Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (16)

Шестнайсет

Време е.

Завръщането на Алекстраза хвана Крас неподготвен. Драконовият магьосник бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че беше изгубил нишката на времето. Наистина нямаше представа колко дълго е чакал.

— Готов съм.

Тя се наведе и го остави да се качи на врата й. След това се понесе грациозно през древните проходи, прокопани през поколенията от драконовото ято. Скоро двамата с Крас стигнаха до обветрен изход, излизащ над обширна, покрита с облаци местност. Това бе кралството на червените дракони — спираща дъха гледка на горди планински върхове, покрити с вечен сняг и обвити в безкрайна мъгла. Крас прекрасно осъзнаваше колко висок трябва да е домът на клана му, за да е възможно повечето облаци да се намират под него. Разпокъсаната му памет смътно си припомни величието на земята, огромните долини, създадени от леда и времето, назъбените лица на върховете — всяко едно посвоему уникално.

Изведнъж се олюля — разреденият въздух не достигаше на изтормозеното му тяло. Алекстраза вдигна крила, за да го предпази от падане.

— Може би полетът не е най-доброто нещо за теб — отбеляза тя, а тонът й бе изпълнен със загриженост.

Но също така внезапно, както едва не бе припаднал, Крас се чувстваше ободрен и изпълнен с нова сила.

— Надявам се… че не съм закъснял.

Кориалстраз се носеше към любимата си, като първоначално изглеждаше почти така, както магьосникът се беше чувствал преди малко. Ала и мъжкият дракон сега се движеше, все едно е бил зареден с енергия. Докато се приближаваше, измъченото му изражение изчезна.

— Ни най-малко не си закъснял. Чувстваш ли се готов за пътуването?

— До скоро си мислех, че може би няма да мога… но сега отново съм по-добре.

Погледът му отскочи от Алекстраза към Крас, а после се върна обратно, сякаш подозираше каква е причината за внезапното му възстановяване.

Драконовата кралица прехвърли магьосника на гърба на консорта си. Когато Крас докосна по-младото си тяло, усети, че се възстановява още повече. Директният контакт с Кориалстраз почти го накара да се почувства цял.

Почти.

— Настани ли се? — запита го мъжкият дракон.

— Да.

Пристъпяйки напред, Алекстраза разпери огромните си крила и се гмурна извън прохода. Потопи се ниско и накрая изчезна в облаците. Кориалстраз пристъпи към ръба на скалата, като по този начин позволи на пътника си да види още повече от зашеметяващата гледка на планините, а после скочи в небето.

Първо се спуснаха няколко метра — навлизайки междувременно в облаците — но после Кориалстраз улови вятъра и двамата се понесоха нагоре. Крас успя да различи през мъглата, че Алекстраза вече лети далеч напред. Скоростта й обаче беше достатъчно ниска, за да може консортът й да се изравни с нея.

— Всичко наред ли е? — изрева тя, за да надвика вятъра, а въпросът й бе насочен и към двамата.

Крас кимна, а Кориалстраз изръмжа утвърдително. Драконовата кралица насочи вниманието си към пътя напред и не каза нищо повече.

Чувството, че лети, пък дори на гърба на друг, изпълни магьосника с въодушевление. Бе роден за това, от което му ставаше още по-трудно да приеме сегашното си състояние. Та той бе дракон! Един от властелините на небето! Не трябваше да бъде обречен на подобно мизерно съществуване…

Летяха над планини и долини, пронизваха дебелата облачна покривка. Смъртното тяло на Крас измръзна, но той почти не го забелязваше, толкова въодушевен се чувстваше.

Двата дракона заобиколиха някакъв злокобно изглеждащ връх с невероятна елегантност, а после се спуснаха към дълбока долина насред планинската верига. Крас се опита да види нещо различно в пейзажа, но не можа. Ала по някакъв начин усещаше, че са много близо до целта си.

— Дръж се здраво! — извика Кориалстраз.

Преди магьосникът да успее да попита защо, самият въздух се покри с вълни, досущ като повърхността на езеро след хвърлен в него камък. В началото Крас се уплаши, че отново са се натъкнали на аномалията, докарала го в това време, но после забеляза готовността, с която драконът под него се носи към вихъра.

Алекстраза влезе спокойно в титаничното вълнение… и изчезна.

Древните спомени с нежелание се появиха от черната бездна на ума на магьосника — спомени за други времена, когато той, като дракон, беше влизал в точно такъв вихър. Подготви се, защото си спомни и усещанията, които щяха да го затрупат, когато Кориалстраз последваше кралицата си.

Влязоха.

Всеки сантиметър от тялото на магьосника попадна под статичното електричество. Нервите му се изпънаха. Почувства се, сякаш се е превърнал в част от самите небеса, в дете на светкавиците и гръмотевиците. Желанието да полети със собствени сили бе непреодолимо. Едва успя да се задържи да не пусне Кориалстраз и да се присъедини към облаците и вятъра.

Усещането изчезна, изпари се толкова неочаквано, че Крас трябваше да се вкопчи здраво, за да запази равновесие. Премигна и изведнъж се почувства… смъртен. Смяната на чувствата бе толкова рязка и всеобхватна, че в началото той не осъзна, че заобикалящата го среда изцяло се е променила.

Носеха се насред монументална пещера, толкова чудовищна, че дори Алекстраза изглеждаше като комар насред нея. Вътре можеха да се поберат цели кралства с безкрайни земи и полета, покрити с жито. И дори тогава би имало място за много, много повече.

Но това не беше просто огромна пещера, защото имаше някои белези — или по-точно липсваха такива — които я отличаваха от всяко друго място. Стените бяха гладки и извити, толкова съвършено шлайфани, че ако поставиш ръка и я плъзнеш надолу, нямаше да срещнеш нито една неравност или цепнатина. Това продължаваше по целия път надолу до самото дъно, където подът представляваше гладък кръг, който, ако бъдеше измерен, щеше да се окаже геометрически съвършен.

Внушението се допълваше от пълната липса на каквито и да било минерали. От тавана не се спускаха заплашително сталактити, а от земята долу не изскачаха сталагмити. Нямаше проходи и дупки, нито дори най-малка цепнатина.

Нямаше нито един недостатък и Крас най-сетне си спомни, че това е Залата на Аспектите.

Зала, която е била древна още преди драконите да се появят.

Легендата твърдеше, че тук създателите оформили света, довършили го и го оставили да расте, докато не бил готов да бъде пуснат в космоса. Дори Аспектите не можеха напълно да оспорят това твърдение, защото залата нямаше друг изход, освен магическия, през който току-що бяха влезли, и нямаше как да се каже със сигурност дори къде се намира това място в смъртното измерение.

Всеки опит да се пробият стените завършваше с пълен провал и Аспектите отдавна се бяха отказали да опитват. За да се допълни загадката, цялото пространство бе изпълнено от мека златиста светлина без видим източник. Крас си спомни, че експериментите на драконите така и не бяха могли да докажат дали блясъкът изчезва, когато залата остане празна, или е постоянен, ала всеки новодошъл се чувстваше специално приветстван от него.

Докато Кориалстраз се спускаше, Крас установи, че въпреки разпокъсаната му памет, спомените за това свещено място бяха много ясни. Това доказваше още нещо за Залата на Аспектите — тук имаше спомени, които нямаше как да се замъглят, които не би могъл да забрави.

Двата червени левиатана кацнаха на каменния под и се огледаха наоколо. Въпреки огромните размери, стана очевидно, че никой от другите още не е пристигнал.

— Говори ли с всички?

Кралицата на Живота поклати величествената си глава:

— Само с Изера. Тя каза, че ще се свърже с другите.

— И направих каквото можах — отвърна сънен, но определено женствен глас.

Встрани от тях във въздуха се появи бледа смарагдова фигура. Така и не доби истинска плътност, но стана достатъчно ясна, за да може Крас да я оприличи на тънък нематериален дракон, почти с размерите на Алекстраза. Полувидимото създание бе обгърнато от постоянна мъгла, но това не скриваше факта, че очите му са затворени непрекъснато, дори когато говори.

Другите дракони склониха глави в почтителен поздрав, а Алекстраза добави:

— Доволна съм, че дойде толкова бързо, Изера.

Тази, която Сънува, както още я познаваше Крас, ги поздрави на свой ред. Тя извърна глава към двамата, които нейната сродница беше довела, и макар очите й да останаха затворени, магьосникът усети пронизващия й поглед.

— Дойдох, защото си моя сестра и моя приятелка. И защото знам, че не би поискала събиране, ако нямаш добра причина.

— А другите?

— Само с Ноздорму не можах да се свържа директно. Знаеш навиците му. Бях принудена да контактувам с негов слуга, който каза, че щял да направи всичко възможно да му предаде посланието… това бе най-доброто, което успях да постигна.

Алекстраза кимна с благодарност, но не можа да прикрие разочарованието си:

— Значи, дори другите да дойдат, не можем да вземем окончателно решение…

— Още има шанс Безвременния да се присъедини към събранието.

Все още на раменете на Кориалстраз, Крас прие зле новините за липсата на всякакъв контакт с Ноздорму. Донякъде разбираше сложността на природата на Безвременния и знаеше, че Драконът на Времето е едновременно минало, настояще и бъдеще… цялата история. И сред всичките Аспекти, Крас най-много се беше надявал да срещне него, защото Ноздорму бе единственият шанс двамата изгубили се пътници да се върнат обратно в собственото си време и така въпросът да се реши безболезнено.

Без тази надежда, Крас трябваше още веднъж да обмисли другия вариант, който изискваше Аспектите да го отстранят, заедно с Ронин, за да запазят линията на времето.

Внезапно отгоре проблеснаха ярки червени лъчи като електрическа буря, която се спусна с яростна бързина към земята. Когато докосна пода, тя се взриви в невероятни цветове, а после се разпръсна, за да оформи огромна фигура.

Когато и последните лъчи отмряха, на мястото на кратката, но впечатляваща буря се издигаше висок блестящ дракон, който изглеждаше наполовина кристален, наполовина изграден от лед. Изражението му беше доста весело като за един от неговата раса, все едно се бе наслаждавал на създадения спектакъл повече от онези, които го бяха гледали отстрани.

— Добре дошъл, Малигос — поздрави учтиво Алекстраза.

— Удоволствието да те видя е неизмеримо, Кралице на Живота! — засмя се сърдечно блестящият бегемот. — А също така и теб, която си най-красивият ми сън!

Изера кимна мълчаливо, а на лицето й се появи намек за усмивка.

— Как е кралството ти? — запита червената кралица.

— Толкова прекрасно, колкото бих могъл да искам! Изпълнено е с блясък, цветове и младост!

— Може би създателите е трябвало да те направят Баща на Живота, вместо Пазител на Магията, Малигос!

— Интересна мисъл! Трябва да го обсъдим някога! — Той се разсмя отново.

— Добре ли си? — обърна се Кориалстраз към Крас, който се бе сковал от ужас, виждайки новодошлия.

— Добре съм. Само се намествах по-удобно.

Дребният магьосник беше благодарен, че драконът не бе могъл да види изражението му. Колкото повече гледаше и слушаше Малигос, толкова повече съжаляваше, че му се налага да пази някои неща за бъдещето в тайна, дори от Аспектите.

„Какво ли щеше да кажеш, Пазителю на Магията, ако знаеше съдбата, която те очаква? Предателство, лудост, замръзнало царство без капка живот, освен твоя собствен…“

Крас не помнеше всичко за бъдещето на Малигос, ала малкото, което изплуваше от късчетата памет, бе достатъчно, за да го кара да изпитва жал към Великия дракон. Но уви, нямаше как да предупреди блестящия левиатан.

— Това ли е този, на когото дължим честта? — запита Пазителят на Магията и насочи яркия си поглед към магьосника.

— Да — отвърна Алекстраза.

Драконът подуши въздуха:

— Той носи нашата миризма, но това може и да е от близостта му с твоя консорт. Не мога да кажа със сигурност. Усещам древна магия край него. Да не би да е под някакво заклинание?

— Ще го оставим сам да ни разкаже историята си — отвърна Алекстраза и така спести на Крас по-нататъшния разпит. — Когато и другите пристигнат.

— Един идва в момента — обяви далновидно Изера.

Таванът над тях се развълнува като вода, а после заблестя. Огромно крилато създание се появи от нищото, а после се спусна надолу величествено, обикаляйки два пъти пещерата. Останалите Аспекти замълчаха с уважение, като всеки наблюдаваше огромния приближаващ дракон.

По размер съперничеше на най-огромните от тях — крилат бегемот, черен като нощта, с изключително благородно излъчване. Тънки вени от чисто злато и сребро прорязваха тялото му от край до край и подчертаваха гръбнака и раменете му, а отблясъците между люспите намекваха за диаманти и други скъпоценни камъни, естествено вкоренени в кожата. Новодошлият излъчваше усещане за първична сила, силата на самия свят, в най-основните й форми.

Кацна съвсем малко встрани от останалите, а огромните му мрежести криле се свиха майсторски зад гърба му. След това черният дракон каза с дълбок и плътен глас:

— Вие ме повикахте и аз дойдох. Винаги е хубаво да те видя, приятелко Алекстраза…

— И аз приветствам присъствието ти, скъпи Нелтарион.

Преди малко Крас едва се беше овладял при пристигането на Малигос. Сега се опитваше само да не трепери, да не покаже колко зле го кара да се чувства последният пристигнал. Но докато предишната му реакция идваше от знанието му за обреченото бъдеще на Пазителя на Магията, сега Крас се тревожеше повече за бъдещето на всички дракони… и за самия свят, ако изобщо оцелееше след нахлуването на Легиона.

Пред него стоеше Нелтарион.

Нелтарион, Пазителя на Земята. Най-уважаваният от Аспектите, а в добавка — и близък приятел на обичната кралица на магьосника. Ако бе част от ятото й, със сигурност отдавна би бил избран за консорт. Извън собствените й самци, Нелтарион беше този, чийто съвет Алекстраза най-често търсеше, защото мрачният черен дракон имаше остър ум и можеше да вижда нещата от всички ъгли. Нелтарион не правеше нищо, без да е обмислил всички възможни варианти и в младостта си Крас му беше подражавал в много отношения.

Ала в бъдещето, от което идеше магьосникът, всяка мисъл да имитира черния би се смятала за много по-страшна от лудост. Пазителят на Земята бе отхвърлил ролята на защитник, която Аспектите по традиция осигуряваха на смъртните кралства. Вместо това бе решил, че по-малките раси са коренът на всичко погрешно на земята и трябва да бъдат отстранени… както и всички, които им помагат.

Нелтарион се беше отдал на представата за свят, където управляват драконите… и по-специално собственото му ято. Тази растяща мания го доведе до безбройни актове на все по-ужасяващи зверства, толкова страховити, че накрая черният се превърна в също толкова зловеща заплаха за света, колкото и демоните от Пламтящия легион. В края на краищата другите Аспекти се обединиха срещу него, но не преди да е успял да пролее много кръв и да предизвика повсеместна разруха.

Тогава, отричайки всичко, което някога е бил, Нелтарион отрече и собственото си име. Някогашните му спътници му дадоха ново, с което в бъдещето щеше да стане известен на всички. Име, което се превърна в синоним на злото:

Детуинг…

Там, пред смаяния поглед на Крас, се извисяваше Детуинг, Унищожителя, Черния Бич. Но драконовият магьосник не можеше да направи нищо, за да предупреди останалите. Всъщност, макар да знаеше в каква опасност ще се превърне Нелтарион накрая, Крас не можеше да си спомни кога и къде започваше тази трагедия. Ако всееше недоверие сред Аспектите в този критичен момент от историята, рискуваше по-голяма катастрофа от онази, скрита в бъдещето на Земния Пазител.

И все пак…

— Изненадах се, когато не ти, а Изера се свърза с мен — избоботи черният. — Добре ли се чувстваш, Алекстраза?

— Да, Нелтарион.

Той огледа спътниците й.

— А ти, млади Кориалстраз? Мисля че не си в най-добрата си форма.

— Отминаваща болест — учтиво отвърна червеният мъжкар. — За мен е чест отново да те срещна, Земни Пазителю.

Разговаряха като приятели, но Крас успя да си спомни, че като Детуинг, черният дракон едва го познаваше. По времето на оркските войни жестокият бегемот толкова дълго се беше носил сред лудостта си, че отминалите приятелства бяха изчезнали от паметта му. Значение имаше само това, което подпомагаше черната му кауза.

Ала тук Нелтарион все още беше другар. Той надзърна над врата на Кориалстраз и забеляза дребната закачулена фигура.

— Значи ти си този, за когото чух. Имаш ли име?

— Крас! — отвърна бързо, почти троснато, магьосникът.

— О, предизвикателен дребосък! — отбеляза Нелтарион развеселено. — Според мен, както Изера също намекна, той определено е дракон.

— При това дракон с история за разказване — добави Алекстраза. Тя се взираше в тавана и по-конкретно в мястото, откъдето бе дошла заедно с другарите си. — Но бих искала да дам на Ноздорму още малко време да пристигне.

— Да дадем още малко време на Безвременния? — Малигос се засмя. — Колко комично! Няма да оставя мрачния Ноздорму да си тръгне, преди да му се подиграя с тази шега!

— И ще му се подиграваш колкото и време да благоволи да ти отдели, така ли? — отвърна бързо Нелтарион, а на гущеровото му лице се изписа широка зъбата усмивка.

Малигос продължи да се смее. Двамата с Нелтарион се отделиха настрани, вече дълбоко потънали в някакъв разговор.

— Може и да не са братя по кръв — отбеляза Изера, а затворените й очи следяха улисаните в разговор мъжкари — но по природа са като близнаци.

Алекстраза се съгласи:

— Добре е, че Нелтарион има рамото на Малигос, на което да се опре. Напоследък е мълчалив пред мен.

— И аз усещам някаква дистанцираност. Изглежда не приема добре действията на тези нощни елфи. Веднъж отбеляза пред мен, че имали грандоманските идеи да станат могъщи като създателите, но без да са се доближили ни най-малко към тяхната мъдрост.

— В това може би има известна доза истина — отвърна Кралицата на Живота, а очите й за миг прескочиха към Крас.

Магьосникът започваше да се чувства все по-неспокоен под този поглед. Сред всички тях Алекстраза най-много заслужаваше да получи предупреждение. Именно Детуинг щеше да я превърне в робиня на орките, чиито войни с готовност принасяха в жертва децата й заради бруталната си кауза. Детуинг щеше да използва така създадения хаос през последните дни от оркските войни, за да открадне това, което наистина искаше… яйцата на Кралицата на Живота, с които да създаде наново разбитото си ято, почти напълно унищожено заради другите му побъркани планове.

„И какъв лимит да си поставя? — запита се ядно Крас. — Кога трябва да бъде пресечена линията? Мога да не им кажа нищичко за орките, нищо за предателствата на Земния Пазител или за Пламтящия легион… мога само да им дам достатъчно информация, за да подпиша смъртната си присъда… и тази на Ронин!“

Загледа се безпомощно към единия от източниците на дилемата си. Нелтарион разговаряше весело с Малигос, а той от своя страна се беше обърнал с гръб към чакащите дракони. Огромният черен мъжкар разпери крилата си и кимна на някаква забележка, изказана от блестящия му приятел. Ако бяха хора, джуджета или някоя друга смъртна раса, двамата щяха да са съвсем на място в някоя таверна над чашите с бира. По-слабите раси виждаха драконите или като чудовищни зверове, или като фонтани на мъдростта, а в действителност същността на безсмъртната раса в много отношения бе не по-малко земна от тази на дребните създанийца, които надзираваха.

Очите на Нелтарион се отклониха за момент от Малигос и срещнаха, макар и за частица от секундата, тези на Крас.

И в този момент магьосникът осъзна, че всичко, което той и другите Аспекти виждаха до момента от черния дракон, беше само маскировка.

Тъмнината вече се спускаше над Земния Пазител.

„Не е възможно! Просто не е възможно! — настояваше Крас пред себе си, едва успял да запази изражението си безизразно. — Не сега!“

Твърде рано беше, в твърде деликатен момент, за да е започнала трансформацията на Нелтарион към Детуинг. Аспектите трябваше да бъдат обединени, не само за да се справят с наближаващата инвазия, но и за да подредят бъркотията, създадена от Крас и неговия бивш ученик. Със сигурност се беше объркал за черния левиатан. Нелтарион все още беше един от легендарните защитници на смъртното царство…

Той прокле слабата си памет. Кога се беше случило предателството на черния дракон? Кога точно се бе превърнал за вечни времена в ужас за всички живи създания? Наистина ли трябваше да е сега, или Нелтарион все пак щеше да стои рамо до рамо с другарите си, въпреки че мракът го е призовал?

Закачуленият магьосник не се удържа и втренчи очите си в Земния Пазител. Въпреки своята клетва, Крас започна да мисли, че сега и тук той трябва да наруши правилата. Нима беше възможно разкриването на злодея сред Аспектите да направи друго, освен добро? Как…

Нелтарион отново погледна към него… но този път очите му не пуснаха тези на магьосника.

И чак тогава Крас осъзна, че черният дракон е разбрал за откритието му и вижда в магьосника враг, който би могъл да разкрие ужасяващата му тайна.

Опита да откъсне от него очи, ала се оказа невъзможно. Твърде късно осъзна причината. Земният Пазител бе осъзнал опасността и беше действал бързо и решително. Сега държеше Крас във властта си с лекотата, с която дишаше.

„Няма да му се дам!“

Но въпреки решителността си да избяга, волята му не се оказа достатъчно силна. Ако беше по-добре подготвен, Крас може би щеше да е в състояние да се бори с ума на Нелтарион, но неочакваното разкритие го беше оставило широко отворен… и черният дракон се беше възползвал от възможността.

„Ти ме познаваш… но аз не те знам…“

Смразяващият глас изпълни съзнанието му. Крас се молеше някой да забележи какво става между двамата, но външно всичко изглеждаше нормално. Изненадан беше, че дори обичната му Алекстраза не разпознаваше ужасната истина.

„Искаш да говориш срещу мен… да накараш другите да ме видят по начина, по който ти ме виждаш… искаш да спрат да вярват на стария си другар… на своя брат…“

Думите на Земния Пазител ясно показваха колко далеч е отишла вече лудостта му. Крас усещаше разяждаща параноя у Нелтарион, а също и стоманената му вяра, че никой, освен него, не разбира кое е добро за света. Всеки, който дори съвсем леко представляваше заплаха за него, беше в очите на дракона истинското зло.

„Няма да ти позволя да разпространиш зловредните си лъжи…“

Крас очакваше да бъде изпепелен на мига, ала за негова изненада Нелтарион само извърна поглед и продължи разговора си с Малигос.

„Каква игра играе той? — зачуди се драконовият магьосник. — Първо ме заплашва, а после сякаш напълно забрави за мен!“

Наблюдаваше черния левиатан внимателно, но Нелтарион като че ли изобщо не го забелязваше.

— Няма да дойде — рече накрая Изера.

— Все още може да се появи — възрази Алекстраза.

Когато ги погледна, Крас разбра, че говорят за Ноздорму.

— Не, току-що получих съобщение от онзи, с когото се бях свързала. Не могъл да открие господаря си. Безвременния е нейде отвъд земното царство.

Новините на Изера вещаеха още злини. Знаейки какво се е случило с Ноздорму, магьосникът подозираше, че причината дори слугите на Безвременния да не са в състояние да го открият, беше в аномалията. Ако, както вярваше той, Ноздорму сам задържаше цялото Време заедно, значи му се налагаше да призове всяка секунда от съществуването си. Безкраен брой негови отражения се бореха с Времето… и не оставяха дори миг за това събиране.

Надеждите на Крас увехнаха още повече. Ноздорму — загубен, а Нелтарион — впримчен от лудостта…

— Тогава съм съгласна — каза Алекстраза в отговора на Изера. — Да започнем в намален състав. Няма правило, което да ни пречи поне да обсъдим нещата след като историята бъде разказана, дори да не можем още да предприемем някакви действия.

Кориалстраз наведе глава и позволи на ездача си да слезе. Крас пристъпи между събраните гиганти с безизразно лице, като се опитваше да не гледа към Земния Пазител. Очите на Алекстраза го окуражаваха достатъчно и драконовият магьосник знаеше какво да прави.

— Аз съм един от вас — обяви той с не по-малко плътен и силен глас от този на левиатаните около него. — Истинското ми име е известно на Кралицата на Живота, но засега съм просто Крас!

— Здраво вика този изтърсак! — пошегува се Малигос.

Крас се обърна към него:

— Не е време за шеги, особено за теб, Пазителю на Магията! Настава епоха, която ще наруши баланса! Ужасна грешка, нарушаване в реалността, което заплашва всичко… абсолютно всичко!

— Колко мелодраматично — изкоментира Нелтарион с почти незаинтересован глас.

Крас трябваше да призове цялата си воля, за да не изплюе на място истината за Земния Пазител.

„Още не…“

— Ще чуете историята ми — настоя Крас. — Ще я чуете и ще разберете… защото на хоризонта се вижда ужасна опасност, която ще докосне и нас. Вижте…

Но когато първите думи от разказа излязоха от устата му, езикът на Крас сякаш започна да се закача за разни места. Вместо да разказва цялостно, започна да бълва случайни думи.

Повечето от събраните дракони отдръпнаха глави, изумени от странното му поведение. Крас бързо погледна към Алекстраза, търсейки помощ, ала нейната изненада беше не по-малка от тази на другите.

Главата На магьосника се завъртя. Зави му се свят, стана му по-зле от всякога досега и вече не можеше да стои на краката си. От устните му продължаваха да изхвърчат безсмислици, но дори Крас вече не знаеше какво иска да каже в действителност.

И докато краката му поддаваха, а гаденето го обхвана напълно, той чу в главата си мъртвешки спокойния глас на Нелтарион.

„Нали те предупредих…“