Уилям Шекспир
Хамлет (19) (Принц датски)

Седма сцена

 

КРАЛЯТ

Да, твойта съвест трябва да признае

невинността ми; и като приятел

в сърцето си ти трябва да ме сложиш.

Защото — чу ти сам, че този, който

уби достойний ти баща — той готви и мойта

смърт.

 

ЛАЕРТ

Това е явно. Но

кажете ми: защо не взехте мерки

вий против тия грозни злодеяния,

тъй както ви заставя вашта мъдрост

и вашта безопасност като крал?

 

КРАЛЯТ

По две причини главно. Може би

за тебе те да са без важност, но

за мене са всесилни. Майка му,

кралицата, живее почти само

от неговия поглед, а за мене —

било по моя слабост или щастие —

тя е тъй сляна с моята душа

и със живота ми, че както всяка

звезда се движи в свойта сфера само,

така и аз не мога да живея

без нея. Втората причина за

това, че пазя тайна, е огромната любов,

която храни днес тълпата към него!

Във своя сляп възторг поглъща

тя всичките му грешки — и тъй както

превръща извора дървото в камък,

така и тя превръща всички негови

пороци в най-блестящи добродетели.

А моите стрели са твърде леки

срещу такъв луд вятър и възвили

се биха те назад към мене вместо

към този, към когото ги изпращам.

 

ЛАЕРТ

И ето че загубих моя скъп

баща, потънала във отчаяние

сестра ми — тя, чиято добродетел,

ако са позволени днес похвали,

бе на върха на всички векове,

без равна ней… О, отмъщение

жадувам аз!

 

КРАЛЯТ

Напразно не смущавай

спокойния си сън! Недей да мислиш,

че съм създаден аз от хладно и

лениво вещество, та бих допуснал

нещастието под носа си чак,

че седнал бих да си играя с него.

Ще чуеш скоро повече: обичах

баща ти аз, обичахме се двама —

туй, вярвам, ще те убеди, че аз…

 

Що има? Какви новини ми носиш?

 

ВЕСТОНОСЕЦ

Писма от Хамлета, кралю. Това

за вас, това пък за кралицата.

 

КРАЛЯТ

От Хамлета? А кой ги е донесъл?

 

ВЕСТОНОСЕЦ

Моряци, господарю, казват. Сам аз

не ги видях. Писмата Клавдио

ми даде — той получил ги от тях.

 

 

КРАЛЯТ

Лаерте, стой да чуеш какво пише.

 

Иди си.

„Висший и Всевластния! Трябва да ви съобщя, че стоя гол във вашето царство. Утре ще искам позволение да се явя пред вашите кралски очи. Тогава, след като ви помоля за извинение, ще ви разкажа на какво се дължи моето внезапно и тъй чудновато завръщане.

Хамлет.“

Що значи туй? Те всички ли се връщат? Или това е някаква измама?

 

ЛАЕРТ

Познавате ли почерка?

 

КРАЛЯТ

На Хамлета. „Гол“… и в една добавка

тук пише „сам“ — Какво ще кажеш ти?

 

ЛАЕРТ

Кралю, аз не разбирам нищо… Нека

обаче дойде! Туй ще стопли мойто

замръзнало сърце. Ще му извикам

аз под носа: „Убиецът си ти!“

 

КРАЛЯТ

Но щом е тъй, Лаерте… нима би

могло да бъде иначе? Желаеш ли

да ме послушаш?

 

ЛАЕРТ

Да, кралю; ако

не ще ме уговаряте за мир…

 

КРАЛЯТ

За твоя собствен мир. Ако се върне

той и откаже да замине пак,

ще му устроя аз една игра,

която съм намислил и в която той

без друго ще пропадне. И ни лъх от

съмнение за неговата смърт ще

повей над нас. Дори и майка му

не ще съзре в туй никаква измама,

а ще си мисли, че е само проста

случайност — нищо повече.

 

ЛАЕРТ

Готов съм, господарю. И особено

ако направите така, че аз

да съм оръдието.

 

КРАЛЯТ

Тъкмо тъй.

Откакто си заминал, тук за теб се

говори много — и говори се

пред Хамлета — за една твоя дарба,

една способност, във която, казват,

си бил непостижим. Дори и всичките

ти други дарби вкупом не събуждат

в душата му такава завист, както

едничка само тази — според мене

обаче най-неважната.

 

ЛАЕРТ

Каква

е тази дарба, господарю?

 

КРАЛЯТ

Само

нищожна лента върху шапката

на младостта. Обаче твърде нужна,

защото на младежите прилича

небрежна, лека дреха не по-зле,

отколкото самурената шуба

на старостта доставя чест и здраве.

Преди два месеца бе тук един

нормандски рицар. Виждал съм и зная

добре французите, когато с тях

се бихме — зная ги, че са способни

в езда на кон. Но тоз галантен мъж

бе просто чародеец — сякаш сраснал

бе със седлото и в такива чудни

игри премяташе той своя кон,

че рекъл би човек, че той е слян

със своя дивен кон. Тъй порази

той мисълта ми, че едва ли бих

измислил някои игри и скачки,

които да надминат тез, които

видях от него.

 

ЛАЕРТ

Той е бил нормандец?

 

КРАЛЯТ

Нормандец, да!

 

ЛАЕРТ

Заклевам се — Ламорд!

 

КРАЛЯТ

Той същия.

 

ЛАЕРТ

Познавам го добре.

О, да, наистина, той е украса

и бисер на народа си.

 

КРАЛЯТ

И той

разправяше за тебе тук с такива

блестящи комплименти и похвали,

за твоето изкуство и умелост

в оръжието, главно в шпагата,

че сам извика: „О, наистина,

ще бъде дивна гледка, ако някой

излязъл би да мери сили с него!“

Той се кълнеше, че във тяхната

страна не се намирал фехтовач

да устои пред тебе по замах,

по удар, ловкост или пък отбрана.

Таз негова похвала, драги мой,

отрови Хамлета с такава завист,

че той желаеше от все сърце

по-скоро да се върнеш, за да може

да се опита с теб. Но все едно…

 

ЛАЕРТ

Но как тъй все едно, кралю?

 

КРАЛЯТ

Лаерте,

баща ти скъп ли е за теб? Или

скръбта е само нарисувана

върху лицето ти, без да я носиш

в сърцето си?

 

ЛАЕРТ

Защо е тоз въпрос?

 

КРАЛЯТ

Не искам аз да кажа, че не си

обичал ти баща си. Но аз зная,

че всяка обич е до време. Зная

от опит аз, че времето охлажда

искрите и жарта на любовта.

В самата жар на любовта се крие

един вид пепел, от която тя

сама гасне — няма нищо трайно

във свойта доброта. Че добротата,

разцъфнала докрай, сама умира

от свойта безпределност. И това,

което ний желаем да направим,

би трябвало да го направим бързо

и тутакси — защото туй „желаем“

е променливо и непостоянно

и може да се измени или

забави толкоз много, колкото

ръце, езици и случайности

са в тоя свят възможни всеки миг;

а нашто „трябва“ е една безплодна

въздишка със безплодно облекчение…

Но да се върнем пак на нашта болка.

Хамлет ще дойде; и тогаз какво

би предприел, за да покажеш ти,

че си достоен за баща си син —

ала на дело, не на думи само?

 

ЛАЕРТ

Бих го заклал, и в черквата дори!

 

КРАЛЯТ

Наистина убийството не знае

свещено място; отмъщението

не трябва да стои обвързано.

Но, драги ми Лаерте, ако ти

желаеш да направиш туй — веднага

се затвори във стаята си. Щом

пристигне Хамлет, ще му кажем ний,

че ти си тук; ще наредим да хвалят

пред него твойта бляскава способност,

със блясък двойно по-голям,

отколкото описваше я тук французина;

най-сетне ще ви срещнем един с друг

за състезание. Понеже той е

небрежен, благороден, доверчив,

не ще избира много сабите,

а ти ще можеш лесно, с пипане

или с опитване, да си намериш

една по-остра шпага — и с един

решителен замах да отмъстиш за баща си.

 

ЛАЕРТ

Да, ще го направя! Само

че за да бъда по-сигурен, аз

ще взема да намажа мойта шпага.

Бях купил преди време от един

евреин смес — тъй смъртоносна,

че ако само се допре кръвта

до нож, намазан с тая смес — не могат

ни редки балсами, ни лековити

треви, варени под луната, да

спасят от смърт тогова, който е

макар одраскан само. Ще наквася

аз мойто острие със тази течност,

така че, ако само го докосна,

смъртта да бъде сигурна за него.

 

КРАЛЯТ

За туй ще видим после; ще размислим

с какви възможности от време и

от средства ще достигнем нашта цел.

Но не успее ли, или пък

ако по наше невнимание

се схване нашта цел — тогава по-добре

да не се мъчим повече. Затуй пък,

за всеки случай, нашият план трябва

да има втора част — та ако първата

пропадне като опит, втората

без друго да успее. Тихо! Чакай

да видя… Ний ще дойдем там тържествено

на вашия двубой, тържествен оброк

ще сложа аз за вашто състезание…

Да, ето:

щом от борбата се разгорещите

и ожаднейте (а затуй бъди

ти по-жив и по-буен), той ще иска

да пие нещо и за тоя случай

ще му приготвя една чаша, от

която, ако близне само — в случай,

че би избягнал твоя удар, — в миг

постигната ще бъде нашта цел.

Но тихо! Що за шум?

 

Какво, кралице?

 

КРАЛИЦАТА

Едно нещастие по стъпките

на другото — как бързо се редят!

Сестра ви е удавена, Лаерте!

 

ЛАЕРТ

Удавена? Къде?

 

КРАЛИЦАТА

Върба се свежда над потока там,

огледала в прозрачните вълни

листата си печално-сиви. Там

дошла тя със венци от маргаритки,

иглика, крин и кукувича прежда

— която волни пастири зоват

тъй грубо, ала скромните моми

й казват „мъртви пръсти“. Там като

се покачила тя, за да накичи

венците си по сведените клони —

една лъжовна вейка се откъртва

и нейните цветя изпадали

ведно със нея във потока плачущ.

Широко над водата разпрострели

се дрехите й и понесли я

като сирена. А тя пеела

мелодии от стари песни, сякаш

не схващала нещастието си

или пък е била наистина

родена за това… Но не за дълго —

натегналите от водата дрехи

увличат я, нещастната, надолу

от нейното вълшебно, звучно ложе

дълбоко в тинестата смърт.

 

ЛАЕРТ

И що,

уви! Удавена е, значи, тя?

 

КРАЛИЦАТА

Удавена, удавена!

 

ЛАЕРТ

Ти имаш,

о, горка ми Офелия, тъй много

вода — затуй задържам моите сълзи.

И все пак — ах, така ни е създала

природата и здраво тя държи

обичая си. Нека да говори

срамът каквото ще — изчезнат ли

сълзите — ще изчезне и жената.

Аз имам огнени слова, които

се биха развилнели в буйни пламъци,

ако не би ги угасило туй

безумие.

 

КРАЛЯТ

Да го последваме,

Гертруда! С колко мъка уталожих

гнева му аз! Но страх ме е, че пак,

той ще разбие своите прегради.

Затуй — да го последваме.