Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Рутения (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Royal Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дженифър Блейк. Кралски страсти

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–445–020–4

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Пламъците се издигаха високо, смолистите дърва пращяха и припукваха, оранжеви искри се издигаха сред дима чак до черните голи клони на дърветата. Отблясъците от огъня се плъзгаха по лака на циганските каруци, хвърляха танцуващи светлини върху излющената ярка червена и синя боя, върху помръкналата позлата. Тя просветваше и по гривните и коланите от споени жълтици, които носеха циганите, по обеците, които се полюшваха по ушите на мъжете в стана. В тъмното ярката светлина се отразяваше и в месинговите копчета на униформите и в лъснатите ботуши, когато мъжете от свитата на принц Родерик от Рутения се раздвижваха върху натрупаните килими, на които се бяха излегнали. Те си говореха тихо, смееха се и вдигаха чаши.

Принцът седеше сред тях, навел русата си глава над една мандолина. Силните му, пъргави пръсти изтръгваха от нея дива рапсодия, напев, който проникваше в сърцата и изпълваше хладния нощен въздух с радост и неприкривана страст. Възрастна прегърбена циганка го придружаваше на цигулка. Родерик вдигна очи и усмивка озари лицето му — двамата с циганката си контрапунктираха, звуците на инструментите им се преплитаха и се сливаха, преизпълнени с неудържима радост. Огънят озаряваше високите скули на принца, отразяваше се в дълбоката синева на очите му, образуваше сянка в трапчинката под устните му. Контрастът подчертаваше правия му нос и волевата, издадена брадичка. Светлината превръщаше косата му в разтопено злато, а разкопчаната риза и белия униформен панталон в по-бледи петна. Изглеждаше отпуснат, дори весел сред приятелите си, но излъчваше въпреки това неотслабващо съсредоточено внимание, някакво напрежение, готово всеки миг да избликне. Беше мъжествен, широкоплещест, приличаше на герой от древна сага, сигурен в силата си, непознаващ страх и уверен, че е непобедим.

Мари Анжелин Рашел Дьолакроа го наблюдаваше от сянката на дъбовия гъсталак. Светлосивите й очи бяха приковани в принца. Главата я болеше, на слепоочието й пламтеше широка рана, от която в тъмните й къдрици се стичаше кръв. С мъка можа да вдигне дясната си ръка, толкова силно се бяха схванали раменете й. Наметалото й беше цялото в кал, бялата копринена рокля разкъсана в талията и тя подозираше, че само дебелите, натъпкани с конски косъм, повдигащи полите възглавнички са й помогнали да не счупи крак.

Във всичко това нямаше нищо чудно, ако се вземе предвид, че само преди по-малко от половин час, тя бе изхвърлена от препускаща карета. Но не болката от раната, нито шокът от случилото се караха тялото й да потръпва от ужас, а стомахът й да се свива от страх. Причината беше мъжът, когото виждаше сега пред себе си в циганския стан.

Беше принц Родерик от балканската страна Рутения, мъжът, когото трябваше да прелъсти. А после да го предаде.

През живота си не беше прелъстявала мъж. О да, беше флиртувала на балове и пикници, на чайове на розите, които се даваха в Ню Орлиънс при въвеждането на млади дами в обществото, беше се упражнявала в изкуството да привлича вниманието на противоположния пол. Но никога не си бе поставяла за цел да очарова мъж и така да го оплете, че той да изпълнява драговолно всяко нейно желание. Не, никога. Независимо от това какво приказваха за нея.

Или може би беше го правила? Тя не знаеше, не можеше да е сигурна. Но каквото и да е правила преди, наистина не бе заслужила съдбата да стоварва на плещите й толкова неизпълнима задача.

Звуците на цигулката и мандолината се издигнаха до кресчендо, тя замлъкна за миг, а после завърши с нежен акорд. Циганите скочиха на крака, ръкопляскаха и удряха одобрително дайретата си. Принцът наведе благодарно глава, засмя се и удари старата циганка по рамото. После скочи с гъвкаво движение и се отдалечи от огъня. Широките му крачки го понесоха с невероятна бързина през поляната. Той идваше целеустремено право към Мара, сякаш знаеше точно къде отива, сякаш отдавна беше забелязал присъствието й.

Тя отстъпи бързо назад, но беше твърде късно. Той стоеше вече пред нея, хвана я за ръката и я дръпна към светлината. Тя се олюля леко и топлата му силна ръка, обхванала китката й, я стисна за миг, за да я подкрепи.

— Добре дошло, красиво видение — каза той. Гласът му прозвуча меко, но хладно, а само миг по-късно, когато се обърна към хората си, рязко, като изваден от ножницата кинжал. — Хубава или не, но тя положително е видение, защото как иначе би минала край стражите?

— Вината е моя, Ваше височество.

Млад мъж пристъпи от мрака към тях… Беше тъмнокос и въпреки дръзкия си вид — хубавец. Кафявите му очи бяха живи, в едното му ухо се олюляваше златна обеца, а на врата му амулет — окачена на ивица кожа седефена мида. Стоеше изправен, без сянка на покорност или чувство за вина.

— Наистина ли, Лука?

Циганинът Лука посочи към Мара.

— Погледнете я. Смятате ли, че е опасна? С очите си видях как я изтласкаха от една карета. А когато тя тръгна насам, я проследих.

— Какъв ужас! — отвърна му принц Родерик. — Можел си да й предложиш помощта си — каза го само между другото, но челото му се намръщи, докато оглеждаше пребледнялото й лице.

— Реших, че най-добре ще е да я наблюдавам какво ще прави.

Мара долавяше дебнещото любопитство в гласа на циганина и си спомни мига, в който се надигна и се запъти към циганския стан. Толкова очевидно ли е било, че знае къде отива? Бяха й обяснили в каква посока да върви, но след лошото падане сякаш оглуша и загуби ориентация. Най-сетне се запъти натам, откъдето долиташе музиката. Беше вървяла бавно и предпазливо. Невъзможно беше той да си е помислил друго. Премаля от облекчението, пръстите й трепереха в ръката на принца.

— Елате — каза той изведнъж и я поведе към купчината килими, от която бе станал.

Тя се отпусна върху тях… Когато усети топлината на огъня, потрепери, а раната на челото й затуптя. Вдигна ръка да я докосне. Принцът изщрака с пръсти, изрече тихо заповед и в същия миг до нея се приближиха две циганки. Те промиха раната, превързваха слепоочието й, покриха косите й с червена, златотъкана памучна кърпа, която й стигаше до кръста. После й поднесоха чаша червено вино и се върнаха мълчаливо на местата си.

Виното беше младо и тръпчиво, но й даде сили. Тя отпиваше по малко и се мъчеше да приведе в ред мислите си и да спре със силата на волята си треперенето. Изпод спуснатите клепачи виждаше как хората на принца я заобикалят. Лицата им изразяваха възмущение и състрадание, примесени с търпение. Принцът седеше наблизо върху килима си, опрял лакът на сгънато си коляно. Погледът му беше спокоен и изпитателен.

Родерик се пораздвижи, потри с пръсти носа си. Тази жена не беше от онези, които един мъж захвърля, след като й се е наситил, беше прекалено нежна и млада. Въпреки сянката на уплаха, която се мъчеше да скрие в дълбочините на светлите си сиви очи, изглеждаше недокосвана и, що се отнася до мъжете, неопитна. Можеше да се закълне, че и през ум не й минава колко трудно е положението й сега тук, между тях… Тя беше хубава, кожата й нежна и почти прозрачна, устните меки и пълни, сякаш създадени за целувки. Линията на бузите, извивката на шията й бяха безукорни. Имаше силни ръце с дълги пръсти. Изящната им форма и бледата им кожа издаваха, че никога не е работила. Коприната на роклята й беше тънка, положително скъпа, а кройката, макар и привидно семпла, издаваше почерка на някоя от най-скъпите модистки в Париж. Не, не беше жена, която един мъж лесно може да придума да му прави компания при някое пътуване из Франция, а после да я изостави като непотребна вещ. Той се наведе над нея.

— Гостоприемството на циганите не изисква гостът да назове името си, но въпреки това ви моля да го сторите. Тъмнокос ангеле, коя сте вие?

Мара вдигна поглед към стоманеносивите му очи. Облиза устни и си спомни указанията, които й бяха дали. Първата задача й се бе сторила лесна, поне в сравнение с поставената цел, но сега с мъка се накара да последва напътствията. Нали след като изрече веднъж думите, след като лъжата започне, връщане назад нямаше да има.

— Е, кажете — попита меко Родерик. — Какво ви възпира — чувство за вина, или вашата съвест?

Капанът се бе затворил толкова внезапно и беше така неприкрит, че Мара усети как я обзема нарастващ гняв. Това й даде кураж. Тя позволи на несигурността, която искаше да прикрие, да проличи в погледа й и поклати глава.

— Не зная — не мога, аз не мога да си спомня името си.

— О! Нещастието на Одисей, озовавал се сред разбойници. Да си загубиш паметта може да бъде голямо нещастие, но може и точно обратното. Носите ли кесия с пари? Чанта с документи?

Мара се престори, че преравя джобовете на палтото си.

— Не, сигурно не.

— Значи са ви ограбили? В такъв случай нападателят или е бил некадърник, или глупак, защото е захвърлил най-скъпоценното.

— Искате да кажете…?

— Имало е повече смисъл да поиска за вас откуп.

Глух одобрителен ропот се надигна сред мъжете в униформа. Мара си позволи за пръв път да погледна на тях като на отделни личности, а не само като на хора от обкръжението на принца. Бяха само петима.

Родерик проследи с бързо движение на главата погледа й и стана.

— Смущава ли ви свитата ми? Може би, след като ви ги представя, ще престанете да се страхувате? Михаел, пристъпи напред и се представи на нашата гостенка.

Младежът с това име се приближи към килима, чукна токове и сведе глава. Беше висок и строен, с тъмна коса и сини като на принца очи, макар неговите да гледаха по-мрачно. Изглеждаше с няколко години по-млад от Родерик, някъде към двайсет и петте. Правеше впечатление на човек сериозен, комуто може да се има доверие.

— Нека ви представя моя братовчед — Михаел, барон на Брашов и син на Леополд Непоколебимия.

Когато Михаел отстъпи встрани, мястото му зае друг човек от свитата. Беше среден на ръст, но с посребрена коса, а очите му имаха цвета на лешник. Когато се наведе, Мара видя за миг, че косата е сплетена, а двете плитки навити около главата. Униформата седеше като излята върху снагата на жена.

— Труде, нашата знаменоска.

Жената излъчваше гордостта и високомерието на валкирия, тя премери Мара с по мъжки равнодушен и пронизващ поглед. После се завъртя, доволна, на токове и се върна при другите.

Сега се приближиха двама близнаци. И двамата с къдрава пясъчноруса коса, зелени очи и радостни лица, с кръгли глави и широки рамене. Те поздравиха едновременно, а сабите им висяха под абсолютно еднакъв ъгъл към бедрата. Когато изправиха глави, усмивката им беше приветлива, почти мила.

В гласа на Родерик прозвуча примирение, докато ги представяше.

— Жак и Жаред, братята Мануи, прочути женкари, а за мен двоен кръст.

— Но, принце! — протестираха те в един глас.

— Мой личен кръст — потвърди твърдо Родерик и им махна да си вървят.

Когато те отстъпиха назад, Мара видя пред себе си нисък, набит мъж с рядка, тъмна коса и весели очи, с гъсти мустаци и бакенбарди. Въпреки добре скроената униформа изглеждаше някак смачкан, а стойката му беше далеч не военна. До него стоеше рошав пес, помияр със сплъстена черно-кафява козина и увиснали бакенбарди, които му придаваха смешно сходство с неговия господар.

— Естес, граф Чано.

— А пък това — обясни ухилено графът, сочейки спътника си, — това е Демон, многозаслужилият пазач на отряда.

Като чу името си, псето изплези език и завъртя бързо и несръчно опашка. Принцът изгледа скептично животното.

— Същински Цербер, който компенсира с храбростта си онова, което му липсва — дисциплина, държане, ръст и красота. Поне така казват.

Никой не представи на Мара самия принц. А не можеше да се очаква тя да го познава.

— А вие, господине? — попита тя смело.

— Аз съм Родерик — италианският граф вдигна вежда. — Негово царско височество принц Родерик, син на Ролф, кралят на Рутения, госпожо.

Възцари се тишина. Мара знаеше — очакват тя да го познае и в отговор да назове своето име. Не можа да се накара да ги погледне в очите. Вместо това простря трепереща ръка към кучето и каза:

— За мен е чест да се запозная с всички вас. Бих ви казала коя съм, стига да знаех.

Демон се приближи и почна да й ближе пръстите, разтопи се от удоволствие, когато тя го почеса зад ушите.

— Нелоялно същество — заяви Михаел.

— И грозно на всичкото отгоре — допълни равнодушно Жак.

— Но щастливо — въздъхна Естес, когато Демон се опита да се покатери в скута на Мара.

Родерик премести поглед от кучето към мъжете пред него. Не каза нищо, но изразът му беше така осъдителен, че смехът секна и всички гърбове се изпънаха. Веднага издърпаха кучето. Свитата стана сериозна. Старата циганка подхвана забързана песен и жена с разпуснати синкавочерни коси и високи скули почна да танцува, за да отвлече вниманието върху себе си.

— Дори загадката на сфинкса може да изгуби своята привлекателност. С какво можем да ви помогнем?

Принцът говореше грубо, сякаш бързаше да я отпрати. Тя очевидно бе престанала да го интересува. Това съвсем не отговаряше на желанието и целите на Мара. В погледа, който вдигна към него, имаше смут.

— Не зная. Изглежда не мога да си спомня откъде идвам и къде живея.

— Акцентът ви не е на парижанка, но звучи интересно, като мелодията на стара песен. Характерен ли е за вашата област?

Отново капан.

— Не бих могла да кажа.

Разбира се, че можеше. Това беше езикът на французите от Луизиана. Приличаше по-скоро на наречието, с което парижани са говорили през миналия век, отколкото на това от 1847 година. О, тя можеше да разпознае говора на парижани; между френската столица и Ню Орлиънс винаги бе имало тесни връзки и оживена търговия. Да, ритъмът на тяхната реч в Ню Орлиънс беше по-различен, по-бавен и музикален, а от време на време използваха и някоя дума или израз, създадена може би още при двора на Краля Слънце.

Мара беше прекарала голяма част от живота си в Ню Орлиънс, всяка зима напускаше плантацията на баща си близо до Сен Мартинсвил, за да прекара зимата с овдовялата си баба Елен Дьолакроа и да се порадва на сезона на баловете в града. Като всички девойки и тя бе имала своя първи бал в операта. В бяла рокля, с бели рози в косите беше посрещнала там своите приятели, роднини и куп ухажори, гаранция за това, че балът, който даваше, жъне успехи. Колко далечно й се струваше сега всичко това!

Андре, баща й, я придружаваше всеки път до Ню Орлиънс, но рядко оставаше повече от една-две седмици. Не го привличаха забавите и разговорите, които Мара и баба й толкова обичаха — предпочиташе спокойствието в плантацията сред разлюлените поля със захарна тръстика. Елен твърдеше, че невинаги е било така, особено когато Андре Дьолакроа е бил млад и ерген.

Съпругата му, майката на Мара, беше ирландка, спокойна жена с очи, чийто цвят напомняше този на мъглата над залива Галауей. Тя беше странна личност. За френските креоли, тоест французите, родени в Америка, ирландците едва ли се различаваха много от дивите животни и този брак бе наречен неравен. Никой не знаеше какво точно изпитваше Андре Дьолакроа към ирландката, но той я беше довел в плантацията и се беше държал винаги приятелски и почтително с нея.

Но това не се оказа достатъчно. Майката на Мара скоро разбра, че година по-рано нейният съпруг е подарил дълбоките си чувства на друга жена. Казвала се Анжелин Фортин, а му била отнета при странни обстоятелства от някакъв балкански принц на име Ролф от Рутения, гостуващ в Луизиана. Когато се родила Мара, Андре настоял с необичайна за него упоритост Анжелин да стане, та макар и в далечна Рутения, кръстница на детето. Майката на Мара се възпротивила. Връзките с Рутения щели да докарат беди, убеждавала тя съпруга си. Но Андре не отстъпил. След известно време пристигнали и обичайните подаръци, предимно сребро и дантели, изпратени от жената, станала царица на Рутения. Оттогава всяка година за рождения ден на Мара редовно пристигаха подаръци, понякога придружени от сърдечно, приятелско писъмце. Впрочем друга връзка бащата не бе имал. С течение на времето Морийн О’Конор Дьолакроа се затваряше все повече в себе си. Тя не слизаше в салона при гостите, не присъстваше на никое от събиранията. Наричаше дъщеря си не Мари Анжелин, а Мара и тъй като беше по-лесно, същото правеха и слугите, и дори Андре. Постепенно замлъкнаха и галските приспивни песни, които беше пяла на дъщеря си. Тя избягваше съвместните обеди и вечери на бащата и дъщерята, хранеше се в стаята си, понякога в компанията на един свещеник. Умря някак незабелязано от треска, когато Мара беше на десет години и едва ли някой почувства липсата й.

Мара израсна закриляна, заобиколена от нескритото обожание на баща си и любовта, доброто възпитание и здравия човешки разум на баба си. Момичето яздеше с Андре през плантацията на кремавото си пони или придружаваше баба си Елен, облечена в рокля като нейната и като нея с прозрачно було над бледото си лице, докато обикаляха сергиите на френския пазар и набавяха необходимото за вкъщи. До дванайсетгодишна възраст прекарваше част от годината в католически пансион и затова, макар да беше глезена и своеволна, познаваше и стойността на самодисциплината.

Мара беше едва на петнайсет години, когато имаше зад гърба си три отхвърлени предложения за женитба. Но Андре не бързаше да я омъжва, затова я прати в девически пансион в Мобиле. Там научи хилядите правила на етикета, както и много изкуства, сред които и безкрайно приятните тънкости на флирта. Преди не се бе замисляла за въздействието си върху младежите, но когато започна да го изпробва върху братята, братовчедите и приятелите на своите съученички, силата на собственото й обаяние й замая главата. Свикнала да общува с баща си, тя се отнасяше към мъжете свободно и с една приятна лекота, която я правеше особено пленителна.

Когато се върна през лятото на 1844 г. в Сен Мартинсвил, мъжете кръжаха около нея като пчели край зряла ябълка. Андре, горд и снизходителен, не я ограничаваше в нищо. Тя не прекрачи никога границите на благоприличието, но въпреки това беше грабната от непрекъснатата въртележка от излети, разходки с карети, пикници, чайове и балове.

Само за няколко седмици събра цяла градина букети, цял албум сонети за хубостта си и толкова кутии с бонбони и шоколад, че прислужницата й наддаде килограми. Внушителен брой младежи се чувстваха щастливи да притежават нейна ръкавица, носна кърпичка, панделка или цвете от косата й, а се шепнеше, че заради нея е имало поне два дуела. Един мъж се появи с превързана ръка, увиснала много романтично върху черна кърпа през рамото му. Мара позволяваше най-много да й целунат ръка или да я прихванат през кръста на слизане от кон или карета; въпреки това плъзнаха слухове, че била по-снизходителна към мъжете, отколкото е добре за нея, че била много буйна и това нямало да свърши добре.

Нея това не я засягаше. Дори слуховете да бяха стигнали до ушите й, Мара се забавляваше толкова добре, че не се замисляше върху последствията. Една година отлетя, после втора, а тя все не проявяваше желание да има свой дом. Най-после дойде и денят на разплатата.

Денис Мюлхоланд беше сред най-упоритите й обожатели. Беше чувствителен и избухлив младеж, винаги готов да се сбие. Завършил Джеферсъновото военно училище в Мисисипи, той често споменаваше, че иска да постъпи в армията, която по онова време често участваше в сблъсъци по границата между Съединените щати и Мексико. Денис непрекъснато правеше на Мара предложения за женитба, но тя не беше сигурна, че той ще бъде добър съпруг. Боеше се от неговата раздразнителност и го държеше на разстояние. Денис беше добър танцьор и още по-добър ездач. Обичаше, ако родителите му не са наблизо, да разказва за дуелите, в които бе участвал, а също и да се хвали с посещенията си на скандалната улица „Галатин“ в Ню Орлиънс.

Беше топла нощ в края на май. Мара даваше бал, на който всичко беше издържано в бяло и златно — от украсата на залата, до балните рокли на дамите. Успехът беше огромен. Върволицата чакащи карета изпълваше входната алея чак до улицата. Нощта беше задушна и гореща, във въздуха се носеше тътен на гръмотевици. Гостите се тълпяха в балната зала, където беше задушно и не достигаше въздух. Музикантите бяха изсвирили няколко бързи танца подред и бяха завършили с полка. Мара не пропусна нито един танц и едва дишаше от напрежението, пък и заради силно пристегнатия корсет. Имаше нужда от въздух и си вееше до един прозорец с ветрилото, когато Денис й предложи да се поразходят.

Не беше приятна разходка. Той почти я повлече по пътечката към лятната беседка, която се виждаше сред розариума, малко по-отдалечена от къщата. Още щом влязоха, й направи поредното предложение за женитба, но този път много по-настойчиво. Съдбата му беше решена, той беше влязъл в армията и трябваше да замине, но искаше преди това да я направи своя жена.

Мара се опита да го отвлече с весели забележки. Ядосан, че не гледа сериозно на него, Денис я обгърна с ръце, притисна я към себе си и покри лицето й с целувки. Изпърво тя беше просто изненадана, но скоро смайването се превърна в истински страх. Отблъсна го, но той не я пусна, а продължи да шепне разпалено за проклетото й кокетство, способно да подлуди един мъж. Миг по-късно тя изгуби съзнание, защото не можа да си поеме въздух и се строполи на пода като някоя от онези бледи дамички, които винаги беше презирала.

Припадъкът продължи не повече от една-две минути, но когато отново отвори очи, още лежеше на пода, а Денис Мюлхоланд, пъхнал ръка под полите, опипваше бедрата й. Твърдеше, че се опитал да разхлаби корсета, но тя не му повярва. Както и баща й, който дотича, преди тя да успее да си оправи роклята.

Андре Дьолакроа беше бесен от гняв, между другото и защото винеше себе си. Повечето момичета на възрастта на Мара бяха вече омъжени, имаха семейства, а той я държеше край себе си и отнемаше надеждата на всеки младеж, който му се виждаше по-нахален. Сега се закле, че нехранимайкото, който се бе осмелил да докосне дъщеря му, да я компрометира толкова безсрамно, трябва да се ожени за нея или да застане на двайсет крачки от неговия пистолет.

Денис нямаше нищо против да се остави да го оженят, но Мара продължи да упорства, да се разхожда напред-назад из къщата и ту да избухва в гняв, ту да умолява. Най-сетне наложи волята си, поне донякъде. Няма да се оженят веднага, само ще се сгодят, бракът ще бъде сключен веднага щом Денис се върне от войната в Мексико. Андре се видя принуден да се съгласи.

Денис замина и въпреки че целуна Мара на сбогуване, погледът му остана мрачен, защото беше разбрал, че тя изобщо не държи на него. Падна убит още в първото си сражение. Всички се учудиха от това колко силно се промени Мара след годежа. Вече не беше някогашното весело същество. После я видяха да носи траур за годеника си. Някои смятаха, че си плаща за лекомислието и си е заслужила да изгуби обичания мъж, а други си спомняха за майката ирландка — знаеше се, че е била от съмнително потекло и с болезнена психика. Но когато изминаха седмици и месеци, а тя ставаше все по-бледа и нещастна, всеобщото любопитство се превърна в съчувствие.

Мара едва ли го забелязваше. Ден след ден седеше до прозореца, вперила поглед навън, често с писмото в ръка, в което Денис й пишеше, че щом тя не го обича, вече му е все едно дали ще живее, или ще умре. Вината и съжалението й тежаха, смазваха я. Обвиняваше си, че е била толкова безгрижна и егоистична. Никога не се бе увличала сериозно, за да разбере колко дълбоки са били чувствата на други хора към нея и колко лесно е могла да ги накара да вършат неща, за които после горчиво да съжаляват. Да беше знаела, щеше да е по-предпазлива, по-сдържана. Тези размисли бяха похвални, но твърде закъснели.

Уплашен, разстроен от състоянието на дъщеря си, Андре извика на помощ майка си. Баба Елен се залови да оправя нещата. Въпреки възрастта си, беше много жизнена и сърцата. Тя реши, че Мара трябва да я придружи до Франция. Била минала цяла вечност от последното й пътуване до Париж и сега мечтаела отново да го види. Дали ще издържи? Глупости! Да не е някоя изкуфяла бабичка? Двете ще гостуват на роднини, ще ходят на опера, ще вкусят малко култура и преди всичко ще поръчат на модистките да изпъдят черното и лилавото от гардероба на Мара. Времето за траур беше минало, тя трябваше да се върне към живота.

Родерик наблюдаваше чувствата, които преминаваха като трептенето на пламъците по лицето на Мара. Направи рязък жест.

— Имате ли съпруг, който да очаква с трепет вашето завръщане? Или възлюбен?

— Не — отвърна тя потиснато и добави: — Поне така мисля.

— Не знаете, мислите, че не, но нима жена може да се съмнява в собствената си невинност, в това дали е бременна или не, дали е благородна, вярна, щастлива, сигурна и свободна? Не знаете дали ви чакат майка, баща или дете? Сестра? Брат? Свещеник? Вярна прислужница? Кученцето ви? Някой, който ще скърби, ако не се върнете?

— Не бих могла да кажа — баба й не знаеше къде е и какво прави. Баба й, която я беше довела в Европа.

Париж наистина беше такъв, какъвто й обеща Елен — великолепен, красив, изпълнен с безкрайно очарование град. Прие ги далечна братовчедка, възрастна дама с аристократични маниери и връзки, но твърде ограничени средства. Когато Елен и братовчедка й не проследяваха потеклото на някой далечен потомък на семейство Дьолакроа, обикаляха града, прекосявайки безброй пъти мостовете над Сена. Опитваха бонбони в сладкарниците, пиеха кафе или чай в кафенетата по тротоарите, разглеждаха антиките в магазинчета по левия бряг, къщите, в които са живели прочути личности или хора с лоша слава. С чувство за дълг посетиха Лувъра, минаха през безкрайните зали с картини, възхитени от живописци и скулптори, за които дотогава само бяха чели. Разхождаха се в градината на Тюйлери, отворена за всички, въпреки че дворецът беше официална резиденция на крал Луи Филип.

Но тези приятни разходки свършиха, щом момичетата посетиха веднъж прочутата модистка мадам Палмир. От този ден цялото им време минаваше в проби и обикаляне на магазините по улица Ришельо, където избираха шапки, шалчета, тънки като паяжина ръкавици, копринени корсети и чорапи. Една от най-сполучливите си покупки Мара направи в магазин „Гажлен“, където продавач с тежък английски акцент и невероятното име Уърт й хвърли само един поглед и веднага донесе шал от светлосива вълна, така фино изтъкан, че можеше да се провърви през венчална халка. Бил сякаш създаден за нея, обясни той най-искрено и наистина шалът правеше кожата й да изглежда прозрачна и фина като порцелан и превръщаше очите й в кротки, загадъчни езера.

Когато гардеробът й бе попълнен, Мара и баба й се отдадоха на удоволствия; ходеха на опера или в Комеди франсез, приемаха благосклонно уредени от братовчедката покани за обеди и балове. На един от тях се запознаха с Никола дьо Ланд.

Дьо Ланд беше чиновник при двора, заемаше незначителна длъжност в министерството на външните работи и Мара никога не можа да разбере в какво всъщност се състои работата му. Беше строен, с тъмна коса, носеше късо подстригани бакенбарди и брада. Държането и доброто му възпитание, както и нищо не значещата усмивка издаваха придворен от предишния режим. Той заяви, че е очарован да се запознае с двете дами от Луизиана, преди една от най-скъпоценните френски колонии, предложи услугите си да направи всичко, което му е по силите, за да превърне престоя им в Париж в незабравимо преживяване.

Парижката братовчедка ги предупреди, че въпреки добрите си маниери той е от еснафско потекло, син на нотариус и дъщерята на дребен земевладелец. Всички знаели, че има луди амбиции. Подчертаното съзнание за съсловна принадлежност у братовчедката не направи на Мара и баба й никакво впечатление, по-скоро обратното, поощри ги, сякаш за компенсация, да се държат още по-мило с него.

По-добре да бяха послушали братовчедката. Дьо Ланд заведе бабата на Мара в едно-две тайни казина из квартали с лоша слава. В радиус от петдесет километра около града беше забранен всякакъв хазарт, но винаги се намираха хора, готови да организират такова вълнуващо прекарване на времето. Изпърво забранената игра беше просто забавна и Елен спечели незначителни суми, но с течение на времето хазартът стана нейна страст. Губеше все повече и повече. Дьо Ланд се обяви за неин банкер, заемаше й големи суми и приемаше вместо пари собственоръчно подписаните й разписки. Всеки път след катастрофална нощ на игралната маса, Елен се заричаше на сутринта повече да не стъпи там, но стъмнеше ли се, отново не я сдържаше. Мара я наблюдаваше със страх, но смяташе баба си за разумна жена, която знае цената на парите си.

После дойде сутринта, когато Никола дьо Ланд дойде да ги посети. Каза, че е ужасен от необходимостта да изрече подобно нещо на една дама, но не бил повече в състояние да плаща дълговете на госпожа Дьолакроа. Тя трябва да му върне парите заедно с лихвите. Убеден бил, че затруднения няма да има, тъй като плантаторите на захарна тръстика в Луизиана, както е известно, разполагат с безчетни богатства. Синът на госпожата положително ще й даде нужните суми, ако тя самата е временно затруднена. Оставало само да се доизясни как да се уреди всичко.

Елен беше смаяна, когато той назова сумата на загубите й. Не можеше да си обясни как е могла да проиграе толкова, без да забележи. Но черно на бяло беше записано и пресметнато, че сумата възлиза на сто хиляди франка. Елен разполагаше с далеч по-малко. А, както добре знаеше, Андре също.

През 1847 година Съединените щати и останалият свят преживяваха икономическа криза. Предишната есен болест по картофите унищожи реколтата в почти цяла Европа, а ранната зима и продължителните дъждове докараха и слаба реколта на жито. Хранителните продукти вече не достигаха и цените експлодираха. Във Франция говореха за „година на скъпия хляб“. И Андре беше засегнат като всички останали; по-точно казано, видя се принуден да заложи следващата реколта, за да им даде пари за пътуването до Европа и за гардероба на Мара. Така притиснат, щеше да се изправи пред необходимостта да продаде част от акциите си, за да уреди новите дългове, а това изискваше време.

Но Дьо Ланд не желаеше да чака. Настояваше да му се плати веднага. В противен случай щял да прибегне към драстични мерки. А те положително нямало да се харесат на госпожата — закани се той.

Елен беше неприятно изненадана от безскрупулното същество, което се бе крило под маската на придворен. Но това не беше нищо в сравнение с изблика на гняв, когато той й предложи с привидно почтителен и разумен тон, в случай че не намери парите, очарователната й внучка да уреди сметката, като му окаже една услуга. Ако госпожата позволи, той ще направи с госпожица Дьолакроа малка разходка с карета, по време на която ще й обясни за какво става дума.

Предложението на Дьо Ланд беше толкова чудовищно и унизително, че Мара втренчи в него неразбиращ поглед. Имало един много неприятен балкански принц — обясни той. За Дьо Ланд и неговите приятели щяло да е от голяма полза, ако тя успее по някакъв начин да се приближи към този царствен благородник, да придобие влияние върху него. За да уреди дълговете на баба си, Мара трябва да прелъсти този неспокоен принц и да стане негова възлюбена.

Тя доста време не можа да намери думи, изпита такъв гняв и безпомощност, че не можеше да проговори.

— Спрете колата! Оставете ме да сляза! — а когато той не я послуша, разлюля звънеца за кочияша.

Дьо Ланд сграбчи китката й толкова здраво, че пръстите му се забиха в месото. Просъска злобно:

— Ваша воля е да не приемате.

— Да, отказвам!

— Прибързано решение и не твърде умно. Преди да ме отблъснете окончателно, трябва да си спомните, че онези, които не си плащат дълговете, стават често жертва на нещастен случай. Кокалите на възрастни дами като баба ви Елен са толкова трошливи. И едно малко падане може да има много болезнени, дори трагични последици.

Леден ужас обзе Мара, дъхът й секна. Тя бавно се отпусна на седалката. Сърцето й туптеше учестено в гърдите, когато проумя въпреки волята си какво й казва мъжът с присвитите черни очи до нея. А той — помисли си — сякаш се наслаждава на страха ми. Прокара език по пресъхналите си устни.

— Искате да кажете, че ако не изпълня волята ви, ще причините зло на баба?

— Изразихте го простичко, но много сполучливо. Нейната сигурност и доброто й здраве са във ваши ръце, мила Мара. Та ще трябва добре да прецените.

Беше изнудване, отвратителна, гадна принуда, но тя не можеше да й противопостави нищо. Властите — както забеляза язвително Дьо Ланд — едва ли ще се заинтересуват от проблемите на две американки, още повече, че ставаше дума за забранена игра. По всяка вероятност Елен и Мара няма да успеят даже да ги убедят, че той, все пак придворен служител, е направил на млада дама толкова странно предложение. Може да помоли братовчедката аристократка за помощ, но и тази дама не би могла повече от нея самата да предотврати възможен нещастен случай. Бащата на Мара бе далеч, други роднини мъже, които да ги защитят, тук нямаха. Най-добре щеше да е тя да поеме задачата, колкото и неприятна да е тя.

След два дена непоносима нерешителност Мара бе принудена да признае, че той е прав. Не й оставаше нищо, освен да се съгласи с унизителните изисквания на Дьо Ланд.

Невъзможно беше да разкаже на баба си какво й е предложил този човек. Елен би настояла да му откаже и да поемат риска. Това не биваше да става. След скарването с Дьо Ланд старата дама, отдавна прекрачила седемдесетте, изглеждаше състарена с години. Мара никога не я бе възприемала като стара, но сега тя изведнъж стана пред очите й безпомощна, разсеяна, беззащитна. Мара я накара да повярва, че са поискали от нея само да се престори при удобен случай, че флиртува с принца, а после да го склони да се срещне с началника на Дьо Ланд, Франсоа Гизо, министър на външните работи и довереник на крал Луи Филип.

Измисленото предложение предизвика сърдити викове, но в края на краищата Елен се съгласи. Държавническите работи са често много сложни, трудни за разплитане и може би такава услуга съвсем не е толкова малка, колкото изглежда; не е възможно да е незначителна, след като Дьо Ланд е готов да пожертва огромна сума, само и само Мара да се съгласи. Тя, Елен Дьолакроа, почти не се съмнява, че Дьо Ланд от самото начало е знаел за връзките й с принца. Много се съмняваше дали не я е мъкнал из игралните домове именно с тази цел.

Дьо Ланд ловко придума баба й да поеме ролята на домакиня на един бал в неговия замък, докато през това време Мара изпълнява поръчението му. Той твърде ловко уреди всичко и на нея не й остана нищо друго, освен да му се покори. Подробните инструкции какво трябва да каже и да направи й бяха дадени по време на дългото пътуване до циганския стан, а бруталният край на пътуването само потвърди мнението й за Дьо Ланд.

Не й остана повече време да потъва в миналото, защото сега я обсипаха с въпроси.

— Откъде идваше каретата ви? Какъв цвят беше? С колко коня и кочияши? Какви глупости сте извършили, за да ви изхвърлят навън? Прекалено ревностно или твърде неохотно сътрудничехте? Как са могли да отхвърлят такава красота? „Но къде е гневът? И къде е адът?“

Въпросите издаваха недоверие. Макар да беше естествено, Мара изпита чувството, че се отнасят несправедливо към нея.

— Без съмнение — изрече тя и погледна ядосано принца, защото разпозна цитата, станал пословица, и сега го довърши: — „Там, където и гневът небесен“.

— Значи някои неща си спомняте все пак — каза замислено Родерик.

Мара го погледна в светлосините очи. Не смееше да сведе поглед.

— Изглежда, че е така.

— Какво щастие, защото в противен случай щяхте да сте отново като дете, което едва прохожда, лесно може да бъде излъгано и затова е напълно безпомощно…

— Какво щастие за вас, че не е така.

— О, знам и с удоволствие бих ви полюлял в скута си.

— Нещо опасно при обстоятелствата, които току-що описахте.

— Искате да кажете, че можете да се подмокрите?

Разбира се, че си бе помислила тъкмо това и все пак беше смаяна, че той се хвана за думите й, при това с толкова искрен, заразителен и затова опасен смях. Бяха я предупредили за склонността на принца към словесни двубои. Той искаше да я обърка.

— И какво толкова — заяви равнодушно.

Гласът на принца стана по-мек и по-тих.

— Онзи мъж трябва да е бил идиот.

— Не разбирам.

— Щом ви е изхвърлил.

Мара усети как в гърдите й нещо се свива, но се поколеба да тръгне по толкова явна следа.

— Може да е била и жена.

— Наистина ли го вярвате? Някоя игуменка може би? Не, никоя не би желала да се лиши от толкова нежна и добра стока като вас. Някоя ревнива съперничка? Тя би могла да ви пререже гърлото или да ви напръска със сода каустик по местата, по които тя причинява най-големи щети. Може би роднина, пожелала да опетни доброто ви име? Но защо? За да развали репутацията ви и да ви направи неподходяща за някой достоен годеник? В това отношение мъжете са наистина големи глупци, сякаш една нощ в росната ливада може да е от значение. Как мислите, имам ли право?

— О, моля ви, престанете! — извика тя, олюля се леко и сбърчи чело. От напрежение започна да я боли глава. — Не бива да ми се подигравате.

— Имах по-скоро намерение да ви пратя да си легнете. Повече от всичко ви е необходима почивка.

Наистина ли долови съчувствие в гласа му? Не можеше да е сигурна. Спокойствие и почивка. Той беше прав. Стори й се, че е неспособна повече да мисли. Ако не внимава, може да се издаде с някоя необмислена забележка. Погледна към конските фургони, наредени около огъня, най-вече към един от тях, боядисан в бяло и синьо, и украсен със златни заврънкулки — изглеждаше по-нов и по-чист от останалите.

— Къде мога да се наспя? — попита тя и се зави бавно с наметалото.

Чул простичкия й въпрос, Родерик затаи дъх. Изкушението да я отведе в своята кола, в своето легло беше толкова голямо, че не можа да й отговори. Откъде се надигна това внезапно, силно желание да притежава една изкаляна, ранена, безименна жена? Беше хубава, но той често виждаше красиви жени и беше имал не една от тях… Но тази го привличаше неотразимо, може би защото акцентът й, думите, които използваше, бяха като тези на неговата майка и издаваха, че идва от Луизиана, но жените с тайнствено минало в Париж не бяха никаква рядкост. Не, тук имаше нещо друго, неопределимо, нещо, с което трябваше да внимава. И все пак неговият фургон беше най-сигурното място.

Мара погледна към него и сърцето й се разтуптя, защото на равнодушното му лице се изписа нерешителност. Буйна надежда се надигна в нея, но придружена от смазващия страх да не би той да улесни прекалено задачата й да го прелъсти. Изпитваше непреодолимо желание да протегне ръка, да го докосне, а непогрешим инстинкт й подсказваше, че няма да е грешка. Желанието ставаше все по-силно и тя престана да разбира дали причината е строга пресметливост или повик на плътта. Нямаше значение. Лошото беше, че не можеше да помръдне.

Той скочи на крака и отиде при хората си с гъвкава походка, издаваща добре тренирани мускули. Заповедта му прониза нощния въздух с опасното нехайство на кама. Музиката заглъхна. Мъже и жени заприбираха килими, тенджери, чаши и оръжие, отдалечаваха се от огъня и изчезваха във фургоните или в тъмното. Младо момиче се поклони на Мара, хвана я за ръка и я заведе до синьо-белия фургон. Мара го последва, без да се обърне ни веднъж.

Принцът стоеше сам до лумналите пламъци. Беше навъсен. После се отпусна отново върху единствената оставена купчина килими. Взе мандолината и засвири някаква песен.

Мара тъкмо искаше да се качи във фургона, когато чу мелодията и спря като вкаменена. Прииска й се да се разсмее, да изкрещи, да заплаче, но се накара да върви. Песента, която свиреше принцът, беше и весела, и сладка, унасяща и нежна. Беше приспивна песен.