Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (11)

Десет

Колкото повече Селин мислеше за това, толкова повече съжаляваше, че се е оставила да я разубедят да не излиза в града със Заил, за да търсят заедно човека на Юстиниан. Некромантът изобщо не познаваше Уестмарч и вече го бяха нападали неведнъж заради нея, за което тя все още съжаляваше. Благородничката не обичаше друг да води нейните битки, дори и Полт, на когото плащаше за това.

Така че Селин реши да излезе и да открие некроманта, преди да е станало нещо ужасно.

Не й беше трудно да се измъкне от Сардак. Въпреки цялата си загриженост, нейният полубрат й се доверяваше твърде много. Когато тя се оттегли да си ляга, Сардак прие целувката й по бузата и й пожела лека нощ. После се прибра в своите покои, които бяха близо до нейните, и обеща да дотича на мига, ако го повика.

Но тя изчака достатъчно дълго, за да утихне цялата къща, а след това, облечена в дрехи, подобни на онези, които носеше в криптата, се уви в наметалото си и излезе тихо от стаята си. За да не я чуе Сардак, Селин премина край покоите на Заил. Този път бе по-дълъг, но и по-подходящ за напускане.

Или поне тя така си мислеше.

— Добре си се навлякла за разходка из коридорите — разнесе се глас откъм стаята на некроманта.

Благородничката се опита да не обръща внимание на невидимия глас, но той започна да си пее силно и фалшиво. Отчаяна, лейди Несардо се вмъкна в стаята, за да му запуши устата.

— Стига, Хъмбърт! Сардак ще те чуе!

— А защо не? — отвърна черепът съвсем малко по-тихо. — Няма да излизаш навън, момиче, нека сме наясно!

— Заил се излага на риск заради мен, при това в град, за който не знае нищо, търсейки мъж, когото познава само по съмнителното описание на брат ми! Не мога изобщо да си обясня как го пуснах да излезе сам!

— Ще се изненадаш колко добре се справя младежът. Ако този Едмън е извън пределите на двореца, Заил ще го открие. — После в гласа на черепа се прокрадна колебание: — От друга страна, градът наистина е голям…

— А аз го познавам много по-добре.

— Но и ти не бива да излизаш сама, милейди.

Тя не се отказваше.

— Няма да рискувам живота на Сардак отвън заради собствените си желания.

— Нямах предвид него. — По някакъв начин черепът се размърда. — Вземи ме и можем да тръгваме…

— Теб?

— Момиче, търсил съм злато и хора през по-голямата част от смъртния си живот! И познавам Заил по-добре от всеки друг! Искаш да го откриеш, при това бързо, значи се нуждаеш от мен.

В това имаше смисъл, но идеята не се нравеше на Селин.

— Не зная…

— Ако се притесняваш да ме носиш под мишница, така че всички да ме виждат, просто вземи торбата, която е до мен. Нея използва Заил, когато пътуваме. Искам само да ме изваждаш от време на време, за да не губя съвсем връзка с реалността.

Несигурна какво друго да направи, Селин се подчини. Тя отвори торбата и попита:

— Сигурен ли си, че можеш да ме отведеш до него?

— Нас двамата ни свързва нещо повече от магия, милейди… ей, по-внимателно! — Последното се отнасяше до опита й да го прибере в торбата, без да го изпусне.

Щом Хъмбърт бе настанен с правилната страна нагоре, Селин внимателно затвори торбата и я завърза на колана си. Черепът се оказа изненадващо лек.

— Добре ли си вътре?

— Доколкото е възможно.

Селин се намръщи. Говореше на черепа като на живо същество, а той не беше такова. Колкото и човешки да се държеше Хъмбърт Уесъл, той вече не съществуваше.

За нея, която познаваше навиците на слугите в дома си, се оказа лесно да се промъкне край онези от тях, които бяха още будни. Лейди Несардо беше свикнала да се справя сама, така че не й представляваше трудност да оседлае един кон. Не се натъкна на никого, докато стигна до външната порта, където стоеше един-единствен страж.

— Наистина ли искате да излезете в това време, господарке? — попита облеченият в броня мъж. Той бе на служба при нея вече десет години, така че не му мина и през ум да й предлага да се върне обратно в къщата. Лейди Несардо вършеше това, което решеше. И нямаше какво да се спори по въпроса.

— Да, Долф. Също както в годината, когато мама умря.

— Ааа. — Изражението на стража изрази разбиране и той отвори портата. Докато тя минаваше край него, Долф промърмори: — Пожелавам ви повече късмет в изхода на сегашното начинание, господарке. Бъдете спокойна, никой няма да научи, особено брат ви.

Когато се отдалечиха на известно разстояние, Хъмбърт внезапно попита:

— За какво говорехте?

— Когато майка ми се разболя, аз излизах всяка нощ и Долф си мислеше, че търсех някой, който да я излекува.

— Но случаят не беше такъв?

Селин поклати глава, връщайки се мислено в онези мрачни дни.

— Не, поне от един момент нататък. В началото търсех помощта на някой визджереец с надеждата, че ще ме научи как да я спася. Това обаче не стана.

Черепът се поколеба, после каза:

— Където има първо, има и второ… Какво беше то?

— Тогава за пръв път потърсих некромант. — Хъмбърт не виждаше сълзите, смесващи се с дъждовните капки по лицето й. — Помислих си, че ако не мога да спася живота й, ще помоля да я върне от мъртвите, за да остане завинаги с мен.

Черепът отново се поколеба.

— Очевидно не си намерила, нали?

— Не… и заради нея се радвам, че не можах.

Мъртвият наемник мъдро замълча.

Дъждът намаля леко, като напускаха покрайнините на дома Несардо, и това не убягна от вниманието на Селин. Дори преди Заил да го изтъкне, тя знаеше, че къщата й е център на древни сили. Това не я бе тревожило много в миналото, но сега нещо насочваше тези сили срещу нея.

Некромантът бе настоял да тръгне пеша и тя не бе разбрала желанието му, но сега то й даваше известно предимство. Колкото и бърз и ловък да беше Заил, на него пак му трябваше много повече време да измине дадено разстояние, отколкото на нея.

Изпод качулката на наметалото си благородничката огледа първите кръчми, до които стигнаха. Искрено се съмняваше, че ще има късмета да открие некроманта или поне следа от него още при първата проверка, но не смееше да подмине никое място.

— По-добре да започваме — промърмори тя, но като понечи да слезе от коня, от торбата се разнесе шепот:

— Младежът не е бил тук отдавна. Продължавай.

Тя се спря и попита тихо:

— Откъде знаеш?

— Както казах, ние сме свързани — разнесе се краткият отговор. — Не питай повече. Просто приеми думите ми: зная, че не е наоколо. Продължавай.

Селин се намести на седлото. Винаги когато се приближаха до странноприемница или таверна, тя поставяше внимателно ръка върху торбата. Черепът отговаряше с една-единствена дума, но за неин ужас винаги с „не“.

Това им позволи да се движат по-бързо, но тя се притесни, давайки си сметка колко навътре в града е навлязъл Заил.

Тревогата й се усили десетократно, когато подмина голямата катедрала на Закарум. Бдителните стражи изобщо не се плашеха от жестокия дъжд и вятъра, загрижени единствено да следят еретиците, за които вярваха, че са навсякъде. Некромантът със сигурност им бе направил впечатление, дори само с облика си.

— Бавно… — внезапно промърмори Хъмбърт. — Той неотдавна е минал оттук.

Пулсът й се ускори. Толкова близо до Закарум това не можеше да е добър знак.

— Спри тук — продължи спътникът й все така тихо. — По-добре огледай близките кръчми. Следата му е силна.

Тя се спря пред таверна, наречена „Кръстопътят на Гарет“. Завърза коня отпред и намести торбата с черепа на кръста си, а после се насочи към входа.

Но точно когато посегна към дръжката на вратата, от кръчмата излезе едър мъж, който едва не я събори. Мъжът — професионален боец, ако се съди по облика му — я хвана за ръцете точно навреме, за да не падне на мократа каменна настилка.

— Хей, малката! Трябва повече да внимаваш! — Той почти я вдигна във въздуха, докато й помагаше да се изправи, и я постави до коня й. — Можех да те нараня!

— Няма проблем — отвърна тя, опитвайки се да мине край него. — Ако ме извините, търся един мой приятел.

По някакъв начин едрото тяло остана пред нея. Въпреки че чертите му бяха наполовина скрити от качулката, в лицето му имаше нещо, което й напомни за бедния Полт.

Това смекчи държанието й към него, въпреки че той все така не й позволяваше да влезе.

— Това не е подходящо място за вас, милейди. Все още разчистват след олелията.

Олелия? Селин чу тих звук откъм торбата и бързо я потупа, както бе виждала да го прави Заил. Хъмбърт незабавно утихна.

— Какво имате предвид? Какво е станало? Новият й спътник потърка брада. После се наведе така, сякаш ще й довери важна тайна, и отвърна:

— Изглежда, вътре е имало някакъв тъмен субект, един от онези магьосници, които вдигат мъртвите. Търсел е някого, така казват. Но не е знаел, че в същото време воините на Закарум са търсели него.

Благородничката едва се удържа да не ахне. Молеше се мракът и лошото време да не позволят на разговорливия непознат да види изражението й.

— Значи църквата го е заловила?

— Некроманта? Не, той им показал колко слепи могат да бъдат хората от Закарум — съвсем буквално всъщност — и после избягал след мъжа, когото преследвал.

Селин въздъхна облекчено, преди да успее да се спре, но за щастие мъжът не забеляза.

— Доста голямо вълнение е било — успя да каже накрая. — Да, прав сте. Няма да търся приятеля си тук.

— Аха. Ако позволите да отбележа, милейди, вашият приятел по-скоро би бил гост на великия генерал Торион, отколкото посетител на дупка като тази. — После облеченият в кожени дрехи мъж кимна. — Ако ме извинете, трябва да вървя. Приятна вечер, милейди.

И с тези думи той най-сетне отстъпи от пътя й и се стопи в мрака на мократа улица.

Селин се поколеба пред входа, но не защото все още искаше да влезе. Беше поразена от нещо, което мъжът бе казал.

„По-скоро би бил гост на великия генерал Торион“.

По някаква причина колкото повече мислеше за това, толкова повече вероятността й се струваше съвсем реална. Торион командваше градската стража, а подобен инцидент бързо би ги привлякъл. Ако църквата не бе хванала Заил, както твърдеше здравенякът, значи или още беше на свобода из Уестмарч, или го бяха отвели право при генерала, както подхождаше на човек като него.

Част от нея изтъкна, че в подобни разсъждения има много пропуски, но тази част бързо утихна. Изпълнена с внезапна решителност, благородничката отвърза коня си и се метна на седлото. Имението на Торион, което служеше едновременно за щабквартира и негов дом, не беше близо, но тя вече бе стигнала много далеч. Заил заслужаваше да му помогне с каквото може. Генералът щеше да я изслуша…

Докато пришпорваше коня си, един приглушен глас изръмжа:

— Сами ли сме?

— Да, Хъмбърт.

— Добре ли си, лейди Селин?

Тя долови в думите му тревога, която нямаше нищо общо с търсенето на некроманта.

— Разбира се!

Пауза, последвана от нов въпрос:

— Къде отиваме сега?

— При генерал Торион естествено.

— А нещо против да ми кажеш защо?

Този въпрос нямаше никакъв смисъл.

— Защото, ако хората на Закарум не са хванали Заил, значи е логично да са го пленили градските стражи.

Отново последва пауза, този път толкова дълга, че Селин помисли, че е задоволила любопитството на черепа.

— Какво за Закарум?

Смутена от това, че не я разбира, тя забави коня. След като се огледа, за да е сигурна, че никой няма да я чуе насред вятъра и дъжда, тя каза:

— Ти чу всичко, което той каза, че се е случило в кръчмата, нали?

— Кръчмата? — След малко Хъмбърт добави: — Не съм чул нищо за никаква проклета кръчма, лейди Селин. Нито пък каквото и да е за Закарум или генерал Торион! Чух само един доста странен монолог и нищо повече!

Селин спря коня. Отърси дъждовните капки, които се стичаха от качулката й, а после вдигна торбата по-близо до себе си. Безплътното лице на Хъмбърт се притисна към плата.

— От кръчмата излезе един мъж! Той говореше за Заил и как от воините на църквата почти го заловили! Не може да не си чул всичко това!

В мрака можеше да различи как очните кухини на черепа се взират в нея през плата и за момент й се стори, че долавя тревога в тях.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, милейди, но не си говорила с никого! Единственото, което чух, бе, че ти си говореше сама.

Той говореше глупости. Мъжът беше там и дори по свой си начин бе намекнал, че щабквартирата на Торион е мястото, където можеше да открие некроманта.

Торион…

Селин пусна торбата да увисне отново на кръста й и пак пришпори коня.

— Къде тръгна пък сега, мътните го взели?

— Накъдето се бях запътила и преди — отвърна тя и се подготви да спори с черепа. — Ще видя дали Заил не е при Торион. Само това има значение.

Бурята избра този момент, за да ги засипе с тътена на гръмотевици, заглушавайки всеки възможен коментар от страна на Хъмбърт.

Не че Селин щеше да го послуша.

 

 

— Какво да правя с теб, некроманте?

Това не беше въпрос, който Заил искаше да чуе точно когато идваше на себе си. Нито пък гласът, който лесно разпозна, му се понрави.

Главата все още го болеше от едната страна. Въпреки огромното му желание да спи, докато пулсиращата болка утихне, той отвори очи.

Генерал Торион наистина се бе надвесил над него и го гледаше злобно.

Ратмианинът понечи да стане, но откри, че е прикован към някаква стена.

— Офицерът, под чието командване са стражите, които те доведоха тук, е чул за малкото ти представление в кръчмата. Имаш ужасно голям късмет, че не те е изкормил, когато никой не е гледал.

Заил успя да се изправи до седнало положение. Когато главата му се проясни, той започна да осъзнава заобикалящата го обстановка или по-скоро липсата на такава. Очевидно беше гост в една от килиите на Уестмарч и ако сетивата му не го лъжеха, се намираше доста дълбоко под земята. Подът бе покрит с мръсна слама. Стените бяха иззидани от древен камък, толкова древен, че некромантът можеше да долови магия в тях, въпреки че Торион едва ли дори подозираше за наличието й. Тук имаше и множество тъмни спомени, също както и под дома Несардо. Някои духове все още витаеха наоколо, а може би дори бяха затворници на мястото, също като него.

Килията беше влажна. Ъглите й бяха обрасли с мъх. Вратата представляваше дебела метална плоча с дълго резе, което се плъзгаше в ключалка, разположена от външната страна на стената. Тясната решетка в горната й част представляваше единствената връзка със света отвъд килията. Нямаше друга светлина, освен газената лампа в ръката на генерала.

— Питам отново: Какво да те правя?

— Пуснете ме!

Ъгълчетата на устата на генерала се повдигнаха съвсем леко.

— Некромантът има чувство за хумор. Нима чудесата нямат край? — Изражението му отново стана мрачно. — Или може би наистина си мислиш, че мога да го направя?

— Не съм направил нищо. Всъщност нападнаха мен.

— Не и според личния съветник на краля, Едмън Феъруедър, а Юстиниан го слуша. О, освен това праведните души от Закарум имат сметки за разчистване с теб… но това сигурно не е изненадващо за един некромант.

Заил срещна непреклонния поглед на командира, без да мигне.

— И в какво престъпление ме обвиняват?

— В светотатство, естествено. Също така в правене на зли магии срещу пазители на вярата. Впрочем за тях думи като самозащита нямат никаква стойност. Те не харесват такива като теб, некроманте, както и аз.

— Разбирам.

Безстрастният отговор на Заил, изглежда, пробуди нещо в генерал Торион.

— Но аз се смятам за почтен, дори към онези, които не харесвам. Не съм открил някакво престъпление, така че ще направя всичко по силите си да те извадя оттук. Радвай се, че именно моите хора са се озовали там. Ако воините на Закарум те бяха хванали, нищо нямаше да те спаси от тях. Те сами са си закон, поне зад стените си. Обстановката щеше да е много по-гореща. Църквата вярва, че може да прочисти всичко с огън.

Торион се обърна с гръб към затворника и почука на вратата. Миг по-късно един страж я отвори отвън. Генералът щеше да излезе, без да продума повече, но ратмианинът си спомни нещо.

— Генерал Торион! Селин не трябва да попада в ръцете на Закарум, иначе…

Той спря посред изречението, като видя яростното изражение на другия мъж.

— Не си позволявай да ми говориш за потенциални опасности за лейди Несардо! Ти си този, който рискува живота й просто за да се намираш около нея! Искаш да я пазиш? Тогава повече не произнасяй името й! И по-добре забрави, че изобщо си я виждал, некроманте! — След кратка пауза той добави: — О, и не мисли, че ние сме забравили за магиите ти. Тази част от затвора е специално изградена за такива като теб. Заклинанията ти няма да действат тук. Ако искаш, пробвай. Всеки пробва. Тъкмо ще си имаш занимание, докато се опитвам да ти спася мизерната кожа.

С тези думи високият войник излезе от килията. Нервният страж погледна бързо към Заил, а после затръшна вратата. Некромантът чу как резето влиза в ключалката и после остана сам в мрака и тишината.

Бяха му взели кинжала и кесиите, а ако казаното от Торион бе истина, значи някак съумяваха да неутрализират и заплахата от магия. Въпреки това Заил възнамеряваше да избяга и вярваше, че има добър шанс да успее. Некромантите бяха рядкост в Западните кралства. Ако тази килия бе обезопасена срещу визджерейци и други от техния вид, значи имаше начин той да се възползва от уменията си.

И определено си струваше да опита. Да разчита на усилията на генерала или на милостта на Закарум, вероятно бе равносилно на самоубийство. Дори и ако това означаваше да стане беглец на територията на Уестмарч, Заил чувстваше, че няма по-добра алтернатива. Освен това подозираше, че времето им изтича, особено това на Селин.

Некромантът заговори тихо и призова кинжала си. Където и да се намираше, оръжието трябваше да стори всичко възможно да се върне при него. Той се концентрира, представи си всеки сантиметър от острието със съвършена точност. Кръвта му даваше сила на кинжала и той бе също толкова част от тялото му, колкото и ръката или сърцето му.

И Заил почти незабавно почувства близостта му. Ритуалното острие не се намираше далеч, но нещо го задържаше. Може би бе подценил магията, за която говореше генералът. Ратмианинът се концентрира още по-силно и по челото му изби пот, въпреки студа в килията.

После за своя изненада чу шепот, който първоначално помисли, че идва от коридора отвън. Чак след като послуша малко по-дълго, некромантът забеляза, че звукът в действителност се носи от сенките в неговата килия.

Вътре имаше още някой.

Докато претърсваше с поглед сенките, Заил удвои усилията си да призове кинжала. Шепотът се усили. Идваше от всички посоки. Думите бяха неразбираеми, но злобата в тона не можеше да се сбърка. Както и усещането за невероятна старост…

Освен това в него имаше нещо познато и на ратмианина му трябваше само миг, за да разпознае в засилващото се присъствие същата древна сила, с която се бе сблъскал в дома на Селин.

Той започна да дърпа веригите си, макар да съзнаваше колко безполезни са тези усилия.

Сенките добиха червен оттенък и заприличаха на прясно разлята кръв. Гласовете започнаха да припяват както преди ритуална жертва. Пред очите на некроманта изплуваха неканени картини — мъже и жени със странни накити на главите си, облечени в роби с качулки, с извезан на гърдите зловещ паяк. Те държаха ножове с назъбени остриета, а пред тях се гърчеха безброй безпомощни и осакатени жертви.

После Заил осъзна, че онова, което бе сметнал за накити, в действителност бяха същите паяци, които контролираха създанията в криптата.

Той разтърси силно глава, в опит да се концентрира единствено върху кинжала. Пеенето изпълни ушите му. За да се пребори както с него, така и с гнусните видения, Заил започна да повтаря все по-силно призоваващата магия.

Вратата се отвори без предупреждение и стражът, който по-рано бе надникнал вътре, се изправи пред него. В едната си ръка държеше лампа, а другата лежеше върху дръжката на меча. Той се надвеси над затворника.

— Ей! — изръмжа стражът. — Престани да ломотиш, или ще ти отрежа езика! Тихо, казах!

Заил наистина замълча, но само защото сега гледаше с ужас към онова, което лампата разкри върху заобикалящите ги стени.

По камъка капеше нещо влажно и некромантът по някакъв необясним начин разбра, че това е кръвта на жертвите от неговите видения. Тя се разля по пода и бързо се разпростря към пленника и нищо неподозиращия пазач.

— Махни се оттук! — извика ратмианинът. — Бързо, преди да е станало твърде късно!

— Какво ти става? — Стражът вдигна лампата и проследи погледа му. — Страх те е от паяжини и плъхове?

Той гледаше право в разрастващата се кървава вакханалия, но очевидно не виждаше нищо. Стражът дори пристъпи към стената, при което кракът му премина по ръба на зловещата локва.

Спокоен, че няма нищо, мъжът отново се обърна към Заил.

И в този момент от стената зад него се появи чифт окървавени ръце на скелет. Въпреки че не можеха да достигнат стража, кривите пръсти се протягаха нетърпеливо, гладно…

Близо до тях се появи втори чифт ръце. После още един…

— В името на живота и душата ти — продължи Заил, без да обръща внимание на все по-мрачното изражение на човека, — напусни веднага!

Стражът смръщи вежди и отново погледна през рамо, но явно пак не видя нищо.

Пред очите на Заил обаче от стените се протягаха стотици чифтове ръце, а заедно с тях сега имаше и ужасяващи черепи. Прокълнатите им крясъци ехтяха в главата му — викове на хора, завинаги обречени на адски мъки от господаря на покварените жреци.

Внезапно стражът удари Заил през лицето.

— Не се опитвай да ми прилагаш номерата си, магьоснико! По-добре се моли на каквото там божество служиш, защото когато църквата те хване, те ще…

Чудовищните ръце най-накрая можаха да достигнат нищо неподозиращия войник. Мъжът извика от изненада и ужас, когато повече от дузина го сграбчиха за ръцете, краката, гърдите и шията.

И почти без усилие разкъсаха бедния страж на парчета.

Кървавите ръце разхвърляха парчетата от тялото му във всички посоки. Фенерът падна с трясък на пода и се килна на една страна, но остана запален.

За Заил обаче по-лошо от кървавото клане бе ставащото отвъд света на смъртните. Душата на стража — облаче, което бегло наподобяваше човек — все още бе в плен на ръцете. Те безмилостно завлякоха ококорения дух към стената, а после го хвърлиха на крещящите черепи.

Също като месоядните речни риби, на които Заил веднъж бе попаднал в Кеджистан, главите се спуснаха върху безпомощната душа и я разкъсаха хищно.

А когато от нея не остана нищо, те отново насочиха чудовищното си внимание към прикования некромант.

Кървавата локва сега достигаше и Заил, но вместо да се разлее около него, тя полази по ботушите и дрехите му и се разля върху ратмианина, сякаш възнамеряваше да го погълне. Заил усети как краката му се вкочаняват. Той се опита да изрита гнусната течност, но тя се бе залепила за тялото му като катран. И по-лошо, беше по-студена от лед и го смразяваше до мозъка на костите.

Заил щеше да извика за помощ, но знаеше, че с това само ще обрече всеки, достатъчно глупав да се отзове, на съдба, подобна на тази на злощастния страж. Ратмианинът гледаше безпомощно, докато чудовищните ръце се приближаваха към него, а кръвта продължи да пълзи нагоре по тялото му…

Но когато го хванаха, ръцете не го разкъсаха на парчета. Вместо това строшиха веригите от стената, за да могат да го завлекат до устите.

Челюстите на черепите се разтвориха широко и нетърпеливо. Писъците на древните мъртъвци и песента на техните мъчители изпълни ушите му.

Заил вложи цялата си воля в призоваване на острието.

То прелетя през отворената врата и се приземи в дланта му, докато ръцете го влачеха. Той замахна без колебание и отряза безплътните пръсти, които държаха дясната му ръка. Още докато те падаха, заклинателят сряза аленото покривало, което държеше половината му тяло.

Песента се усили и писъците утихнаха. Задуха леден вятър и Заил потрепери. Той погледна към стената.

Там се появи нов гладен череп, но този бе колосален и достигаше от пода до тавана. Всички други се отдръпнаха, за да му направят място. Когато той отвори огромната си паст, Заил видя, че вътре има паяжини, в които лежаха мумифицирани трупове. Всеки от тях изглеждаше изсмукан до последната капка кръв.

Чак тогава некромантът забеляза, че черепът има осем очни кухини.

Заил прошепна думите на нова магия. Кинжалът заблестя. Той докосна острието до демоничните ръце, които веднага го пуснаха като изгорени от досега на оръжието.

Изпълнен с надежда, некромантът докосна кинжала до кръвта. Приливът се оттегли и освободи тялото и краката му.

Ратмианинът видя, че вратата все още е отворена, и се хвърли към нея…

От гротескната паст полетя гъста бяла течност.

Тя покри Заил от глава до пети. Полепна по него по-силно дори от кръвта. Некромантът се опита да се отскубне, но острието му беше залепнало.

Отчаян, той изкрещя:

— Зи и Одисиан ментус…

Огромният череп вдиша и прибра паяжината… а заедно с нея и некроманта.

Миг по-късно Заил изчезна в черната паст.