Дженифър Блейк
Кралски страсти (19)

Глава деветнадесета

Болка. Сиви вълни на болка. Гласове се приближаваха и се отдалечаваха. Разкъсваща болка. Светлини се плъзгаха, движеха се. Мрак. Болките кръжаха, ставаха все по-силни, по-силни, избухваха. Топла ръка върху нейната, котва, закрила. Тъмнина. Студено, толкова студено.

Имаше мигове, които прорязваха, остри като бръснач и пределно ясни, съзнанието й, оставяха запечатани в нейната памет. Родерик я вдига на ръце, а кръвта й обагря белоснежната му униформа. Слага я безкрайно внимателно на леглото. Резкият му, безкомпромисен отказ да излезе от стаята й, докато разрязват роклята, свалят и останалите дрехи. Елен с разкривено от плач лице и молитвена броеница в ръка. Анжелин, надвесена над леглото. Угриженият доктор в тъмен костюм, козя брадичка и остър, лъскав скалпел.

Времето нямаше значение. Нощта и денят се сляха в едно, в безкрайна сивота. В камината гореше огромен, непрекъснато подклаждан огън; въпреки това й беше студено. Знаеше, че раната й е възпалена, но не можеше да събере сили да се разтревожи. Един ден или може би една нощ — не знаеше — докторът дойде, пипна челото й, надникна в очите й, измърмори нещо. Държа ръката й над някакво легенче, докато търсеше опипом с палеца вената под тънката кожа на китката. Намери я, събра кожата, за да направи разреза.

Изведнъж се появи Родерик, посегна и стисна така здраво ръката на доктора, че на човека му се подкосиха краката. Гласът на принца прозвуча дрезгав от умора и дълго сдържано търпение.

— Некадърен, глупав знахар! Нали ви обясних, че тя няма да преживее повторно пускане на кръв. Ако попилеете една капчица от жизнените й сокове, ще накарам вашата кръв да бликне като от пробит маркуч за вино.

— Температурата й е много висока. Не поемам отговорност, ако не й се пусне кръв.

— Гарантирате ли й живота, ако го направите?

— Мога да кажа само, че всичко е в Божиите ръце.

— Аз пък помислих, че сте се поставил на негово място.

Докторът се освободи от хватката на принца и почна да връща инструментите в чантата си.

— В такъв случай вие поемате отговорността.

— Винаги съм я поемал — отговори с непроницаем поглед Родерик.

После усети колко й тежат многото одеяла, с която я бяха завили, долови миризмата на камък, увит в пешкири. Потъваше в унес и само от време на време се чуваше как говори с хората, които я вдигаха, преобръщаха, слагаха хладни кърпи на челото й.

Последва нощ, през която тялото й пламтеше в огън, както и съзнанието й, както целия свят. Струваше й се, че лети като птица, понесена в горещ летен ден от топло течение, но беше и прикована към земята, защото една ръка я задържаше там.

Клепачите й бяха тежки, сякаш слепени, въпреки това ги повдигна с огромно усилие. Родерик седеше до нея, държеше здраво ръката й. Косата му беше разчорлена, сякаш непрекъснато беше прокарвал през нея пръсти, беше влажна от горещината на огъня в камината. Поникналата брада блестеше златисто на сиянието на свещите. Очите му бяха зачервени от безсъние, под тях лежаха тъмни сенки.

Той вдигна пръстите й към устните си, докосна ги.

— Не ме напускай — прошепна. — Мара, любима моя, ако любовта ми може да те задържи, няма да те оставя да си отидеш.

Мара затвори очи. Мир. Спокойствие. Пращенето на огъня. Потрепващ пламък на свещ. Гърдите й се вдигнаха и отпуснаха с нечута въздишка. Лежеше неподвижно.

Родерик я наблюдаваше, едва се осмеляваше да диша. След известно време стана и сложи внимателно ръката й върху дюшека. Вдигна одеялото и покри тънките пръсти. С трепереща ръка отметна кичурите от лицето й. Той затвори очи, напрегна рамене, раздвижи ги рязко, отново ги отпусна и целият потрепери. Под клепачите му се събираше влага. Той я избърса и се отдалечи от леглото.

Ръката й е мокра от пот. Не бива да изстине, незавита. Мара беше надвила на треската.

Седмица по-късно седеше в леглото, подпряна с куп възглавници. Носеше елече от розова коприна. Косата й беше вързана с широка розова панделка, за да не пада върху лицето. До леглото лежеше разтворена книга, на нощното шкафче бонбониера, постлана със сребриста хартия. Стаята беше топла, изпълнена с мириса на цветя — теменужки, нарциси, камбанки и рози, подредени върху камината и по масите. До масичка пред огъня Труде и Естес играеха на седемнайсет и четири. Михаел се беше излегнал върху килима, подпрял брадичка с ръка и се опитваше да чете вестник. Жак и Жаред, които се бяха разположили наблизо, се преструваха, че спят, въпреки че върху корема на Жаред се разхождаше малко кученце, а второ ближеше ухото на Жак. Родителите на кученцата лежаха, свити на клъбца, и изобщо не обръщаха внимание на това какви бели правеха, съвсем наблизо, другите им две отрочета. За пръв път бяха позволили на Мара да приеме гости и тя виждаше с удоволствие колко непринудено се чувстват те в нейната спалня.

Родерик седеше в края на леглото, облегнал гръб на таблата, залюлял единия крак. Върху придръпнатото му коляно лежеше мандолината, силните му пръсти изтръгваха от нея топла, омайваща мелодия. Погледът му беше прикован в Мара.

Колко прелестна беше тя тази сутрин, от розовата дреха и лицето й сякаш беше поруменяло. Въпреки това беше все още някак безплътна, а неопределимото й държане го плашеше. Не беше вече толкова слаба и бледа както в началото. Силите й се възвръщаха. Снощи, когато той настоя тя да пие червено вино, за да си възстанови кръвта, Мара изчака той да се обърне и изля цялата чаша в една ваза. Кукурякът в нея веднага увехна, но Родерик й разреши тази малка победа. Беше свикнал да я принуждава да върши онова, което е полезно за нея и изобщо не му минаваше през ум, че грижите му могат да са натрапчиви. Беше безкрайно удоволствие да види на лицето й тази кратка победна усмивка, вместо неохотата, с която се подчиняваше на неговите заповеди. С мъка овладя желанието си да я прегърне и да я покрие цялата с целувки. Но тя още не беше готова за това. А той можеше да чака, щеше да чака.

Мара се плъзна върху възглавниците и направи гримаса. Родерик веднага скочи и остави мандолината.

— Искате да си легнете? Да оправя ли възглавниците?

— Не, няма нищо — отвърна тя и протегна ръка, сякаш за да го задържи на разстояние. Куршумът беше попаднал между ребрата, беше раздробил едно и беше спрял зад него. Раната щеше да е по-тежка, ако корсетът й не беше задържал и забавил куршума. Намесата на лекаря направи най-голямата беля, защото той само разшири раната, от която завинаги щеше да й остане белег.

Родерик погледна изпитателно лицето й, после се върна успокоен на мястото си и отново взе мандолината.

Мара му хвърли бърз поглед изпод мигли. Той беше винаги до нея, готов да й подаде вода или възглавница, да й масажира гърба или да й свири успокояващи мелодии. Нищо не го притесняваше, нищо не му беше неприятно. Тя получаваше на часа каквото и да поискаше, а той предвиждаше с точност, вдъхваща страх, какво иска, тъй че почти не й се налагаше да го изрича. Можеше напълно да се осланя на него и тя свикна да му се доверява повече, отколкото на всички останали, включително и на баба си.

Много добре помнеше какво й каза, когато беше много болна и му беше благодарна за тези думи. Но няма да се възползва от тях. Той е силен човек, с изострено чувство за отговорност, навярно затова е поел вината за случилото се. Беше състрадателен и разбираше много добре какво става в сърцата и душите на други мъже и жени. Навярно тази способност го подтиква да не отсича кое е право и кое не, а да казва онова, което усещаше като най-важно за човека при трудни обстоятелства. Не че лъжеше, но в неговия морален кодекс доброто на отделния индивид стоеше над всичко. Беше способен и да посмекчи истината, щом бе за общото благо. Но Родерик беше и човек на думата. Никога не отстъпваше от дадената клетва. И тъкмо от това тя най-много се боеше.

Ако любовта ми може да те задържи… Разбира се, че можеше и го стори, въпреки че, ако зависи от Мара, той никога няма да го узнае.

Тя затвори очи и се замисли.

Няколко минути по-късно музиката секна. Мара усети как дюшекът се надигна, когато Родерик стана, чу го да дава спокойни заповеди. Всички присъстващи тихичко излязоха. Понечи да протестира, но разбра, че посещението я е изморило.

Въпреки това, когато принцът се приближи към леглото, погледна я, а после си тръгна, тя го повика.

— Родерик.

— Почивайте си — каза той. — Ще дойда по-късно.

— Какво стана с Дьо Ланд?

Чакаше отговор. Когато той не последва, отвори очи.

— Убих го, нали?

— Той предаде краля си и беше убиец, погубен от жаждата си за власт.

— Без да е благородник, беше постигнал толкова много — служба в министерството. Имаше власт и сигурно можеше да се надява и на повече. Защо трябваше да поставя всичко на карта само за да качи един Бурбон на трона?

— Благородническа титла може да се даде с едно докосване с меч, или с един подпис. За някои хора това е голяма съблазън — Родерик се отдалечи от леглото, затвори бонбониерата, оправи цветята във вазата.

— Но кой му я е обещавал?

— Същите хора, което му платиха да наеме убиец, а после във всички случаи да го ликвидира. Същите хора, които са предложили, понеже съм помагал за свалянето на други управници, да стана подходяща изкупителна жертва — мъже с достатъчно власт, за да му обещаят титла и благоденствие, ако изпълни желанията им.

— Легитимистите около граф дьо Шамбор?

— Можем само да предполагаме, със сигурност никога няма да узнаем. Не е ли все едно. Революцията отмина.

— Младият граф на Париж ли е обявен за крал?

— За нещастие не, но може да е и за щастие, зависи от политическите пристрастия. Принцеса Орлеанска отиде със сина си в двореца, за да се срещне там с Асамблеята и да поиска короната за младия граф. Асамблеята беше вече склонна да му я даде, но й попречи протестна манифестация, която или беше платена от легитимистите, или подсторена от социалистите. За да може да контролира ситуацията Ламартин обяви временно правителство на реформистите, но с представители и на социалисти от Кметството. Франция получи втората си република и начело е Ламартин.

— Дали ще е задълго?

— Съмнявам се. Трябва да имаш дебела глава и прозорлив поглед, за да управляваш една страна. За идеализъм тук няма много място. През цялото това смутно време за бонапартистите нищо не се чу. Те се крият зад завесите и само чакат Ламартин да се препъне или да изпусне момента за решителния скок. Щом това стане, те ще излязат на сцената.

— И Луи Наполеон ще стане крал?

— Или император, като чичо си.

Тя свъси вежди.

— Смятате, че ще се реши на това?

— Спокойните мъже са често най-честолюбивите и най-смелите.

— Като Дьо Ланд?

Той я погледна.

— Не, не като дьо Ланд. Целта на Луи Наполеон е да възстанови славата на Франция и да я заздрави, а не да събори всичко, за да придобие лични облаги. Разбирам какво чувствате, Мара, и високо го ценя. Само състраданието ни прави хора. Реката на живота влачи всички ни и да се опитаме да я спрем значи само да си губим напразно силите. Съжалявам, че не го сторих аз, когато имах възможност.

— За да поемете вината върху себе си?

— Би било мое право.

Тя го погледна внимателно.

— Аз нося отговорността за това, мое беше и правото.

— Правото да спасите жалката ми кожа? — попита той и усмивката, която се появи на устните му, проблесна този път и в очите.

— Приемете го като компенсация.

Смехът му секна и той попита рязко:

— Компенсация за какво?

— За измамата.

— Що се отнася до това — ухили се той, — отдавна съм си получил компенсацията.

— Дори за това, че издадох събирането?

— Не биваше да съм толкова самоуверен. Не биваше да съм толкова недоверчив. Разчитах прекалено много… на способности, които имат граници.

— Какво искате да кажете?

— Сигурен бях, че мога да чета мислите ви. Но не е изключено да съм чел през цялото време само собствените си копнежи.

— Не! — тя се изправи рязко в леглото, а после се отпусна със стон назад. Дишаше мъчително и забързано. С един скок Родерик се озова до нея. Наведе се, издърпа възглавниците и я сложи да легне по гръб. Разкопча елечето и нощницата, издърпа ги нагоре, без да се замисля за благоприличие и нрави. Тя предполагаше, че го е правил неведнъж, но сега беше сигурна.

Когато ръката му затърси следи от кръв, за да се увери дали раната й не се е отворила, в гърдите й забушува болка, която нямаше нищо общо с раната. Тя видя как напрежението изчезва от лицето му, как се изглаждат бръчиците около очите му и с мъка преглътна. Беше по-лесно да е гневна, отколкото да позволи той грижливо да я докосва, или да среща погледа му, от който цяла се топеше. За миг пръстите му се спряха на гърдите й, докато опипваше превръзката под тях.

Тя отблъсна ръката му.

— Добре съм.

— Да — съгласи се той с мека усмивка. — И аз така мисля.

Той понечи да закопчае нощницата й. Тя отново отблъсна ръката му.

— Мога и сама.

— Не бива да ви позволявам да надценявате силите си — заяви той най-сериозно и продължи да се занимава с копченцата.

— Вероятността е малка, докато се въртите непрекъснато край мен — този път го хвана за китките. Твърде късно разбра, че по този начин препречва достъпа до копчетата не само на него, но и на себе си.

— Като предан роб, изпълнявам всички ваши желания. Не ви ли радва това?

— Във възторг съм, но с едно изключение — идвате, щом ви повикам, но не си тръгвате, когато нямам повече нужда от вас.

Пулсът му туптеше силно и не съвсем равномерно под пръстите й — беше смайващо откритие.

— Започвам да разбирам. Като едно свенливо и чувствително цвете се боите, че репутацията ви е застрашена — в тона му имаше престорено съчувствие, но в погледа му се четеше тайна радост, когато поглеждаше към голите й гърди. — Ще можете ли изобщо някога да ми простите?

И двамата знаеха, че не му струва нищо да се освободи от ръцете й. Но знаеха също, че се радва на гледката — харесват му блестящите черни къдри като фон за нейната голота, бузите й, поруменели от гняв и прекалено късно осъзнат срам. Но в задоволството му имаше и толкова много нежност, че тя усети как й секва дъхът.

Той забеляза внезапното й питащо учудване. То очакваше отговор. Привлечен неотразимо от меката извивка на устните й, той се наведе към нея.

Някой почука на вратата и веднага енергично я отвори. Влезе мъж. Беше представителен, среден на ръст, някъде към средата на петдесетте. Мустаците и тясната, остра брадичка бяха прошарени, косата му пооредяла. Лицето, обгоряло на южно слънце, беше почти мургаво. Очите бяха тъмни, а дълбоките бръчици в ъгълчетата им издаваха весел нрав. Но сега, при вида на сцената пред него, в тях пламна гняв.

— Какво значи това? — попита влезлият.

— Същият въпрос мога да задам и аз — прекъсна го Родерик.

— Татко! — възкликна Мара.

— … всъщност мога и веднага да ви обясня — продължи спокойно Родерик.

Мара издърпа притеснена ръцете си, Родерик стана, обърна се с гъвкава елегантност и я прикри с тялото си. Зад гърба му тя закопча с треперещи пръсти нощницата и придърпа върху нея елечето.

— Вие сигурно сте Андре Дьолакроа, господине? — попита Родерик с учтив поклон. — Предполагам, че вече са ви поздравили, както му е редът и по всички правила, с добре дошъл в резиденцията на Рутения, но позволете да се присъединя и аз.

Зад бащата на Мара в рамката на вратата се появи и Анжелин. Зелените й очи издаваха смесица от смях и загриженост.

— Излишно е да ми бъдете представян — заяви сърдито Андре. — Веднага ми стана ясно, че сте синът на Ролф. Приличате на него, а сте наследил явно и неговата проклета, неудържима злоба.

— Благодаря ви, господине.

— Не беше комплимент. Ще имате ли добрината да ми обясните какво сте направил с дъщеря ми?

— Не — този кратък и прям отговор сякаш разпали гнева на Андре повече, отколкото би го сторила цветиста и дълга реч.

— Така ли? Аз получавам от дъщеря си шокиращо писмо, в което тя ми описва събития, които могат да бъдат наречени само невероятни. Пътувам със седмици, за да дойда тук и да разбера какво става, и първото, което научавам, е, че са стреляли по нея, а после виждам със собствените си очи как й се натрапвате, докато тя още е в леглото. Като неин баща настоявам да ми обясните какво търси тя във вашия дом.

— Обяснение, което щеше да е излишно, ако бяхте придружили, както е редно, дъщеря си в Париж.

Андре му хвърли унищожителен поглед.

— Може би искате да ме учите какви са задълженията ми, господине?

— Все някой трябваше да го направи — навъсената решителност на Родерик показваше, че искреният гняв на противника му не го е извадил от равновесие.

Анжелин пристъпи напред и застана между сина си и някогашния си годеник.

— Много ви моля, не бива…

— Искам да говоря с дъщеря си насаме — каза мрачно Андре.

— Невъзможно е.

— Вижте какво, младежо, вие може да сте принц и да заповядвате на хората си, но нямате никакви права върху мен и моята дъщеря.

Мара видя как лицето на принца потъмня, как ръцете му се свиха в юмруци. Тя се опита да седне, каза умолително:

— Родерик…

Той чу молбата и мускулите на лицето му се поотпуснаха. Погледна я и като видя как се мъчи да се надигне, веднага изтича да й помогне. Ръката, която крепеше гърба й, беше сякаш от стомана, той издърпа възглавниците и я отпусна с привично движение върху тях.

— Както виждате — обърна се Анжелин най-спокойно към Андре, — откакто раниха Мара, синът ми непрекъснато се грижи за нея и го прави вече твърде добре.

— Мъжете нямат работа в стаята на болна жена.

— Някои мъже — поправи го тя внимателно. — Други не се боят от крехкостта на жените и са готови да поемат всяко задължение.

— Въпреки това искам да говоря с дъщеря си — не се предаваше Андре. — Много моля да бъда оставен насаме с нея.

Родерик го погледна в очите.

— Мара не е в състояние да разговаря дълго за събитията, които е изложила вече в писмото си до вас.

— Но е в състояние, както виждам, да понася грубото ухажване, което й натрапвате, нали? Би трябвало да ви извикам на дуел…

Дуел. Мисълта ужаси Мара.

— Татко, недей! Родерик!…

— На ваше разположение съм, господине. Впрочем няма ли да е по-добре да отидем двамата в моя салон, където ще се опитам да отговоря на всеки въпрос, който бихте пожелали да ми зададете.

— Чудесно! Винаги съм предпочитал истината.

В стаята цареше напрегната тишина. Напрежение трептеше в напоения с парфюми горещ въздух. Беше тежка обида, на която всеки мъж и по всяко друго време, би отвърнал с покана за дуел. Мара хвана Родерик за ръката, в очите й се четеше безкрайна мъка.

Той не я разочарова. С безразличен и сдържан тон, отговори:

— Разбира се, ще представя фактите така, че да подобрите мнението си за мен, господине.

Мара погледна баща си.

— Много по-вероятно е да спести част от истината, за да запази мен и да поеме вината върху себе си. Но ако въпреки това пожелаеш да го изслушаш, уверявам те, никой не би могъл да ти обясни по-добре какво се случи.

— О да, зная! — възкликна Андре и вдигна ръце с неволен капитулиращ жест. — Обяснение, пълно с наперени думи и фрази, сред които трябва да търсиш истината като игла в купа сено. Но щом може да пренебрегне обида, която му нанесох в собствения му дом, налага се поне да го изслушам.

Баща й се приближи към леглото, прегърна я несръчно и предпазливо заради раната, целуна я по челото. Хвърли непримирим поглед към Родерик, обеща по-късно пак да намине, след което излезе от стаята заедно с принца.

Мара ги проследи с поглед — един изправен, висок, златокос млад мъж и един понапълнял, посивял и толкова обичен баща. Сълзи се стичаха по бузите й.

Анжелин беше останала. Тя се приближи, оправи одеялото, отмести мандолината на Родерик, измъкна изпод една възглавница книгата на Мара. Беше тактична и сръчна. Мара избърса очи с крайчеца на чаршафа, ядосана на собствената си слабост.

— Мислите ли, че ще се бият? — попита тя по-възрастната жена.

— Мисля, че ще продължат да се предизвикват, но няма да има нищо опасно, докато Родерик не изгуби контрол над себе си.

— Не е ли логично, след такава обида?

Анжелин я погледна с топла усмивка.

— Би трябвало вие да знаете най-добре. Не познавам човек, който така да го е предизвиквал.

— Освен баща му, предполагам — отвърна Мара, но млъкна, защото коментарът едва ли можеше да бъде възприет като комплимент.

— Така е, но що се отнася до предизвикателствата вие превъзхождате Ролф.

Мара й се усмихна леко, после насочи вниманието си към въображаема трохичка върху одеялото.

— Къде е кралят?

— Като дискретен човек, при това с непогрешим инстинкт за неприятностите, предостави на мен да посрещна сама вашия баща.

— Няма нищо против пристигането му, надявам се?

— Може би, но само ако се досети, че липсата на ревност от негова страна не ме прави щастлива.

Мара се отпусна върху възглавниците и вдигна поглед към балдахина.

— Никога ли не се случва той или синът му да са откровени, да кажат нещо без заобикалки?

— Разбира се, и най-често тогава, когато другите предпочитат деликатно извъртане.

— При трудни обстоятелства, изпълнени с мъка или с… — попита сериозно Мара.

— Или страст?

— Да.

— Моля да ме извините, но и аз, изглежда, съм възприела навиците им — поклати глава Анжелин. — Имате ли нужда от още нещо?

Колко лесно щеше да е да задържи майката на Родерик до леглото си, да разговаря с нея само за да може да произнася името му, да научи повече за него. Знаеше, че ще е безполезно, а в известни отношения даже мъчително.

— Не, благодаря — усмихна се тя насила.

— В такъв случай ще се погрижа да приготвят стая за Андре. Ще ви изпратя Юлиана или Труде, но мисля, че най-добре ще е да си починете малко и дори да подремнете.

Мара кимна. Миг по-късно чу как вратата се затваря след възрастната жена. Никога не е била по-будна. Как ли ще протече разговорът между Родерик и баща й? Не смееше даже да си го представи. Особено като си помисли колко го бе засегнал упрекът на Родерик. Баща й и без това имаше угризения на съвестта, задето ги бе пратил сами с баба й в Европа. Но те потеглиха от Луизиана по вършитба, годишно време, когато захарната тръстика се смила за захар. Тази година беше особено важно той да е там и да надзирава всичко, та дано намали загубите от икономическата криза. Въпреки това възприе болезнено обвиненията.

Как ли приема баща й стореното от нея? Променило ли е това чувствата му? Не пролича да е така. Беше сякаш по-склонен да припише цялата вина на Родерик. Това тя няма да допусне. Трябва час по-скоро да му обясни каква роля е играла в цялата тази история.

Беше може би добре, че Дьо Ланд умря. В това си състояние Андре положително щеше да изпита желание да го нашиба с камшик, или да извика и него на дуел. Дуелите бяха забранени в Париж, както и в почти целия свят, но изисканите господа лесно намираха възможност да заобиколят забраната. И в Ню Орлиънс не беше необичайно мъже да умират, както те се изразяваха, на полето на честта.

Молеше Бога Родерик да не се бие с нейния баща. Дали с пистолет или с кинжал, невъзможно беше възрастният човек да му излезе насреща. Освен ако Родерик не го допусне от зле разбрано чувство за вина.

Защото вината бе нейна. Той може да твърди обратното, да намеква, че е организирал отвличането й, но го прави само за да я освободи от угризения, убедена беше. Както добре знаеше, и че кръвта на Никола дьо Ланд тежи на нейната съвест. Беше убила човек и никакви думи на Родерик не можеха нищо да променят. Щеше да живее с това съзнание до края на дните си. Вратата рязко се отвори и Юлиана се втурна в стаята.

— Спите ли? Надявам се, че не. Мама каза да ви оставя на мира, но аз реших, че навярно лежите тук сам-самичка, уплашена до смърт. Дойдох да ви кажа, че не бива.

— Не бива ли? — попита Мара с горчива усмивка, но толкова й се искаше някой да я успокои.

— Станалото станало. Никой нищо не може да промени. Трябва да мислите за утре и за вдругиден. Такъв е животът и трябва да го живеете.

Влиянието на циганите. Мара се запита дали Юлиана си даваше сметка.

— Лесно е да се каже.

— По-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, нали? Преди всичко трябва да забравите. А после да ви заинтересува нещо друго, моите проблеми например. Или мислите, че само вие имате проблеми?

— Мисля, че много приличате на брат си.

— Чак сега ли разбрахте? Впрочем говорехме, струва ми се, за Лука.

— Наистина ли?

— Слушайте сега, Мара. Знаете ли какво нахалство си позволи този роб? Накара да го назначат за мой личен телохранител. Като че ли имам нужда някой да ме пази.

— Родерик ли го назначи?

— Че кой друг? А кралят не желае да отмени заповедта. — Юлиана се завъртя из стаята и полите й зашумоляха.

Мара я наблюдаваше.

— Зная защо го е сторил Лука. Влюбен е до уши във вас.

— О да, толкова е влюбен, че се отказа публично от ръката ми.

— Принуден беше.

Лицето на Юлиана помрачня.

— Той можеше да се противопостави и на свитата на брат ми, и на баща ми.

— Би ли могъл тогава да остане верен на принципите си и на самоуважението си като мъж?

— Защо трябваше да допълзи обратно на колене?

— Дойде да предаде сведения, необходими на Родерик, да му предложи помощта си. Не разбирам само защо изобщо го отпратиха, защо баща ви трябваше така да го обижда. Не ми се вярва крал Ролф да има такива предразсъдъци. Възможно ли е да го е поставил на сериозно изпитание?

— Разбира се, и Лука успя да му устои, но какво ще стане с мен?

Мара млъкна объркана, гледаше изпитателно разтревоженото момиче, а после попита:

— Но какво ще стане всъщност с Лука? Да бъде назначен за ваша лична охрана, означава да бъде насърчен, аз поне така го разбирам. Не е изключено също, както и в случая с принц Арвин, това да е начин така тясно да ви свържат, че в края на краищата да се намразите взаимно. И все пак, ако резултатът е обратният, какво ще стане тогава? Вие сте принцеса, а той циганин.

— В Рутения няма закон, който да забранява брак между човек от кралското семейство и обикновен гражданин. Случвало се е неведнъж.

— Добре, но една държава има нужда от съюзи, от договори, които се скрепяват обикновено с брак.

— Подобни съюзи нямат никакво значение, прекратяват се не по-трудно от всички останали. Светът се променя. Този род дипломация е безнадеждно остаряла.

— Готова сте да станете циганка и да обикаляте Европа с фургон?

— Не е изключено, но и Лука би могъл, ако пожелае, да остане с брат ми и да бъде влиятелен мъж в моята страна.

— Струва ми се, че с удоволствие би го сторил. Но какво е вашето желание?

Юлиана отметна глава и вместо гняв, на лицето й легна тъмна сянка. Направи безпомощно движение с ръка.

— Ако знаех, щях да се опитам да го получа. Лошото е, че не зная.

Юлиана успя да я поразвлече. Когато тя излезе, Мара се загледа в огъня и се замисли. Светът може наистина да се променя. Браковете между кралски семейства може наистина да са нещо отминало. Но едно си оставаше. Принцовете никога не се женеха за своите възлюбени или за жени, които са се озовали с хитрост в леглото им. Гордостта го забранява, дори ако здравият човешки разум няма нищо против. Ако Родерик пожелае, заради упреците, които си отправя в момента, да се ожени за нея, тя положително ще намери сили в себе си и ще му откаже.