Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moon of the Spider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Луната на паяка

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2007

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-0540-9

Американска, първо издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Двадесет и едно

Карибдус не би оцелял повече от век, ако не бе способен да се адаптира. Очевидно беше подценил досега, който Астрога бе имал от затвора си до света на смъртните. Невнимателна грешка, но не и непоправима. Облеченият в броня некромант винаги планираше резервни варианти и сега вече знаеше какво да стори.

Ако Астрога искаше тялото на Заил, Карибдус щеше да му го даде… за известно време. В действителност никой не познаваше силните и слабите страни на един ратмианин по-добре от някой негов събрат, така че той щеше да използва това предимство. Вече бе заложил няколко неуловими заклинания върху покойния Алдрик Джитан, които щяха да му позволят да отхвърли Астрога, когато светът постигнеше истински Баланс. Вариации на тези магии можеха да бъдат поставени и върху Заил. Защитните заклинания и вродената магическа способност на по-младия некромант щяха да ги замаскират по-добре от онези на аристократичната марионетка Карибдус.

Но трябваше да действа бързо. Онова, което в момента вършеше демонът, подготвяйки се да превземе тялото на Заил, бе невидимо за смъртното око, но не и за опитен заклинател като ратмианина. Ала Астрога откриваше, че младият некромант се съпротивлява по-силно от очакваното. Карибдус се възхищаваше на усилията на младия си колега, макар и да бяха безполезни. Те доказваха силата на ратмианското обучение и му предоставяха времето, от което се нуждаеше за новата си магия.

Така наречените Деца на Астрога бяха лесни за манипулиране, защото бяха съвсем бледи подобия на господаря демон. Карибдус се концентрира. Нямаше да му е нужно много време, за да приключи.

Той извади от колана си белия кинжал на Заил. Сега той играеше ключова роля за реализиране на плановете му. Една малко по-различна вариация на заклинанието за изсмукване на силите щеше да направи така, че в даден момент демонът да открие, че „по-доброто“ му тяло всъщност е по-крехко дори от онова, което бе изоставил.

Но когато некромантът започна магиите си, той пропусна да забележи черната торба на пода до него. Ако я бе видял, може би впитите в плата очни орбити щяха да му направят впечатление… или поне фактът, че са насочени право към него.

 

 

Краката натискаха черепа на Заил с такава сила, че всеки миг очакваше да смачкат главата му. И все пак знаеше, че го очаква много по-жестока съдба. Всички крайници щяха да пробият костта и да проникнат в мозъка му. А когато това станеше, него вече нямаше да го има. Щеше да остане само Астрога.

И нямаше да спре дотам. Демонът щеше да използва знанието и уменията на некроманта, за да подсили собственото си могъщество. Тайните на ратмианина щяха да се прибавят към обширните познания на Паяка… и да се превърнат в огромна заплаха за смъртния свят.

Как можеше Карибдус да допусне това? Заил вече не вярваше, че колегата му е станал жертва на борбата с Мрака. Не, легендарният некромант просто беше луд, но това по никакъв начин не успокояваше младия ратмианин.

Коварният глас на Астрога отново изпълни ума му: — Предай се на волята ми, смъртни Заил, и ще се превърнеш в бог…

— Ще се превърна в нищо! — отвърна некромантът. — Вземи каквото желаеш, но аз няма да ти го дам!

Не разбираше защо демонът просто не го бе обладал, както бе сторил с лорд Джитан. Черепът на Заил със сигурност не беше по-дебел.

Или имаше още нещо? Дали не бе нужно той доброволно да му предаде знанията и талантите си? Може би Астрога рискуваше да загуби всичко това, ако просто го превърнеше в празна черупка като благородника.

Значи може би имаше още една неизиграна карта. Сега разбираше защо паякът е действал скришом от Карибдус, за да привлече Заил към себе си, преди да бъде освободен. След като неведнъж бе губил битки срещу магьосници като визджерейците, Астрога искаше да е сигурен, че никога повече няма да бъде побеждаван.

Заил по-скоро щеше да стане като Алдрик Джитан, отколкото да изпълни чудовищното желание на демона. Той впрегна цялата си воля и усети нарастващия гняв на Астрога, когато той осъзна, че ратмианинът няма да бъде толкова лесна плячка.

Обаче заклинателят силно се надяваше, че демонът няма да осъзнае и факта, че човешките възможности имат предел. Некромантът искаше проклетият му враг да изгуби търпение и да го убие, преди да е започнал да отстъпва. Ако силите го напуснеха първи, демонът щеше да триумфира.

— Всичко, за което мечтаеш, ще е твое — промълви Паяка. — Богатства, роби, власт… империя…

— Искаш да кажеш, че ти ще имаш всичко това.

— Няма да постъпя с теб, както с глупака! — Астрога искаше да го успокои. — Нима не помниш как древните ми последователи наричаха теб свой господар? Сподели с мен своите тайни и аз ще ти доверя моите…

Не думите обаче подкопаваха волята му, защото те бяха глупави и безцеремонни. Във всяка сричка се таеше някаква коварна магия, която се вкопаваше в неподозиращия ум като червей в разлагащ се труп. Дори само слушането позволяваше на заклинанието на Астрога да проникне в мислите на смъртен човек, освен ако той не притежаваше опита и уменията да отблъсква такива номера като Заил.

Но дори и той си имаше предел, който се приближаваше по-бързо, отколкото на ратмианина му се искаше.

Ала освен да продължава да се моли за смърт, вместо обладаване, Заил не можеше да измисли нищо друго. Нямаше кой да му помогне, освен Хъмбърт, който дори не притежаваше тяло.

Ако го чакаше смърт обаче, Заил щеше да умре спокоен от една мисъл. Бе отпратил Селин в града. Тя щеше да избяга оттам. Поне, ако се бе провалил във всичко друго, не се бе провалил в това.

Да, тя бе в безопасност…

Генерал Торион бе участвал в множество битки през живота си, но би сменил сегашната чудовищна борба и за най-лошата от тях. Единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за ситуацията, бе, че хората му временно удържаха фронта. Появиха се малко подкрепления, но рапортите за останалата част от столицата показваха, че дори и когато дойдеха изпратените от Юстиниан войски, броят им нямаше да е много голям. Повечето от войниците, които Торион се надяваше да получи, бяха необходими на други места. Изглежда, в момента паяците се изсипваха през всички стени.

Но дори това не бе най-лошото. Рапортите съобщаваха също за множество защитници и дори невинни граждани, които сега бродеха из столицата като живи мъртъвци, а телата им бяха използвани като гостоприемници от гнусните паяци. Няколко първоначални позиции бяха паднали заради незнанието на войниците за ужасната съдба, споходила всички, чиито глави не са покрити. За щастие, благодарение на самия Торион, новината бързо се разпространи и повечето избягнаха опасността.

Ала паяците продължаваха да прииждат. За всеки един, нанизан на върха на меч или изгорен от огъня, изглежда, идваха десетки, а може би дори и стотици нови.

„Откъде се появяват?“ — чудеше се командирът, докато помагаше да преобърнат нова бъчва масло върху гадините. Поне една пета от столицата бе или подпалена, или вече изпепелена. Щеше да е и повече, ако дъждът не се усилваше постоянно. Трябваше да поддържат всеки пожар с масло или някоя друга запалима течност, но и намирането на запаси ставаше все по-трудно. На няколко места, където трябваше да има такива неща, откриха само предварително опразнени складове. От събраните сведения разбра, че заповедта за това е дошла от Едмън Феъруедър. Торион постоянно кълнеше мъртвия човек и се надяваше огнената му смърт да е била дълга и болезнена, макар че дори тя бе твърде лека за вкуса на генерала.

Торион предаде бъчвата на един войник и спря да си поеме дъх. Юстиниан, вече дошъл на себе си, бе оставил по-голямата част от координирането на битката на своя много по-опитен командир. Ветеранът знаеше, и то без излишна скромност, че без него усилията да се спасят всички от този кошмар нямаше изобщо да са така добре организирани. Разбира се, имаше късмета, че няколко от висшите му офицери бяха оцелели. Той ги постави начело навсякъде, където това бе възможно. Съжаляваше единствено, че никой не бе виждал Алек Матюс. Доста по-рано, когато залавянето на Заил беше единственият им проблем, той бе получил съобщение, че капитанът планира да поведе патрул извън градските стени.

Торион се бе примирил с факта, че мъжът, когото смяташе да направи свой наследник, вероятно е умрял там, борейки се до последно с осмокраките демони.

Генералът отново пое дълбоко въздух и огледа околността. Редица стрелци упорито запращаха намаслени огнени стрели във всички посоки. Защитаваха ги войници, въоръжени с мечове, копия и естествено с факли.

А от север се задаваше мъж с шлем, който вървеше право към Торион… и изглеждаше точно като изчезналия Алек Матюс.

Измореният командир се усмихна. Той тръгна към капитана. Алек бавно отдаде чест с мрачно изражение. В другата си ръка държеше меч, покрит с драскотини.

— Алек, младежо! — извика Торион, зарязвайки военния протокол. Беше толкова щастлив да види помощника си. Тъй като нямаше собствени синове, той смяташе капитана за такъв. — Къде беше, по дяволите? Добре ли си?

Последва тишина, а после приближаващата се фигура отвърна:

— Да. Добре съм.

Гласът му бе монотонен, но това не изненада генерала. Всички войници бяха изтощени и Алек изглеждаше така, сякаш са го влачили по улиците.

— Е, радвам се да те видя! — Торион погледна зад гърба си към мъжете, които търкаляха бъчвите. — Вероятно ще можеш да поемеш тук, докато видя как…

Торион забеляза с крайчеца на окото си как адютантът му се протяга към него, за да му махне шлема.

Тренираните на бойното поле рефлекси едва спасиха по-стария офицер и той успя да се отскубне. Торион погледна ужасен към капитана, отказвайки да повярва в очевидното.

Но му трябваше само да види как шлемът на Алек е съвсем леко по-висок от нормалното. Може би щеше да го забележи и по-рано, ако срещу него бе някой друг, но отрицанието явно беше могъща сила.

Сега обаче нямаше как да отрече, че създанието пред него вече не е довереният му помощник.

Когато генерал Торион извади меча си, капитанът замахна със своя. Ветеранът изсумтя болезнено, когато върхът на острието поряза врата му, пропускайки на косъм вената.

Той отблъсна и следващата атака, забелязвайки с тревога, че трупът срещу него все повече и повече придобива уменията на Алек. Торион добре знаеше колко опитен е адютантът му, затова настъпи в атака.

Видя пролука и скочи напред. Мечът му прониза незащитеното гърло на капитана.

От ужасната рана покапа някаква гъста полусъсирена течност, която трябваше да е кръв, но това дори не забави противника на Торион.

Генералът изруга и залитна назад точно навреме, за да избегне удар, насочен към главата му. Той отбеляза факта, че врагът му все още се опитва да свали шлема му, а друга страна се чудеше как точно да победи нещо, което вече е мъртво. Паякът върху главата на Алек Матюс вече го контролираше по-добре от повечето…

Торион стисна зъби и отново скочи, но този път също като капитана атакува не тялото, а шлема.

Дори и жив, Матюс не бе съвсем равностоен на генерала и за разлика от обладания си адютант Торион успя.

Ръбът на меча му мина под ръба на шлема. Той бързо го отметна и металът издрънча на улицата.

— В името на Ракис! — изръмжа генералът, когато видя истинския си враг. Паякът изсъска и тялото на Алек реагира с яростна поредица от атаки към командира си. За един кратък миг Торион се видя принуден да мине в защита. Силите му започнаха да отслабват.

„Не! Няма да допусна това!“

Той се взря в лицето на мъжа, когото бе смятал не само за свой наместник, но и за собствен син. После, след кратка молитва за душата на Алек, замахна.

Острието му преряза паяка на две. От чудовището потече гнусно зелено желе.

Изражението на капитана се изкриви. Тялото му започна да се гърчи гротескно.

Накрая Алек Матюс падна безжизнен на улицата. Мечът му остана здраво стиснат в дясната ръка.

Борейки се за глътка въздух, генерал Торион погледна трупа. Това тяло повече от всяко друго го засягаше лично. Хвърли поглед през рамо към другите войници и няколко опитни цивилни, които смело отблъскваха вълната на злото.

И макар да бе спечелил собствената си битка, командирът на Уестмарч видя, че освен ако не стане чудо, защитниците щяха да успеят единствено да удържат фронта. Те бяха просто смъртни, а паяците не спираха да прииждат.

Сега всичко зависеше от Заил, осъзна той. Всичко зависеше от мъжа, когото се бе опитал да убие.

От некроманта и… Торион внезапно си помисли за Селин.

 

 

— Само отлагаш неизбежното… — изсъска Астрога в ума му. — Ние ще станем едно… едно…

Заил усещаше как волята му отслабва. Знаеше, че и демонът го чувства.

— И след това ще ти доставя удоволствието бавно да убиеш белокосия, който ме мисли за така глупав…

Говореше за Карибдус. Значи Астрога не бе толкова сляп. Знаеше, че Карибдус си е ратмианин и съответно — заплаха.

Но дали демонът осъзнаваше точно колко коварен е Карибдус? Заил никак не беше сигурен. Независимо от това обаче смъртният свят щеше да страда.

После Паяка направи нещо, което го разтърси. Въпреки че все още водеше мисловния си дуел с ратмианина, той започна да плюе от устата си гнусна лепкава субстанция… някаква паяжина. Истинските паяци не плетяха нишките си по този начин, но формата на Астрога носеше само външна прилика с арахнид и нищо повече. Демонът продължи да плюе и магическата паяжина се обви около краката, ръцете и тялото на Заил.

Астрога го подготвяше за момента, в който се предадеше. Демонът искаше да добие истинската си адска форма и щеше да я пресъздаде от тялото на Заил.

А плененият некромант не можеше да стори нищо…

Карибдус гледаше безпристрастно паяжината. Пълният цикъл на тази рядка лунна конвергенция скоро щеше да приключи, но Астрога явно щеше да приключи трансформацията си преди това. Облеченият в броня некромант отново скри кинжала на Заил в колана си. Всичко бе готово. Щеше да позволи на демона кратко посещение в смъртния свят, за да постигне нужното за Баланса, а после щеше да го запрати в ада завинаги. Всяко събитие от ранга на това да отприщи демона срещу Уестмарч не можеше да бъде допуснато да се развива твърде дълго. Не трябваше да се допуска да излезе от контрол… не че той би го позволил.

След това щеше да продължи нататък и да реши какво е нужно да бъде сторено. Карибдус подозираше, че го чака много работа, преди Балансът наистина да се възстанови. Твърде много поколения ратмиани просто се бяха борили със злото. Вероятно щяха да му трябват още стотина години, за да поправи това.

Ала той бе Карибдус и знаеше, че ще успее, независимо от жертвите, като Заил, лорд Джитан и невинните жители на Уестмарч, които трябваше да направи за това.

 

 

Вендигото пренесе Селин през гората със замайваща скорост, успявайки да избегне с лекота клони, корени и дупки в земята. Когато гората отстъпи на високите хълмове, създанието се оказа също толкова умело в избягването на чудовищните слуги на Джитан, които явно надушваше отдалеч.

Младата жена все още не можеше да разгадае видението си преди изненадващото появяване на горския обитател. Можеше единствено да го отдаде на изтощението си, комбинирано с рискованата употреба на магията. Освен това беше много по-важно да открие Заил, преди да е станало късно.

Което явно съвпадаше с желанията на вендигото. Селин не можеше да разбере нищо от сумтенето му, но накрая реши, че по някакъв начин некромантът го е повикал и му е показал как да го намери. Нямаше друго обяснение създанието да се озове на правилното място в точното време.

Това й носеше надежда… не много, но все пак беше нещо.

Но сега, докато приближаваха мястото, където едва не я принесоха в жертва, страховете на лейди Несардо станаха по-силни. Не само видя още от мутиралите слуги на лорд Джитан, но имаше и неколцина човешки същества, ако вече можеха да бъдат наречени така. Те се движеха като насън и всеки носеше странно украшение на главата си. Израженията им, доколкото можеше да ги види на струящата от входа светлина, бяха отпуснати и безжизнени.

И което бе по-лошо, Селин разпозна някои от войниците на Алек Матюс, които бяха последвали капитана в преследване на некроманта.

Щом бяха тук, очевидно под контрола на враговете на Заил, тя можеше само да предположи, че самият той също е пленник. Дори и Селин можеше да усети злокобните сили, които бликаха от древните руини. Сили, които, ако беше свободен, ратмианинът със сигурност щеше да е неутрализирал досега.

— Той е там, нали? — прошепна тя на вендигото. — Хванали са го, нали?

Тихото ръмжене на създанието бе неразбираемо, но съдейки по тона му, явно бе предположила правилно.

Ако Заил беше затворник на Джитан и другия некромант, от това нямаше да произлезе нищо добро. Лейди Несардо реши поне да го спаси, ако не й се удаде да стори нищо повече. Сигурна бе, че ако успее да го освободи, той ще съумее да победи тези луди.

Но единственото, което можа да измисли, бе да нападне фронтално. Вендигото й показа къде води тунелът отзад, но сега изходът се охраняваше от човеко-паяци и изглеждаше по-непристъпен от предния вход.

На благородничката й се искаше да огледа по-добре местността, но поради някаква неясна причина огромният й спътник не я допускаше да се приближи до храма. Сякаш усещаше нещо, което тя не можеше.

Селин си спомни всичко, което бе постигнала с помощта на медальона, както и без него, за да прецени какво да стори. Ясно й беше какво ще направи, щом влезе, но не знаеше как да стигне дотам.

— Ако само можехме да им отвлечем вниманието…

Но имаше повече стражи отпреди и когато присви очи, Селин видя, че по хълма лазят и множество паяци. Толкова много, че не можеше да повярва на очите си.

Това я накара да се сети за Уестмарч и случващото се там. Внезапно погледна към вендигото, чудейки се как двамата са успели да избягнат могъщия поток арахниди. Видението на закачулената крилата фигура отново се появи в ума й, но някак не съвпадаше с косматия гигант пред очите й.

Тя поклати глава. Нямаше време за тези мистерии. Луната на Паяка висеше над главите им. Селин усещаше, че тя скоро ще изчезне, а когато това станеше, щяха да са загубени.

Тя погледна към ужасяващите стражи и прошепна:

— Мисля, че знам как да накарам някои от тях да се оттеглят, но…

Чак тогава откри, че говори на въздуха. Как подобен гигант бе изчезнал, без да го забележи? Огледа се, изплашена, че с вендигото се е случило нещо…

Но само след миг чу могъщ рев и силен трясък, а после приглушено съскане, което Селин разпозна като ознаменуващо смъртта на някое от чудовищата.

Повечето от слугите на Джитан незабавно се втурнаха към източника на шума. Войниците и паяците ги последваха. Неколцина останаха по местата си, но сега Селин имаше шанс. Ако успееше да повтори номера от тронната зала.

— Моля те — промълви тя, без да знае на кого се моли. — Нека проработи.

Концентрира се върху едно място близо до входа, където нямаше стражи.

Внезапно се озова именно там.

Едно от чудовищата започна да се обръща към нея. Селин си представи онова, което си спомняше от залата, избирайки място близо до вътрешния вход. Надяваше се това да я изпрати встрани от ставащото вътре и да не я открият незабавно.

Изчезна от първото място, без да я забележи стражът, за да се материализира само секунда по-късно насред кошмар.

Изглежда, Заил щеше да бъде изяден.

 

 

Волята му отслабваше все повече и повече. Заил знаеше, че му остават броени секунди, преди защитата му да се срути и Астрога да му отнеме всичко. След това на демона щяха да му трябват няколко кратки минути да си създаде ново тяло.

Ако още държеше кинжала си, щеше да е различно. При тази близост с Паяка, ратмианинът можеше да използва оръжието, за да се защити от силите на Астрога.

Но кинжалът му не беше у него.

А у Карибдус.

Карибдус чу воя. Концентрира се, търсейки причината. В периферията на възприятията си усети вендигото. Стори му се странно, че звярът се намира точно там, където да е едва забележим. Ратмианинът не вярваше в съвпаденията. Нещо се мътеше.

Миг по-късно усети познато присъствие.

Жената. Лейди Селин Несардо.

Прикривайки изненадата си с празно изражение, Карибдус се извъртя в посоката, където трябваше да се намира тя. Но когато погледна натам, нея я нямаше. Вместо това некромантът я почувства вдясно.

Ала благородничката я нямаше и на това място.

Карибдус се намръщи, когато осъзна какво става.

Ала осъзнаването закъсня, защото в същия миг огнено кълбо го удари в гърдите и заклинателят отхвърча към стената.

Треперейки, Селин се загледа в черния злодей, молейки се да не се изправи незабавно. Когато Карибдус остана да лежи, тя се обърна към ужасната гледка.

Осакатеното тяло на Сардак лежеше наблизо, а ужасните неща, които му бяха причинили, почти докараха сестра му до повръщане. Тя незабавно разбра, че са използвали неговата кръв, макар и отровена, така, както щяха да употребят нейната.

Но ставащото със Заил бе дори още по-лошо. Той очевидно още беше жив, но сега лежеше в огромна какавида, от която се подаваха само лишената му от кожа ръка и главата.

А върху темето му лежеше чудовищен паяк — толкова ужасен, че не бе възможно да е роден в смъртния свят, — който неспирно бълваше паяжина от устата си, докато краката му се впиваха в главата на некроманта.

Очите на изчадието проблеснаха и тя бе сигурна, че то осъзнава присъствието й. Въпреки това само продължи да плюе паяжината върху жертвата си. Държеше се така, сякаш новодошлата изобщо не представляваше опасност за него.

Благородничката бързо разбра защо. Движението над главата й я предупреди в последния миг. Тя посочи нагоре и успя да уцели един от слугите на Алдрик, който скачаше върху нея.

Когато чудовището се свлече в огнена купчина до нея, лейди Несардо се зачуди къде е благородникът предател. После погледна зад Заил и получи отговор. Един поглед към останките на Алдрик бе достатъчен, за да разбере, че повече не може да чака.

Ала тя усещаше, че още от чудовищните слуги на демона се приближават към нея. Сега разбра защо звярът на главата на Заил не се плаши от нея. Очевидно той ги призоваваше. Другите се страхуваха от нея, особено след като видяха как се е справила с Карибдус, но броят им скоро им даде нужната смелост да атакуват. Междувременно осигуряваха на големия паяк време да свърши отвратителното си дело.

Селин погледна към Заил. Най-успешните й магии до момента бяха телепортирането, огнените кълба и ледените снаряди, но нищо от това не можеше да помогне на некроманта. Тя се съмняваше, че може да унищожи паяка, без да убие и Заил, но ако не стореше нещо…

— Момиче! — обади се познат и добре дошъл глас. — Господарке! — извика Хъмбърт отнякъде. — Тук съм, отстрани!

Два от хората-паяци скочиха към нея със съскане. Вместо да ги замери с огън, Селин инстинктивно се телепортира. Озова се близо до разкъсаната торба на Хъмбърт, докато двете чудовища се сблъскаха объркани. Останалите се поколебаха, несигурни как да се нагодят към новото предизвикателство.

— Браво, момиче! — похвали я черепът. — Много полезен номер!

— Няма значение! Мога ли да помогна някак на Заил?

— Само по един начин! Дай му кинжала! Той ще му помогне! Обещавам!

Тя бързо се огледа.

— Но къде е той?

— Онзи проклет Карибдус го взе! Под колана му е! Видях го!

Селин погледна неподвижното тяло и се поколеба.

— Под колана?

— Това е най-добрият ни и вероятно единствен шанс!

Тя нямаше нужда от повече.

Погледна за последен път към Карибдус и си вдъхна мислено кураж, казвайки си, че ако не е мъртъв, със сигурност е в безсъзнание.

Миг по-късно стоеше до смъртоносния некромант. Огледа се наоколо, за да се увери, че никоя от тварите не е наблизо, и се наведе да отмести наметалото му.

Ето! Селин извади кинжала от колана му…

И в същия миг Карибдус отвори очи.

— Не — промърмори той. — Не мисля…

Облечената му в ръкавица ръка се затвори около китката й. Селин се опита да се прехвърли на друго място, но нищо не се случи. Пробва и с огнено кълбо, но също толкова безрезултатно.

— Прецених и двете ви умения — обясни Карибдус, все едно говореше на начинаещ чирак на изпит. — И ги компенсирах с моите. Сега не можете да сторите нищо.

Селин замахна отчаяно към него с кинжала на Заил. Той ловко хвана и другата й китка.

— Нищо — повтори. — Абсолютно нищо.