Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (4)

Четири

Усещаше бавния, но постоянен растеж на листата и клоните, и корените. Чувстваше безвременната мъдрост и вечните мисли в тях. Всеки гигант имаше свой уникален облик, както е и с всяка личност.

„Това са пазителите на гората — прозвуча гласът на учителя му. — В такава степен са част от душата й, в каквато и аз. Те са гората. А сега… ела при нас…“

Умът на Малфурион Стормрейдж^[1] учтиво се оттегли от чудовищните дървета, най-старите в тази гъсто изпълнена с гори земя. Докато се отдръпваше, заобикалящата го физическа реалност бавно изплува, макар и бледа в началото. Той примигна два пъти със сребърните си, лишени от зеници очи, за да върне света на фокус. Дъхът му излизаше на накъсани хрипове, ала сърцето му щеше да се пръсне от гордост. Никога преди не беше стигал толкова далече!

— Усвоил си знанията на нощните елфи добре, младежо — прогърмя глас, подобен на мечешко ръмжене. — По-добре, отколкото очаквах.

По лицето на Малфурион се стичаше пот. Учителят му бе настоял да направи тази монументална стъпка в зенита на деня, когато народът му беше най-слаб. Ако грееше луна, младият нощен елф би бил по-силен, но Ценариус повтаряше отново и отново, че това би обезсмислило усилието. Това, на което го учеше менторът му, не беше магията на нощните елфи. Всъщност представляваше нещо почти противоположно на нея.

Малфурион се беше превърнал в противоположност на народа си и в много други аспекти. Например, противно на навика км да носят пищни дрехи, неговото облекло бе съвсем семпло. Платнена туника, проста кожена жилетка и панталони, високи до коленете ботуши… Ако не бяха умрели при злополука преди толкова години, родителите му със сигурност биха се споминали сега. От срам.

Със стигаща до раменете му зелена коса, обгърнала тясно лице с вълчи черти, Малфурион вечно беше „черната овца“ на своята раса. Задаваше въпроси, позволяваше си да предполага гласно, че старите традиции не са непременно най-доброто, а веднъж дори посмя да спомене, че може би поданиците на обичната кралица Азшара не винаги са на първо и единствено място в мислите й. Подобни действия го оставиха с малко сподвижници и още по-малко приятели.

Всъщност, за себе си Малфурион можеше да нарече истински приятели само трима. На първо място беше неговият близнак, не по-малко проблематичният Илидан. Въпреки че не странеше от традициите и магията на нощните елфи колкото Малфурион, той имаше навика да оспорва властта на старейшините да управляват, което също беше голямо престъпление.

— Какво видя? — попита нетърпеливо брат му, който седеше до него. Илидан щеше да е идентичен с Малфурион, ако не бяха тъмносинята му коса и кехлибарените очи. Като деца на луната, почти всички нощни елфи имаха очи от сребро. Малцината, родени със злато в погледа, се смятаха предопределени за велики дела.

Но ако Илидан го чакаше величие, първо трябваше да обуздае темперамента и нетърпението си. Бе дошъл с близнака си, за да изучава тази нова пътека, която черпеше от силата на природата — учителят им я наричаше „друидство“ — с вярата, че ще бъде по-бързият от двамата в усвояването й. Вместо това често бъркаше при призоваването на магиите или не успяваше да се концентрира достатъчно, за да задържа транса си. Това, че беше много добър в традиционната магия не го успокояваше. Искаше да изучи пътя на друида, защото подобни уникални умения щяха да го откроят като различен, приближавайки го към потенциала, за който говореха всички още от раждането му.

— Видях… — Как да го обясни дори на брат си? Челото на Малфурион се набръчка. — Видях в сърцата на дърветата, в душите им. Видях… Мисля, че надникнах в душата на цялата гора!

— Колко прекрасно! — ахна женски глас от другата му страна.

Малфурион се опита да спре потъмняването на бузите си, показващо смущение при нощните елфи. Напоследък се чувстваше все по-притеснен около другия си спътник… Ала не можеше и да си представи да бъде далеч от нея.

Заедно с близнаците в гората бе дошла и Тиранде Уиспъруинд^[2], най-добрата им приятелка от детинството. Тримата бяха израснали заедно, неделими до миналата година, когато тя бе облякла робата на послушница в храма на Елун, Лунната богиня. Там се беше научила да бъде в хармония с духа на божеството, а също и да ползва даровете, които всяка жрица получава, за да разпростира думите на своята господарка. Именно Тиранде бе окуражила Малфурион, когато той реши да се отвърне от магията на нощните елфи, за да се обърне към друга, по-земна сила. Младата елфа виждаше в друидството черти, сходни с уменията, които щеше да получи от богинята си, когато завърши своето обучение.

Ала слабото бледо момиче, което неведнъж бе побеждавало и двамата братя при надбягвания или лов, след постъпването си в храма се беше превърнало в стройна и добре оформена красавица. Гладката й кожа бе добила лек виолетов оттенък, а здрачно-синята й коса се беше посребрила. Мишите й някога черти бяха станаха по-плавни и много по-женствени и привлекателни.

Може би дори твърде привлекателни.

— Х-м-м — провлачи Илидан, недостатъчно впечатлен. — Това ли беше всичко?

— Това е добро начало — изръмжа учителят им. Огромната му сянка надвисна над тримата млади нощни елфи, задържайки дори неспиращата уста на Илидан.

Макар всеки от тях да бе над два метра висок, младежите изглеждаха като джуджета пред Ценариус, който се издигаше над три. От кръста нагоре тялото му приличаше на елфите от расата на Малфурион, независимо от лекия смарагдов оттенък на кожата. Само дето беше много по-мускулест и от двамата си ученици. Надолу обаче всякаква прилика изчезваше. Все пак Ценариус не беше обикновен нощен елф. Дори не беше смъртен.

Беше полубог.

Само той знаеше произхода си, но поне едно беше сигурно. Ценариус бе не по-малка част от великата гора, колкото и тя от него. Когато се бяха появили първите нощни елфи, полубогът отдавна беше там. Претендираше за родство с тях, но никога не каза каква е връзката му с тяхната раса.

Малцината, които идваха при него за напътствия, винаги се връщаха докоснати, променени. А други никога не се връщаха, до такава степен повлияни от ученията му, че предпочитаха да се присъединят към полубога в защитата на неговите владения. Вече не бяха нощни елфи, а пазители на гората, промени дори физически.

От главата на Ценариус се спускаше гъста мъхестозелена грива, изпод която наблюдаваше доволно учениците си с очи от чисто злато. Потупа нежно Малфурион по рамото с ръка, завършваща с нокти като от чепато старо дърво — които при все това можеха да разкъсат елфа на парчета без капка усилие — а после отстъпи… на своите четири силни крака.

Горната част от тялото на полубога може и да приличаше на елф, ала долната принадлежеше на огромен благороден елен. Ценариус се движеше без усилие, бърз и ловък колкото всеки един от тримата приятели. Притежаваше скоростта на вятъра и силата на дърветата. В него се отразяваха животът и здравето на земята. Той бе едновременно нейно дете и баща.

И също като елен, Ценариус имаше рога — дълги и величествени рога, които хвърляха шарена сянка върху суровото му, но бащинско лице. В съревнование с дългата му гъста брада, те бяха най-яркото доказателство, че каквато и връзка да имаше между полубога и нощните елфи, тя се криеше нейде далеч в миналото.

— Всички се справихте добре — добави той с глас, който винаги звучеше като гръмотевица. В брадата му в буквален смисъл растяха листа и клонки, а косата му се люлееше всеки път, когато божеството заговореше. — Сега вървете. Върнете се сред своите за известно време. Ще ви бъде от полза.

И тримата се изправиха, но Малфурион се поколеба. Той се обърна към спътниците си и каза:

— Вие вървете напред. Ще се срещнем в края на пътеката. Трябва да поговоря с Ценариус.

— Можем да те изчакаме — отвърна Тиранде.

— Няма нужда. Не смятам да се бавя.

— Добре тогава — бързо ги прекъсна Илидан и хвана момичето за ръката. — Да го оставим. Ела, Тиранде.

Тя хвърли на Малфурион един последен дълъг поглед, а той се извърна, за да прикрие своите емоции. Изчака двамата да се отдалечат и после отново се обърна към полубога.

Залязващото слънце създаваше сенки в гората, които изглеждаха така, сякаш танцуват за забавление на Ценариус. Кентавърът се засмя на играта им, а дърветата и другите растения закимаха в унисон.

Малфурион падна на едно коляно, вперил поглед в земята.

— Шан’до — започна той, обръщайки се към Ценариус с титлата на древния език, която означаваше „почетен учител“. — Прости ми за въпроса…

— Не бива да се държиш така пред мен, младежо. Изправи се…

Нощният елф се подчини с нежелание, но задържа погледа си сведен.

Това накара полубога да се засмее нежно, а звукът беше подчертан от внезапното чуруликане на пойни птици. Когато Ценариус правеше нещо, природата реагираше в синхрон.

— Оказваш ми дори по-голяма почест, отколкото онези, които претендират да проповядват в мое име. Брат ти никога не подгъва коляно пред мен, а при цялото й уважение към моята сила, Тиранде Уиспъруинд се отдава само на Елун.

— Ти предложи да ме… да ни учиш… — отвърна Малфурион — на нещо, което никой нощен елф не е познавал досега.

Той все още си спомняше деня, когато за първи път се приближи до свещената гора. Малфурион знаеше безброй легенди за Ценариус, но искаше да научи истината. При все това, когато призова полубога, не бе очаквал да получи отговор.

Също така не очакваше, че Ценариус ще му предложи да стане негов учител. Малфурион не бе могъл да разбере за какво му е на толкова могъщо създание като божеството да се захваща с толкова… обикновено начинание. И въпреки това сега бяха тук заедно. И бяха нещо повече от учител и ученик… Бяха приятели.

— Никой друг от народа ти не желае истински да усвои ученията ми — отвърна Ценариус. — Дори тези, които поеха наметалото на гората… никой от тях не последва истински пътеката, на която те уча. Ти си първият, който притежава нужната наклонност и воля наистина да разбере как да овладее силите, скрити в природата. И като казвам „ти“, млади нощни елфе, имам предвид единствено теб.

Малфурион не беше останал, за да говори за това и думите го натъжиха.

— Но… но Тиранде и Илидан?

Полубогът поклати глава:

— За Тиранде вече говорихме. Тя се е отдала на Елун и аз няма да навляза в селенията на Лунната богиня. Що се отнася до брат ти обаче, мога само да кажа, че той е изключително обещаващ… но мисля, че това обещание лежи на друго място.

— Аз… аз не знам какво да кажа…

Наистина не знаеше. Да научи толкова внезапно, че двамата с Илидан няма да следват един и същ път, че брат му може би хаби напразно своите усилия… За първи път близнаците нямаше да споделят успеха си.

— Не! Илидан ще се научи! Той просто е по-твърдоглав! Подложен е на толкова много напрежение! Очите му…

— Да, те са знак за някаква следа върху света в бъдеще, ала той няма да остави тази следа, следвайки моите учения. — Ценариус се усмихна нежно на Малфурион. — Но ти ще се опиташ да го научиш сам, нали? Дали би могъл да успееш там, където аз се провалих?

Нощният елф се изчерви. Защо изобщо му беше хрумнало, че ще успее да скрие мислите си от своя учител. Да, Малфурион възнамеряваше да направи всичко възможно, за да насочи Илидан по пътя… но знаеше, че ще му бъде много трудно. Да се учиш от полубога беше едно; ученето от Малфурион би било съвсем различно. Това би показало, че Илидан не навсякъде е първи.

— Да оставим това настрана — добави тихо господарят на гората, докато малка червена птичка кацаше на рогата му. — Нали искаше да ме питаш нещо…

— Да. Велики Ценариус… Тревожи ме един сън, който непрекъснато се повтаря.

Златните очи на кентавъра се присвиха:

— Просто сън? Това ли те притеснява?

Малфурион се намръщи. Вече се беше сгълчавал за това, че изобщо му минава през ум да тревожи полубога със собствените си проблеми. Какво толкова можеше да му направи един кошмар, пък дори повтарящ се? В крайна сметка всички сънуват.

— Да… Връща се всеки път, когато заспя, а откак започнах да се уча от теб… става по-силен. По… настоятелен.

Очакваше Ценариус да му се изсмее, но вместо това повелителят на гората, го изгледа сериозно. Малфурион чувстваше златните очи, много по-поразителни и впримчващи вниманието дори от тези на брат му, да дълбаят в него, разчитайки и най-съкровените мисли на нощния елф.

Накрая Ценариус се отдръпна. Кимна сякаш на себе си и с тържествен глас заяви:

— Да, мисля, че вече си готов.

— Готов за какво?

Вместо отговор, Ценариус протегна ръка. Червената птичка кацна на предложената длан. Полубогът я погали по гръбчето, а след това й прошепна нещо и я пусна да лети.

След това отново погледна надолу към нощния елф:

— Илидан и Тиранде ще бъдат информирани, че ще изостанеш за известно време. Предадох им да тръгват без теб.

— Но защо?

Златните очи проблеснаха:

— Разкажи ми за съня си.

Малфурион си пое дълбоко въздух и започна. Сънят започваше винаги еднакво, с Кладенеца на вечността. В началото водите му бяха спокойни, но после в центъра се образуваше вихър… и от дълбините на водовъртежа избликваха странни създания, някои от които безобидни, но други — невероятно опасни. Немалко дори не можеше да разпознае, сякаш идваха от други светове, от други времена. Разпростираха се във всички посоки, бягайки от погледа му.

Внезапно вихърът изчезваше и Малфурион се озоваваше нейде из Калимдор… но един Калимдор, изцяло лишен от живот. Ужасяващо зло бе опустошило земята и не беше оставило дори стрък трева или малко насекомо. Някога гордите градове, обширните гори… нищо не беше пощадено.

Но още по-ужасно, навсякъде, докъдето му стигаше погледът, бяха разхвърляни напуканите кости на нощни елфи. Черепите бяха натрошени. Миризма на смърт изпълваше въздуха. Никой не бе пощаден — нито старите, нито сакатите, нито дори младенците.

В този момент ужасяваща жега заливаше Малфурион. Когато се обърнеше, виждаше в далечината чудовищен пожар, адски вихър, протягащ се към небесата. Той изгаряше всичко, до което се докоснеше, дори самия вятър. Нищо… абсолютно нищичко не оставаше там, откъдето минеше. И въпреки това, колкото и ужасяваща да бе тази сцена, не тя събуждаше елфа, облян в студена пот, а по-скоро нещо друго, което чувстваше около огъня.

Пламъците бяха живи. Те осъзнаваха ужаса, който причиняват, осъзнаваха го и се къпеха в него. И копнееха за още.

Докато Малфурион приключи разказа си, всякакво веселие изчезна от лицето на Ценариус. Погледът му пробяга към обичната му гора и създанията, живеещи в нея.

— И този кошмар се повтаря при всяка дрямка?

— Всяка. Без изключение.

— При това положение се страхувам, че е поличба. Още при първата ни среща почувствах у тебе дара на провидението. Това е една от причините, заради които избрах да ти се разкрия. Но тази твоя дарба е много по-силна, отколкото предполагах.

— Но какво значат тези сънища? — с молба в гласа попита елфът. — Щом казваш, че са поличба, трябва да знам какво предсказват.

— Скоро ще се опитаме да разберем това. Както ти казах преди малко, вече си готов.

— Готов за какво?

Ценариус скръсти ръце. Тонът му стана по-мрачен:

— Готов да извървиш Смарагдовия сън.

В нито едно от ученията на полубога до момента не се беше споменавал никакъв Смарагдов сън, но тонът, с който Ценариус го назова, накара Малфурион да осъзнае важността на тази следваща стъпка.

— Какво представлява той?

— По-скоро, какво не представлява. Смарагдовият сън е светът отвъд този на будните. Светът на духовете и на спящите. Светът, такъв, какъвто е можел да бъде, ако разумните същества не се бяха появили, за да го съсипят. В Смарагдовия сън е възможно, ако имаш нужните умения, да видиш всичко и да отидеш навсякъде. Тялото ти ще влезе в транс, а мисловното ти аз може да отлети до всяко място, което би искал да видиш.

— Звучи…

— Опасно? Наистина е такова, млади Малфурион. Дори добре обучените и опитни могат да се изгубят в Смарагдовия сън. Забелязваш, че го наричам Смарагдов, нали? Това е цветът на неговата господарка Изера, Великия Аспект. Това е нейното царство. Нейно и на ятото й дракони. Тя го пази добре и позволява само на малцина да навлязат в него. Моите собствени дриади и пазители ползват Смарагдовия сън в задълженията си, но съвсем слабо.

— Досега не бях чувал за него — призна Малфурион, поклащайки глава.

— Вероятно защото никой нощен елф, освен тези, които ми служат, никога не е навлизал в него. А горските пазители го посещават чак след като вече не принадлежат към расата ви. Ти ще си първият от народа си, който ще извърви тази пътека… ако го искаш.

Мисълта едновременно изнервяше и привличаше Малфурион. Това щеше да бъде следваща голяма стъпка в обучението му, а може би и начин да разбере постоянния си кошмар. Но… Ценариус ясно бе заявил, че Смарагдовият сън може да бъде и смъртоносен.

— Какво… какво може да ми се случи? Какво мога да сбъркам?

— Дори опитните са в състояние да се загубят, ако се разсеят по пътя — отвърна полубогът. — Дори аз. Трябва винаги да оставаш концентриран, да имаш ясна представа за целта си. Иначе… иначе тялото ти може да спи вечно.

Нощният елф подозираше, че има и още, но по някаква причина Ценариус искаше той да го научи сам. Ако Малфурион избереше да навлезе в Смарагдовия сън, разбира се.

Изведнъж осъзна, че не вижда други алтернативи:

— Как да започна?

Ценариус погали главата на ученика си със задоволство:

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава просто седни така, както за другите ни уроци. — Когато елфът се подчини, Ценариус се снижи на четирите си крака към земята. — Ще те напътствам в този първи опит, но оттам нататък всичко зависи от теб. Гледай ме в очите, млади елфе.

Златният поглед на полубога впримчи този на Малфурион. Дори да искаше, щеше да му коства колосални усилия да отвърне очи. Почувства как потъва в ума на Ценариус, как се озовава в свят, където всичко е възможно.

Обгърна го усещане за лекота.

„Чувстваш ли песните на камъка, танца на вятъра и смеха на бързащата вода?“

В началото Малфурион не усещаше нищо подобно, но после чу бавното постоянно стържене и разместване на земята. Със закъснение осъзна, че това е начинът, по който скалите и камъните говореха, движейки се през хилядолетията от една част на света към друга.

След това всичко останало стана по-ясно. Всяка част от природата имаше свой собствен глас. Вятърът се въртеше с весели стъпки, когато чувстваше задоволство, или с яростни изблици, ако настроението му помрачнееше. Дърветата люлееха короните си, а бясната вода от близката река се смееше, докато рибите в нея се движеха нагоре по течението, за да хвърлят хайвера си.

Но на този фон… Малфурион си мислеше, че усеща някакъв далечен дисонанс. Опита да се концентрира върху него, но се провали.

„Все още не си навлязъл в Смарагдовия сън. Първо трябва да се отърсиш от смъртната си обвивка… — напътстваше го гласът в ума му. — Докато навлизаш в Съня, ще свалиш тялото си, сякаш е палто. Започни от сърцето и ума си, защото те са връзките, които най-здраво те свързват със света на живите. Виждаш ли? Така се прави…“

Малфурион се докосна до сърцето си в своите мисли, отвори го като врата и освободи духа си от него. После стори същото и с ума си, макар земната и рационална страна на живата му същност да се противеше на това решение.

„Дай път на подсъзнанието си. Остави го да те води. То знае за царството на сънуващите и винаги е щастливо да се завърне там.“

Елфът се подчини и изведнъж последните бариери паднаха. Чувстваше се все едно е свлякъл кожата си като змия. Усещаше се ободрен и почти забрави с каква цел прави всичко това.

Но Ценариус го беше предупредил да остане съсредоточен, така че Малфурион се пребори с тази еуфория.

„Сега… стани.“

Малфурион се надигна… но тялото му, все още със скръстени крака, остана на мястото си. Неговото аз в Съня се издигна на няколко стъпки от земята, свободно от всички задръжки. Съзнаваше, че ако поиска, може да стигне и до самите звезди.

Но Смарагдовият сън се намираше в друга посока.

„Трябва отново да се обърнеш към подсъзнанието си — насочи го полубогът. — То ще ти покаже пътеката, защото тя се намира вътре, а не вън.“

И докато следваше напътствията на Ценариус, нощният елф видя как света се променя още повече. Всичко се замъгли. Безкрайни образи се застъпваха един-друг, но концентрирайки се, Малфурион откри, че може да вижда всеки отделно. Чуваше шепот и скоро разбра, че това са вътрешните гласове на сънуващите навсякъде по света.

„Оттук нататък трябва сам да поемеш по пътя.“

Младият елф усети как връзката му с кентавъра се топи плавно. Полубогът бе принуден да отстъпи, за да запази концентрацията на ученика си. Въпреки това остана като присъствие, готов да помогне на Малфурион, ако се наложи.

Докато нощният елф напредваше, светът около него доби ярки, сякаш кристални зелени краски. Мъглата се усили и шепотите станаха по-различими. Едва видимите хоризонти го приканваха да ги посети.

Той се беше превърнал в част от Смарагдовия сън.

Следвайки инстинктите си, Малфурион се понесе към изменящия се хоризонт. Както каза и Ценариус, той изглеждаше както би изглеждал светът, ако нощните елфи и другите мислещи създания не се бяха появявали. В Смарагдовия сън се усещаше спокойствие, което изкушаваше просто да останеш там завинаги, но Малфурион отказа да се поддаде на желанието. Трябваше да разбере истината за сънищата си.

Малфурион летеше над празния рай, дивейки се на това, което вижда. В началото нямаше представа къде го води подсъзнанието му, но по някакъв начин беше сигурен, че ще го насочи право към отговорите, които търси.

Но след това, докато пътуваше към неизвестната си цел, отново усети нещо нередно. Лекият дисонанс, който беше почувствал по-рано, се усили. Опита се да го игнорира, но каквото и да бе, нещото непрекъснато го гризеше като прегладнял плъх. Най-накрая елфът обърна духа си към него.

Внезапно се оказа застанал срещу огромно черно езеро. Малфурион се намръщи, сигурен, че познава злокобната водна маса. Тъмните води миеха бреговете, а от центъра извираше усещане за сила.

„Кладенецът на вечността.“

Но ако това бе Кладенецът, къде се беше дянал градът?

Малфурион огледа сънувания пейзаж, където знаеше, че трябва да се намира столицата, опитвайки се да призове картината й в главата си. Беше дошъл тук с определена цел и сега разбираше, че тя има нещо общо с града. Сам по себе си Кладенецът на вечността беше нещо зашеметяващо, ала бе само източникът на силата. Дисонансът, който усещаше нощният елф, извираше от друго място.

Той се загледа в празния свят, настоявайки да види реалността.

И без предупреждение неговото нематериално аз се озова над Зин-Азшари, столицата на нощните елфи. На стария език името се превеждаше като „Величието на Азшара“. Кралицата била толкова обичана при възкачването си на престола, че народът бе настоял да прекръсти столицата си в нейна чест.

Докато мислеше за кралицата, Малфурион неусетно се беше пренесъл до самия дворец — величествена сграда, обградена от добре пазена стена. Той се намръщи, защото добре познаваше мястото. Това, разбира се, беше жилището на неговата кралица. Макар понякога да коментираше неща, които смяташе за нейни недостатъци, Малфурион всъщност й се възхищаваше повече, отколкото си мислеха неговите познати. Като цяло кралицата беше направила много добрини за народа му, но понякога младежът смяташе, че Азшара губи фокуса си. И също като много други нощни елфи, Малфурион подозираше, че проблемът идва до голяма степен от Аристократите, които управляваха кралството от нейно име.

Нередността се усили с приближаването към двореца. Очите на Малфурион се разшириха, когато видя причината. Призовавайки видението на Зин-Азшари, той също така бе създал и по-непосредствена визия на Кладенеца. Сега черното езеро бушуваше яростно и нещо, приличащо на чудовищни пипала от многоцветна енергия, извираше от центъра му. Някой теглеше могъща магическа енергия към най-високата кула на замъка. Единствената причина за това би могла да бъде призоваването на магия с невъзможни мащаби.

Тъмните води отвъд замъка се движеха с такава ярост, че в очите на Малфурион те сякаш кипяха. Гневът на елементите ставаше все по-ужасяващ, докато намиращите се в кулата призоваваха мощта на Кладенеца. Над него небесата блестяха и крещяха, разкъсвани от бурята. Някои от сградите край езерото заплашваха да бъдат пометени от стихията.

„Но какво правят? — зачуди се Малфурион, а собственото му търсене бе забравено. — И защо продължават дори насред най-безлюдните часове на деня?“

Ала думата „ден“ бе неподходяща за странната обстановка. Слънцето, което притъпяваше уменията на нощните елфи, просто го нямаше. Макар вечерта да бе още далеч, над Зин-Азшари бе тъмно като в полунощ… не, дори по-черно. Това не бе естествено и със сигурност не беше безопасно. С какво си играеха тези в двореца?

Младежът се понесе над стените, отвъд каменоликите стражи, които не усещаха присъствието му. Отлетя до самия замък, но когато се опита да влезе, уверен, че сънуваното му аз ще мине безпроблемно през нещо толкова просто като камъка, нощният елф усети непреодолима бариера.

Някой беше обвил замъка със защитни магии с такава сила и майсторство, че той не можеше да ги преодолее. Но това само засили любопитството и решителността му. Малфурион се издигна край сградата, стигайки до въпросната кула. Трябваше да има път навътре. Трябваше да види що за лудост се извършва там.

Протегна едната си ръка към защитните магии, търсейки мястото, където са вплетени една в друга и откъдето също така можеха да бъдат разплетени…

Внезапно го разтърси невъобразима болка. Изкрещя в тишина, защото сънуваното му аз нямаше глас, чрез който да изрази агонията си. Визията за двореца и Зин-Азшари изчезна. Малфурион се озова в смарагдова бездна, обгърнат от магическа буря. Стихията заплашваше да разкъса същността му на хиляди парченца и да ги разпръсне във всички посоки.

Ала насред чудовищния хаос се чу тихият повик на познатия глас:

„Малфурион… дете мое… върни се при мен… Малфурион… Трябва да се върнеш…“

Нощният елф смътно разпозна отчаяните позиви на Ценариус. Той се вкопчи в тях така, както удавник насред морето би стискал малка отломка от потъващия кораб. Усети как умът на горското божество се протяга към него и го насочва в правилната посока.

Болката започна да намалява, но той беше невъобразимо изтощен. Една част от него искаше просто да се носи със сънуващите, а душата му никога да не се върне в тялото. Но също така осъзнаваше, че това би означавало смъртта му, затова се пребори с изкушението.

И докато болката утихваше, а досегът на Ценариус се усилваше, младежът усети собствената си връзка със своята смъртна форма. Той я последва с готовност, движейки се все по-бързо и по-бързо през Смарагдовия сън…

И с рязко поемане на въздух се събуди.

Неспособен да се удържи, Малфурион се срина в тревата. Могъщи, но внимателни ръце го вдигнаха и го изправиха до седнало положение. В устата му потече вода.

Той отвори очи и пред тях се появи угриженото изражение на Ценариус. Учителят му държеше манерката на Малфурион.

— Ти направи нещо, което малцина биха могли да постигнат — промърмори богът-елен. — И почти се изгуби завинаги. Какво се случи с теб, Малфурион? Стигна дори отвъд моя поглед…

— Аз… почувствах… нещо ужасно…

— Причината за кошмарите ти?

Нощният елф поклати глава:

— Не… не знам… Аз… Оказах се привлечен към Зин-Азшари.

Той се опита да обясни това, което бе видял, но думите не му изглеждаха достатъчни.

Ценариус изглеждаше дори по-притеснен от него, което допълнително изплаши елфа.

— Това не е добър знак… Сигурен ли си, че беше дворецът? Значи трябва да са Азшара и нейните Аристократи?

— Не знам защо, но не мога да потисна чувството, че кралицата е част от ставащото. Азшара има твърде силна воля. Дори Ксавиус не може да я контролира… или поне така мисля.

Ксавиус, съветникът на кралицата беше мистериозна личност, будеща почти толкова силно недоверие, колкото бе силна любовта към Азшара.

— Трябва да мислиш какво говориш, млади Малфурион. Току-що предположи, че владетелката на нощните елфи, чието име се пее в легенди, е въвлечена в магия, която може да заплашва не само вашия вид, но и останалата част от света. Разбираш ли значението на казаното?

Образът на Зин-Азшари се смеси със сцената на разрушение от съня му… и Малфурион осъзна, че двете идеално пасват една на друга. Може и да не бяха директно свързани, но имаха нещо общо. Той обаче не знаеше какво. Все още.

— Разбирам само едно… — промърмори младежът, спомняйки си съвършеното лице на кралицата и радостните възгласи, съпровождащи всяко нейно появяване. — Разбирам, че трябва да открия истината, каквато и да е тя… дори да ми струва живота…

 

 

Сенчестата фигура докосна с нокътя си малката златна сфера в другата си люспеста длан, събуждайки я за живот. Вътре в нея се появи още една сянка, почти същата като първата. Светлината от сферата изобщо не успяваше да намали мрака, обгръщащ фигурата, също както от другата страна сферата, използвана от другия, се проваляше. Магията, призована да прикрие идентичността на осъществяващите контакта, беше стара и много силна.

— Кладенецът все още е разкъсван от ужасен катаклизъм — каза този, който бе осъществил контакта.

— Така е от известно време — отвърна втория, а зад гърба му се размахваше опашка. — Нощните елфи си играят със сили, които не разбират.

— Да не би от твоята страна да се е оформило някакво мнение?

Тъмната глава в сферата се поклати отрицателно:

— Засега нищо важно… но пък и какво ли биха могли да постигнат, освен да се самоунищожат? Няма да е за първи път някоя от мимолетните раси да го стори и със сигурност няма да е последен.

Първият кимна:

— Така изглежда в очите ни… и тези на другите.

— На всички други? — изсъска вторият, разкривайки за първи път някакво любопитство. — Дори тези от ятото на Земния Пазител?

— Не… те не разкриват мислите си… както обикновено става напоследък. Те са съвсем малко повече от бледо отражение на Нелтарион.

— Значи нямат значение. Също като вас и ние ще продължим да наблюдаваме глупостта на нощните елфи, но се съмнявам да доведе до нещо повече от унищожението на вида им. Ако все пак стане нещо различно, ще действаме, но само в случай че господарят Малигос ни заповяда.

— Тогава договорът остава в сила — отвърна първият. — И ние ще действаме само ако нейно величество славната Алекстраза ни заповяда.

— В такъв случай разговорът ни приключи.

И с това сферата потъна в тъмнина. Втората фигура бе прекъснала връзката.

Другият се изправи, отпускайки своето кълбо. Разтърси глава със съскане, дивейки се на глупостта на низшите раси. Постоянно се бъркаха в неща отвъд способностите им и често плащаха фатална цена за това. Грешките им принадлежаха на тях самите и щяха да страдат от тях сами, доколкото останалата част от света оставаше незасегната. Ако пък възникнеше по-сериозна опасност, драконите щяха да се намесят.

— Глупави, глупави нощни елфи…

 

 

Ала нейде в пустошта между световете, сред въплъщението на хаоса, старанието на Азшара и нейните Аристократи бе достигнало чифт огнени очи, които се огледаха с внезапен интерес.

Някъде някой бе призовал силата.

Някой бе почерпил от магията с погрешната вяра, че той и само той знае за нея и как да я овладее… но къде?

Наблюдателят потърси и почти намери източника, но сетне го изгуби. Все пак разбра, че се намира близо. Много, много близо.

Щеше да почака. Бе започнал да огладнява, но ако изчакаше още малко, щеше да усети точно къде из световете се намират призователите. Можеше да подуши тяхното нетърпение, техните амбиции. Нямаше да се удържат. Щяха да изтеглят още малко от магията. Скоро… скоро щеше да намери път към техния свят…

И тогава той и останалите щяха да се нахранят.