Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (3)

Три

Кориалстраз достигна бреговете на Калимдор късно през деня. Двамата с Ронин спряха само да хапнат набързо — драконът се отдаде на угощение нейде встрани от погледа на магьосника — и отново продължиха към обширната планинска верига, която покриваше голяма част от западните региони на земята.

Кориалстраз летеше все по-бързо и по-бързо с приближаването към целта. Не бе казал на Ронин, че от време на време се опитва да се свърже с Ноздорму… безуспешно. Скоро обаче това нямаше да има значение, защото щяха да разберат от първа ръка какво е изплашило до такава степен Аспекта на Времето.

— Онзи връх! — извика Ронин. Въпреки че пак беше спал, не се чувстваше особено освежен. Сънищата му бяха изпълнени с кошмарни видения на злокобния остров. — Познат ми е!

Драконът кимна. Последният знак преди крайната им цел. Дори да не го беше видял едновременно с ездача си, веднага щеше да усети нередността в самата тъкан на реалността… а това означаваше, че наистина ги чака нещо ужасяващо.

Въпреки тази увереност, левиатанът само ускори още повече своя полет. Нямаха друг избор. Каквото и да лежеше напред, единствените, способни да го спрат, бяха той и дребният човек, когото носеше на гърба си.

 

 

Острият взор на човек и дракон им бе позволил да съзрат целта, ала те не забелязаха очите, които на свой ред следяха тях.

— Червен дракон… — изръмжа първият орк. — Червен дракон с ездач.

— Един от нас ли е, Брокс? — попита вторият. — Друг орк?

Брокс изсумтя по посока на своя спътник. Другият беше млад, твърде млад, за да е бил от голяма полза във войната срещу Легиона, и с абсолютна сигурност не помнеше времената, когато орките, а не хората, летяха на гърбовете на подобни зверове. Гаскал познаваше само историите… легендите.

— Глупак, сега единственият начин дракон да помъкне орк със себе си е да го сложи в стомаха си!

Гаскал сви рамене безгрижно. Всяка частица от тялото му крещеше „горд оркски войн“ — висок и мускулест, с груба зеленикава кожа и чифт добре оформени бивни, изскачащи напред от широката му долна челюст. Имаше типичните за орк дебел нос и гъсти вежди, а по раменете му се спускаше тъмна грива. В едната си здрава ръка Гаскал държеше голяма бойна брадва, а с другата стискаше презрамките на раницата си от козя кожа. Също като Брокс и той носеше дебело вълнено наметало, под което бе облечен с кожена пола и сандали. Краката му бяха обвити с навуща, за да са топли. Орките бяха издържлива раса и можеха да устоят на всяка стихия, но толкова високо сред планините дори те имаха нужда от повече топлина.

Брокс също беше горд войн, но времето го бе очукало по начин, по който никой враг не би могъл. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Гаскал, вината за което отчасти беше на лекото, но постоянно изгърбване. Гривата на ветерана бе оредяла и посивяваше. Широкото му биволско лице бе изпъстрено с бръчки и белези и за разлика от младия си спътник, изражението на нетърпение бе отстъпило на умислено недоверие и бдителност.

Старият войн вдигна излъскания си от дългогодишна употреба боен чук и запристъпва през дълбокия сняг.

— Отиват на същото място, към което вървим и ние.

— Откъде знаеш?

— А къде другаде биха искали да ходят насред тази пустош?

След като не можа да намери отговор, Гаскал замълча и предостави на Брокс шанса да помисли над причината, която ги беше изпратила в това безлюдно място.

Ветеранът не беше присъствал, когато старият шаман бе изискал незабавна аудиенция с Трал, но после научи детайлите. Естествено, Бойният водач бе приел стареца начаса, защото уважаваше древните традиции и смяташе Калтар за ценен съветник. Ако шаманът искаше да го види незабавно, сигурно имаше много добра причина да го стори.

Или пък много лоша.

 

 

С помощта на двама от стражите, Калтар влезе и седна пред извисяващия се Боен лидер. От уважение към стареца Трал седна на пода и по този начин очите им бяха на едно ниво. Върху коленете на вожда лежеше масивният квадратен боен чук, ужасявал враговете на Ордата поколения наред.

Новият Боен водач на орките имаше широки рамене и големи мускули, но беше относително млад за позицията, която заемаше. Въпреки това обаче никой не се съмняваше в способността на Трал да управлява. Той бе извел орките от концентрационните лагери и им беше върнал честта и гордостта. После сключи договора с хората, който даде шанс на Ордата да започне нов живот. Орките вече пееха песни за него, които щяха да се предават от поколение на поколение.

Облечен в дебела, гравирана с бронз черна броня — предадена му заедно с огромното оръжие от легендарния Оргрим Дуумхамър — най-великият войн сведе глава ниско и смирено попита:

— Как бих могъл да ти помогна, след като си ме удостоил с честта на присъствието си, велики?

— Само като слушаш — отговори Калтар. — Като наистина слушаш.

Бойният лидер стисна силната си челюст и се наведе напред, а разтърсващите му и толкова рядко срещани сини очи — смятани от неговия народ за поличба от съдбата — се присвиха в очакване.

По време на пътешествието си от роб и гладиатор до властелин, Трал бе изучавал пътя на шаманите, дори беше овладял някои от уменията им. Тъкмо затова най-добре от всички съзнаваше, че щом Калтар говори по този начин, трябва да има много важна причина.

И така шаманът разказа на Трал за видението си и фунията, а също и как тя си играе с времето. Каза му за гласовете и предупрежденията им и за неправилността, която бе почувствал.

След това му каза какво се страхува, че ще стане, ако ситуацията остане извън контрол.

Когато Калтар приключи, Бойният лидер се облегна назад. Около гърлото си носеше един-единствен медальон, върху който със злато бяха изобразени чук и брадва. Очите му издаваха бързината на ума и интелигентността, които го правеха толкова добър водач. Когато се движеше, той го правеше не като кръвожаден орк, а с грацията и равновесието, по-присъщи на човек или елф.

— Това ми намирисва на магия — изръмжа той. — При това голяма. Трябва да пратим вест на Кирин Тор.

— Сигурно вече знаят — отвърна Калтар. — Но не можем да си позволим да ги чакаме, водачо.

Трал наклони глава:

— Значи искаш да пратя някого на мястото, което си видял?

— Изглежда ми най-мъдро. Така поне ще разберем срещу какво се изправяме.

Бойният лидер потърка брада:

— Мисля, че знам кой. Той е добър войн. — После се обърна към стражите: — Брокс! Доведете ми Брокс!

 

 

И така Брокс бе призован и изпратен на тази мисия. Трал го уважаваше изключително много, защото възрастният войн бе станал герой в последната война и беше единственият оцелял от групата смели бойци, които удържаха един жизненоважен проход срещу демоните. Брокс бе издълбал дупки в главите на повече от дузина врагове със собствения си чук, а последният му другар беше умрял, прерязан на две, точно когато пристигаха подкрепленията. Покрит с белези и кръв, сам насред жестокото клане, Брокс се бе сторил на новодошлите като видение от старите предания на народа им. Името му беше почти толкова уважавано, колкото това на Трал.

Но репутацията не бе единственото, което му беше заслужило уважението на Бойния лидер и го превръщаше в логичния избор за Трал. Властелинът знаеше, че Брокс е същият като него — бори се не само с ръце, но и с ум. Оркският водач разбираше, че не може да прати армия в планините. Трябваше да остави търсенето на един или двама опитни скаути, които после да му докладват.

Гаскал пък бе избран заради бързината и ловкостта му, както и поради абсолютното му покорство пред заповедите. По-младият орк принадлежеше към новото поколение, израснало в относителен мир с другите раси и нямаше кой знае какъв боен опит, но все пак Брокс бе щастлив, че не са му дали някой новобранец.

Шаманът бе описал маршрута им толкова подробно, че двамата бяха напредвали много по-бързо, отколкото се беше очаквало. Според изчисленията на Брокс, целта им се намираше отвъд следващия хребет… точно където бяха изчезнали драконът и ездачът му.

Ветеранът затегна хватката си около чука. Орките бяха сключили мир с другите народи, но той и Гаскал щяха да се бият, ако имаше нужда, дори това да значеше сигурна гибел.

Старият войн прогони мрачната усмивка, заиграла по лицето му при последната мисъл. Да, той с готовност би се бил до смърт. Това, което Трал не знаеше, беше ужасната вина, от която страдаше Брокс. Вина, която разяждаше душата му след онзи паметен ден в прохода.

Всички те измряха. Всички освен него и той не разбираше това. Чувстваше се виновен, че е жив, че не е умрял героично с другарите си. За него това, че е жив, беше срамно, означаваше, че не е дал всичко от себе си, когато те са го направили. Оттогава насам той чакаше възможност да изкупи вината си… и да умре.

Може би сега съдбата му предоставяше този шанс.

— Продължаваме — нареди той на Гаскал. — Можем да ги настигнем, преди да са се разположили.

Сега Брокс си позволи широка усмивка, която спътникът му би разчел като типичен оркски ентусиазъм.

— А ако ни създават проблеми… ще ги накараме да си мислят, че цялата Орда се е развилняла отново.

 

 

Ако островът, на който кацнаха преди, изглеждаше злокобен, планинският проход, където се спускаха сега, просто създаваше усещане за нещо погрешно. Тази дума най-добре описваше за Ронин чувствата, които преминаваха през него. Каквото и да търсеха двамата с дракона… не би трябвало да го има. Сякаш самата тъкан на реалността бе направила някаква ужасна грешка.

Усещането беше толкова интензивно, че на магьосника, който се беше изправял срещу всеки възможен ужас през живота си, му се искаше да завият обратно. Въпреки това не каза нищо, спомняйки си, че вече е разкрил несигурността си на острова. Кориалстраз може би вече съжаляваше, че го е призовал.

Червеният бегемот разпери широко крила и взе последните няколко метра. Масивните му лапи потънаха в снега, докато търсеше стабилно място за кацане.

Ронин стискаше здраво врата на дракона. Можеше да почувства всяко сътресение и се надяваше хватката му да издържи. Раницата се блъскаше в гърба му и го удряше.

Накрая Кориалстраз спря. Драконовата муцуна се обърна към магьосника:

— Добре ли си?

— Дотолкова… доколкото е възможно — изстена Ронин. И преди беше летял на гърба на дракон, но не толкова дълго.

Или Кориалстраз усещаше, че пътникът му е много изморен, или и той самият имаше нужда от почивка след това пътуване.

— Ще останем тук за няколко часа. Да съберем сили. Не усещам промяна в излъчването. Би трябвало да имаме време да се възстановим. Това е най-мъдрият избор.

— Не възнамерявам да споря — отвърна магьосникът, докато се смъкваше от гърба му.

Вятърът духаше яростно през планините, а високите върхове правеха мястото сенчесто и усойно, но с помощта на малко магия и много ругаене Ронин успя да се стопли достатъчно. Докато заклинателят се мъчеше да изпъне изтръпналите си крайници, Кориалстраз тръгна из прохода, за да го проучи. След малко стигна близкия завой и изчезна.

Със спусната над главата качулка, Ронин задряма. Този път мислите му бяха изпълнение от добри… истински образи на Верееса и предстоящото раждане. Магьосникът се усмихна, мислейки си за завръщането.

Събуди се при звука от нещо, което се приближаваше. За негова изненада иззад завоя се показа не драконът Кориалстраз, а облечената в роба фигура на магьосника Крас.

В отговор на учудената физиономия на Ронин, драконовият магьосник обясни:

— Наоколо има нестабилни свлачища. В тази форма е по-малко вероятно да предизвикам срутване. Винаги мога да се трансформирам отново, ако се наложи.

— Откри ли нещо?

Не съвсем човешкото лице се набръчка:

— Мога да почувствам Аспекта на Времето. Той е тук, но същевременно не е. Това ме притеснява.

— Трябва ли да започнем…

Но преди Ронин да довърши мисълта си, откъм планинската верига проехтя ужасяващ вой. Звукът накара космите на тила му да настръхнат. Дори Крас изглеждаше стреснат.

— Какво беше това? — попита магьосникът.

— Не знам — отвърна драконът и се изправи. — Да тръгваме. Целта ни не е далече.

— Няма ли да летим?

— Чувствам, че това, което търсим, се намира в тесен проход между онези върхове. Един дракон не би се поместил вътре, но двама дребни пътници ще могат.

Под водачеството на Крас, двамата се насочиха на североизток. Спътникът на Ронин изглеждаше незасегнат от студа, макар че човекът трябваше да засили защитната магия около дрехите си. Дори така усещаше студа на тези земи по пръстите и лицето си.

Не след дълго стигнаха до отверстието на прохода, споменат от Крас. Чак сега Ронин разбра какво е имал предвид другият. Пролуката бе малко по-широка от коридора в къщата му. Двамата можеха да преминат през нея един до друг, без да се чувстват притеснени, но един дракон, опитващ се да се вмъкне, едва щеше да вкара главата си, а какво остава за огромното му тяло. Високите стръмни стени хвърляха дълбоки сенки и Ронин се зачуди дали не трябва да създадат някаква светлина, за да виждат.

Крас продължи напред без колебание, сигурен в пътя си. Движеше се все по-бързо и по-бързо, като обладан от нещо.

Вятърът виеше още по-силно през тесния проход и бързината му се усилваше с напредването им. Тъй като беше обикновен човек, Ронин едва успяваше да се движи в крачка със стария си покровител.

— Не стигнахме ли вече? — извика накрая.

— Скоро. Намира се точно… — Крас внезапно млъкна.

— Какво има?

Драконовият магьосник се намръщи:

— Вече не е… вече не е, където беше.

— Преместило се е?

— Така бих предположил.

— Очакваше ли да го направи? — запита огненокосият магьосник, взирайки се притеснено в тъмната пътека напред.

— Останал си с погрешното убеждение, че знам какво ни очаква, Ронин. Разбирам съвсем малко повече от теб.

Изявлението изобщо не зарадва човека.

— И какво предлагаш да направим?

Очите на драконовия магьосник буквално пламтяха, докато разсъждаваше.

— Ще продължим. Какво друго ни остава?

Но съвсем малко по-нататък се натъкнаха на друго препятствие, което Крас нямаше как да предвиди от въздуха. Проходът се разделяше на два отделни тунела и макар че бе възможно да се сливат по-нататък, двамата нямаше как да са сигурни.

Крас огледа и двете пътеки.

— И двете се движат близо до целта ни, но не мога да усетя кой ръкав е по-близък. Трябва да ги проучим.

— Разделяме ли се?

— Бих предпочел да не го правим, но мисля, че се налага. И двамата ще продължим петстотин крачки навътре, а след това ще се върнем и ще се срещнем тук. Да се надяваме, че тогава ще знаем по-добре по кой път да поемем.

Ронин влезе в левия коридор, следвайки инструкциите на своя ментор. Броейки крачките, скоро разбра, че изборът му е правилен. Не само че коридорът се разширяваше напред, но и магьосникът имаше чувството, че усеща смущението по-ясно отвсякога. Безспорно уменията на дракона бяха по-големи от неговите, ала дори новак би усетил погрешността, която се разпростираше из района пред него.

Но въпреки своята увереност, че е намерил търсеното място, Ронин не искаше да се връща обратно. Любопитството му го тласкаше напред. Със сигурност още само няколко стъпки не биха имали значение…

Взел това решение, Ронин пристъпи напред и тутакси усети нещо ново. Нещо… много притеснително. Спря, опитвайки да разбере какво се е променило в аномалията.

Тя се движеше, но не само това допринасяше за напрежението.

Движеше се срещу него… при това бързо.

Почувства я още преди да я види. Сякаш времето се забавяше, а после избързваше, след това се забавяше отново. Ронин се почувства едновременно стар и млад, и всички възрасти между тези две крайности. Притиснат от тревожните усещания, магьосникът понечи да се върне.

Ала тъмата пред него внезапно отстъпи място на безброй блестящи цветове, някои от които виждаше за пръв път. Вихрушка от магическа енергия, изпълваща едновременно въздуха и твърдия камък, издигаща се до шеметни висини. Ограниченият ум на Ронин я възприемаше като огромно огнено цвете, което се разлистваше, увяхваше и разцъфтяваше отново… и с всяко разцъфтяване ставаше все по-внушително.

Докато нещото се приближаваше, магьосникът най-накрая дойде на себе си. Обръщайки се, той шеметно затича назад.

Звуци заглушиха ушите му. Гласове, музика, гръмотевици, птици, ромон на вода… всичко.

Въпреки опасенията му, че ще го погълне, феноменалното явление остана назад. Ала Ронин не спря да тича, страхувайки се, че всеки момент би могло да промени посоката си и да го застигне.

Едновременно с това продължи да размишлява. Крас със сигурност бе усетил последното раздвижване. Всеки момент щяха да се срещнат. Заедно щяха да измислят…

Из прохода проехтя ужасяващ рев.

Огромен осмокрак звяр падна отгоре му.

Ако беше някой друг, щеше да умре в този момент, превърнал се в храна за диво създание с четири блестящи зелени очи и огромни, завити като сабя зъби, които си пасваха чудесно с осемте му ноктести лапи. Чудовищният звяр го събори, ала Ронин бе пропил дрехите си с магия и те не бяха толкова лесни за пробиване. Ноктите дращеха свирепо по наметало, което би трябвало безпроблемно да разкъсат, но вместо това единият от тях се отчупи.

Сивата козина на звяра настръхна и той изрева яростно. Ронин се възползва от момента и хвърли към него проста, но ефективна магия, която го беше спасявала и в миналото.

Пред смарагдовите очи на чудовището избликна хаос от светлини. То отстъпи назад, размахвайки безсмислено лапи срещу блестящите образи.

Ронин излази извън обсега на дългите нокти и се изправи. Нямаше шансове да избяга; така само щеше да открие гърба си за звяра, а защитните му магии вече отслабваха. Още няколко удара с тези лапи щяха да разкъсат дрехите на магьосника, та чак до костите му.

Огънят му бе послужил срещу чудовището на острова и той не виждаше причина защо такава изпитана и вярна магия да не му свърши работа отново. Прошепна думите…

Които необяснимо как прозвучаха наопаки. И още по-лошо, Ронин осъзна, че се движи обратно, връщайки се към свирепите нокти на заслепения звяр.

Времето бе тръгнало назад… но как?

Отговорът се появи от дълбините на прохода. Аномалията ги догонваше.

Около Ронин заплуваха призрачни видения. Рицари, яздещи в битка. Сцена от сватба. Буря над морето. Орки, танцуващи бойни танци край огъня. Странни създания, вкопчени в борба…

Внезапно отново можеше да се движи. Магьосникът изтича извън досега на чудовището, а след това се обърна отново към него. Този път не се поколеба, докато призоваваше магията.

Пламъци избликнаха под формата на огромна ръка, но с приближаването си към звяра се забавиха… а после спряха, замръзнали във времето.

Проклинайки, Ронин започна нова магия.

Осмокракият ужас скочи над замръзналия огън и с вой се засили към него.

Ронин хвърли заклинанието.

Земята под изчадието се взриви и избликналата буря от пръст го затрупа. Звярът заскимтя, ала въпреки огромните сили, борещи се срещу него, продължи да се влачи към магьосника.

Около краката и тялото му се оформи кора. Устата също се затвори, затисната от пласт скала. Едно по едно, нечовешките очи потънаха под слоя прах.

Само на няколко стъпки от жертвата си създанието най-накрая замря. Сега изглеждаше не като истинското чудовище, а като съвършена негова статуя.

В този миг гласът на Крас изпълни съзнанието на Ронин.

„Най накрая ме чуваш! — извика облекчено драконовият магьосник. — Ронин, смущенията се разширяват! Почти са стигнали до теб!“

Разсеян от страшния звяр, Ронин не бе обръщал поглед към аномалията. Когато го стори, очите му се разшириха.

Сега тя изпълваше място десет пъти по-високо и без съмнение десет пъти по-широко от прохода. Плътният камък сякаш нямаше никакво значение за нея. Просто минаваше през него, сякаш не съществува. Ала по пътя й пейзажът се променяше. Част от скалата изглеждаше по-остаряла — обветрена и ерозирала; на други места сякаш току-що се беше охладила от титаничните си родилни мъки. Най-страшните промени явно се извършваха там, където се докосваше ръбът на огненото цвете.

Ронин не искаше да си представя какво ще се случи, ако вихрушката се допре до него.

Отново се затича.

„Скоростта и големината се увеличиха внезапно, а не мога да разбера причините — продължи Крас. — Страхувам се, че няма да те достигна навреме! Телепортирай се веднага чрез магия!“

„Магиите не функционират нормално! — отвърна магьосникът. — Аномалията им влияе.“

„Ще останем свързани. Това би трябвало да подсили заклинанието. Ще те насоча към себе си.“

Ронин нямаше намерение да се телепортира на места, които никога не е виждал, най-малкото от страх, че би могъл да се окаже в центъра на твърдата скала на планината, но ако беше свързан с Крас, рискът намаляваше неимоверно.

Той се фокусира върху драконовия магьосник, извиквайки образа му в главата си. Магията започна да се оформя. Ронин усети как светът около него се изкривява.

Изведнъж огненият цвят се разшири до размери, двойно по-големи от досегашните.

Твърде късно магьосникът осъзна какво става. Очевидно аномалията реагираше на магия… на неговата магия. Понечи да спре заклинанието, ала твърде късно.

„Крас! Прекъсни връзката! Прекъсни я, преди и ти…“

Аномалията го погълна.

„Ронин?“

Но магьосникът не можеше да отговори. Летеше напред-назад, подхвърлян като листо в торнадо. С всяко завъртане се носеше все по-бързо и по-бързо. Звуците и образите отново го атакуваха. Виждаше минало, настояще и бъдеще, осъзнавайки значението на всяка от картините. В един момент мерна вкаменения звяр, който също хвърчеше в бесния вихър на нещо, което можеше да бъде определено само като водовъртеж от време.

Около него прелитаха и други неща — случайни предмети и дори същества. Цял кораб с разкъсани платна и смазан откъм кърмата корпус премина покрай смаяния му поглед и изчезна. Последва го дърво, на което все още стоеше накацало ято птици. Някъде от далечината се появи огромен кракен, петдесет стъпки от върха на главата до края на пипалата, и се протегна към него, ала не успя да го придърпа към себе си преди и той да се стопи в нищото.

Отнякъде дойде тихият глас на Крас: „Ронин…“

Магьосникът отговори, но не последва реакция.

Вихърът изпълни взора му.

И докато го засмукваше, последните мисли на Ронин бяха за Верееса и децата, които никога нямаше да види.