното им сияние. Сърцето му блъскаше като чук, огромната тежест смазваше гръдния му кош, ушите му писнаха. Ще умра, отчаяно си помисли той.

После дойде движението. Не можеше да определи дали се движи тялото или духът му. Изведнъж се озова на свобода, увиснал свободно в пространството. Болката изчезна, до ушите му достигаше тихо бълбукане, сякаш от невидим поток… Това ли е „ки“, за което говореше Фо Саан?

Джейк насочи поглед към тънкия сребърен лъч, който пронизваше гъста, девствена гора. После тръгна по него, по самия му ръб…

Изкачваше се нагоре. Колкото повече вървеше, толкова по-голяма ставаше силата му. Мускулите му възбудено потръпваха, сякаш галванизирани от неизвестна вътрешна енергия.

Изкачваше се нагоре, все по-високо и по-високо… Тежестта изчезна, някъде дълбоко долу се разнесе тътенът на голямата скала. Дробовете му се напълниха с кислород, гласът на Фо Саан отново се появи:

— Успя да обединиш природните стихии и вече отново дишаш…

Джейк отвори очи. Първите лъчи на слънцето бяха запалили величествен пожар на хоризонта, той най-сетне получи възможност да огледа планината, в която се беше преродил…

 

 

Тони Симбал се настани пред терминала на главния компютър на Администрацията за борба с наркотиците и започна да събира наличната информация за Енкарнасион — един град в югоизточната част на Парагвай. По сведения на Тренъди именно там е бил ликвидиран Питър Кърън. Информацията съвсем не съдържаше обичайните данни — население, природни, условия, земеделие, климат и други подобни. Тези данни спокойно би получил и от Британската енциклопедия, която можеше да ползва във всяка библиотека.

Файловете на главния компютър съдържаха информация за този географски район от 1947 година насам, при това съвсем основателно. Някъде по това време започва промяната на редица латиноамерикански страни, включително Парагвай. Определени политически лидери внезапно придобиват необикновена мощ, армиите им стават по-големи и по-добре въоръжени. В тези страни за изключително кратко време се инжектират огромни капитали. В рамките на пет години процъфтява нова промишленост, забелязва се необикновено оживление в търговията. Според международните стандарти, голяма част от този бизнес е не само нелегален, но и незаконен.

Всичко това се дължи на онези мъдри и предвидливи нацистки престъпници, които напускат страната си и Европа далеч преди падането на Берлин и Нюрнбергския процес. Те потъват в изумрудените джунгли на Южна Америка заедно със заграбените съкровища и имат твърдото намерение да прекарат остатъка от живота си там.

В компютъра на Администрацията за борба с наркотиците, Парагвай заема едно от челните места в списъка на страните, които дават подслон на преследвани от закона престъпници. Това, разбира се, става срещу определена цена. Цена, която осигурява безпроблемното им съществуване сред един беден и неграмотен народ, подложен на геноцид от болести и епидемии.

Симбал научи, че преди появата на нацистите Енкарнасион е бил едно малко и изостанало във всяко отношение градче. Но германците променят нещата и за кратко време то става неузнаваемо, една истинска перла на континента. През последните години се наблюдава все по-забележим интерес на „Дикуи“ към него. Защо? Никой нямаше отговор на този въпрос. Може би само Кърън, на когото обаче бяха побързали да затворят устата завинаги…

— Кой е бил в Енкарнасион, когато и Питър Кърън е бил там? — запита на глас Симбал.

— Не зная — тихо отвърна Моника, седнала малко встрани от него. Надничаше зад рамото му, очите й с интерес следяха информацията върху екрана.

— Някой от вашата служба?

— Не съм чувала…

— Дай да проверим. Какво беше наименованието на файла?

— „Папка пътувания“.

Симбал го извади от паметта на компютъра, набра датата на пребиваването на Кърън в Парагвай и зачака. Информация нямаше.

— Добре — въздъхна тя. — А сега?

В ноздрите го удари миризмата на парфюма й, примесена с лекия аромат на лимонов сапун. Кичур от косата й докосна бузата му, от тялото й се излъчваше топлина.

— Отпуските — промърмори той и тя му даде наименованието на съответния файл. Извика го на екрана и започна да проверява списъка. Вътре имаше шест имена. Маршрутите на нито едно от тях не съвпадаха с пребиваването на Кърън в Парагвай, освен това всички бяха посочили точен адрес и телефонен номер, на който биха могли да бъдат открити от Тренъди. Такива бяха изискванията на правилника.

Моника провери три от тях — онези, които действително се беше наложило да потърсят по време на отпуските им. И тримата бяха намерени на посочените адреси. Другите не бяха ги търсили, но координатите им бяха далеч не само от Парагвай, но и от цяла Латинска Америка. Това, естествено, не направи никакво впечатление на Тони Симбал. Никой не би разтръбил тайните си намерения предварително.

— Знаеш ли какво търсиш? — вдигна глава Моника.

— Имам си нос и му се доверявам — отвърна Симбал и набра номера на първото име от списъка. Подаде слушалката на Моника и тя волю-неволю се включи в играта. Беше късно през нощта. И тримата агенти се оказаха точно там, където трябваше да бъдат, и кротко си спяха.

— Толкоз по въпроса с отпускарите — въздъхна Моника. — Доволен ли си?

— Каква памет има това бебче? — попита Симбал и потупа затоплената пластмаса на монитора.

— Огромна.

— Включено ли е в мрежа?

— Разбира се. Информацията се получава от различни агенции и се подрежда според степента на секретност.

— Тогава ме вкарай в компютрите на ФБР, ЦРУ и СЕН…

— Това вече е прекалено! — отвърна Моника и дръпна пръсти от клавиатурата. — Искаш да извърша закононарушение, без дори да ме информираш какво си намислил…

— Не мога.

— Значи сме дотук — поклати глава тя и посегна да изключи терминала.

— Моника! — хвана ръката й Симбал.

— Можеш да си спестиш усилията, Тони. Нещата отиват твърде далеч. Приех да ти осигуря достъп до тук, макар че това е строго забранено.

— Макс е в течение.

— Така ли? Нищо не ми е казал…

— Не искаш ли да открием убийците на Питър Кърън?

Моника видимо потръпна.

— Вече ги зная — „Дикуи“…

— Може би…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да разбера какво, по дяволите, са правили хората на „Дикуи“ в Енкарнасион! — възбудено отвърна той. — По всички правила на играта те не би трябвало да са там!

— Заради нацистите?

— Да, заради нацистите.

Настъпи тишина. Остъклените канцеларии наоколо бяха празни, климатичната инсталация не работеше. Въздухът беше спарен и тежък.

— Какво според теб е станало с Питър? — попита след известно време Моника.

— Натъкнал се е не на когото трябва — въздъхна Симбал. — И подозирам, че това няма нищо общо с „Дикуи“…

— На кого тогава?

— Точно това искам от теб — да ми позволиш да го открия!

Моника се поколеба само за миг, после кимна и попита:

— Коя агенция?

Компютрите на ФБР и ЦРУ се оказаха безполезни. Но в ЦРУ действаше и СЕН — Стратегическият екип за борба с наркотрафика, който разполагаше с отделна компютърна мрежа.

— Я остави на мен — избута го от клавиатурата Моника. — Файловете на СЕН са като минни полета. Онези параноици само чакат някой да поиска информация, за да вдигнат обща тревога.

— Има ли начин да се избегне това?

— Зависи какво търсим.

— Все същото — командировки, отпуски… Пръстите на Моника затичаха по клавиатурата. Появяваха се файлове, после бързо изчезваха.

— Нищо — обяви след известно време тя. — Няма съвпадения нито в отпуските, нито в командировките.

— Виждам — мрачно изръмжа Симбал.

Моника понечи да се изключи от мрежата на СЕН, когато в ъгъла на екрана започна да пулсира електронен знак за внимание.

— Това пък какво е? — изви вежди Симбал.

— Сега ще разберем — отвърна Моника и натисна няколко клавиша в бърза последователност.

— Неплатен отпуск — промърмори Симбал. — Исусе Христе!

— Датите съвпадат — отбеляза Моника. — Отпускът е взет два дни след заминаването на Питър за Парагвай.

— И още не се е върнал — възбудено добави Симбал. — Дай данни за тоя Едуард Мартин Бенет!

— Няма.

— Прехвърли се на „Личен състав“.

Моника бързо смени файловете.

— Охо, този е миниран! — предупреди тя. — Ще потърся начин да се вмъкна… — Стори го точно след дванадесет минути. — Ето ти го досието на Бенет… — Екранът се запълни от информация:

Бенет, Едуард Мартин, роден на 13.03.1936 в Дюлът, Минесота. Родители…

— Това можеш да го прескочиш — обади се Симбал.

Образование: основно училище „Сидън“, гимназия „Фит Симънс“. На 04.01.1950 постъпва в подготвителен колеж „Варли“ във Вали форд, Пенсилвания. Дипломира се в Йейл през 1956, доктор на науките, специалност „Бизнес администрация“. Член на футболни клубове „Свим“ и „Лакрос“, член на клуба „Адски огън“…

— Стоп! — възбудено извика Симбал. — Този тип е бил състудент на Питър в Йейл!

— Съвпадение?

— И двамата са членували в клуба „Адски огън“!

— Това важно ли е?

— Може би — неохотно отвърна Симбал, а в паметта му изплуваха подробностите за пръстена с печат, които му разказа Тренъди.

Моника се изключи от компютъра на СЕН и премина на разписанията на авиокомпаниите.

— Два дни след заминаването на Питър — предупреди я Симбал.

— Това може да ни отнеме доста време — поклати глава Моника и започна да работи с клавиатурата.

— А може и никак! — отвърна Симбал и заби пръст в екрана: — Ето го!

Полет 107 НА „Пан Ам“, летище „Джон Кенеди“. Час на излитане 11.00. Час на кацане 19.00. Бенет, Едуард Мартин.

— Мексико сити — промърмори Симбал.

Пръстите на Моника продължаваха да тичат по клавишите.

— Няма пряка връзка с Парагвай — обяви тя. — Но за сметка на това има полет за Буенос Айрес! — Неволно си затананика под нос, после разочаровано добави: — Но него го няма в списъка на пътниците…

— Нормално — кимна Симбал. — На негово място и аз нямаше да бия камбаната…

— Ето! — извика Моника, заразена от вълнението на Симбал. — Името му отново изскочи! Напуснал е Мексико седмица след смъртта на Питър. Полет до Сан Франциско. Един ден престой и хваща самолета за Маями.

— Още ли е там?

Моника натисна няколко клавиша и поклати глава:

— Няма информация да е излетял в друга посока.

Изключиха компютъра и напуснаха сградата.

— Бих искала да се върнеш с мен — промълви тя, докато той й помагаше да облече палтото си.

— Семейните задължения преди всичко — промърмори Симбал, продължавайки да мисли за други неща. И най-вече за един тип на име Едуард Мартин Бенет, който се намираше някъде в Маями. — Не си виждала братовчедка си цяла година, нали?

— Горе-долу — кимна Моника, спря се на прага и го погледна с блеснали очи: — Доколкото разбирам се готвиш да пътуваш за Маями…

Той мълчаливо излезе. Моника го последва, като преди това не забрави да заключи вратата. Нощта беше необичайно топла. От мястото си виждаха величествения паметник на Джордж Вашингтон, окъпан от светлината на прожекторите.

— Не искам повече да ме лъжеш, Тони!

— Е, добре — кимна той. — Заминавам.

 

 

— Бенет ли е нашият човек?

— Ще разбера на място.

— Защо този път не оставиш мръсната работа на някой друг?

Симбал не отговори. Моника тъжно поклати глава, обърна се и токчетата й затракаха по тротоара. Качи се в маздата си, запали и рязко потегли.

Симбал я изчака да изчезне от погледа му, в душата му се промъкна леко съжаление. Много му се искаше да прекара в топлите й прегръдки последната си вечер във Вашингтон. После се сети, че тя забрави да му даде новия код за достъп до служебния компютър на Администрацията. Трябваше му за допълнителна информация относно Едуард Мартин Бенет. Информация, която беше длъжен да събере сам.

Изтича по стъпалата и извика, но тя вече беше твърде далеч. Втурна се към своя сааб, завъртя ключа и се понесе подире й.

Летяха по пустите булеварди на нощния Вашингтон — един блестящ и чист град, изпълнен с паметници и фонтани, зелени паркове и красиви езера.

Насочиха се към Джорджтаун и Симбал изведнъж изтръпна. Моника живее в Александрия — точно в противоположната посока на движението им. Значи цялата история с братовчедка й Джил, която пристига от Сан Диего на гости за няколко дни, е била постановка! Колата й свърна по улица „Р“. Симбал изключи фаровете си и я последва. Какво става, по дяволите?

Паркира сааба до пресечката и с нарастващ ужас в очите я проследи как слиза от колата, изкачва каменните стъпала и натиска звънеца. Вратата се отвори, на прага застана верният му приятел Макс Тренъди. Огледа улицата в двете посоки и придърпа момичето вътре.

Тони Симбал остана в тъмната кола. Вентилаторът продължаваше да работи, зает с нелеката задача да охлади мощния турбодвигател. Тихото свистене сякаш подчертаваше особеното чувство, което се пораждаше в душата му. Чувството, че е предаден от всички и дори у дома не може да разчита на сигурност.

 

 

Блустоун беше висок и жилав мъж с хлътнали скули, решителен римски нос и прави вежди, под които изпитателно надничаха яркосини очи. Костюмите си поръчваше в „Савил Роу“, пренебрегвайки услугите и на най-добрите хонконгски шивачи. Ризите му бяха ръчна изработка на „Търнбул“ и „Асър“, а на краката си носеше обувки по поръчка на английската фирма „Чърч“. Сър Джон беше убеден привърженик на тезата, че парите не трябва да се жалят, ако човек иска да бъде облечен добре и най-главното — правилно.

— Как е моето малко цвете? — попита той.

— Имам новини за теб.

— Зная — усмихна се той. — Това е една от причините да те поканя на обяд.

— Аз те поканих — поправи го тя.

— Което не беше много добра идея — леко се намръщи той и разпери ръце: — Тук сме прекалено изложени на показ. — Намираха се в „Принсес гардън“ — едно от скъпите заведения в центъра на града, чиято тераса се издигаше високо над алеята за пешеходци на Чатър роуд. — Прекалено!

— Точно така, прекалено — съгласи се тя.

— Очаквам да ми кажеш причината — промърмори той.

Тя изглеждаше великолепно, истинска телевизионна звезда. Всички посетители на ресторанта извиха глави да проследят изваяната й фигура, която се появи на вратата, спря за миг и уверено се насочи към масата на Блустоун. Носеше пола и жакет от черна коприна, отдолу блестеше фина бяла блузка с дантели. Масивният пръстен с изумруд беше единственото й бижу. Той знаеше как постига този наистина блестящ външен вид — беше от малкото жени, които умееха да използват западните козметични препарати, за да подчертаят екзотичната си източна красота. Голяма част от жените, които познаваше, биха дали мило и драго да притежават подобен талант.

— Prosit — вдигна чашата си той.

— Дасвиданя — отвърна тя с тежък руски акцент.

— Я не се дръж идиотски! — намръщи се Блустоун.

— Идиотски ли? — изви вежди Неон Чоу. — Тцун-Трите клетви знае кой си и за кого работиш. Всички го знаят — и Джейк, и Сойър…

Блустоун остави внимателно чашата върху бялата покривка.

— Какво точно имаш предвид?

— Знаят, че си главният резидент на КГБ в Азия — усмихна се Неон Чоу и открито се наслади на объркването му. — Недей да припадаш, искат от мен да те шпионирам… — отпи глътка перие и добави: — Ето защо вчера използвах посещението ти при губернатора и си позволих да те поканя на обяд.

Блустоун безмълвно я гледаше, но умът му работеше с главозамайваща бързина. Миг по-късно беше готов с отговора. Може би нещастието не е толкова голямо, колкото му се беше сторило в началото.

— Исусе! — въздъхна той. — Значи Трите клетви иска да ме държиш под око?

— Точно така.

Поръчаха обяд на изправилия се до тях келнер, Блустоун го изчака да се отдалечи и каза:

— Нещата могат да се подредят чудесно. Те очевидно искат да запазя мястото си. Познатият враг е далеч по-безопасен от непознатия. А и аз вече ги измамих с номера в „Саут-ейша“…

— О, да — кимна Неон Чоу. — Както вече ти докладвах, подозренията за кражбата на Тек Яу падат върху теб…

— Чудесно — кимна той, а умът му продължаваше да чертае границите на новия план. „Не само ме подозират за кражбата, но си мислят, че тя е върхът на плана ми да ги разбия!“, доволно си помисли Блустоун. — Сега ме слушай внимателно — погледна красивата си събеседница: — Имам начин да се справя с последиците от разкритата ми самоличност. Но за това трябва да те направя двоен агент. Ако спечелиш доверието им, може би ще получа възможност веднъж завинаги да разбия „Интер-ейша трейдинг“ и онези, които стоят зад нея.

— Имам още новини — каза Неон Чоу.

— Да не би да си открила кой стои зад убийството на Ши Зи-лин?

— Забрави затова! — бързо отвърна Неон Чоу. — На стареца му видяха сметката някакви бандити от Якудза, вероятно врагове на приятеля на Джейк… Забравих му името. — Отмести празната си чаша и възбудено продължи: — Това, което ще ти кажа, е далеч по-важно. Вечерта, в която празнувахме рождения ми ден, аз накарах Трите клетви да се разприказва за „юн-хюн“… Целта им е по някакъв начин да създадат общи интереси между част от тукашните тайпани и управниците на Континентален Китай…

— Какво говориш? — смаяно я изгледа Блустоун. — Нима не знаят, че това ще предизвика сблъсъци между Хонконг и Пекин?

— Прекрасно го знаят.

— Невъзможно! Дори след 2047 година, когато Китай глътне Колонията, представителите на свободния бизнес ще се противопоставят на комунизма до последния си дъх!

— Според моята информация, комунизъм изобщо няма да има — отвърна Неон Чоу. — Вместо това ще бъде създаден единен Китай. Една политическа система, една икономическа система. И тези системи положително няма да имат нищо общо с комунизма…

Блустоун отдавна разполагаше с тази информация, но винаги се стремеше да проверява сведенията си от различни, напълно независими източници. На това го беше научила Даниела Воркута и резултатите винаги бяха повече от добри.

Шпионажът не е игра за аматьори, помисли си Блустоун, забил тежък поглед в лицето на Неон Чоу. Само опитните професионалисти могат да оцелеят в тази игра…

 

 

Полковник Ху беше майстор в своята работа. Забравила за времето и пространството, Ки-лин плуваше в лепкавата безкрайност.

Джин Канже го беше предупредил, че пациентката е твърда, притежава силен дух и желязна воля. И без съмнение — могъщо „ки“. За да постигне успех в трудното начинание за умствено моделиране, полковникът предварително трябваше да опознае състоянието на „ки“ в душата на пациента. Защото „ки“ може да промени всичко, дори най-изтънчените методи.

Това беше наблюдавал по време на престоя си в Камбоджа. Червените кхмери, на чиято страна действаше, прибягваха до доста груби форми на умствено моделиране. С тях се работеше трудно, полковник Ху бързо се отказа да им дава съвети. Човек не може да води диалог с фанатици, може само да им говори. И да се надява, че ще го чуят.

По време на престоя си в Камбоджа полковник Ху се научи да мрази кхмерите. Едновременно с това се възползваше от познанията им, тъй като те притежаваха някои наистина забележителни техники за обработка на врага. Същевременно обаче ги ненавиждаше, проклинаше всяка минута, която прекарваше на тази окъпана в кръв земя.

На практика полковник Ху изпитваше ужас от тях. Но това си знаеше само той, признаваше го рядко — в онези самотни запои, които редовно си позволяваше в късните часове на нощта. Кхмерите не разсъждават, а действат — по-скоро като роботи. Програмирани са да убиват, само в редки случаи се възползват от умствения потенциал на жертвите си. Полковник Ху познаваше много фанатици, тъй като в онези години и Китай беше пълен с тях. Но идеологическият фанатизъм на Червените кхмери не можеше да бъде сравняван с нищо.

В съзнанието му завинаги останаха запечатани вонята на изгоряло месо и подпалени коси — най-често срещан резултат от животинското варварство на кхмерите. Всеки час и всяка минута от пребиваването му в Камбоджа бяха пропити от тази воня. След известно време се научи да живее с нея, както се беше научил да понася и примитивната жестокост на тези хора.

Полковникът пиеше именно за да потисне ужаса, който подобно поведение събуждаше в душата му. Когато най-сетне го отзоваха и той се прибра у дома, първата му работа беше да се огледа, а след това да притисне устни до напуканата земя на родината.

Пиеше, за да забрави, но това трудно му се удаваше. Дори когато беше почти в кома от алкохолните пари, ужасът продължаваше да стяга гърдите му. Покой получаваше едва на разсъмване, когато се отпускаше и потъваше в тежък сън без никакви сънища… Но спомените връхлитаха отново заедно с пробуждането, забиваха демоничните си пипала в съзнанието му. Тогава единственото му желание беше да си пръсне мозъка.

Не го правеше, разбира се. Стягаше духовните си сили и се залавяше за работа. А сега работата му беше да промива мозъка на Ки-лин.

Задачата не беше от лесните. Тя му създаде доста проблеми, някои от тях наистина уникални. Полковникът не се оплакваше. Колкото по-труден е пациентът, толкова по-добре. Така съзнанието му се ангажираше изцяло и демоните го оставяха на мира.

Но нощите бяха ужасни, полковникът дълбоко ги ненавиждаше.

Сега хората му почиваха. Отиде си и Хуайшан Хан, прекарал целия ден в компанията на Ху и пациентката. Полковникът остана сам, лице в лице с хладната самотна нощ. Както винаги, тя беше пълна с неясни призраци, вятърът шепнеше в листата на дърветата и те му отговаряха с плачливи стонове. Гласовете на прокълнатите, гласовете на мъртъвците… Бутилката беше единственото му спасение.

Обикновено не си правеше труда да използва чаша — тя ограничаваше потока на жадуваното облекчение.

Тази нощ полковник Ху лежеше неподвижно в тъмната стая, ушите му механично регистрираха пропукването на ситните песъчинки по стъклото, довени дотук чак от пустинята Гоби… Не посмя дори да си помисли за алкохол в присъствието на Хуайшан Хан. Но злото, прегърбено човече си беше отишло преди часове, пред него се простираше единствено необятно дългата нощ. И полковник Ху започна да пие. Ръката му стискаше гърлото на бутилката с отчаянието на удавник.

Сред гъстата му, късо подстригана коса се появиха капчици пот, блестящи като диаманти. Очите му се изцъклиха и равнодушно следяха парада на призраците под черепа му. Униформената риза беше разкопчана на гърдите, под мишниците тъмнееха големи петна пот.

Краката му бяха боси, стъпалата му сякаш усещаха страшната смесица от кал, кръв и торф, от която се състоеше камбоджанската земя. Винаги беше имал чувството, че в тази страна няма обикновена, плодородна почва, че от нея никога няма да се роди реколта. Вонящата слузеста смес покриваше долините, речните брегове, планинските склонове… Сякаш беше лавата на чудовищен вулкан.

Полковник Ху потръпна, от устата му излетяха неясни слова, очите му бавно се разтвориха.

На прага стоеше Ки-лин.

Зад нея цареше пълен мрак, това предаваше на фигурата й нещо безпомощно — сякаш беше бездомно момиченце, което се храни от подаянията на минувачите.

— Отиде ли си Хуайшан Хан?

— Ти какво правиш тук? — задавено попита полковникът.

— Сънувах нещо необикновено… — отвърна Ки-лин, поколеба се, после замълча. Изглеждаше наистина като невръстно дете.

— Какво сънува?

— Сънувах живота. Блестящ, задъхан, прекрасен живот…

Полковник Ху помисли за своите кошмари, омекотявани единствено от силата на алкохола. Преглътна гъстата си слюнка и отново потръпна.

Вдигна ръка, сякаш да се увери, че бутилката все още е между пръстите му, после дрезгаво промълви:

— Влизай.

Лагерът се охраняваше изключително строго, но пред вратата на стаята й нямаше пазач. Това беше част от психологическата обработка.

— Сядай…

Ки-лин се подчини. Слабичкото й тяло предпазливо се отпусна върху малката мека възглавница на пода. Приличаше на птичка, огромните й очи бяха тъмни и загадъчни. Странни и необикновени, те бяха привлекли вниманието на полковник Ху още при първата им среща. Ярките зеници бяха будни и интелигентни, но в блестящото покритие на очните дъна се долавяше нещо първично. Нещо, което полковник Ху все още не можеше да разгадае. Без всякакво съмнение това бяха очи на китайка, но едновременно с това бяха и още нещо. Във формата им се долавяха леките щрихи на бялата раса, великолепно съчетани със силните гени на китайската й кръв. Полковник Ху знаеше произхода на тези щрихи.

Очите й се спряха върху лицето му. Бяха като слънчеви лъчи, пронизващи утринната мъгла, алкохолните изпарения панически започнаха да отстъпват.

— Разкажи ми за съня си — промълви полковник Ху.

— Бях в някакъв град — покорно започна тя. — Голям и оживен като кошер. Издигаше се върху няколко хълма, улиците му бяха стръмни. Издигаха се, после потъваха… Като океански вълни. Странно…

— Кое?

— Там се чувствах у дома — поклати глава Ки-лин, в гласа й се долови леко смайване. — Не виждам как е възможно това… Познавам единствено джунглата, тя е моят дом… Ти непрекъснато ми повтаряш това.

— Защото е истина.

— Значи този град…

— Този град е сън.

— Но беше като истински! Сънувах и най-малките подробности… Улиците, къщите, магазините. Дори хората…

— Какви хора? — надигна се полковник Ху. Ръката му избърса потта от челото, после я разтърка върху материята на панталона.

— Не зная.

— Нали каза, че си сънувала всички подробности?

— Да.

— Тогава ми опиши хората.

— Не мога.

— Лъжеш ме.

Ки-лин ахна, в очите й се появи страх. Жалко, въздъхна в себе си полковник Ху. Защото със страха изчезна и прекрасният им блясък. Помътнели и широко отворени, те вече приличаха на очите на всеки друг.

— Не!

— Тогава ми разкажи.

— Не мога!

Разкажи ми! — неочаквано изрева полковник Ху, а ръцете му яростно я разтърсиха. В гърлото му набъбна топката на гнева, в ушите му писнаха стоновете на хиляди мъртви души.

Ки-лин се разплака. Приличаше на нежна тръстика, извиваща се под натиска на ураганен вятър.

— О, Буда! — простена тя. — Моля те, Буда, помогни ми!

Яростта на полковник Ху се удвои, ръцете му я разтърсиха с нова сила.

— Защо споменаваш тук името на Буда?! Не знаеш ли, че е забранено? Строго забранено!

Гневът му се стовари отгоре й като зимна виелица, задави я, не й даваше да си поеме дъх. Имаше чувството, че се превръща в играчка на непознати сили, които всеки момент ще я разкъсат, ще разбият на ситни късчета живота, който я бяха принудили да води. А това означаваше само едно — връщане на болката. На ужасната, кънтяща във всяка фибра на тялото й болка, зад която надничаше озъбената маска на смъртта…

Отчаяно се притисна в него, устоите му почувстваха солените й сълзи, ръцете му неволно обгърнаха треперещото й тяло. Гърдите му пламнаха от приятната топлина. Тръпките й се прехвърлиха върху него, изведнъж изпита чувството, че се докосва до самата й душа. Притисна я към себе си, без да съзнава какво прави… Изпита чувството, че е див звяр, търсещ топлината на себеподобните си в бурната нощ. Тази топлина щеше да им помогне да оцелеят, враждебните инстинкти вече нямаха значение.

— Мъничка моя! — прошепна той. — Мъничка моя! — Душата му изведнъж се разбунтува срещу призраците на миналото, видя цялото безсмислие на човешката ненавист, на жестокостта и безсърдечието…

Усети как слабичкото й тяло се притиска в гърдите му. Воплите й постепенно затихнаха, ужасът бавно напусна душата й. Учуди се на топлината, която проникваше в тялото му. Защото това беше топлина на друго човешко същество. Полковник Ху съвсем не беше отшелник, често прибягваше до услугите на различни жени. Но бедрата им бяха като мрамор — хладни и неподатливи, безкрайно чужди… Кехлибарените им порти покорно се разтваряха да поемат горещото му семе, но нищо повече…

Сега обаче беше съвсем различно. Сега имаше чувството, че слънцето е кацнало в скута му — изведнъж приело крехките форми на тази жена-дете, решила да прекъсне кошмарите на нощта му. Бавно си даде сметка, че го обзема възбуда — замайващо силна, невероятна… Слабините му натежаха като камък.

Ки-лин се размърда върху него и той неволно простена.

Ставаше нещо нежелано, нещо извън рутинните планове. Нещо напълно немислимо! Но нещата неумолимо следваха предначертания си ход. Потръпващ от възбуда, свещеният орган на полковник Ху се вдигна нагоре и докосна пламналата й женственост. Усещането беше невероятно.

Полковник Ху не искаше да се възбужда, но не искаше и да се раздели с тази възхитителна топлина. Притисна Ки-лин до гърдите си и телата им се сляха.

Каза си, че не я желае, че не може да я желае. Кехлибарената й порта беше табу за него — така, както името на Буда за нея. Предупреждението, което му отправи Джин Канже в Кианмен, беше съвсем недвусмислено: Нашата праскова още не е узряла, но това съвсем не я прави по-малко опасна. Напротив — опасна е като отровна змия!

Но смъртта никога не би могла да излъчва подобна топлина, каза си полковник Ху. В главата му продължаваха да звучат стенанията на мъртвите, но заедно с тях потрепна и едно непознато желание. Искаше да я прегърне и да я притисне до себе си. Нищо повече. Но някои органи на тялото му бяха на друго мнение. Поведе тежка битка със себе си. Битка, която не се знаеше как ще завърши, ако Ки-лин не беше поела инициативата в свои ръце.

Ръката й се вдигна в най-простия жест на света. Чист, някак академичен… Пръстите й се обвиха около главичката на свещения му орган. Докосването беше толкова наелектризиращо, че полковник Ху подскочи и изведнъж остана без дъх. Съпротивата го напусна и той покорно се остави в ръцете й.

В същия момент навън заваля, тежките дъждовни капки започнаха да блъскат по стъклата, вятърът подкара зловещата си песен.

Полковник Ху усети как копчетата на панталона му се отварят едно по едно, топлината се усили. Вдигна ръце и започна да разкопчава блузката на Ки-лин. Беше от обикновена памучна материя, също като широкия й панталон с ластик вместо колан. Нямаше нищо общо с облеклото на затворниците — това също влизаше в плановете за психологическата й обработка.

Оголи твърдите й гърди в мига, в който пръстите й се увиха около извадения му член. Потръпна и я притегли към устата си. Засмука първо едното зърно, после другото…

Ки-лин навлажни длан с език и манипулациите й станаха наистина влудяващи. Буря се надигна в гърдите на полковник Ху. Много по-силна от тази, която бушуваше зад прозореца. Обзе го непреодолимото желание да докосне голите й бедра, но пръстите му се оплетоха в шнурчето на колана. Ки-лин изчака малко, после му помогна.

Свлече панталона си, без да докосва земята. Остана само по блузка, разкопчана на гърдите. Това накара полковник Ху буквално да полудее, свещеният му орган затрепери по-силно дори от ръцете му.

Погали бедрата й и изведнъж откри, че са топли, а не мраморно студени, както беше очаквал. Мазолестите му длани с наслада се плъзнаха по гладката и мека кожа. Докосна кадифето между краката й, от устата му излетя възбудено стенание.

Ки-лин се залови за работа. Пръстите й нежно докосваха върха на члена му, бавно и с безкрайно търпение го насочваха към пламналата й женственост. Опря го там и застина.

Усещаше единствено възбудените му пулсации.

Полковник Ху отново простена, свещените му торбички станаха тежки като олово. Ръцете й се плъзнаха по гърдите и раменете му, влажните й устни докоснаха за миг шията му. Тялото му се разтърси, кръвта нахлу в зачервения му пенис като пенлив поток.

Усети пръстите й в ушите си и разбра, че вече не може да се сдържа. Нададе дрезгав вик, тазът му се стрелна нагоре. Вкамененият му член започна да прониква в нея с влудяваща лекота.

В същия миг хватката на Ки-лин стана страшно болезнена. Държеше главата му между дланите си, лакътят на лявата й ръка притисна лицето му. Дясната се възползва от опората на раменната кост и рязко натисна. Главата му се завъртя.

Вратът му би трябвало да бъде строшен. Ки-лин изпълни хватката от „гон лоу-фу“ абсолютно правилно — точно както я бяха учили. Но по ирония на съдбата полковник Ху оцеля благодарение на страстта си. Рязкото повдигане на таза доведе до изменения в разположението на цялото му тяло. Вратът му изпука, но вместо да утихне, той гневно започна да ругае. Ки-лин усети как вътрешностите й се превръщат в желе.

Ушите на полковника писнаха, погледът му се замъгли. Някъде из нервната му система пулсираше нетърпима болка. Почти изпадна в шок, реакциите му бяха бавни и разконцентрирани, главно поради силния приток на кръв към слабините му.

Въпреки това моментално си даде сметка какво става, в съзнанието му звънна гласът на Джин Канже: Опасна е като отровна змия!

Ръцете му се оказаха притиснати от стегнатите й бедра. Направи опит да ги освободи, остра болка прониза шийките му прешлени. В главата му с нова сила екна хорът на обречените — сякаш плачеха агнета, видели касапския нож. Пред очите му блесна жълтеникавото небе на Камбоджа, прорязано от смъртоносните чадъри на напалма и вихрения блясък на трасиращите куршуми и снаряди.

Положението му беше сериозно. Два пъти рискува живота си по време на престоя в онази прокълната страна. Но и двата пъти съдбата се оказа благосклонна към него. И сега няма да умре, полковникът беше убеден в това. Стегна мускули, измъкна дясната си ръка и й нанесе тежък удар в гърдите. Тя извика от болка, но тялото й беше подготвено да поеме удара.

Полковник Ху имаше чувството, че юмрукът му попада в торба цимент. Погледът му се проясни, но все още му се гадеше, а пред очите му се въртяха червени кръгове.

Най-странното беше, че членът му продължаваше да е дълбоко в нея, прониквайки още по-навътре благодарение на начина, по който се огъваха телата им. Болката не оказа никакво влияние на твърдостта му и това най-много го учудваше. Удари я в корема, но размахът му беше слаб, тъй като телата им бяха прекалено близо.

Освободи другата си ръка и й нанесе силен удар в гърдите. В същия момент ръцете й се насочиха към главата му и той разбра, че нападението ще бъде повторено. Стегна се да го посрещне. Намираше се в неизгодна позиция, тъй като беше полулегнал и голяма част от мускулите му се оказаха блокирани. А и тя беше успяла да нанесе значителни поражения на нервните възли по шията му.

Полковник Ху насочи палеца си към меката плът, покриваща вдлъбнатината на ключицата й. Търсеше сънната артерия, но тя рязко се дръпна. Ръцете й стиснаха слепоочията му.

Той отвори уста, направи опит да преглътне, почти прехапа езика си. Задави се и започна да кашля, устата му се напълни с кръв.

Усили натиска си и чу пропукването на тънката кост. Тя изкрещя от болка и заби лакът в очите му. Макар и зашеметен, полковник Ху продължи движението на ръката си. След миг напипа оголената й шия, в душата му нахлу тържество. Сънната артерия! Натисна с цялата си сила и усети как тежестта в слепоочията му намалява.

После го връхлетя болката. Заслепяващо силна, страхотна! Появи се между краката му и бързо тръгна нагоре. След миг сърцето му се оказа стиснато в стоманен юмрук.

Палецът му омекна и Ки-лин получи възможност да избере мястото на удара си.

Ръбът на дланта й го улучи в слепоочието, тялото на полковник Ху се изви като дъга, сякаш улучено от светкавица. Ки-лин бавно слезе от него и започна да обува панталона си. Очите й нито за миг не изпускаха лицето му. Закопча блузката си, намръщи се от болката в счупената костица, после бавно напусна стаята.

Навън валеше като из ведро, чести светкавици посребряваха гъстите дъждовни струи. Тя знаеше къде да намери пистолета на полковника. Извади го от чекмеджето на масичката и провери пълнителя. Беше зареден догоре. Тикна оръжието в колана си, после се наметна с куртката му и излезе.

Останал сам, полковник Ху бавно се свлече от стола. Падането го посъживи, но главата му остана неестествено извита на една страна. В ушите му се появи звук на течаща вода, сякаш някой беше развъртял крана на чешмата.

Не беше в състояние да стои прав, не можеше и да седи. Оставаше пълзенето. Стигна до отворената врата бавно, с цената на огромни усилия. Зрението му се проясняваше за броени секунди, през останалото време виждаше ясно само лагера на Червените кхмери, в който беше изкарал почти две години от живота си. Чуваше груби гласове, наподобяващи вой на гладни вълци, тътена на бомбите… По кожата си усещаше лепкавите късчета топла човешка плът, разкъсана от прякото попадение…

Пред очите му се появи дълга редица пленници. Стояха на колене, с източени напред оголени вратове. Това бяха жертвите на Ангка — тайнствената организация на Червените кхмери, за която се разказваха легенди. Убиваха ги един по един, с изстрел в тила. Това е милостиво избавление, уведоми го една ухилена маймуна с петлици на лейтенант.

— Преди време, когато все още се борехме за власт и нямахме вашата цинична подкрепа, ние пестяхме куршумите и изпълнявахме смъртните присъди с тояги… — изплю се в калта и добави: — Така беше по-добре, защото поддържахме физическата годност на войниците си…

Полковник Ху умираше. Дъждът обливаше сгърченото му тяло, но той не усещаше нищо. Съзнанието му ту се проясняваше, ту отново потъваше в яркия пурпурен огън на болката. В промеждутъка между двете той изведнъж разбра, че шуртенето на водата, което го преследваше навсякъде, всъщност звучеше вътре в него… Дробовете му тежаха, поемайки глътки въздух с цената на огромни усилия.

Сви се на земята, пръстите на краката му задраскаха в калта. Това беше последният звук, който долетя до слуха му. Но той беше доволен, защото стоновете на обречените най-сетне започнаха да затихват и в душата му нахлу така жадуваното спокойствие…

 

 

Пътуването от летище Нарита до центъра на Токио отне почти три часа. Модерните магистрали бяха задръстени от коли, но това беше нещо съвсем нормално за съвременна Япония. Когато таксито най-сетне стовари Джейк пред хотел „Окура“, той беше толкова изтощен, сякаш беше летял през океана за втори пореден път.

Носачът се зае да разопакова багажа му, а Джейк хвърли върху леглото купчината вестници, които беше купил на летището. Всички без изключение отразяваха гангстерската война на първите си страници. Полицията работеше денонощно, но, както обикновено става в страните без опит в борбата с насилието, резултатите от дейността й бяха отчайващи.

По изрично искане на министър-председателя Накасоне в борбата срещу престъпността беше включена и специална антигангстерска групировка на полицията. Тя извършила серия от арести, последният от които рано сутринта, но в мрежата й попаднали предимно дребни риби. Оябуните на Якудза действаха на свобода и „Асахи Шимбун“ беше публикувал гневна статия срещу некадърността на полицията.

Името на Микио Комото не се споменаваше никъде, макар че сводките сочеха участие и на неговия клан в уличните сражения. Добър признак ли бе това? Джейк не можеше да стигне до категоричен отговор.

Най-сетне останал сам, той се замисли за Блис. От гласа й го делеше само един телефон, но ръката му не посегна към слушалката. Сега не беше време за сърдечни разговори, нямаше никакво желание да се размеква. Предстоеше му опасна работа, всяко размекване и разсеяност можеха да се окажат фатални.

Насочи поглед навън, в съзнанието му отекна гласът на Зи-лин. Все още не можеше да се отърве от чувството за близкото му присъствие, все още усещаше аромата на тялото му — топъл и щедър, странно успокоителен. Спомни си за плажа Шек-О, където стояха с часове под гальовните лъчи на слънцето, потопили крака в топлата вода. Разговаряха на всякакви теми, а понякога мълчаха. Просто се наслаждаваха на близостта си…

Сега всичко рухна. Баща му си отиде завинаги.

Имаме врагове в много страни по света. Те ще направят всичко възможно да разбият „юн-хюн“…

Дали сред тези врагове не бяха и якудза? Каква е връзката между японските гангстери и „юн-хюн“?

Облегна лакти на коленете си и притисна с длани пламналата си глава. Усещаше тялото си така, сякаш току-що беше приключил 15-рундов боксов мач с шампиона в тежка категория. В главата му се блъскаха десетки въпроси без отговор.

Изпъшка, стана и зашляпа с боси крака през стаята, обзаведена в японски стил. Влезе в банята и дълго стоя под горещата струя на душа. Вдигнал лице, той сякаш се опитваше да отмие умората, болката и страха, които се бяха натрупали в душата му. Даваше си ясна сметка, че навлиза в опасна територия. Вътрешният кръг е обект на натиск и ако не успее да открие откъде идва той, крехката мрежа от съмишленици, която баща му беше изградил преди близо петдесет години, лесно щеше да се превърне в прах. Особено дълбоко обезпокоени ще бъдат драконите на триадите, каза му веднъж Ши Зи-лин. Те постоянно търсят начин да се наложат над конкуренцията, затова ние трябва да сме единни. Допуснем ли разцепление, с нас ще бъде свършено…

Страх прониза гърдите на Джейк. Страхът от провал. В момента той беше на планинския склон — слаб и беззащитен. А баща му го беше издигнал до поста Джуан — върховен ръководител на една могъща тайна организация. Може би е сгрешил, може би е бил заслепен от обичта към единствения си син? Може би много му се е искало именно Джейк да бъде Джуан… Нима наистина ще се окаже, че Ши Зи-лин е направил погрешен избор?

Джейк се подсуши с дебелата хавлия и започна да се облича. Сложи си тъмносин ленен костюм, гълъбова риза и вратовръзка на ситни точици. Застана пред огледалото с гребен в ръка и се загледа в отражението си. Видя напрежението в очите си под тежките клепачи, направи поредния безуспешен опит да приглади чупливата си черна коса — наследство от дядо му по майчина линия. Захвърли гребена, разпредели дребните вещи по джобовете си и излезе.

В ранния следобед улиците на Токио бяха само оживени, без обичайната блъсканица. Джейк хапна на борда на самолета, но изобщо не усети вкуса на храната. Напълни стомаха си и толкоз.

Уличните платна бяха задръстени както обикновено. А и на него му се ходеше пеш. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист. В него още се усещаше хлад, но вишневите дръвчета вече бяха напъпили.

Извървя Сотобори-дори чак до края, после свърна наляво и пое по широкия булевард, който щеше да го отведе в района на Акасака. Малко преди сградата на театър Микадо се спусна под земята и се качи на метрото. Слезе след три спирки, в Харажуку. В дните след Втората световна война тук беше разквартирувана голяма част от американската окупационна армия.

Днес Харажуку беше богаташки квартал. По улиците блестяха витрините на скъпи бутици, между тях имаше ресторанти, в които се предлагаше европейска храна. Ако човек има настроение за хамбургер с пържени картофи вместо обичайните „суши“ и „соба“, тук беше мястото, където можеше да ги открие…

Офисът на Микио Комото се намираше именно в Харажуку. Всеки би очаквал да го открие сред небостъргачите на Шинжуку — деловия център на града, но по редица причини Комото беше избрал този тих и далеч по-спокоен квартал.

Решението му се беше оказало изключително мъдро. С течение на времето Шинжуку се пренасели, атмосферата заприлича на лудница. Все повече бизнесмени започнаха да се изнасят оттам и да търсят спокойствието на Харажуку и другите по-отдалечени квартали на Токио.

Офисът на Микио се намираше на Сейшо номер 1, точно срещу храма Того, разположена парка с Южното езеро, известен в целия град с прекрасните си ириси. До него имаше ултрамодерно кафене от типа „кисатен“, където чашка кафе вървеше по два долара, а и повече. Тази сума очевидно включваше и наема за масичката, от която се разкриваше прекрасна гледка към парка. Един сравнително нов обичай, който японците без свян бяха откраднали от европейските си колеги в туристическия бранш.

Заведението носеше странното име „Лаеща риба“. Стените му бяха от зеленикав мрамор, осветлението — тръби синкав неон, скрити в окачения таван. Край малките мраморни масички бяха наредени тъмносини лакирани столчета.

Джейк подмина вратата от опушено стъкло на „кисатен“ и влезе в съседната сграда. Качи се в асансьора и натисна бутона за последния етаж. Прекоси широкия хол с настилка от безупречно полирани мраморни плочи и спря пред една от масивните врати, на която с бронзови букви на английски и канджи беше изписано:

Комото — Шому Когио

В приблизителен превод това означаваше „Комото — търговия и промишленост“. Едно доста неясно название, под което можеше да се крие всичко.

Джейк нямаше представа как компанията печели парите си. Микио се интересуваше от всичко: електроника, оптични влакна, роботи… Всичко, което влизаше в списъка на МИТИ — Министерството на търговията и индустрията, стоки с приоритетно производство и експортна ориентация. МИТИ е огромната бюрократична машина, която направлява дейността на частния бизнес в годините след края на войната. От него зависи в коя област на промишлеността да се насочат усилията на търговско-промишлените конгломерати, то прави и съответните отстъпки.

Първостепенно значение след войната имаха химическата и стоманодобивната промишленост, но в наши дни ударението се поставяше и върху електрониката, роботиката, новите поколения компютри и пр.

Приемната и външните канцеларии на Микио бяха облицовани с „кьоки“ — японски кипарис. Бюрата, шкафовете и компютърните конзоли блестяха с черния си лак. На пода имаше дебел мокет в богати сиво-кафяви тонове, а столовете за външни посетители представляваха редица скачени помежду си дървени табуретки, покрити с татами.

Джейк пристъпи към плексигласовата преграда. Служителят в приемната беше млад, безупречно облечен мъж. Попита за името и целта на посещението му. Дочула името му, една жена от служителите на Микио се обърна да го погледне. По всяка вероятност изпълняваше длъжността завеждащ канцелария. Носеше строг костюм от черен лен, а косата й беше сплетена в старомоден кок. Големите й очи се заковаха върху лицето му, после главата й рязко се отмести. Сякаш някой затръшна вратичката на капан.

— Моля, седнете — обади се младежът на рецепцията, поел визитната картичка на Джейк. — Ще се свържа със секретарката на господин Комото. — Говореше английски правилно и бавно, сякаш се страхуваше да не сбърка.

— Благодаря — отвърна Джейк и се насочи към дъното на приемната. Там вече чакаха няколко бизнесмени с черни костюми, еднакви като врабчета на жица. От една врата излезе дребен служител и с поклон покани поредния посетител. Деловите отношения очевидно вървяха бързо и гладко, тъй като никой от посетителите не се бавеше прекалено дълго, хората в приемната намаляваха. Малко преди да изтече първият час на чакането, Джейк стана и надникна през плексигласовата преграда.

— Моля за извинение, но какво стана с моята картичка?

— Предадох я лично в ръцете на секретарката на господин Комото — отвърна младежът с тон, който би трябвало да обясни всичко.

— Това беше преди петдесет минути.

— Днес е натоварен ден — рече онзи. Блестящата му коса стърчеше нагоре като четка, вероятно намазана с някакъв гел. Интеркомът зажужа и той извърна глава: — Моля за извинение… — Натисна някакъв бутон, после каза няколко думи в микрофончето, прикрепено върху слушалките на главата му.

Джейк го изчака да свърши и каза:

— Аз съм близък приятел на господин Комото — с крайчеца на окото си видя, че завеждащата отново обръща глава. Защо го наблюдава тази жена? — Кога ще мога да го видя?

— Това не зная — отвърна младежът.

— Мога ли да говоря със секретарката му?

Младежът хвърли поглед към блестящата с разноцветните си лампички конзола и поклати глава:

— Съжалявам, но в момента говори по телефона. Моля, седнете.

След двадесет минути Джейк отново се изправи пред прозрачната преграда. Младежът вдигна глава и го изгледа с леко разочарование.

— Да?

— Къде е тоалетната?

— Последната врата по коридора вляво.

Джейк кимна и излезе. Тоалетната беше модерна и блестяща като всичко останало в сградата. Съвсем малка, само с два уринатора. Джейк се принуди да отстъпи плътно до стената, за да направи място на някакъв мъж, който влезе след него.

Тишината се нарушаваше единствено от тихото шуртене, с което двамата се облекчаваха. Непознатият беше широкоплещест японец някъде около четиридесетте, с гъста прошарена коса. Носеше задължителния за всички токийски бизнесмени тъмен костюм, но очевидно не се чувстваше добре в него. Мускулите му опъваха тънката материя, на бузата му имаше дълбок белег. Гледаше право пред себе си, сякаш хипнотизиран от бялата стена.

Джейк привърши пръв, дръпна ципа си и тръгна да излиза.

— Чаша кафе може би ще ви се отрази добре — изведнъж се обади мъжът. Каза го бързо, но ясно и отчетливо.

Джейк се обърна да го погледне, но очите на мъжа продължаваха да са заковани в стената. Сякаш въобще не забелязваше присъствието му. Приключи с ритуала си, закопча се и излезе.

Джейк остана край умивалника. Не беше сигурен, че този човек изобщо е проговорил. След кратък размисъл реши, че чакането в „Комото Шому Когио“ няма да му донесе нищо.

Излезе в коридора и се огледа. Нямаше никой. Взе асансьора и се спусна в просторния вестибюл. Излезе от сградата и след кратко колебание пое по тротоара наляво. Мина край шикозен бутик „Кензо“, обзаведен по модерния напоследък минималистичен маниер: голи сиви стени, черни рафтове от покрита с гума тел, сив мокет и купища дрехи, нахвърляни сякаш напълно безразборно.

Хвърли кратък поглед към витрината и отмина. После спря и се върна обратно. На витрината беше поставен един стилизиран манекен. Косата беше оранжево-червена, ноктите бяха с цвят на топаз. Но вниманието му беше привлечено от костюмчето — близнак на онова, което носеше завеждащата канцелария в офиса на Микио.

Възможно ли е това? Една чиновничка трудно би могла да си позволи дреха от „Кензо“, която струваше поне колкото годишната й заплата. Каква е тази жена?

Чаша кафе, може би ще ви се отрази добре.

Джейк се върна още няколко метра и тръгна към входа на кафенето, разположено в съседство със сградата на Микио. „Лаещата риба“, ултрамодерен „кисатен“. Влезе и спря на крачка от вратата, за да привикнат очите му към осветлението. Неоновите тръби хвърляха синкави отблясъци върху лакираните до блясък стени.

После видя костюмчето от „Кензо“ край една от мраморните масички. Чиновничката на Микио беше преметнала крак върху крак по европейски маниер, в ръката й димеше цигара. Пред нея имаше миниатюрна чашка кафе, на лицето й грееше приятелска усмивка.

Джейк се насочи натам и седна на свободния стол. Сякаш имаха предварително уговорена среща. Поръча си кафе, изчака отдалечаването на сервитьорката и попита:

— Коя сте вие?

Чувствените й устни закачливо се нацупиха:

— Държите се грубо, господин Мейрък…

— Извинете варварските ми маниери — премина на японски той.

— Така е по-добре — усмихна се тя и също изостави английския. — Радвам се, че получихте съобщението ми — в очите й проблеснаха весели искрици. — Чудех се какъв е капацитетът на пикочния ви мехур!

На Джейк съвсем не му беше весело.

— Къде е Микио? — остро попита той. — Добре ли е? Трябва да говоря с него!

Блестящите очи продължаваха да го наблюдават с нескрит интерес. Върху плоското лице доминираха дълбоко хлътналите скули и гъстите вежди. За Джейк това едва ли можеше да бъде идеал за женска красота, но за други мъже не гарантираше.

— Знаете ли къде е Тцуки? — попита тя.

— Да.

— Бъдете там утре сутринта, между четири и половина.

— Там ли ще е Микио? — попита той, но костюмчето „Кензо“ вече се надигаше. Жената, му отправи продължителен поглед, обърна се и бързо напусна заведението.

 

 

Блустоун седеше в кабинета си и наблюдаваше играта на светлината, пречупена през прозрачните, изящни стени на безценна ваза от епохата Кин. Тя стоеше на специална стойка край една от стените и беше единственото украшение в просторния кабинет, чийто бледозелен цвят нарушаваше хармонията на черно и китайско червено, с което се отличаваше обзавеждането.

Таванът беше покрит с блестящ слой черен лак, тапетите по стените бяха специална поръчка — матирано черни квадратчета върху лъскав, също така черен фон, над който доминираха изящни кървавочервени хризантеми.

Диванът срещу стената с вазата беше от мека черна кожа, такива бяха и креслата. Дебелият килим също беше черен, на ситни червени точици. Старинното писалище в римски стил беше изработено от изящно гравиран ебонит — второто и последно произведение на изкуството след скъпоценната ваза.

Седнал зад бюрото, Блустоун не отделяше поглед от изящната фигурка, но това не му пречеше да слуша доклада на Као Белоокия с необходимото внимание.

— Проследих Голямата локва пикня до обичайните му контакти с печатните издания. Моите хора потвърдиха, че вече си е отворил устата — разбира се, срещу съответното заплащане…

— Това е хубаво — кимна Блустоун. — Да не дава Господ този боклук изведнъж да надскочи обичайните рамки на поведението си!

Китаецът изглеждаше като джудже в огромното кресло. На Блустоун това му харесваше, особено когато светлината попадаше в сляпото му око.

— Това е изключено! — засмя се Као Белоокия.

— Добре — въздъхна Блустоун. — Достопочтеният Пок не подозира, че информацията за злоупотребите в „Саут-ейша“ му е подхвърлена нарочно, нали?

— Сто процента — отвърна Као. — Неговите хора трябваше да положат доста усилия, за да съберат отделните й фрагменти.

— Това е хубаво — очите на Блустоун продължаваха да фиксират изящната ваза. — Много съм впечатлен от начина, по който се отърва от Тек Яу — главния финансов ревизор на „Сойър & синове“.

— За мен беше удоволствие — отвърна Као. — Този плужек беше по-противен дори от „чуждестранните дяволи“! — върху лицето му се изписа жестока усмивка. — Третият ми братовчед, онзи дето работи в касапницата на улица „По Ян“, прие задачата с огромно удоволствие… Мрази „чуждестранните дяволи“ в червата и с радост е осъществил поредната доставка за големите хотели… Ха-ха! Дали гадните „гуай-лох“ са харесали вечерята си?

— Дръж си езика! — скастри го Блустоун. — Аз също съм „чуждестранен дявол“.

— Не — поклати глава Као и в гласа му прозвуча страхопочитание. — Вие сте комунист. Вие кроите планове за цяла Азия, за целия свят. Зная каква огромна помощ оказвате на бедните народи, пъшкащи под ботуша на „гуай-лох“. Вие сте по-различен…

— Вярно — кимна Блустоун, все така загледан в играта на светлини и сенки около вазата. — Различен съм.

Зажужа телефонът. Той вдигна слушалката, изслуша съобщението и кимна с глава:

— Добре. Поканете го.

Блустоун имаше секретарка и в дома си, тъй като често предпочиташе да работи тук, вместо в лудницата на голямата кантора на „Файв стар пасифик“. Най-важните си решения вземаше в този кабинет, сякаш въодушевен от излъчването на безценната ваза, от тържеството на човешкия гений над силите на природата.

Као Белоокия извърна глава към вратата и видимо се стресна от появата на сър Байрън Нолин-Кели. Гостът беше едър шотландец с побелели бакенбарди и безупречно подрязани мустачки със завити върхове. Бялата му коса беше сресана право назад, челото под нея беше широко и загоряло. Месестият нос на клоун му придаваше добродушния вид на провинциален чичко, но на практика този човек беше тайпан на „Пасифик оувърленд трейдинг“ — една от най-старите и най-уважавани чуждестранни компании в Колонията. Сър Байрън беше нещо като пожизнен владетел на „Пасифик оувърленд“, която вече петдесет и пет години управляваше с желязна ръка, без да се впечатлява от периодичните опити на роднините си да го отстранят от властта. Беше зъл и властен човек, Блустоун употреби доста усилия, докато успее да го прикотка.

Сър Байрън най-много обичаше да бъде победител. Съответно най-много мразеше да губи. В каквото и да е, но най-вече в неща, които засягат бизнеса му. Затова Блустоун беше изключително доволен от факта, че консорциумът от известни тайпани, създали обединената компания „Интер-ейша трейдинг“, е обречен на провал. Финансовите проблеми на банковата корпорация „Интер-ейша“ бяха доведени до знанието на сър Байрън, останалите членове на консорциума също бяха запознати с тях.

— Добър ден, тайпан — поздрави сър Байрън.

Блустоун отвърна на поздрава и се обърна към Као Белоокия:

— Това е Пин По, един от моите търговски агенти.

Както очакваше, сър Байрън небрежно кимна на китаеца и моментално забрави за съществуването му.

— Току-що пристигам от Макао — избоботи той и отказа с вдигане на ръка предложеното му питие. — Леонг Лау „Черния“ и Шестопръстия Пин са намерили пари.

— Започнаха ли да купуват? — приведе се напред Блустоун и в очите му блесна неподправен интерес.

— Да — кимна сър Байрън. — Боби Чан има грижата за това. Книжата са разхвърляни между голям брой независими брокери, връзката би могла да бъде открита само след една продължителна и задълбочена проверка.

— Значи ние двамата започваме да купуваме утре.

— Както се договорихме — кимна сър Байрън.

Блустоун внимателно го наблюдаваше. Все още не знаеше причините за появата му тук. Получената информация би могла да бъде предадена и по телефона.

— Сигурен ли сте, че няма да седнете? — попита той и махна с ръка към стола, дискретно освободен от Као Белоокия. Китаецът беше прекосил широкия кабинет и разглеждаше изящната ваза до стената с израз на смаяно страхопочитание.

— Добре де, ще седна — въздъхна сър Байрън и сковано се отпусна в мекото кресло. В стойката му се долавяше нещо от кариерата на полковник в оставка, което явно щеше да го придружава, докато е жив. — Преди началото на съвместната акция искам да получа отговор на няколко въпроса.

— В неделя на яхтата имахте достатъчно време за това — отбеляза с леко свиване на раменете Блустоун.

Сините очички на сър Байрън се заковаха в лицето на домакина с хладно презрение.

— Не обичам да говоря пред местните, стари момко — тежко отрони той. — Особено за неща, които засягат единствено нас двамата.

И Као Белоокия, когото очевидно вече приемаш като част от мебелировката, добави наум Блустоун.

— Искам точна оценка на фактора „риск“.

— Рискът е голям — отвърна без всякакво колебание Блустоун. Беше убеден, че всеки друг отговор би накарал сър Байрън да си вземе шапката и на съвместното им начинание щеше да се сложи точка. — Изправени сме срещу силни и умни тайпани. Но тяхната мощ се топи, в това съм сигурен. Ши Зи-лин е мъртъв, а синът му изчезна…

— Изчезна?

— Поне от Хонконг — кимна Блустоун. — Кой ще управлява „Интер-ейша“? Сойър? Старецът е затънал в тайнството на сенилността. Тцун-Трите клетви? Неговият бизнес е свързан с морето, там му е силата. На сушата търси чужда помощ и винаги го е правил…

— Изпитват остър недостиг от капитал и нашите шансове по отношение на проекта „Кам Сан“ силно нарастват. Успеем ли да вземем контролния пакет, Хонконг ще е в краката ни. Да не забравяме, че там се изгражда уникална инсталация за обезсоляване на морската вода, излишно е да ви обяснявам какво означава това за Колонията. „Кам Сан“ ще ни позволи да държим кранчето и да определяме по своя воля цената на водата…

Сър Байрън се замисли, в стаята настъпи тишина.

— Добре, този отговор ми е достатъчен — кимна най-сетне той. — Ще дам мнението си и на останалите.

— Отлично — изправи се Блустоун, безпогрешно доловил близкия край на разговора. Двамата тайпани се ръкуваха, после Нолин-Кели излезе. Блустоун се обърна към Као Белоокия: — Как мислиш, дали ми повярва?

— Разбира се — отвърна онзи. — Нали всички искат това? Най-голямото им желание е да ви повярват. Не биха могли да знаят истинските причини за интереса ни към „Кам Сан“ и си въобразяват, че ламтим за пречиствателния завод! — на лицето му се изписа презрение. — Достатъчно е човек да го погледне в очите, за да открие алчността. Тези типове могат да мислят единствено за власт и пари…

Блустоун се върна в стола си, очите му отново се насочиха към прекрасната полупрозрачна ваза.

— Как ли ще реагира уважаемият сър Нолин-Кели, ако разбере, че е на път да даде съществен финансов принос за съветското проникване в Хонконг? — замислено се усмихна той.

 

 

В мрака на тунела разговорите някак изведнъж преминаха в шепот. Миризмата на сажди нарасна, после изведнъж изчезна. Тролеят изскочи на светлия и просторен площад „Маяковски“, с въодушевено дрънкане профуча край хотел „Пекин“ и закова на спирката пред московския Планетариум. Михаил Карелин сподели, че това място му харесва особено много, тъй като срещу Планетариума, притисната между високите стени, се гушеше къщичката музей на Антон Чехов.

В просторните затъмнени зали величествено се въртяха комети, блестящите им опашки от изкуствена пара хвърляха хиляди искри върху гъстата коса на Даниела. Минаха бавно покрай щедро уголемения модел на космическия кораб „Салют“, предназначен да посреща и впечатлява хилядите туристи, които се точеха тук в неспирен поток.

Небето навън беше сиво, валеше дъжд. Това все пак представляваше някаква промяна, просто защото снегът беше омръзнал на всички. Но вътре беше съвсем различно. Човек неволно се поддаваше на илюзията, че е част от величествената, лишена от въздух и тегло пустош на Космоса. Тук всичко се подчиняваше на вечните природни закони, придържаше се към собствената си орбита, напрежението и тревогите на обикновения живот изглеждаха незначителни от огромното разстояние. В Космоса тревога не съществуваше…

Но Даниела се тревожеше. Причина за това беше Малюта. Не знаеше какво да предприеме срещу него, а времето й изтичаше. Направи зад гърба му каквото можа, но сърцето й се вледеняваше при мисълта, че Малюта ще усети машинациите й със сър Джон Блустоун и ще се намеси в операцията. Сега, след като най-сетне получи представа за мащабите на „юн-хюн“, организиран от Ши Зи-лин, тя разбра защо старият китаец е взел всички предпазни мерки за тяхното прикритие.

Блустоун, или агентът „Митре“, беше успял да се добере до истината. В резултат на сложни маневри Хонконг и Пекин бяха сближили своите становища и тя с тръпка на ужас си представи очертанията на политико-икономическия гигант, който бързо придобиваше плът и кръв. Вече си даваше сметка, че проникването й в „юн-хюн“ няма да бъде достатъчно. Или трябваше да поеме безусловен контрол над него, или трябваше да го унищожи.

Знаеше, че ако Малюта надуши нещо, той незабавно ще й отнеме ръководството на операцията. Това обаче не биваше да става. Но как да надделее над човек, който изпълваше душата й с ужас? Досието му беше чисто като току-що навалял сняг.

— Какво има? — попита Карелин, забелязал загрижените бръчици около носа й. — Пак ли Малюта?

Тя кимна с глава.

— Страхувам се, че унищожих и двама ни, Михаил… Малюта ни държи в шепата си. Ти не можеш да идеш при Геначов, особено след като знаеш какво е отношението му към личния морал. А Малюта всеки момент може да направи връзката ни обществено достояние…

— Но още не го е сторил, нали? — загрижено попита Карелин.

— Не — съгласи се Даниела. Но само защото иска да се възползва от мен, а и от теб…

Една комета с пурпурна опашка се появи в звездното небе над тях и профуча ниско над главата на Даниела. За миг скулата й блесна на изкуствената звездна светлина, после отново потъна в мрак. Сърцето на Карелин се сви. Очите му лакомо поглъщаха очертанията на стройната й фигура, тежестта между краката му отново се появи. В нейно присъствие това беше нормалното му състояние.

— Спестяваш ли ми нещо, Данушка?

Чернотата на Космоса изведнъж стана непоносима, най-самотното и отчаяно място на света.

— Той ме превърна в своя пионка — дрезгаво прошепна тя. — Изпълнявам заповедите му, но всичко е за моя сметка и на моя отговорност. Ако нещо се обърка, ще изгоря аз, докато той ще си остане чист и неопетнен.

— Какво по-точно иска от теб?

Цял следобед беше вървяла по ръба на бръснача и решителният миг дойде. Не знаеше как да постъпи. Най-лесно би било да облегне глава на рамото му и да му разкаже всичко, от игла до конец. Така ще затвърди ролята му на изповедник в живота си, веднъж завинаги ще се отърве от гъстата мрежа на лъжите, в която се беше оплела. Вече не беше в състояние да понася лъжите, единственото й желание беше да се върне в света на нормалните и почтени хора. Имаше чувството, че е неизлечимо болна, че напразно се надявана чудодейно избавление.

Отдръпна се от него и направи няколко крачки към Юпитер, който грееше с хладна, зеленикава светлина. По лицето й пробягаха бледи отражения. Карелин стоеше на място и безмълвно я наблюдаваше. Приличаше му на горска самодива, появила се на огряна от луната полянка; на извънземно създание, преодоляло някак атмосферната обвивка на земята, за да се изправи пред него. В съзнанието му отново изплува сравнението с Цирцея, душата му потръпна в преклонение пред тази необикновена жена. Още от първия миг на близостта им си даваше сметка, че тази връзка е глупава и опасна. Но беше безсилен да я прекрати. Душата му се раздвои. Не… По-скоро същността му се раздвои… Разумът протестираше срещу безумието на това увлечение, но винаги отстъпваше пред другата, по-силната и по-притегателна сила, която казваше: Какво от това? Карай нататък, опасността не съществува…

После, преди около шест месеца, неизбежното се случи. Яви се под формата на послание със сложен шифър, което съдържаше една-единствена дума. Селена. Кода за активизиране. Селена, богинята на Луната. Дали си представи самодивата на обляната от луната полянка под въздействието на тази кратка думичка?

— Става въпрос за една операция в Хонконг — промълви Даниела и неволно въздъхна. Още една лъжа, още една крачка към смъртта… Тежката болест й се стори по-неизлечима от всякога. — Малюта ми отне Митре, нашия главен агент в Азия. — „Лъжата става най-убедителна, когато съдържа частица от истината“, помисли си тя. — Сега поема и контрола над текущите операции там…

Почти му призна. Почти спомена за проекта „Кам Сан“. Господи, това би било истинско нещастие! Тон несъмнено би се втурнал при Геначов с настояването да изтръгнат от Джейк Мейрък всички подробности за проекта „Кам Сан“. И с това би подписал смъртната присъда и на двамата…

Малюта веднага ще разбере откъде е изтекла информацията и ще изпълни заплахите си. Доказателствата за предумишленото убийство ще бъдат предадени където трябва, към тях ще се прибавят и подробностите от интимната им връзка. И това ще бъде краят.

Познаваше достатъчно добре характера на Карелин. Той притежаваше две качества, към които се придържаше с фанатична страст: чувство за справедливост и непреклонна вярност. Първата му и вероятно единствена реакция ще бъде да се втурне при Геначов. И нито за миг няма да се замисли за последиците, които ги очакват.

Време. Това най-много й трябва сега. Време, за да открие начин да неутрализира Малюта. Но този тип е нетърпелив, той иска незабавното ликвидиране на Джейк Мейрък.

Усети призрачната светлина върху лицето си и започна да й обръща гръб.

— Недей! — прошепна Карелин и хвана ръката й. — Искам да те погледам!

Света Богородице, безмълвно простена Даниела. Не му позволявай да открие истината! Умът й бясно препускаше. Трябва да открия пътя към спасението, трябва! В името на живота, заради нас!…

Той я притегли към себе си. Косата й погали бузата му, познатият аромат на парфюма й го удари в ноздрите. Бледата светлина продължаваше да пада върху лицето й. Тя затвори очи и облегна глава на гърдите му:

— О, Михаил! Той ми отнема всичко! Допусна ли това, с мен ще бъде свършено!

— Все още разполагаш с Химера — напомни й Карелин.

— Вярно — кимна Даниела. — Никога не съм подозирала, че ще се издигне толкова високо. Но сега положението е такова, че дори човек от ранга на Химера не може да ме спаси! Май ще е най-добре да застрелям Малюта и всичко да приключи!

— Бум, бум, а? — усмихна се той. — Точно както става в романите на Мики Спилейн!

— Не ми се подигравай! — извика тя.

— А ти престани да се държиш като хлапе! Проблемите не се решават с оръжие. Кой по-добре от теб знае това?

— Но досието му е безупречно! — отчаяно го погледна тя. — Няма нито едно слабо място, за да го притисна! — Куражът бързо започна да я напуска, главата й отново легна на гърдите му. Има ли смисъл да обяснявам как се чувства човек под ботуша на Малюта? Кой би ме разбрал?

Той я прегърна, лицето му потъна в гъстата й коса. Изведнъж си даде сметка, че никога през живота си не беше обичал по този начин друго човешко същество.

— Следващия месец заминавам за Женева с Геначов — прошепна Карелин. — Може би ще намеря начин да те включа в делегацията…

— Какво ще правим в Женева? — учудено го погледна тя.

— Още не знам — сви рамене той и бавно се огледа: — Може би ми влияе обстановката… Тук човек забравя, че е в Москва. И това ме наведе на мисълта за Женева… Едно спокойно място, далеч от интригите и напрежението, далеч от Малюта…

Даниела с мъка сдържа сълзите си. Колко е трогателен, как иска да й помогне! А тя продължава да плете интригите си, продължава да го лъже!

— Стоя и гледам Юпитер… — продължи Карелин, без да забелязва вълнението й. — Гледам го и си мисля, че за хора като нас дори Женева е на края на света…

Съзнанието на Даниела изведнъж се изпразни, в главата й отекна нещо познато, нещо страшно… Краят на света…

Да, точно така. Това беше ироничният глас на Малюта:

Представяш ли си? Те ще тръгнат да те търсят и накрай света! Защото са ти продали душите си, защото са се прекланяли пред теб, защото доброволно са споделяли онези тайни, които са ги направили силни… — Студените му ръце се плъзнаха по бюста й: — За това… — После се смъкнаха към слабините й: — И най-вече за това!…

Но тук, в тази извънземна обстановка, думите на Малюта изведнъж придобиха ново звучене. Прекланяли са се пред теб, доброволно са споделяли… Сякаш е била богиня. Или магьосница, като онази Цирцея на Карелин… Значи дори Малюта признава, че у нея има някаква сила. Което означава, че вероятно се страхува от нея… Това ли е причината за презрението и омразата му?

Какво е видял в нея Малюта? В какви умения — истински или въображаеми, я подозира? И накрая — как тези умения биха могли да се използват срещу него?

Даниела извика в паметта си всички подробности от този отдавнашен разговор и с ужас откри, че ще трябва да направи това, от което най-много се страхува: да скочи с главата надолу към черната дупка, която засмуква всичко, която отрича живота… Черната дупка в душата на човека, наричащ себе си Олег Алексеевич Малюта.

 

 

Рибата го наблюдаваше с безжизнено златисто око. Лежеше на една страна, голяма и червена риба тон. Под главата й беше окачено листче с теглото и размерите й.

Беше само една от хилядите риби, нахвърляни по сергиите на Тцуки — голямото рибно тържище на Токио, разположено на брега на река Сумида.

Часът беше пет без четвърт сутринта. Лек ветрец гонеше облаците по небето с цвят на слюда. Градът все още спеше. В далечината се виждаха стъклените кули на небостъргачите в Шинжуку. Сребристите им върхове се криеха в облаците.

До сергиите на Тцуки рибата тон се превозваше с лодки и камиони, като голяма част от нея, колкото и странно да звучи това, пристигаше със самолет чак от Монтаук, Лонг Айлънд. Джейк помнеше една от летните си ваканции там, със собствените си очи видя как японските търговци трескаво наддават за улова на дълбоководните траулери, които бавно се приближаваха към кея…

Младежи по къси гащета подреждаха едрите риби на цимента с помощта на железни куки, които забиваха между хрилете им. След тях пристъпваха хора с маркучи в ръце, водата плющеше върху блестящите червеникави люспи. Над бетона се издигна ситна вода мъгла, проблясваща с всички цветове на дъгата.

В пет без пет всичко беше готово. Измити и свежи, рибите чакаха първите си клиенти.

Пазарът оживя. Търговци на едро, собственици на заведения, зяпачи и туристи — това беше приблизителният състав на тълпата, която бавно запълваше пространството между бетонните сергии.

— Мейрък-сан.

Джейк извърна глава и видя как един дребен японец изскача иззад някакви кашони с миди.

— Кашикаши-сан!

Размениха си дълбоки поклони, спазвайки официалностите на Якудза.

— Когато ви видях за последен път, бяхте вързан…

— От собствените ви ръце, Мейрък-сан.

— Хиляди извинения. Но такива бяха обстоятелствата…

Кашикаши кимна с глава:

— По-късно Комото-сан ми обясни всичко…

— Именно заради него съм тук — каза Джейк. — Къде е Комото?

— Да идем да закусим — предложи Кашикаши и тръгна покрай циментовата вада, в която течеше окървавена морска вода. Ресторантчето беше по-скоро един тезгях, над който беше опъната шарена тента.

Поръчаха суши и бира „Кирин“. Кашикаши отпи една глътка и каза:

— Комото-сан ви изпраща специални поздрави.

Джейк замълча.

— Той се извинява за начина, по който са ви посрещнали. Но такива са обстоятелствата…

— Война.

— Пристигате в крайно неподходящо време — кимна Кашикаши и разчупи едно охлювче, изкусно оформено като пеперуда.

— Зная.

— Говори се, че войната ще се разширява…

Буда, въздъхна в себе си Джейк. Нима не им стига досегашната касапница?!

— Времената са трудни, Мейрък-сан — продължи Кашикаши. — Петнадесет минути проверявах дали не сте си довел и опашка.

— Кой би ме проследил? — учуди се Джейк.

— Врагове колкото щеш — промърмори Кашикаши и изсмука соса на една мида. — Особено напоследък…

— Дни наред се опитвах да се свържа с Комото-сан — въздъхна Джейк. — Накрая реших, че са го убили…

— Обичайните мерки за сигурност, Мейрък-сан — отвърна Кашикаши и поръча две порции сашими. — Комото-сан не искаше да ви излага на опасност…

— Късно е — поклати глава Джейк. — Вече съм тук.

Лицето на Кашикаши видимо потъмня.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да заминете.

— Да замина?

Кашикаши му подаде тънък плик:

— При това веднага!

Джейк отвори плика и извади отвътре самолетен билет до Хонконг.

— Какво означава това?

Очите на Кашикаши станаха тъжни.

— Изпълнявам желанието на своя оябун — поясни той.

Джейк сложи билета на тезгяха между двамата.

— Това не го изпраща Комото-сан! — заяви рязко той.

— Съжалявам, но нямате избор, Мейрък-сан — промърмори, без да го гледа Кашикаши. — Не би трябвало да прибягвам до подобен тон, когато разговарям с приятел, но и аз нямам друг избор… — извади няколко банкноти, хвърли ги на тезгяха и добави: — Моля ви, не пропускайте полета си!

— Искам да видя Комото-сан.

— Сбогом, Мейрък-сан.

— Ще го видя, Кашикаши-сан — повиши глас Джейк. — Просто защото трябва!

Но фигурата на Кашикаши вече се стопяваше в мъглата. Джейк прибра билета, излезе от ресторантчето и предпазливо тръгна през пазара. Часът беше пет и половина, първото наддаване вече беше започнало. Тълпата беше достатъчно гъста, за да му създава прикритие.

Зърна фигурата на Кашикаши и внимателно го последва. Избираше пътя си така, че да не попада в полезрението му.

Дребничкият японец спря на края на пазара, хвърли поглед зад гърба си и пое надясно по крайбрежната улица. Джейк го последва, сменяйки често тротоарите и прибягвайки до витрините за своето неотстъпно наблюдение. Едновременно с това държеше под око и пространството зад себе си. Беше чисто, преследвачи не се виждаха никъде.

Кашикаши навлезе в района на Асашичо и се насочи първо към „Джисаку“ — един от малкото ресторанти, в които посетителите все още можеха да бъдат обслужени от истинска гейша. Разбира се, много по-вероятно беше жената край масата да се окаже шейсетгодишна, тъй като младите отдавна предпочитаха да продават телата си по протежението на Гинза. Традицията на гейшите безвъзвратно отмираше.

Заведението приличаше на храм с високите си тавани и извитата покривна конструкция. Кашикаши спря в сянката край входа.

Джейк се закова на място и започна да се оглежда. Край тротоара бяха паркирани няколко коли, между които позна служебния мерцедес на Микио. Стъклата бяха огледални и не можеше да се разбере дали вътре има някой. Но утринният въздух беше достатъчно хладен и от ауспуха се проточваше едва забележима струйка кондензат. Моторът работеше, мерцедесът беше готов да потегли.

Кашикаши потъна във входа на заведението, а Джейк предпазливо се премести на ръба на бордюра и спря едно такси. По това време на деня свободните таксита, слава Богу, не бяха проблем. Автоматичната врата се отвори, Джейк се наведе и каза няколко думи на шофьора. В ръката му се появиха две-три едри банкноти и сделката беше сключена.

Шофьорът прибра парите и кимна с глава. Джейк се изправи и понечи да тръгне към ресторанта, но в същия миг вратата се отвори и на прага се появи Кашикаши, следван от едър якудза. Започнаха да оглеждат улицата и Джейк побърза да им обърне гръб, облягайки се на отворената врата на таксито.

В стъклото видя третата фигура, която излезе от ресторанта. Миг по-късно групичката забърза към паркирания мерцедес.

Джейк скочи в таксито, вратата изсъска и се затвори. В облегалката беше монтиран портативен телевизор, който работеше, вероятно забравен от предишния клиент. Джейк го изключи и насочи вниманието си към трите забързани по тротоара фигури. Интересуваше го най-вече човекът, който последен излезе от заведението. Огромният телохранител го закриваше почти изцяло, но той все пак успя да зърне тесния кръст и широките рамене, над които сивееше гъста като четка коса.

Микио!

Значи през цялото време е бил тук!

Нещо в походката му не беше наред, може би е ранен. Джейк понечи да изскочи от купето, но край отсрещния тротоар изръмжа двигателят на мощен нисан.

— Мерцедесът — напомни на шофьора той и се облегна назад.

Микио и хората му се качиха в колата, до слуха му достигна лекото форсиране на двигателя.

— Изчакай синия нисан — добави Джейк. Очите на шофьора го стрелнаха в огледалцето, в изражението им се долови тревога.

После тръгнаха, пробивайки си път сред оживеното движение на Токио. Микио, Джейк и неизвестният враг, който някак беше успял да научи за срещата.

В главата на Джейк предупредително звъннаха думите на Кашикаши: Говори се, че войната ще се разширява…

 

 

Тони Симбал караше бавно по тесния път, който водеше към Грейсток. Беше свалил чергилото на спортния „Сааб“, велурените седалки бързо попиваха топлината на слънчевите лъчи. Високите стволове на боровете и чинарите от двете страни на пътя се поклащаха от лекия, но необичайно топъл за сезона ветрец. Сред клоните подскачаха птички, очевидно доволни от настъпването на пролетта. По небето плуваха пухкави облачета, фазани и зайци уплашено бягаха от пропукването на чакъла под колелата. Очите му за миг уловиха задницата на сърна, която направи огромен скок и изчезна сред гъсталаците.

Симбал напълни дробовете си с въздух и изведнъж осъзна, че цяла зима беше дишал плитко и учестено, вероятно като защитна реакция. В този смисъл човек почти не живее през зимата, рече си той. Опаковани в топли дрехи, всички бързат да обърнат гръб на късите и мрачни часове на деня, да избягат по-далеч от щипещия мраз и зачервените носове.

После се замисли за Бирма, за високите плата Шан, за тайнствените убийства на Питър Кърън и Алън Тюн. Така и не усети кога спря пред величествената сива постройка, строена през XIX век и предадена в разпореждане на Агенцията и нейния директор. Имението беше разположено на площ от петдесетина акра и се намираше в просторната, хълмиста долина Грейт Фолс на щата Вирджиния.

Всичко тук все още напомняше за Алтъни Беридиън — основател и пръв директор на Агенцията, убит съвсем наскоро от Хенри Ундерман. Говореше се, че Ундерман е бил агент на генерал Даниела Воркута, проникнал в организацията на противника под кодовото име „Химера“.

Беридиън бил страстен колекционер, коридорите и стаите на Грейсток все още бяха задръстени от какви ли не вещи с антикварна стойност.

Симбал завъртя ключа, басовото боботене на турбодвигателя стихна. Както обикновено, Донован се беше наврял, под капака на своя „Корвет“, модел 1963, и човъркаше нещо. Тази кола беше голямата му страст, отнемаше цялото му свободно време.

Главата на Донован се показа над ламарините. Усмихна се и махна за поздрав с гаечния ключ, който държеше в ръка. Днес беше неделя и шефът на Агенцията носеше стари маратонки, избеляла от пране тениска на „Ралф Лаурън“ и също такива гащета. До него зеленееше сандъче с инструменти, а на капака на багажника беше закрепена табла с лимонада, метален съд за лед с няколко бири „Лайт“ и високи чаши.

— Обслужвай се сам, Тони — извика Донован и главата му отново изчезна под капака.

Симбал пристъпи към подноса и си отвори една бира. Отпи едра глътка и отправи равнодушен поглед към приведения гръб на директора. Знаеше почти всичко, което трябваше да знае за автомобилите — на това го беше научил животът сред джунглата. Можеше да разглоби двигател на съставните му части и за броени часове да го събере отново, но това съвсем не означаваше, че е влюбен в колите. Другите неща в живота бяха по-важни.

Хвърли поглед наоколо. Между розовите храсти се виждаше приведеният гръб на градинаря. Не след дълго всичко наоколо щеше да потъне в омайващия аромат на добре поддържаните цветя.

— Какво откри? — попита Донован, без да вдига глава.

Симбал остави празната бутилка върху подноса и се облегна на затопления калник.

— Помниш ли една жена на име Моника Стар?

— Името ми е познато… Гадже или колежка?

— И двете — отвърна Симбал и кръстоса ръце на гърдите си. — Имахме нещо общо, докато работех за Администрацията по наркотиците. Оная нощ случайно се сблъсках с нея.

— Така ли? Къде?

— На един купон.

— Да не би да си ходил на шантавата сбирка на Макс Тренъди?

— Там бях — призна Симбал. — Защо питаш?

— Просто така… Искам да знам къде си завират носовете оперативните ми агенти…

— Ти не харесваш Макс, нали Роджър?

— Да го харесвам ли? — учуди се онзи. — Никога не съм се замислял по този въпрос. Да кажем, че не одобрявам Администрацията по наркотиците и толкоз. Прекалено бюрократична за моя вкус, прекалено вързана за онези лигльовци в Конгреса. Лизането на задниците, които се разхождат из Капитолия, не е донесло добро на никого. Особено на хора от нашата професия. Нас политиците трябва да ни оставят на мира. Без автономия не можем да си вършим работата. Трябва да премахнем изцяло секретните сведения, които препращаме на онези задници, а не само да ги клъцваме оттук-оттам…

Откъм двигателя нещо издрънча, после Донован изсумтя и добави:

— Умът не ми побира как си издържал толкова време там… В сравнение с нас Администрацията по наркотиците е една куха фасада на буржоазното общество.

— Може би си прав, но именно в нейния компютър открих ключа към разрешаване на проблема с „Дикуи“…

Донован най-сетне напусна убежището си.

— Тъй ли? — прояви умерен интерес той, избърса ръце в омаслен парцал и си сипа чаша лимонада: — Разказвай.

Докладът на Симбал беше сбит и точен. Започна от разговора си с Моника и очевидното й нежелание да говори за Питър Кърън. После премина върху убийството на Кърън и не пропусна нищо. Въпреки това остана със странното впечатлен ние, че секретната информация е получил не от Макс Тренъди, а от проклетия му служебен компютър.

— Как успя да се добереш до компютъра? — попита Донован. — Чрез мадамата ли?

Симбал кимна с глава.

— Значи продължаваш да гониш фустите, а? — замислено се усмихна Донован. — В колежа само това правехме…

— Бяхме истински ужас — усмихна се Симбал.

— Но нямахме чувство за отговорност.

— Нямахме и власт…

Донован извърна глава и го погледна. Бистрите сини очи и безупречните черти на лицето му го правеха лика-прилика с манекенките от плакатите на „Калвин Клайн“.

Имахме власт, Тони — възрази той. — Съвсем реална власт над жените. Всички искаха да бъдат с нас, не помниш ли?

— Помня — неохотно се съгласи Симбал. — Но сега вече не съм толкова убеден, че тази власт е била реална… По-скоро ние вярвахме, че е така…

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Донован. — Имахме ги с купища, вкарвахме в леглото която си пожелаем…

— С изключение на Лесли.

Донован остави чашата, свали подноса от багажника и заповяда:

— Сядай зад волана и чакай да ти дам сигнал — наведе се под капака, раздрънка инструментите си и след малко извика: — Давай!

Симбал завъртя стартерния ключ и моторът замърка като сит котарак.

— Супер! — светна лицето на Донован. Затегна някакво болтче и спусна капака. — Дай да направим едно кръгче.

Симбал му отстъпи мястото зад волана и се премести вдясно. Донован включи на скорост и рязко подаде газ. Корветът се стрелна напред, изпод колелата му се вдигна истинска стена от дребни камъчета.

— Те знаят ли за всичко това? — попита Симбал, отчаяно вкопчен в седалката.

— Кой?

— Онези от държавната фирма, дето ни плаща застраховките! — повиши глас Симбал, за да надвика воя на двигателя. Кратка справка с арматурното табло го информира, че се движат с над 160 километра в час.

Донован само се засмя.

— Колко вдига тая бабичка? — изкрещя Симбал.

— Ей сега ще разберем — отвърна Донован и натисна педала докрай. Влезе в завоя на тесния път с такава скорост, че шийните прешлени на Симбал пропукаха. Пред тях се разстла права отсечка, стрелката на километража скочи на 220.

— Какво ще кажеш? — тържествуващо изкрещя Донован.

Симбал не отговори. Чувстваше се по-добре зад волана на някой раздрънкан джип от Втората световна война или пък върху магарешки гръб, тези скорости му бяха непознати. Единствената му грижа в момента беше да не разпилее съдържанието на стомаха си.

Измина цяла вечност, преди Донован да отпусне педала на газта. Лъчите на слънцето затопляха тапицерията през сваления покрив, хълмовете наоколо вече започваха да се раззеленяват, нетърпеливи да посрещнат пролетта.

— Защо спомена Лесли? — попита след известно време Донован.

— Не знам — сви рамене Симбал. — Може би случайно се сетих за нея… Май попадаме в плен на носталгията. Не зная как е при теб, но спомня ли си за колежа, все Лесли ми се привижда. Лесли „Недосегаемата“…

Донован намали още, вече се движеха със съвсем прилична скорост и по нищо не се отличаваха от обикновени туристи.

— Тя май беше лесбийка — промърмори той.

— Лесбийка ли?! — извърна се да го погледне Симбал, после се разсмя. — Какво те кара да мислиш така?

— Не проявяваше никакъв интерес към нас, нали? Единствената от всички, приятелче!

— Казах, че е недосегаема, а не, че не се е интересувала от нас — поясни Симбал.

— Все тая — тръсна глава Донован.

Симбал му хвърли кос поглед, усмивката му бавно се стопи.

— Забравих, че си много чувствителен, когато нещата опират до мадами — въздъхна той. — Но трябва да погледнем истината в очите, Роджър… Не всички си падаха по тъпите ни номера. Ние искахме да чукаме и нищо повече. Два броя мъжкари с наточени копия. Интелектуалните упражнения пазехме само за аудиторията… — Раменете му едва забележимо се свиха. — Вероятно това е причината за равнодушието на Лесли.

— Господи Исусе, аз все още не мога да я забравя! — каза с неочаквана страст Донован и Симбал благоразумно замълча. — Превърна се в неосъществената мечта на живота ми!

Скоростта намаля още повече, после корветът напусна пътя и спря на банкета. Настъпи внезапна тишина.

— Помня как се развяваше дългата й руса коса… Беше гъста, с цвят на горски мед… А сивите й очи сякаш ме пронизваха целия… — Донован облегна глава назад и замечтано прошепна: — Господи, колко я исках!

— Как не — усмихна се Симбал. — Искал си я, защото не буташе… Защото без нейната катеричка колекцията ти не беше пълна…

— Грешиш — поклати глава Донован. — Исках я заради самата нея. Исках Лесли. — Очите му се насочиха нагоре, птичата песен ги обливаше в гальовни трели.

— Никога не съм ти казвал това, Тони — промълви унесено Донован. — Една вечер, малко след като се дипломирахме, аз отидох на гости у Лесли… Ако си спомняш, къщата на родителите й беше съвсем близо до университета…

— Не се обадих предварително, нямахме среща. Просто не посмях да го направя. Още помня къщата — уютна и подканяща в здрача. Представях си я край масата, седнала да вечеря със семейството си. И изведнъж изпитах желанието да бъда там, с всички тях…

— Помня как изкачих каменните стъпала, помня старата юка с разкошни синьо-зелени листа, които изглеждаха почти черни в настъпващия мрак.

— Натиснах звънеца… Направих го веднага, след като се изправих пред вратата. Защото си давах сметка, че ако се забавя, изобщо няма да го направя…

— Очаквах да отвори някой от родителите й и си бях подготвил встъпителната реч. Но стана друго.

— Отвори ми Лесли. Последните лъчи на слънцето запалиха огън в медената й коса, погалиха очертанията на тялото й. Мигът беше магически… Сякаш най-безумните ми фантазии се бяха превърнали в действителност…

— После някой отвътре извика „Кой е?“. Глас на млад мъж, а не на баща й. Копелето изникна на вратата зад нея, прегърна я и я притисна към себе си: „Кой е този човек, скъпа?“

Всичко това беше толкова неочаквано, че нямаше как да реагирам. Просто се обърнах и изтичах обратно по стълбите. Спрях се след цяла пряка и повърнах в храстите…

Донован млъкна, въздухът бавно напусна дробовете му.

Симбал помълча, после колебливо поклати глава:

— Извинявай, Роджър. Не знаех, че ще събудя подобни спомени в душата ти…

— Няма смисъл да се извиняваш — отвори очи онзи. — Аз и без това непрекъснато мисля за нея… — тръсна глава и прочисти гърлото си. — Лесли отдавна се е превърнала в нещо като Светия Граал… Поне за мен. Може би изобщо я няма, може би е плод на нашата развинтена фантазия…

Помълча майко, после завъртя стартерния ключ:

— Времето тече, а ние имаме работа — направи маневра и пое по обратния път.

— Какво ще кажеш за онази Моника не знам коя си?

— Стар — поясни Симбал. — Моника Стар. Какво искаш да ти кажа?

— Означава ли нещо за теб?

— Тя ходеше с Питър Кърън.

— Но Кърън е мъртъв, ако не ме лъже паметта… Била ли е влюбена в него?

— Не зная.

— А влюбена ли е в теб?

— Това няма значение.

За пръв път от началото на разговора Донован избухна в смях:

— Добрият стар Тони! Ти май продължаваш да ги любиш и разлюбваш! Е, поне в този случай това е за добро… Знае ли някой какво крие в ръкава си чичо Макс? Не ми пука, че някога си работил за него, тъй като сега не е така… В тази връзка едва ли ще му е много приятно да се ровиш го неговите територии…

— Но какво общо има Моника с това?

Донован ясно показа, че не харесва въпроса.

— Всеки си има слабо място, Тони — въздъхна той. — Твоето е Макс. Не допускаш ли, че нарочно ти е пробутал тази Моника?

Пред очите на Симбал отново се появи картината от предишната нощ: Моника изкачва стъпалата към дома на Макс Тренъди, той й отваря… Тогава беше изпитал само лек хлад в стомаха, но сега наистина му се пригади.

— Какво има, Тони? — погледна го разтревожено Донован. — Не изглеждаш добре…

Симбал реши да приключи с въпроса веднага, на място.

— Честно казано, изобщо не вярвах, че Макс ще ми върти номера… Отначало се правеше на загрижен, любимият ми вуйчо от Холандия… После допря до мен Моника Стар, изчака да види дали ще прехвръкнат искри и бащински ме посъветва: „Върви и я използвай, приятелче… Тя ще бъде твоят гид в чистилището на секретните правителствени терминали…“

— Какво от това? — попита Донован. — Открил си каквото търсиш. Едуард Мартин Бенет. Какво повече искаш?

Симбал му разказа за случката в края на вечерта.

— Е, сам си се убедил, че Тренъди е като всички останали в занаята — промърмори Донован и даде газ да задмине малък нисан с двойка възрастни хора. — Взел е всички мерки да те държи под око. На твое място не бих си позволил да свалям гарда в присъствието на човек като него…

— Не мога да разбера какво иска да получи от цялата работа.

— Не бъди напрегнат, дразниш ме — хладно го сряза Донован. — Иска да хукнеш подир тоя Едуард Мартин Бенет. Ако Бенет има нещо общо с Питър Кърън, той стопроцентово знае кой му е видял сметката. Но кучката си я бива… Тая компютърна постановка, дето са ти я устроили, изисква бая време и майсторлък… Което, от своя страна, показва колко горещо иска да те върже твоят приятел Макс…

— Нима не виждаш как стоят нещата, Тони? Ти си идеалният изпълнител. Бивш оперативен агент на Администрацията по наркотиците, умен и опитен. Знаеш пътечките, освен това вече не работиш за тях. Чист си отвсякъде. Спускаш се в дупката с адски огън, запален Бог знае от кого, а през това време чичо Макс си подсвирква…

— Но тази операция е наша, на Агенцията…

— Използвай главата си, Тони — стрелна го Донован. — Всяка твоя стъпка ще бъде следена и съответно регистрирана. Кой според теб ще се появи, когато ножът опре до кокала? Добрият чичо Макс. Да се поклони пред завесата и да обере лаврите. Като междувременно получи и малкия си реванш за отстранените пионки… — Донован имаше дразнещия навик да нарича „пионки“ всички оперативни агенти, които не бяха под негово разпореждане.

Симбал мрачно кимна с глава. Какъв следобед, Господи!

— Е, добре — въздъхна след кратка пауза Донован. — Вече имаш представа за правилата на играта. Сега иди да пипнеш тоя Бенет, или всеки друг, който се окаже забъркан в кашата. Ако ти трябва помощ — казвай.

— Не работя в екип — поклати глава Симбал. — По време на операция предпочитам сам да нося отговорност за живота си.

— Да, знам — кимна Донован и отново даде газ. Последните лъчи на слънцето за миг пробягаха по челното стъкло. Наближаваха Грейсток.

— Какво да правя с Макс? — попита Симбал.

Донован спря колата пред портала и подаде на пазача картите с лазерен код. След миг бариерата се вдигна и корветът пое по извитата, застлана с чакъл алея.

— Нищо.

Вятърът шепнеше в листата на кленовете, в далечината се чуваше моторът на косачка за трева.

— Ще оставим Тренъди да виси на въжето, което сам си е оплел… Вече знаеш какъв лъжец е той, Тони… Сам ще избереш момента, в който да ритнеш столчето…

 

 

Тошима-ку. Микио очевидно се връщаше у дома. Водейки там и враговете си, които по всяка вероятност щяха да го убият. Канаме-чо, един от кварталите в близост до Тошима-ку.

Джейк познаваше тази част на града, познаваше и къщата на Микио Комото. Преди време беше проникнал в нея, за да търси доведения си брат Ничиреншу.

Утринната мъгла се вдигна, небето беше ясно, без нито едно облаче. Ако човек се намира в реактивен самолет, който бавно се снижава към летище Нарита, той без съмнение ще види тънкия слой мъгла, който се стеле над Токио двадесет и четири часа в денонощието. Но тук, на повърхността на земята, въздухът изглеждаше кристалночист. Първите лъчи на слънцето огряха старите японски кедри, изправени като стражи пред къщата на Микио.

Пред очите на Джейк се появи желязната порта, вградена в триметровата ограда от жилав бамбук. Покривът на къщата се спускаше полегато, отвъд него зеленееше игрището за бейзбол на университета Рикио. Там вече тренираха, до слуха му достигнаха глухите удари на бухалките.

Накара шофьора да спре на хълмчето, което се издигаше малко встрани от имението. Мерцедесът се плъзна между железните врати и изчезна. Джейк плати и слезе, таксито направи обратен завой и изчезна.

Вниманието му беше насочено към синия нисан. Колата спря до оградата, точно на мястото, срещу което се намираше кабинетът на Микио. Информацията на врага беше точна.

Извади от джоба си сгъваем бинокъл „Дайс“ и се зае да разглежда колата. Слънцето се отразяваше в стъклата, нямаше как да види хората вътре.

Побърза да свали бинокъла. Човек не трябва да гледа прекалено дълго през увеличителните лещи, тъй като има опасност да пропусне нещо важно в общото разположение на силите. Така го бяха обучавали, на подобни мъдрости се беше научил и от играта на „уей ки“. При нея концентрацията върху отделен сектор на дъската означава сигурна загуба.

От страничната врата се появи тъмен силует. Залепи се за бамбуковата ограда, огледа се и внимателно притича към нисана. Едно от стъклата на колата се плъзна надолу и Джейк бързо вдигна бинокъла.

Кашикаши!

Микио беше предаден от най-близкия си помощник! Дребният японец посочи с ръка най-уязвимото място в оградата и хукна обратно. Вратичката остана незаключена.

Кашикаши е предател! Джейк не можеше да повярва на очите си. До какво ли не води коварната война, въздъхна той. Особено скритата война между гангстерските кланове. Може би Микио губи почва под краката си и Кашикаши иска да си осигури топло място при победителите… Всичко е възможно.

Джейк свали бинокъла и предпазливо тръгна напред. Избираше пътя си така, че нито за миг да не изпуска от очи синия нисан със свалено стъкло. Долови някакво движение в купето и бързо вдигна бинокъла. В колата имаше двама души. Онзи до шофьора държеше нещо продълговато в ръце. Дано се продъни в Ада, неволно подсвирна Джейк, разпознал оръжието. Ръчен гранатомет „Ривъртън Бизон“, който изстрелва осколочни гранати със скорост сто метра в секунда. Ето как са решили да ликвидират Микио — един изстрел през стената и тялото на оябуна ще се превърне на пихтия.

Понечи да тръгне към колата, но в същия момент в ръцете на шофьора се появи картечен пистолет „Гион 30-09“. Пръстът му вдигна предпазителя, дулото на оръжието се зае да изследва околността сантиметър по сантим етър. Тоя тип беше професионалист и вършеше работата си безупречно.

Джейк се прикри зад ствола на близкото дърво и огледа обстановката. Нисанът беше паркиран изключително сполучливо, никой не можеше да го доближи, без да бъде забелязан.

Насочи вниманието си към къщата с предчувствието, че времето му изтича. Прибра бинокъла в джоба си, направи широк кръг и наближи оградата откъм обратната страна. В ръката му се появи тънко найлоново въже с кука накрая, острите зъби захапаха ръба още при първото хвърляне.

Започна да се изкачва.

След миг вече беше отвъд. Приземи се в тревата с присвити колене, напълно безшумно. Дори птичките не прекратиха своята песен. Грохотът на автомобилите по далечния булевард беше глух, едва доловим тътен. До ушите му достигаха дори тъпите удари на бухалките за бейзбол в съседство.

Къде са се изпокрили всички, в името на Буда?! Какво става с прехвалената охрана на Микио? Надигна се и бързо тръгна към къщата, пресичайки по диагонал площадката за стрелба с лък, на която преди време се роди здравото му мъжко приятелство с домакина.

Хвърли поглед на часовника си и установи, че проникването в къщата му е отнело доста време. Пристъпи към терасата и дръпна прозореца с оризова хартия. Беше заключен, от него се влизаше в стаята, която граничеше с кабинета на Микио. Нямаше време за игра с ключалката. Вдигна ръка и мазолестият ръб на дланта му строши като клечка рамката от солидно дърво.

Връщане вече нямаше. Нито за миг не забравяше за опасността от гранатомета, трябваше да действа светкавично и да измъкне Микио.

В къщата цареше необичайна тишина. Грубото му проникване би трябвало да вдигне тревога, охраната да изскочи в коридора. Нищо подобно не стана.

Джейк прекоси тъмната стая и отвори вътрешната врата. На два метра от себе си видя Кашикаши — по всяка вероятност единственият човек, който се беше разтревожил от шума.

— Амида! — ахна човечето и се закова на място. — Мейрък-сан!

— Мухон-нин! — изрева Джейк. „Предател“. Сграбчи дребния японец през кръста и го заби в пода, светкавично елиминирайки съпротивата му. После скочи напред и рязко отвори фузумата, която водеше към кабинета на Микио.

— Бягай оттук!

В ушите му отекна болезненият стон на Кашикаши, очите му обхванаха неподвижната фигура на Микио. Отпуснат на колене върху татамито, приятелят му беше потънал в дълбока медитация. Върху гърба на кимоното му беше избродиран знакът на клана — голямо колело с три симетрични спици. Главата му бавно започна да се завърта по посока на вратата.

— Микио! — изкрещя Джейк. Сграбчи края на кимоното и започна да го тегли към себе си. В същия миг прозорецът се пръсна.

Гранатометът, проплака съзнанието на Джейк. О, Буда, закъснях!

В стаята връхлетя ураган от жълтеникави светкавици, въздухът натежа от вонята на експлозиви, стените се срутиха. После лумна огън, могъщ и яростен като вулканична лава.