Уилям Шекспир
Хамлет (3) (Принц датски)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Великите трагедии (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tragedy of Hamlet, Prince of Denmark, (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2006–2011 г.)

Издание:

Уилям Шекспир

Хамлет

 

Английска

Шестнайсето издание

 

Превод: Гео Милев

 

Предпечат и експонация: „Дедракс“ ООД

Коректор: Нина Иванова

Формат 84×108/32. Печатни коли 14,5

 

Печат „Симолини-94“ — София

 

© Ваня Мичева, предговор, 2006

© Светла Коева, библиотечно оформление, 2004

© Издателство „Дамян Яков“ 2006

 

ISBN-10: 954-527-312-7

ISBN-13: 978-954-527-312-4

История

  1. — Добавяне

Втора сцена

Празнична зала в двореца.

Влизат кралят, кралицата, Хамлет, Полоний, Лаерт, Волтиманд, Корнелий, велможи и свита.

 

КРАЛЯТ

Макар че жив е споменът у нас за

смъртта на скъпия ни брат и макар

да трябваше сърце ни да скърби

и нашто цяло царство да се слее

в едно печално чело — подир дълга

борба на разум и природа — ето

ний с мъдра скръб си спомняме за него

и спомняме за себе си. Затуй

сестра ни някогашна — днес кралица, —

наследница в таз войнствена държава,

ний взехме за съпруга, ала с радост,

тъй да се каже, скръбна; с дух щастлив —

и същевременно опечален;

пред гроба с рози и венци — и с вопли

сред брачно празненство; с едно око

усмихнато, а другото в сълзи;

еднакво с радост и печал в душата.

С готовност вашта мъдрост одобри

тоз брак: за всичко — нашта благодарност.

Сега — към друго. Както е известно

на всички, младий Фортинбрас, наследник на

Норвегия — без да зачита нашето

достойнство и мислейки за слаба

и без подкрепа нашата държава

след неотдавнашната смърт на брат ни

и заблуден от празни сънища,

се осмелява с пратеници дръзко

да ни досажда — в смисъл: да отстъпим

земите, от баща му с договор

предадени на храбрия ни брат.

За него толкова. — Сега за нас

и нашия съвет, за който вий

сте викани сега. И ето що:

на Фортинбрасовия чичо тук

подготвихме писмо — той слаб и болен е

и за постъпките на своя внук

едва ли знай — за в бъдеще да спре

възможните от този род дела;

че обирането на войска ще бъде

за сметка на народа му. И вас,

достойний Волтиманд, и вас, Корнелий,

изпращаме ний с поздрав и поръка —

без по-голяма пълномощна власт

за преговори с краля освен тази,

определена тук в отделен член.

На добър път! Бъдете ревностни и бързи.

 

КОРНЕЛИЙ И ВОЛТИМАНД

Завинаги ще бъдем верни на дълга си.

 

КРАЛЯТ

Не се съмняваме. На добър път!

 

(Волтиманд и Корнелий излизат.)

 

А ти, Лаерте, що ми носиш днес?

За някаква молба ти спомена.

Каква е тя, Лаерте? Говори.

Пред датский крал разумна реч не е

напусто реч. Или, Лаерте, искаш,

което аз не бих дал, щом го искаш?

Умът не е по-близък на сърцето,

ни силата по-вярна на езика

от датския престол — на твоя

баща. Какво желаеш днес, Лаерте?

 

ЛАЕРТ

О, господарю — воля да се върна

назад към Франция, оттам аз сам

дойдох тук в Дания, за да присъствам

на вашта коронация; и днес,

дълга си щом изпълних, ще призная,

че мисли и желания отново

към Франция ме теглят и очакват

съизволение от вас и милост.

 

КРАЛЯТ

Съгласен ли е с туй баща ти? — Полоний?

 

ПОЛОНИЙ

Кралю, с молби безкрайни той изтръгна

съизволението ми и аз,

тъй както той желаеше, най-сетне

печата на съгласие му дадох.

Аз моля, позволете да замине.

 

КРАЛЯТ

Часът си скъп ти посрещни, Лаерте,

и твойто време с дарове безценни. —

А вий, мой племенник и син мой Хамлет.

 

ХАМЛЕТ (настрана)

По-малко родство, повече роднинство.

 

КРАЛЯТ

Висят ли още облаци над вас?

 

ХАМЛЕТ

О, не, кралю, аз имам доста слънце.

 

КРАЛИЦАТА

Добрий ми Хамлете, махни нощта

от своя лик и дружелюбно гледай

на Дания. С наведен поглед, вечно

баща си горд ти не търси в праха.

Ти знаеш — всичко живо ще умре,

за да премине от живот към вечност.

 

ХАМЛЕТ

Да, туй е общо.

 

КРАЛИЦАТА

Но защо тогава

за тебе то изглежда толкоз страшно?

 

ХАМЛЕТ

Изглежда? Не — то е! „Изглежда“ няма!

Не само моят мрачен плащ, о, майко,

нито туй облекло на черна горест,

ни бурните сподавени въздишки,

не, нито изобилният поток

в очите, нито образът наведен,

ведно с движения и вид на траур —

показват ме какъвто съм; това са

неща, които могат да се правят.

Скръбта ми — тя е в мене и без външност;

а всичко туй е само вид на болка.

 

КРАЛЯТ

Похвално и добро това е, Хамлете,

да отдадеш дълг скръбен на баща си.

Но знаем — и баща му е умрял,

а нему — неговия. И синът му

по дълг синовен за известно време

е бил във траур; но да постоянстваш

в своеобразна скръб — е лишна ревност

без благочестие, не мъжка скръб.

Това показва ненабожна воля,

сърце без твърдост, непокорен дух

и безразсъдно прост, неучен ум.

А знаем — туй е тъй обикновено,

вещ, що докосва чувствата ни само.

Защо тогаз с сърдита упоритост

в душата си да го крепим? Не, грях е

към Бога, грях е към мъртвеца, грях към

природата — и най-ужасна глупост

пред здравий разум, който знай добре

що значи тук във тоя свят смъртта на

бащи и на деди и който вика —

от първия покойник на земята,

та чак до днес: „Туй трябва тъй да бъде!“

Ний молим ви, стъпчете таз безплодна

печал и имайте ни за баща.

И нека целий свят да знай, че вие сте,

след нас, наследник пръв на тоз престол.

И нито с по-малко сърдечна обич,

отколкото показал би най-нежен

баща към своя син, отнасям се

и аз към вас. А колкото за вашето

възвръщане във Витенберг[1], обратно

във университета — то съвсем не е

желанието ни. И ний ви молим:

тук останете при блясъка от любовта

във погледи ни, като наш пръв

придворен, племенник и син.

 

КРАЛИЦАТА

Не карай

напразно майка си да моли, Хамлет.

И аз те моля, остани при нас,

недей отива пак във Витенберг.

 

ХАМЛЕТ

От все сърце покорен съм на вас.

 

КРАЛЯТ

Добре, това е отговор приятен.

Бъди, тъй както ний, тук в родний край.

Ела, кралице. Да, това любезно,

приятелско и непринудено

съгласие на Хамлета ме радва.

И в чест на туй ще трябва топът днес

да възвести на небесата всяка

наздравица на датский крал. Щом кралят

вдигне свойта чаша, нека гръм

да екне от небето в отговор

на земний гръм! Но да вървим, ела.

 

(Всички излизат, остава Хамлет сам.)

 

ХАМЛЕТ

О, таз корава плът да би могла

да се стопи, да стане пара, дим!

Или — самоубийството всевишний

да не бе забранил! О, боже, боже!

О, колко гадно, блудкаво, безплодно

за мене всичко в тоя свят изглежда!

По дяволите! Пфу! Градина в тръне

и бурен той е — пуста, заглушала.

Дотам ли трябваше да дойде всичко?

Два месеца, откакто е починал —

о, не два, не! Такъв достоен крал!

Пред него този тук е като сатир

пред Аполона[2]… И с каква любов

трепереше над Майка ми! Лъх злобен

не даваше лицето й да лъхне…

Земя и небеса! Кой би помислил?

Тъй вярна бе му тя, като че бе

любовното блаженство нейна жажда,

А подир месец… Но да си не спомням!

О, слабост, твойто име е жена!

Един нищожен месец… и преди

да овехтей обувката, с която

тя съпроводи бащиния прах,

тя — като Ниоба[3], цяла в сълзи, —

да, тя… О, боже скот, без разум що е,

би повече тъжил! Тя се оженва

за моя чичо — брата на баща ми, но

приличен на баща ми, както аз

на Херкулеса[4]; месец само — и

преди солта на сълзите позорни

да бе изсъхнала в очите й —

ожени се за други! Как срамно бързо

в кръвосмесителното ложе падна!

Не е — и нито води към добро!

Но спри, сърце! Аз трябва да мълча.

 

(Влизат Хорацио, Бернардо и Марцел.)

 

ХОРАЦИО

Привет вам, принце!

 

ХАМЛЕТ

Радвам се, че сте

добре! Хорацио? Или забравям?

 

ХОРАЦИО

Той същият, ваш най-смирен слуга.

 

ХАМЛЕТ

Не, драги, не, приятел мой сте вий.

Но що ви носи тук от Витенберг,

Хорацио? И Марцел, да?

 

МАРЦЕЛ

О, Ваше

Височество…

 

ХАМЛЕТ

Така се радвам аз,

като ви виждам тук…

 

(На Бернардо.)

 

Привет и вам.

 

(На Хорацио.)

 

Защо сте вий дошли от Витенберг?

 

ХОРАЦИО

Лениво скитане, добрий ми принце.

 

ХАМЛЕТ

Не бих желал дори врагът ви тъй да

говори зарад вас, нито вий сам

да принуждавате ушите ми

да вярват туй, което казвате

за себе си. Аз знам, ленив не сте.

Но що ви води в Елсинор? Преди

да си заминете, ще ви научим

да пиете…

 

ХОРАЦИО

Дойдох, за да присъствам

на погребението на баща ви.

 

ХАМЛЕТ

Другарю състудент, недей се гаври

с мен, моля ти се. Знам, ти си дошъл

за сватбата на майка ми.

 

ХОРАЦИО

Да, принце,

тя твърде бързо стана.

 

ХАМЛЕТ

Сметка, сметка,

Хорацио! За траурния обед

което беше печено, послужи

като студено на венчалний пир.

По-скоро бих желал да видя в рая

най-лютия си враг, отколкото

да видя тоя ден, Хорацио!

Баща ми — мисля, виждам аз баща си.

 

ХОРАЦИО

Де, господарю?

 

ХАМЛЕТ

С вътрешни очи,

Хорацио.

 

ХОРАЦИО

Аз виждал съм го нявга —

достоен крал бе той.

 

ХАМЛЕТ

Той беше мъж

от край до край — със всичко надарен.

Друг като него надали ще видя.

 

ХОРАЦИО

Аз мисля, принце, снощи го видях.

 

ХАМЛЕТ

Кого видя?

 

ХОРАЦИО

Баща ви, краля, принце.

 

ХАМЛЕТ

Баща ми, краля!

 

ХОРАЦИО

Успокойте, принце,

учудването си за малко! Чуйте

с внимание какво ще ви разправя —

едно същинско чудо — да, което

и тези господа ще потвърдят.

 

ХАМЛЕТ

За Бога, разкажете ми.

 

ХОРАЦИО

Две нощи

поредом господата, Марцел и

Бернардо, виждали, като стояли

на стража, сянка със лице съвсем

прилично на лицето на баща ви.

Сред мъртвата среднощна тишина

явява се той, цял въоръжен,

цял в броня — от главата до петите, —

и с горд, тържествен ход той преминава

безшумно, бавно покрай тях самите,

пред смаяните им очи — а те

замръзнали от страх, стояли неми,

без да посмеят да му заговорят.

Със страх ми доверяват те това и —

на третата нощ бях и аз на стража.

И както казват, точно тъй и стана:

духът дойде. Аз виждал съм баща ви

и казвам ви — повярвайте ми, принце,

тез две ръце не са си по-прилични.

 

ХАМЛЕТ

Къде е туй?

 

МАРЦЕЛ

Върху терасата, където

стоим на стража всяка нощ.

 

ХАМЛЕТ

Не сте ли говорили със него?

 

ХОРАЦИО

Да, аз, принце,

се осмелих и заговорих с него,

но той не отговори. Само сякаш

веднъж поклати той глава, като

че искаше да каже нещо но

във тоя миг пропя в зори петелът

и при гласа му той отстъпи бързо

и се изгуби от очите ни.

 

ХАМЛЕТ

Това е толкоз странно!

 

ХОРАЦИО

Принце мой,

в живота си кълна се — то е вярно.

И след това решихме, че наш дълг

е да ви известим за всичко.

 

ХАМЛЕТ

Наистина — но то ме твърде плаши.

Ще бъдете ли и таз нощ на стража?

 

МАРЦЕЛ И БЕРНАРДО

Да, принце.

 

ХАМЛЕТ

Той въоръжен ли бе?

 

МАРЦЕЛ И БЕРНАРДО

Отгоре чак додолу, принце.

 

ХАМЛЕТ

Но

лицето му вий не видяхте ли?

 

ХОРАЦИО

О, да, то бе открито, принце.

 

ХАМЛЕТ

Мрачно

ли гледаше?

 

ХОРАЦИО

Не, образ повече

загрижен, отколкото разгневен.

 

ХАМЛЕТ

Блед или зачервен?

 

ХОРАЦИО

Да, блед!

 

ХАМЛЕТ

И взираше ли поглед той във вас?

 

ХОРАЦИО

В нас право.

 

ХАМЛЕТ

Ах, защо не съм бил там!

 

ХОРАЦИО

Уплашили се бихте вий без друго.

 

ХАМЛЕТ

Възможно, да… А дълго ли стоя?

 

ХОРАЦИО

До сто без бързина броено.

 

МАРЦЕЛ И БЕРНАРДО

Не,

по-много.

 

ХОРАЦИО

Но когато аз бях там…

 

ХАМЛЕТ

Брадата му бе посивяла, да?

 

ХОРАЦИО

Такава също, както приживе —

сребристосива.

 

ХАМЛЕТ

Тази нощ ще дойда

и аз при вас на стража. Може би

той пак ще се яви.

 

ХОРАЦИО

Да, непременно.

 

ХАМЛЕТ

Ако духът е с образа на моя

баща — о, аз ще заговоря с него,

ако ще би дори самият ад

да се разтвори и да ме накара

да замълча. Едно ви моля само:

ако до тоя миг сте пазили

във тайна туй, което сте видели,

пазете тайната и занапред

и туй, което би се случило таз нощ,

тълкувайте го както щете, но —

ни дума! След това ще наградя

аз вашата любезност. И така,

прощавайте! Таз нощ — преди дванайсет

върху терасата ще ви намеря.

 

ВСИЧКИ

По дълг сме ний покорни, принце, вам.

 

ХАМЛЕТ

Не, от любов — тъй както аз към вас.

Прощавайте.

 

(Хорацио, Марцел и Бернардо излизат.)

 

Какво, духът на моя

баща — въоръжен!? Тук има нещо,

игра коварна подозирам аз.

Да дойде само по-скоро нощта!

А дотогаз — душа, бъди спокойна!

Макар и вдън земята скрити чак,

безчестните дела ще блеснат пак.

 

(Излиза.)

Бележки

[1] Витенберг — университетски град в Германия, напредничав център на протестантската наука по онова време.

[2] Аполон (или Феб) в древногръцката митология — богът на Слънцето, покровител на науката и изкуствата.

[3] Ниоба — в античната митология — безутешната майка, която оплаква своите деца.

[4] Херкулес — митологически герой, известен с физическата си сила.