Дженифър Блейк
Кралски страсти (4)

Глава четвърта

Когато Мара се появи половин час по-късно в салона, от свитата и от господин Дюма нямаше и следа. Принцът седеше сам пред камината с огромен мраморен корниз и златната му глава се открояваше на фона на тъмносиньото копринено кадифе на креслото. Беше се загледал в пламъците, опънал обутия си в ботуш крак към огъня и с чаша вино в ръка.

Навън следобедът преминаваше в ранна вечер, още по-неуютна заради облачното небе. На масата в средата на просторния салон няколко свещи горяха с мътен, колеблив пламък. Те осветяваха малък кръг, а ъглите оставаха в сянка. В сумрака Мара можа да различи гоблените по стените, фриза от антични фигури, изсечен в мрамора над камината, персийския килим с красиви шарки на сини и златни цветя, освен това няколко скрина, канапета и кресла в стил Луи XV. Прахът и мръсотията бяха милостиво скрити от тъмнината.

Мара реши, че Родерик изобщо не е забелязал присъствието й, но когато спря посред стаята, той стана и се приближи към нея. Погледът му се плъзна по измачканата бяла копринена рокля, която й се наложи отново да облече, но не направи никаква забележка. Приближи се към скрин, на който беше сложена табла с вино, напълни отново своята чаша, после наля и на нея и пристъпи да й я подаде.

— Седнете, моля.

Тонът не търпеше възражения. Не беше топъл, но не беше и заповеднически. Направи крачка, за да поеме виното. От другата страна на камината имаше още едно кресло. Тя седна предпазливо на крайчеца му.

Той не се върна веднага на мястото си, а остана да стои с гръб към камината. Гледаше я с потъмнял поглед, сякаш избираше сред няколко възможности. Протегна ръка и докосна наранената, покрита със засъхнала кръв кожа на слепоочието й. Когато тя се дръпна, свъси чело и веднага свали ръка.

— Чудо на лекарското изкуство. Много бързо се възстановихте след нещастния случай.

— Нямаше нищо сериозно.

— Освен незначителна загуба на паметта. Не си представям, че бихте останали сред нас, ако си я бяхте възвърнали, от което заключавам, че още не сте.

Не се ли промъкваше в гласа му лека ирония? Не беше сигурна.

— Не.

— По всяка вероятност никой не е съобщил на властите за изчезването на жена, отговаряща на вашето описание. И по улиците не се чува нищо за подобен случай.

— Разбирам — виното в чашата й беше рубиненочервено. Тя наблюдаваше как цветът му се променя, докато върти чашата между пръстите си.

— Изглежда ви се налага да останете с нас.

— Да ми се налага?

— Освен ако не знаете къде да отидете.

Тя поклати бавно глава.

— Съжалявам, че… ви причинявам толкова неприятности.

— Никакви неприятности. Но си казах, че бихте могли да си припечелвате издръжката.

Беше сигурна, че е употребил съзнателно израза, срещу който тя се разбунтува преди време. Вдигна очи към него и придаде каменен израз на лицето си, за да не издаде то страха, преминал по жилите й.

— Какво искате да кажете?

Родерик наблюдаваше как руменината покрива бавно бузите й с петна и много му се искаше да знае какво мисли тя сега и какво очаква от него. Спомня ли си разговора им през онази нощ, когато пристигнаха в Париж? Ако си спомня, значи умело го прикрива; не беше улавял кокетни погледи, никакво смущение, като се изключи това от раздърпаните й дрехи преди малко. Ако е забравила разговора, това почти би го убедило, че амнезията й не е престорена. Почти.

— Моят иконом е добър човек, трудно мога да си представя по-лоялен и предан слуга. Сарус е тук откакто се помня, беше камердинер и иконом на баща ми. Неговият баща, дядо му и прадядо му са служили на предците ми като крепостни, а после и като свободни хора. Разказвам ви всичко това, за да разберете защо не мога чисто и просто да го уволня, въпреки че не си върши вече работата, както навярно сте забелязала. Стар е. Наистина не става дума за немарливост: причината е в годините. Зрението на Сарус е отслабнало, не може да работи като едно време, с мъка излиза от стаята си в моето крило. Но целият му живот мина в служба на баща ми и мен, за него ще е смърт, ако сложа млад човек на мястото му.

Родерик помълча малко и продължи замислено:

— Има един-единствен изход, който той може би ще приеме, без да има чувството, че някой оспорва ранга му. Но за тази цел трябва да поверя домакинството си на жена.

— Смятате, че трябва да назначите икономка?

— Някоя дърта повлекана, която ще си пъха носа навсякъде и ще натяква на Сарус, че нищо не върши? Не, мисля за жена, която той би приел заради връзката й с мен. Разбира се, веднага би признал правата на съпругата ми, но би приел и моята възлюбена, ако аз настоя, а тя прояви достатъчно такт.

Предложението, което така добре съответстваше на задачата й, събуди защитните й инстинкти.

— Искате да кажете…

Той вдигна вежда и лукав смях озари лицето му, докато я наблюдаваше как търси подходящи думи.

— В никакъв случай. Искам само да създам видимост, освен ако вие не предпочитате реалността.

Това не беше необходимо, наистина не, не сега. Освен това Мара имаше чувството, че е опасно да навлиза, в каквито и да е подробности, свързани с необичайното му предложение.

— Не, но…

— Помислих си, че не ви е приятно аз да ви издържам и бихте предпочела да се грижите сама за прехраната си. Ако съм се лъгал, трябва само да кажете и целият разговор ще бъде забравен.

Гласът му беше мек като кадифе. Съмненията й растяха, но не виждаше възможност да избегне отговора, който той очакваше. Нали трябваше и занапред да живее под един покрив с него.

— Не ми харесва да съм зависима от вас, но това, което предложихте е толкова необичайно.

— В Париж има много жени, които водят домакинството на мъже. Тези ангажименти често са непостоянни.

— Не виждам как ще убедите иконома си, че аз…, че аз наистина имам това право.

— Оставете това на мен.

В гласа му отново прозвуча лека подигравка. Правилно ли беше да я нарече именно така? Не беше ли само подчертано самочувствие.

— Признавам, че имате нужда от човек, който да ръководи прислугата ви — каза тя бавно. — Но как ви мина през ума, че аз съм подходяща? Не знаете нищо за способностите ми.

— Едва ли са по-малки от тези на Сарус.

— Прислугата ви може и да не поиска да ми се подчинява.

— Тогава всички ще бъдат уволнени и ще назнача други, по-послушни.

Тя се взря внимателно в изразителните черти на лицето му, видя спокойствието и упоритата целенасоченост в очите му. Разгневена от възмутителната му самоувереност, от собствената си пълна безпомощност, каза дрезгаво:

— Понеже намирате начин да отблъснете всяко мое възражение, очевидно е, че ще трябва да приема.

— Само ако желаете. Не ви насилвам, моля ви само да ми помогнете да реша един проблем.

— Не исках да кажа, че вие… — подхвана тя, но млъкна, защото съобрази, че е немислимо да му обясни какви ограничения са й наложени. — С удоволствие ще ви помогна с всичко, което е по силите ми.

— Великодушно предложение, с което няма да злоупотребя. Първото, което трябва да направите, е да се снабдите с дрехи, отговарящи на положението ви.

— Това няма да отнеме много време — каза тя примирено. — Положително имате доставчик, който ви снабдява с обичайните сива рокля, престилка и боне.

— Не! — възражението дойде веднага и не търпеше противоречие.

— Едва ли ще е трудно да се намери такъв. Достатъчно е да попитате слугините.

— Нарочно се правите, че не ме разбирате, поне така ми се струва. Ще го кажа по-ясно. Не желая да сте облечена като прислужница.

— Но какво трябва да е моето облекло? — попита тя потиснато. — Нима искате да се натруфя, да нося рюшчета и полупрозрачен газ, сатен, шлейфове и дискретни дантелени воали? Като проститутка?

Той се засмя и гласът му стана гальовен.

— Каква развинтена фантазия, скъпа моя. Не, разбира се. Ще извикаме мадам Палмир.

— Не!

— Защо трябва да възразявате срещу помощта на най-прочутата модистка в Париж?

Ето че капанът се оказа там, където най-малко го бе очаквала. И тя се хвана с отворени очи. Мадам Палмир й беше ушила роклята, която носеше и още цяла дузина. Модистката щеше да я познае от пръв поглед.

— Цените й са прекалено високи за обикновена икономка.

— Обикновена ли? Не забравяйте, моля ви, какво е положението ми, а също, че за Сарус трябва да бъдете нещо повече от обикновена икономка. Той разбира от тия неща и в миналото често е придружавал дами при модистката.

— Не ме интересува какво са носили другите ви жени, аз ще се задоволя само с най-необходимото.

— Колко дребнави и еснафски възражения. Питам се — защо ли? Не сте една от многото. Пък и доста време мина, откакто бях развличан за последен път от скъпо платените интриги на една куртизанка.

— Не съм ревнива, ако намеквате за това.

В очите му проблесна признание за способността й бързо да схваща.

— Е, за малко да повярвам, че е така. И тъй, спираме се на мадам Палмир.

Тя вдигна упорито брадичка.

— Предпочитам сама да шия роклите си.

— Като чудесното някога произведение, която носите в момента?

Гласът му беше леко ироничен, но не зъл. Въпреки това започна да прозира в него и интуицията й подсказа да бъде по-скромна. Тя сбърчи чело и огледа роклята си.

— Едва ли. Но съм сигурна, че добре владея иглата и конеца.

Родерик я гледаше изпитателно, позволяваше на погледа си да се спира на косата й, която беше пуснала в бързината на неравни, но очарователни къдрици. После погледът му се плъзна по чистата линия на брадичката. Беше си отпочинала добре, но все още беше разстроена и той го знаеше.

— Ще ви остава много малко време да използвате знанията си. Освен това умението ви може да е достатъчно за ежедневните ви рокли, но не и за официалните тоалети за приемите.

— Няма да имам случай да присъствам на такива.

— Значи ще останете напълно в сянка, ще се криете засрамено и плахо в стаята си? И как искате тогава да разберете един ден коя сте?

— Ами ако съм някоя, която ще е по-добре да не виждат в дома ви? Не, предпочитам да живея с надеждата, че един ден ще си спомня.

— А кога ще стане това? След няколко седмици, след месец или година? Не може вечно да се криете.

— За кратко време мога.

Той беше разочарован. Даваше си сметка, че това е причината за растящия му гняв; опитваше се да го прикрива, въпреки че усещаше как се надига в него. Беше си въобразил, че ще почне може би да разбира по-добре тази жена, която познаваше единствено като Скъпа, или че тя ще му се довери. Надяваше се, че ако загубата на паметта не е престорена, ще я накара със силата на волята да си я възвърне. Не стана нито едното, нито другото. Мисълта, че тя лежи под същия покрив в леглото си, го занимаваше непрекъснато през последните няколко дена, докато се оправяше с огромната, насъбрала се през отсъствието му поща и възстановяваше занемарени контакти. Интересуваше се как върви оздравяването й, защото с нетърпение очакваше деня, в които състоянието й ще му позволи да продължи да я разпитва. Това, че продължаваше да му се изплъзва, го правеше неспокоен и недоволен. Разбираше, че са налице всички симптоми на смазващ царски гняв и това му носеше мрачно задоволство.

— В такъв случай правете каквото знаете. Настоявам само да сте пристойно облечена и понеже очевидно ви липсват средства, отговорността лежи върху мен. Необходимото за тази къща — храна, вино и всичко останало, можете да купувате, където и както желаете; казвайте просто да ми изпращат сметките. Същото важи и за дрехите ви. Но аз си запазвам правото да решавам какви платове и кройки са най-подходящи.

— Ще се опитам да не ви разочаровам.

— По-добре ще е да се опитате да ми харесате.

С това разговорът около назначаването й, ако можеше да се нарече така, приключи. Тя остави с ледена усмивка недопитото вино и стана.

— По-добре за кого?

— О, за мене, разбира се — отвърна той. — Че за кого другиго?

 

 

— Добър ден, госпожице. Името ми е Уърт. С какво мога да ви бъда полезен?

Беше рисковано да отиде отново в „Гажлен“, магазина за платове на улица „Ришельо“, който бе посещавала с баба си. Но й се стори невъзможно някой да си спомни за отделна клиентка, след като толкова хора са минали междувременно през магазина. Тогава тя купи само един шал, а не голяма поръчка, като да речем за зестра или погребение. Наистина нямаше причина някой от продавачите да я е запомнил, а знаеше, че тук ще намери толкова качествена стока, че и принцът ще остане доволен.

Наистина не й провървя, как можа да привлече вниманието на същия млад англичанин, който й продаде тогава шала. Изкушаваше се да се обърне на пети и да излезе от магазина, но щеше да е неучтиво спрямо човек, който й беше услужвал, пък и на придружаващия я Лука щеше да му се стори странно.

Отначало реши, че циганинът е дошъл от чист алтруизъм с нея, предполагайки, че няма да се чувства сигурна сама по улиците. Но постепенно, докато търсеха прясно месо и обикаляха безброй сладкарнички, където тя опитваше най-хубавите торти и мармалади, а после избираха възможно най-пресния зеленчук на открития пазар в халите, на Мара й ставаше все по-ясно, че Лука всъщност скучае. Положително би предпочел да е със свитата, потеглила към Монмартър на някаква експедиция, чиято цел не й обясниха. Сега подозираше, че единственото, което е могло да му попречи, е изрична заповед. Усещаше, че той се чувствана някои места по-зле, отколкото на други, а най-зле тук, в магазина за платове, където един от продавачите изгледа с подозрение облеклото му, обецата и мидата амулет, а после изсумтя достатъчно високо, преди да се извърне.

Лука не даде да се разбере, че е забелязал. Той се облегна на една мраморна колона и се загледа с отегчение и пренебрежение в червения персийски килим, тапицираните с дамаска стени, окачените на вериги кристални полилеи, които се отразяваха във високите огледала, в цветята от парници и тезгясите от махагон.

— Добър ден — отвърна Мара на учтивия поздрав, а после обясни, че й трябват платове за няколко ежедневни рокли. Беше решила, че четири ще са й достатъчни. Едната ще ушие колкото може по-бързо, за да докаже сръчността си и за да има най-сетне какво да сложи, освен бялата копринена рокля, която криеше сега под пелерината си. По-късно ще се опита да я украси с дантели и панделки, а скъсаното майсторски ще закърпи. Така ще има и вечерна рокля, ако й потрябва.

Уърт кимна разбиращо.

— Бихте ли ме последвала, госпожице? Но аз ви познавам, нали? О да, вие сте дамата със сивия шал. Много се радвам отново да ви видя.

Дали Лука чу? Не можеше да е сигурна, въпреки че бяха доста далеч от него. Кой можеше да предположи, че продавачът ще си я спомни? Слава Богу, че поне не изтърси името й, навярно защото не го знаеше. Тя беше просто една клиентка, от тези, които отнасят покупката си, вместо да поръчат да им ги доставят.

Англичанинът почна да вади топове изпод един тезгях. Той работеше с удоволствие, този младеж около двайсетте, а платовете държеше в ръцете си така, сякаш бяха нещо скъпоценно и живо.

Като видя извадените светли платове, Мара го възпря:

— Не, не, трябваше веднага да ви кажа. Имам нужда от нещо практично, може би в сиво или в кафяво.

— Както обичате, госпожице — отвърна той. Изведнъж английският му акцент стана по-забележим. Сбърчил чело, той вдигна на тезгяха два тежки топа в желаните цветове.

Мара нямаше време да се замисля дали продавачът е съгласен с избора й. Опипа платовете един след друг. Бяха от мека вълна, стегнати, гладки като коприна. Въпреки това се поколеба, докосваше ту единия, ту другия топ, колебаеше се. Преди да дойде във Франция, толкова дълго бе носила тъжни цветове. И сега изгледите не бяха много окуражаващи.

— Ще позволите ли да ви предложа нещо, госпожице?

Тя въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Този цвят тука няма да ви стои добре, ще прави лицето ви бледо. Сивото е по-подходящо. Но най-добре ще е да вземете от този — той пое един топ в наситено тъмночервено, което изглеждаше в гънките почти лилаво и раздипли плата на тезгяха.

— Платът е чудесен, но едва ли подхожда за дреха, в която се наглеждат слуги.

— А защо не? И при такава работа човек трябва да изглежда не по-зле, отколкото на театър или на чай. Пък и този цвят добре носи петна. Освен това ще подчертае безукорната чистота и съвършенство на кожата ви.

Говореше толкова сериозно, че думите му изобщо не звучаха като комплимент.

— Много сте любезен — каза Мара.

— Просто е така — каза той простичко.

Тя взе от бургундското червено, спря се и на едно хубаво тъмносиньо и едно наситенозелено, към което добави и сивия плат. Сега стоеше и измисляше модела на роклите, за да знае от кой плат колко да вземе. Не биваше да купува малко, защото модата изискваше да има толкова плисета и ленти, рюшове, розетки и шлейфове, че понякога само за украсата отиваше плат колкото за самата рокля. Изрече го на висок глас.

— Това е самата истина, госпожице, какво разсипничество! Освен това прекалената украса привлича погледите по-скоро върху роклята, отколкото върху онази, която я носи. Що се отнася до вас, това положително би било грешка. Приличате на мадона от Рафаел. Излъчвате лекота, естественост, но с лек примес на страст. Вие нямате нужда от допълнителна украса.

Беше наистина необикновен продавач. Мара вече се изкушаваше да го попита има ли представа как трябва да изглежда една дамска рокля, но премълча. Той просто иска да увеличи продажбите, за да го направят управител. Тогава единственото му задължение ще е да носи костюм по мярка и да нарежда на продавачите какво да правят.

— Имам нужда и от няколко метра бяла батиста или смес от памук и коприна — каза тя.

— Разбира се, госпожице. Тази заран получихме пратка с изключително добро качество. Веднага ще ви я покажа.

Беше очевидно, че такъв плат е предназначен за бельо. Но обясненията на Уърт бяха учтиви и изобщо не проличаваше да си дава сметка за това. Напълно възможно беше много скоро да стане управител, навярно още преди да навърши тридесетте.

По-леките платове бяха в друго отделение на магазина. Когато младият англичанин отиде да ги донесе, до Мара се изправи мъж, който дотогава беше стоял зад нея.

— Изглеждате много добре, госпожице Дьолакроа.

Тя се обърна бързо, с широко отворени очи и видя висок, слаб, облечен в черно мъж, който приличаше на сатана. Беше Дьо Ланд, мъжът, който я изблъска неотдавна от каретата си. Още докато го осъзнаваше, си даде сметка, че Лука е зяпнал в тях… Циганинът се изправи, отдели се от мраморната колона и зачака да види дали ще й трябва защита от мъжа, който явно й досаждаше.

— Виждам, че имате телохранител — измърмори Дьо Ланд. — Отпратете го.

— Но как?

— Вие сте умна млада дама. Измислете предлог.

Той не изчака тя да се подчини, а се отдалечи, като се престори, че отива към щанда с чадъри.

Мара се обърна отново към тезгяха, попипа плата, който още лежеше там, сякаш се колебаеше. Прехапа устна и затърси трескаво изход. За миг реши да извика високо, да накара Лука да прогони Дьо Ланд, а после да се довери на Родерик, който ще намери баба й и ще я освободи. Рискът беше твърде голям. Изведнъж й хрумна нещо. Тя се обърна и отиде при циганина.

— Пазаруването е уморително нещо, нали? — попита го с измъчена усмивка. — Не мисля, че ще издържа пеш до резиденцията. Бихте ли извикали, моля, файтон?

— Разбира се — наведе глава Лука, но преди да тръгне, хвърли мрачен поглед към мъжа на щанда с чадъри.

— Вие сте наистина много талантлива съзаклятничка — чу тя миг по-късно гласа на Дьо Ланд зад гърба си. — Изборът ми беше добър.

Тя се обърна към него.

— Какво обичате?

— О, колко високомерно! Не трябва да забравяте в какво положение се намирате и вие, и любимата ви баба — мъжът сложи пръст на мустаците си и ги превърна в тънка черна линия, която минаваше от двете страни на устните му до тясна остра брадичка. Смехът му беше студен.

Мара го изгледа. Изпитваше неукротима омраза, примесена със смразяващ ужас. Дьо Ланд беше красив, но по някакъв мрачен, дяволски начин, а той и нарочно подчертаваше това впечатление с черното си облекло, с грижливо подстриганите мустаци и брада. През краткото време на тяхното познанство тя стигна до заключението, че е ужасен интригант и се има за нов Макиавели. Но това самомнение не го правеше по-малко опасен…

Той кимна кратко и със задоволство, защото тя прие мълчаливо напомнянето.

— И така, поздравявам ви с бързата победа над принца. Не вярвах, че успеете толкова лесно.

— Поздравленията ви са преждевременни. Живея с него под един покрив и нищо повече.

— Какво разочарование. Но това трябва да се промени.

Гласът му беше студен, думите премерени. Всяко недоразумение беше изключено. Тя вдигна брадичка.

— Не виждам необходимост.

— Така ли? Ще ви обясня още веднъж. Този мъж, този принц трябва в най-скоро време да е във ваша власт. Единственият начин да спечелите влияние е да станете колкото се може по-интимна с него.

— Но това е безумие — изхълца тя тихо и стисна силно ръце. — Той не е от мъжете, които позволяват на жена да има влияние върху него, независимо колко интимна е връзката им.

— Всички мъже се вслушват в думите на своите любими, особено когато връзката е нова, а жената умна.

— Не искате да разберете. Принцът подозира нещо. Не вярва, че съм си загубила паметта, абсолютно съм сигурна. Боя се, че ме доведе в Париж само за да ме надзирава. Не, няма да успея.

— Трябва да направите всичко, за да успеете. Ще можете, ако преодолеете девическия си свян и глупавите си извинения. Уверявам ви, че е така, защото и аз изпитвам влечение към вас.

Тя му хвърли отвратен поглед.

— Не мога да го направя, не, не мога.

— Трябва да съберете сили — гласът му беше рязък, а бледите му бузи се изчервиха задето тя така явно пренебрегна комплимента му. — След около две седмици принцът трябва да отиде на един бал у графиня дьо Босир. Вашата задача е да осигурите присъствието му. Знаете какви ще са последиците, ако не успеете.

— Но как, аз няма да мога…

— Той ще получи покана. Вие ще се погрижите да я приеме.

— Може и без това да реши да отиде. Може да не се наложи аз да се намесвам.

— Но е възможно и да се откаже. Принц Родерик е известен с това, че е много капризен и крайно предпазлив политик, особено когато става дума дали да удостои домакинята на един бал с присъствието си. А той трябва да бъде на този бал. Осланям се на вас.

— Значи става дума за политика? — попита Мара.

Дьо Ланд се направи, че не е чул въпроса.

— Освен това ще се погрижите принцът да се появи навреме на нужното място. По-късно ще вляза във връзка с вас, за да ви съобщя къде и кога.

— Но как мога да уредя всичко това, след като аз няма да присъствам?

— Ще присъствате. Един мъж винаги може да заведе любимата си на такъв прием, стига да пожелае.

— Ами ако някой ме познае?

— Дотогава това вече няма да е от значение.

— За вас и вашите планове може би не, но за мен…

— Не е важно. Залогът тук е много по-висок от добрата ви репутация, мила моя.

— Как? Какво сте намислил? Защо трябва да доведа принца на този бал?

— Не е нито необходимо, нито препоръчително да знаете. Достатъчно е да сте наясно какво ще сполети мадам Елен и вас, ако не следвате точно инструкциите ми.

— Но аз…

— Достатъчно. И не забравяйте какво съм ви казал. Имате само две седмици на разположение. Използвайте ги добре.

Продавачът по име Уърт се върна. Дьо Ланд се поклони, усмихна се учтиво, сякаш беше й пожелал само приятен ден, после се обърна и се отдалечи.

Ръцете й трепереха, цялото й тяло се тресеше. С огромно усилие на волята успя да довърши покупките си. Докато обясни къде да занесат платовете, Лука се върна с наетия файтон. Стори й се, че Уърт я погледна учудено, когато написа адреса на резиденцията на Рутения, но какво значение имаше. Тя се обърна и позволи на циганина да я изведе от магазина.

Поток от карета с всевъзможни форми и конструкции, а също файтони, товарни фургони и ръчни колички се носеха по тесните парижки улици. Коларите псуваха, камшиците плющяха, цвилеха коне, хора крещяха от прозорчетата на каретите, ругаеха кочияшите или пътниците от други карета. Обкованите с желязо колела дрънчаха по неравния калдъръм. Техният файтон така подскачаше, че Мара трябваше непрекъснато да се вкопчва в облегалката; напредваха толкова бавно, че непрекъснато ги настигаха пешеходци, които се провираха невъзмутимо между колите.

Вместо да седне до Мара, Лука се настани до файтонджията. Най-сетне сама и ненаблюдавана, тя потъна в мислите си. Каква причина имаше Дьо Ланд да държи толкова на присъствието на принца на бал, даван от графиня дьо Босир, жена от провинциалната аристокрация? Единственото възможно обяснение беше някакво разчистване на сметки. Иначе просто не би имало смисъл. Дьо Ланд спомена за политика, но това й се видя невъзможно като причина. Французинът беше служител в администрацията на Луи Филип — един принц от Орлеанската династия. Значи Дьо Ланд е по всяка вероятност Орлеанист, подкрепящ монархията от личен интерес. Принцът беше наследник на рутенския трон и затова несъмнено привърженик на същата форма на управление.

Мара почти не се интересуваше от политика, най-малко от френската. Но баба Елен от години беше в течение на разните революции и най-вече на всички свързани с тях заплетени скандали. „Това, което са способни да измислят мъжките мозъци, е същинско театро — казваше Елен — позите и постановките им, аргументите, с които отстояват понякога една или друга идея, са толкова смехотворни, че сякаш гледаш панаирджийски куклен театър.“ Баба й често й четеше статии от вестници и списания, като ги придружаваше с духовити коментари, затова Мара имаше доста добра обща представа за политическата реалност.

От тридесетина години, след падането на империята на Наполеон, Бурбоните бяха отново на власт в лицето на Луи XVIII, брат на обезглавения през 1793 година Луи XVI и чичо на младия, починал в Тампъл Луи XVII. Както бе казал Наполеон, Бурбоните нищо не бяха забравили и нищо не бяха научили. Даже Луи XVIII, мъдър крал, дал на народа си конституция, е бил човек студен и пресметлив. Вече в по-напреднала възраст, и той почнал да твърди, че дадената му от Бога власт стои над правата на народа. Последвал го Шарл X, добър и честен човек, но още по-склонен към абсолютизъм. След шестгодишно управление неспособността на Шарл да прави компромиси и да проумее настъпилите във Франция промени довели до революция и до неговото абдикиране в полза на племенника му, граф дьо Шамбор.

През този период страната имала временно правителство, на което му дошло до гуша от Бурбоните. Тронът бил обявен за вакантен и след държавен преврат, станал известен като Юлската революция, короната получил Орлеанският принц, потомък на аристократ, детронирал Бурбоните. Но той бил обявен не за крал на Франция, а за „по Божия милост и народна воля крал на французите“. Такъв си бе останал и досега.

Седемнадесетте години царуване на Луи Филип не бяха лесни. Легитимистите, които искаха да върнат на трона Бурбоните, гледаха на Луи Филип като на узурпатор и го презираха като син на цареубиеца Филип Егалите. Социалистите искаха нова република, правителство, което да представлява народа без намесата на краля. Реформистите искаха да прокарат в Асамблеята промени, които да лишат Луи Филип от някои права и да го превърнат в конституционен монарх като английския. Освен това имаше и бонапартисти, убедени, че Франция никога не е преживявала по-славни времена и никога не е напредвала така бързо, както по времето на император Наполеон. Откакто през 1840 година останките на Наполеон бяха пренесени от остров Света Елена в Париж и погребани в Дома на инвалидите, редом с още шест саркофага, нов тласък получиха и усилията на трона да бъде възкачен племенникът на великия французин. Шарл Луи Наполеон беше третото дете на Луи, брат на императора и крал на Холандия, която управляваше заедно с Ортанс дьо Боарне, дъщерята на Жозефина.

Луи Филип бе получил трона с подкрепата на средната класа. Той никога не забрави тази помощ, стана дори крал на буржоазията, когото често виждаха в тъмно палто и шапка, с чадър под мишницата по улиците, в ресторантите и кафенетата. Живееше скромно, навик от времето на изгнанието, когато често бе гладувал. По време на по-дълъг престой в Луизиана беше придобил и американския навик рано да става и много да работи. Казваха, че кралят ставал в зори, сам си палел огъня и работел до закуска на писалището си. Това допадаше на буржоазията, но го правеше подозрителен за онези, които смятаха, че един крал трябва да се държи като крал.

Средната класа беше най-голямата и най-влиятелната, защото беше заможна и имаше голямо мнозинство в Асамблеята. Въпреки това беше погрешно тя да използва правата и силата си за сметка на аристокрацията и на обикновения народ. В най-горните, както и в най-долните слоеве на обществото се ковяха заговори, особено ревностно сред радикалите, които се застъпваха за правата на работниците.

През последните години имаше няколко покушения върху живота на краля, а това на Джузепе Фиеши беше подготвено с помощта на „адска машина“, направена от двайсет и пет едновременно стрелящи пушки. Кралят и синовете му останаха невредими, но осемнадесет души загинаха. Фиеши и другите съзаклятници бяха изпратени на гилотината. Луи Наполеон — племенникът на Бонапарт — се опита на два пъти да вдигне народно въстание. При последния опит беше арестуван и осъден на доживотен затвор в крепостта Хам и едва преди година бе успял, преоблечен като работник, да избяга в Англия.

Като повечето френски креолки в Луизиана, Елен беше веща в проследяването на роднински връзки, затова се ориентираше добре и в сложната генеалогия на главните фигури в съвременните борби за френския трон. За нея съперничеството беше кавга между крадци за един откраднат трон.

„Луи Филип — заявяваше тя — няма никакво право да седи на него. Защото той е в края на краищата правнук на австрийска принцеса и италиански кардинал, а не Бурбон. Който познава по-старата история, не е забравил, че вторият син на Ана Австрийска, съпругата на Луи XIII, не е потомък на краля, а на кардинал Мазарини. Що се отнася до Шарл Луи Наполеон, неговата майка Ортанс дьо Боарне се бе противопоставяла с всички сили срещу брак с тъпия му чичо и беше заявила на всеуслушание, че няма да легне в леглото му. Първият й син може и да беше законен, но що се отнася до третия, Шарл Луи, всеобщо беше убеждението, че той е плод на връзката й с прочут холандски адмирал. Впрочем Ортанс е имала по онова време толкова много любовници, че не е изключено тя самата да не е била в състояние да посочи бащата. А що се отнася до по-старата бурбонска линия, единствено призната от легитимистите за кралска, нейната синя кръв беше вече толкова разводнена, че беше трудно да се изброят отделните примеси.“

Какво ли щеше да каже баба Елен, ако знаеше над какво си блъска сега главата нейната внучка? Дали историята, в която беше забъркана Мара, щеше да й се види толкова забавна като приключенията на видните личности?

Тя трябваше да съблазни принца. Беше неизбежно. С колебанията и сдържаността си изгуби вече прекалено много време. Допускаше, че е могла отдавна да приключи с това, ако беше проявила малко повече смелост.

Две седмици. Имаше на разположение две седмици, за да примами принца в леглото си. Но не беше достатъчно да стане негова любовница, трябваше и така да го омагьоса, че драговолно да изпълнява желанията й. Лек флирт, кратка връзка нямаше да са достатъчни. Тя трябваше да заплени този изключителен мъж, така че с радост да изпълнява всеки неин каприз, всяко нейно желание.

Но как можеше да постигне това? Как?