Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moon of the Spider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Луната на паяка

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2007

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-0540-9

Американска, първо издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Девет

Сред Западните кралства имаше традиция, когато кралят умре и наследникът му се готви да заеме трона, великите благородници в кралството да се събират в столицата, за да окажат почит и да покажат подкрепата си за престолонаследника. Концентрирането на толкова голяма политическа и военна мощ се смяташе за демонстрация на стабилност пред простолюдието.

Някои пътуваха с дълги кервани, теглени от дългокосмести коне или мулета. Други идваха в единични карета, а немалко яздеха заобиколени от добре въоръжени и бдителни наемници. През портите преминаваха стотици знамена и всички, богати и бедни, се дивяха на гледката, защото много от тях се бяха родили по време на царуването на стария Корнелиус и никога не бяха виждали подобно събиране.

Но пристигащите в града имаха различни намерения. Мнозина идваха, за да почетат мъртвия крал, но смятаха и да погребат наследника му с него. Други пък, които се канеха да предложат лоялността си на Юстиниан IV, далеч не бяха убедени в правотата на решението си.

Но независимо от мотивите им, важното беше, че идват.

Или поне това беше важното за Алдрик Джитан.

Благородникът стоеше на балкона на своята вила, издигната на висок хълм, и гледаше, докато последните пристигащи обявяваха появата си, надувайки тромпети и развявайки знамената си. Той изсумтя презрително.

— Червено-оранжево-синият герб на барон Чарлмор — промърмори Джитан. — Сред последните, както обикновено. Парадира като паун. — Алдрик погледна през рамо към тъмната стая. — Ще дойдат още седем или осем, но в общи линии това са всички. По-близо ли си вече?

Дълбоко в мрака проблесна бледа зеленикава светлина. В това моментно зарево благородникът различи Карибдус. Сивоокият ратмианин се бе навел над една маса, върху която имаше разстлани звездни карти. Периодичните проблясъци идваха от малък остър кристал, оформен като зъб на хищник. Той висеше на сребърна верижка и се люлееше напред-назад над картите. От време на време спираше над някое съзвездие и именно тогава проблясваше за кратко.

— Търпението е добродетел — напомни Карибдус. — Особено за един бъдещ владетел.

— Но аз вече го усещам по-силно отпреди — промърмори Алдрик и отново се загледа към пристигащия барон. — Ти каза, че всичко ще стане, когато те се съберат тук.

— Така и ще бъде. Всички знаци го показват. Луната на Паяка наближава.

— Крайно време е, мътните да го вземат! Ами онзи глупак, който ни се бърка? Другият некромант? Ти каза, че той няма да се превърне в проблем!

Поредният кратък проблясък разкри лицето на Карибдус, което за миг изрази обида.

— Той е опитен, но се е озовал в играта, без да знае правилата и да познава играчите, да не говорим за последствията.

Лорд Джитан положи едната си силна ръка на дръжката на меча.

— Ако на този етап не можем да използваме сферата срещу него, а твоите капани са се провалили, може би добрата стара стомана ще свърши работа!

— Ако е необходимо. — Камъкът проблесна за последно, а после изчезна от поглед, скрит в шепата на некроманта. Секунда по-късно мъжът се появи до благородника. — Такъв край би бил много ироничен за него.

— Какво значи това? Говориш така, сякаш го познаваш, магьоснико.

Карибдус поклати леко глава.

— Не лично, но познавам репутацията му, която не е малка, имайки предвид колко е млад. Ако не бе толкова заслепен за реалността, делата му биха могли да бъдат сметнати за наистина възхитителни.

— А той знае ли за теб?

— Преди да, но успях да блокирам този спомен в ума му. — Облеченият в броня некромант се изпъчи и добави с нотка гордост: — В крайна сметка той е просто Заил, докато аз съм този, който съм.

Алдрик изсумтя незаинтересовано.

— Този Заил все пак ни мъти водата, независимо кой си ти.

— Вече не. Можем да продължим според плана.

Карибдус понечи да се върне в мрака, но благородникът внезапно постави ръка на рамото му. От този ъгъл лорд Джитан не можеше да види изражението на некроманта, иначе щеше да помисли два пъти, преди да го докосне по такъв начин.

— Ще ми напомниш ли пак какво печелиш ти от всичко това, магьоснико? Зная какво получавам аз, и то е напълно заслужено, но искам да чуя твоята част отново, просто за да се поразвлека.

Когато некромантът се обърна към него, изражението му бе придобило обичайното си аналитично и лишено от емоция изражение. Думите му бяха безизразни, като на учител, който обяснява на ученици:

— Ние, които следваме Ратма, служим на Баланса. Балансът е всичко. Без него светът ще се срине в анархия и хаос. Ние се стремим да попречим на това, въдворявайки ред. — Той кимна към Алдрик. — Вие сте средство за постигане на това. Уестмарч се намира в период на несигурност. Нужна му е желязна ръка. Нужен сте му вие, за да запазите Западните кралства от упадък.

Високият благородник се усмихна, податлив като повечето хора от неговото съсловие на ласкателства, дори когато те бяха съвсем очевидни.

— Когато станете владетел, от вас ще се изисква да вземате решения, които някои ще сметнат за жестоки и дори зли. Те няма да разбират необходимостта от онова, което трябва да извършите. Ще трябва да се направят жертви, които в крайна сметка ще помогнат на човечеството. Ще дойде време, когато след името Алдрик ще прибавят титли, като Великия, Прозорливия и Спасителя на света. — Карибдус посочи себе си. — Що се отнася до мен, моята награда ще бъде, че съм служил по най-добрия начин на Баланса и на ближния си и съм спрял вълната от хаос, като съм помогнал за възкачването ви на трона… което предстои съвсем скоро.

— Да… така е — съгласи се Алдрик, загледан в тавана. Виждаше коронацията си. Възхитените тълпи щяха да го приветстват. Фанфарите щяха да огласят въздуха… Въображението му стигна още по-далече: представи си как стои начело на огромна армия, вдигнал високо Луната на Паяка, и напада първо войските на Кандурас, после тези на Енщайг, а когато те му се покорят — северните варвари. И след това крал Джитан щеше да обърне взор към легендарния Лут Голейн.

И в света щеше да има ред… неговия ред.

А когато се увереше, че Карибдус вече не му е нужен, щеше да му пререже гърлото. Алдрик знаеше, че заклинателят не му казва всичко. Некромантът имаше и други мотиви, по-егоистични. Благородникът бе сигурен в това. В крайна сметка, нали той ги имаше.

— О, забравих да спомена, че направих ново откритие, милорд, което, горд съм да го заявя, ще ускори плановете ни.

Алдрик се откъсна от мечтите си и погледна магьосника.

— Какво?

Карибдус прибра малкия зелен кристал в джоба си.

— В крайна сметка няма да ни е нужен домът Несардо. — Необлеченият в черно мъж изчезна в мрака и ядосаният Алдрик Джитан го последва. Въпреки разногледите си очи, той бързо се адаптира към липсата на светлина, но въпреки това не намери и следа от Карибдус. — Криптата под него щеше да е много подходяща за извършването на работата ни, но търсенето ми разкри дори по-добро място, което се намира извън стените на града — разнесе се гласът на ратмианина нейде отдалеч.

— По-добро от първоначалния храм? — Алдрик се опита да си представи кое място би било по-подходящо за извличане на силите, които искаше да овладее, от онова, където жреците бяха издигнали паметник на своя бог. Опита се, но не можа. — И кое е то?

Внезапно пред него бликна бледа светлина с цвят на слонова кост. Лорд Джитан се стресна и отстъпи.

Лицето на Карибдус се появи над блясъка… блясък, който извираше от Луната на Паяка. Осмокракият символ върху сферата пулсираше в синхрон с учестеното дишане на благородника.

— Мястото, където е създадена сферата. Там, където последните Деца на Астрога са се събрали след клането на верните им братя в храма.

— Но аз мислех, че това са руините, където я открихме!

Некромантът приближи артефакта към него и той сякаш впримчи погледа на Алдрик. Гласът на Карибдус проехтя в главата му:

— Не, там визджерейците просто бяха скрили Луната с надеждата, че тя никога повече да не бъде открита. Липсвала им е силата да я унищожат, както и за онова, за което е била създадена. Не, мястото, което открих, е много по-важно от кое да е друго. То е път към друг свят…

— Друг свят… — Лорд Джитан откъсна погледа си. — Значи вече нямаме нужда от онази куч…

— О, напротив, имаме голяма нужда от нея — прекъсна го некромантът. — Кръвта. Помнете. Кръвта.

— Да, бях забравил. Тя трябва да умре, нали?

Бледият заклинател му подаде Луната на Паяка. Благородникът я пое с обич и я задържа в дланите си.

— Със сигурност, милорд — отвърна накрая Карибдус. — Със сигурност.

Алдрик погали артефакта, а пръстите му потупваха паяка като домашен любимец.

— Това не ме притесняваше преди, магьоснико. Не съм си променил мнението и сега.

— Прекрасно. — Карибдус отстъпи от светлината. — Значи няма от какво да се боим.

— Освен от този друг ратмианин.

От мрака се чу друг звук, като от голямо животно, движещо се по пода… или може би по стената, Алдрик не беше сигурен. От посоката на Карибдус се разнесе странно гукане. Некромантът сякаш успокояваше малко дете.

— Не, господарю. Заил няма повече да бъде проблем. Реших, че кралят ще се погрижи за него вместо нас.

— Онзи жалък… о, ти имаш предвид Корнелиус…

Отново гукане, следвано от дълго съскане, с което благородникът вече бе свикнал, но все пак не му се нравеше.

— Да, добрият Корнелиус ще се разправи с еретика, попаднал в Уестмарч.

 

 

Заил се затвори в покоите си, за да възвърне силите си и да укрепи тялото си, използвайки учението на Ратма. Часове наред седя неподвижен на пода до леглото си, черпейки мощ и знания от първичните сили, изпълващи дома Несардо.

Но когато установи, че от това място не може да постигне повече, ратмианинът реши, че въпреки по-ранните предупреждения на добрия Полт, е време да отиде в града.

Селин и дори Сардак се опитаха да го разубедят и го предупредиха, че Закарум търси дори най-малкото извинение, за да го затвори и да го осъди за ерес. Хъмбърт също не искаше приятелят му да излиза, може би донякъде, защото Заил възнамеряваше да отиде сам.

— Търсиш един човек в огромен град, младежо! Един човек! Колко опасни кръчми мислиш, че има? Една? Две? Доколкото си спомням, те са над сто!

Но спорът не постигна нищо. Накрая Селин, с ръце на хълбоците, обяви:

— Щом си решил да постъпиш толкова глупаво, тогава аз ще дойда с теб, за да имаш водач!

— В такъв случай, скъпа сестро — намеси се Сардак, — по-добре да отида аз. Кой познава по-добре кръчмите?

Заил обаче отказа и на двамата.

— Милейди, вие вече сте нечия цел. Навън сред простолюдието ще бъде невъзможно да ви опазя, а в онзи хаос сигурно дори и себе си или брат ви. Вие ще останете тук, а аз ще поставя защити, познати единствено на моите събратя. Що се отнася до вас, милорд Сардак, тъй като най-важното нещо в живота ви е вашата сестра, би било по-добре да останете тук трезвен, вместо да обикаляте от кръчма на кръчма и вероятно да станете жертва на чашка-две… или три-четири.

Фактът, че Сардак не се обиди, подсказа на ратмианина, че го е преценил правилно. Що се отнася до Селин, тя пак се опита да спори, но Заил успя да я убеди в това, че всеки, видян в компанията й, е потенциално застрашен. Некромантът разбираше, че тя по-скоро е готова да рискува сама, отколкото да изложи другите на опасност. Никак не му беше приятно да я манипулира по този начин, но това бе за нейно добро.

— Тогава моля ви, внимавайте — каза благородничката — и за негова изненада докосна бузата му с пръсти.

Заил кимна рязко и бързо напусна стаята. Въпреки че изражението му не го издаде, докосването на Селин остана в ума му през следващите няколко минути. Ратмианинът не бе свикнал на подобен контакт с чужди хора и щеше да си отдъхне, когато всичко това приключеше. После, ако изобщо оцелееше, можеше да се върне в спокойните диви джунгли на Кеджистан.

Слугите с удоволствие ускориха тръгването му, а дългурестият Барнаби бързо му отвори входната врата. Двама мъже в ливреи и наметала рискуваха да излязат под нестихващата буря, за да отворят и външните порти, а после с не по-малък ентусиазъм ги затръшнаха зад гърба на Заил.

И така, взирайки се изпод качулката си, ратмианинът за пръв път видя истински Уестмарч.

„Черният овен“ се оказа бледо подобие на сграда в сравнение с редиците здания, които се простираха, докъдето му стигаше погледа. Първи, разбира се, бяха огромните къщи и имения, като това на Несардо, но Заил, който се движеше с търпението и решителността на ловуваща пантера в джунглата, скоро навлезе в един от търговските квартали. Там имаше елегантни магазини с каменни фасади, където се продаваше всичко, включително и някои предмети от родината му, които ратмианинът разпозна. Един-два подобни предмета привлякоха вниманието му, защото очевидно бяха откраднати от места, за които знаеше, че са свещени.

По павираните улици имаше и по-изискани странноприемници. Пред някои от тях стояха добре облечени стражи с мечове или други оръжия — мъже, чиято работа се състоеше в това да държат настрана паплачта. От тези места се разнасяше музика, понякога приятна за школувания слух на некроманта, а друг път толкова фалшива, че той се чудеше дали не я свирят глухи импове, измъчващи някоя жертва на Първичните злини.

После ратмианинът се натъкна на църква на Закарум.

Две кули-близнаци — по една от всяка страна — се издигаха високо над останалите сгради наоколо. Те пронизваха небето, сякаш опитвайки се да пронижат ангели с върховете си. Покривите им бяха керемидени и придаваха на голямата църква — всъщност катедрала — смътната прилика с някой изгърбен дракон. Стените на двете кули и централната сграда бяха украсени с редица прозорци с изкусно изработени витражи, вероятно два пъти по-високи от Заил. Всички изображения бяха взети от писанията на църквата и за ратмианина имаха зловещо излъчване. Имаше огнени ангели с блестящи мечове, гротескни изчадия, бягащи от озарен в божествено сияние свещеник, и създания, големи колкото света, които поглъщаха неверници. Изглежда, духовенството на Закарум бе решило, че на правоверните трябва постоянно да се напомня какво се случва с онези, които не спазват вярата точно според канона.

Четирима стражи, носещи кървавочервената броня и наметало на Закарум, стояха на пост пред масивния дървен портал. Наричаха ги Воини на вярата. Те бяха фанатични в делата и вярата си. Обикновено служеха като защитници само на най-висшестоящите в църквата.

Единият страж се обърна към него, но очите и лицето му оставаха скрити под шлема. Заил запази спокойното си изражение, докато минаваше край него, съзнавайки, че е набелязан като човек, различаващ се от останалите, и съответно — потенциално опасен.

Но никой от стражите не извика и некромантът подмина църквата. Едва когато се отдалечи достатъчно, хвърли поглед през рамо. Като видя, че никой не го следва, въздъхна облекчено и продължи пътя си.

Той не обърна внимание на първите кръчми, защото не приличаха на онези, за които Сардак твърдеше, че са посещавани от Едмън. Сега обаче се натъкна на не толкова представителни заведения и те вече го заинтересуваха. Ратмианинът огледа двете най-близки кръчми и накрая избра лявата, защото беше по-шумна и изглеждаше по-непочтена.

Когато влезе, почти никой не погледна към него и той прие това като явен знак за падението на посетителите. Дори хора, които не знаеха какъв е Заил, обикновено усещаха колко е различен от останалите пътници.

Музика, смях и кавги изпълваха помещението, но той не можеше да прецени кое вземаше превес. Некромантът премина край гостите, оглеждайки ги внимателно в търсене на някой, който да наподобява „човека на краля“. Щеше да е много по-лесно, ако Сардак бе до него, но докато Заил се намираше извън имението, предпочиташе той да е до Селин.

И все пак скоро стана очевидно, че никой тук не би могъл да бъде личният съветник на крал Юстиниан. Ратмианинът се обърна и след като едва избягна сблъсъка с пиян търговец с корем, по-голям от този на Траг’Оул, отново излезе под дъжда. Той се уви плътно в наметалото си и продължи към следващата таверна.

Тя обаче също се оказа загуба на усилия, както и следващите две. Заил разбираше колко трудна е задачата му, но отново вярваше в твърдението на Ратма, че пътят сам ще му се разкрие. Скоро трябваше да открие поне следа от този потаен Едмън, некромантът бе сигурен в това.

Заил не беше казал на Селин за друга, по-важна причина да иска да излезе сам. Далеч от Несардо, свободен от силите на дома, които се месеха в заклинанията му, може би щеше да открие със сетивата си своя мистериозен враг — този Карибдус, — без да му се налага изобщо да разпитва Едмън. Ако това станеше, Заил възнамеряваше веднага да открие неприятеля си, а това бе още една добра причина да държи благородничката надалеч.

Внезапно той се блъсна в едър мъж, облечен като наемник. Изненадан, колкото от сблъсъка, толкова и от липсата си на концентрация, Заил погледна към полускритото лице на мъжа.

— Капитан Дюмон? — изпелтечи некромантът.

Но само след миг осъзна, че това не е оцелелият му другар от Урех. Имаше наистина голяма прилика, но и достатъчно разлики, за да е ясно, че този боец е някой друг.

— Винаги трябва да внимавате къде вървите — отвърна мъжът. Езикът му бе необичайно културен за човек с такава професия.

— Най-искрените ми извинения…

Наемникът се ухили.

— Ако имах време, щях да ви накарам да ме черпите една халба бира в „Кръстопътят на Гарет“ просто заради неудобството. Най-доброто пиво в града е при Гарет. Всички ходят там.

Заил понечи да отвърне, но едрият мъж само кимна дружески и си тръгна. Некромантът се загледа в отдалечаващата се фигура, а после продължи по пътя си.

Натъкна се на няколко различни по категория кръчми, скупчени една до друга. Заил осъзнаваше, че търсенето на Едмън е като пословичната игла в купа сено. За съжаление другата му задача, на която възлагаше повече надежди, също се оказваше безуспешна. Въпреки постоянното мисловно претърсване, наоколо нямаше дори и намек за заклинател, независимо дали визджереец или някакъв друг.

Разбира се, винаги можеше просто да отиде в двореца и да попита за този потаен Едмън. Заил се усмихна мрачно при тази мисъл. Само като го погледнеха, стражите щяха да го хвърлят в подземията или да го изритат от града.

Вятърът отново се усили. Некромантът се обви по-плътно в наметалото си и придърпа качулката над лицето си. Дървената табела над една врата се люлееше лудешки и скърцаше силно. Едно по-силно скърцане накара Заил да вдигне очи…

И после отново да погледне нагоре.

Кръстопътят на Гарет

Ратмианинът се извърна рязко, сигурен, че някой стои зад гърба му, но откри само мокър въздух. Отново погледна табелата.

После с решително изражение отвори вратата и влезе вътре.

„Кръстопътят на Гарет“ бе много по-качествена кръчма от „Черният овен“, но със сигурност не бе на нивото на скъпите гостилници, които некромантът бе видял по-рано. Клиентите очевидно имаха пари, но не и в излишък. Все пак имаше музика и весел смях. Залата беше доста пълна, което означаваше, че дори мрачна фигура като Заил не привличаше много погледи, докато си проправяше път край масите.

Обаче отново не видя и следа от Едмън. Започна да се проклина, задето се бе надявал, че ще открие мъжа тук. Ратмианинът понечи да се обърне към изхода…

И в този момент от задното помещение излезе човек, който отговаряше на описанието на Сардак. Той изглеждаше зачервен, очевидно в резултат от алкохола… и от нещо друго. Миг по-късно това друго нещо се промуши покрай Едмън в търсене на следващия си клиент.

Съветникът на Юстиниан пооправи дрехите си. Заил използва тази възможност да се приближи.

Другият погледна към некроманта… и изкрещя от изненада. После насочи обвинително пръст към Заил.

Сега вече цялата кръчма забеляза ратмианина.

Едмън търти да бяга. Заил понечи да го последва.

Но от всички страни в залата нахлуха мъже с алени брони и извадени мечове. Те разблъскаха безцеремонно посетителите и дори преобърнаха няколко маси, отрупани с напитки и жетони за хазарт.

Търсеният от Заил мъж премина безпрепятствено край двама такива стражи. Воините на Закарум сгъстиха редиците си и се спуснаха върху некроманта. Зад тях той видя закачулена фигура, която ги насочваше с изражение на фанатична отдаденост на каузата… кауза, която в момента беше залавянето на ратмианина.

Заил бързо начерта във въздуха символ, наподобяващ спящо око, и изрече тихо няколко думи.

Във въздуха над нападателите се появиха няколко малки черни сфери, които само той виждаше. Те незабавно се спуснаха надолу, покривайки главите на мъжете.

Атаката спря. Облечените в броня мъже внезапно започнаха да се блъскат едни в други или в столове, маси и объркани посетители. Плътната редица се разцепи и сега свещените воини на Закарум се препъваха на сляпо в дузина различни посоки. Дори облеченият в роба водач размахваше яростно ръце във всички посоки.

Слепотата им обаче нямаше да трае дълго. Заил приклекна и се промъкна покрай един едър страж, навлизайки сред тълпата наблюдатели. Съвсем според очакванията му, те се разделиха без колебание, за да му направят път. Никой не искаше да докосва некромант.

Като се озова навън под дъжда, той се затича, но не за да се спаси. Вместо това зави зад ъгъла на сградата и се насочи към изхода, през който смяташе, че е излязъл Едмън.

И наистина, вратата се люлееше под напора на вятъра. От самия Едмън нямаше и следа, но ратмианинът можеше да почувства накъде е поел. Сега, след като бе открил плячката си, некромантът нямаше да спре, докато не успее да разпита съветника на краля.

Като зави зад другия ъгъл, Заил видя същия мъж, подгизнал от дъжда, да извежда кон от конюшнята. Той се концентрира, за да повтори магията, която бе използвал над воините на Закарум.

Но когато понечи да направи жеста, между него и Едмън внезапно се втурнаха няколко конника в брони. Първоначално ратмианинът предположи, че това е друг отряд на Закарум, но въпреки че униформите и на тези войници бяха червени, това не бе кървавата окраска на църквата.

Той понечи да пренасочи магията си към тях и чак тогава осъзна, че зад гърба му са дошли други.

Тежките бронирани тела събориха некроманта. Заил чу глас, крещящ заповеди, а после един юмрук в метална ръкавица го удари по тила.

След това вече не усещаше нищо.