Николай Устинович
Следа на човек (3)

3

Есента е най-хубавият сезон в тайгата. По това време изчезва най-страшният бич на всичко живо — насекомите. Тревата поляга и вече не пречи при ходене, няма ги и изтощителните жеги. А главно — с есенните студове кожите на животните стават най-ценни. Потъмнява искрящата кожа на самура, а кожата на катеричката посивява. И колко е приятно да започнеш ловния сезон с точен изстрел.

Докато Егор вървеше бавно край брега, Руслан излая по няколко катерички. Ловецът ги свали спокойно една след друга. Животинчетата бяха пълни, охранени — тази година имаше достатъчно храна. Ловът обещаваше да бъде сполучлив. И това повишаваше настроението.

Качергин тихо си затананика песента за славното море — свещения Байкал. Така вървяха те покрай брега — ловецът и кучето и двамата доволни от живота и един от друг.

Измъкналата се от планините река се разливаше в долината на множество големи и малки ръкави. Едни бяха вече изпълнени с ледена каша, по другите ледовете още се движеха, но се движеха бавно, трупаха се един върху друг, като стигаха чак до бреговете и там дълго се задържаха.

До мястото, където Качергин обикновено преминаваше реката, оставаше още час път. Там той си имаше солидна, покрита с кора и чимове колиба. Понякога, докато чакаше да замръзне реката, му се случваше да живее в нея по няколко дни. Но този път няма да се заседи дълго. Ще си почине един ден и ще се прехвърли на отсрещния бряг, в кедровите гори.

От тия мисли го отвлече странното поведение на Руслан. Кучето бе наострило уши и като душеше пясъка, хукна, без да лае, напред. Ясно беше, че е попаднало на следа.

Качергин по навик, без да съзнава, свали пушката от рамото си. Нямаше никой…

След няколко крачки той спря и се наведе над земята. Пак същата следа. Назъбената подметка на ботуша! Ето тук непознатият пътник бе слязъл от леда на брега и захвърлил ненужния му вече дълъг прът. Точно в средата на протока се виждаше затиснатият от ледовете сал.

Качергин разбра всичко. Някъде там горе човекът бе навлязъл със сала си в крайния ръкав, а може и течението да го е завлякло насам. Ледовете са извъртели сала и с широката си част той е затворил единствения тесен проход. Ако течението тук беше силно, ледовете биха разкъсали сала, но това слабо препятствие се е оказало достатъчно, за да спре движението на ледовете. На човека не му е оставало нищо друго, освен да вземе пръта и скачайки от лед на лед, да се добере до брега.

„Не е преминал — поклати глава Егор, — накъде ли ще е тръгнал?“

Отпред се простираше безлюдната тайга, едва след много десетки километри реката навлизаше в що-годе населено място. Назад също е далеч, пък и трябва да се знаят пътеките. С една дума — все на камък ще удари.

Доброто му настроение веднага се изпари. Качергин си представяше напълно ясно, какво очаква пътника по-нататък. В най-добрия случай глад и лишения, в най-лошия…

„И защо ли се е бавил толкова в горното течение, докато замръзне реката! — разсърди се Егор. — Истинска глупост! Опитай сега да се измъкнеш.“

Следите водеха надолу по течението. По крайбрежните плитчини те изчезваха, но там, където имаше пясък, назъбените подметки се бяха отпечатали достатъчно ясно. Човекът е вървял с отмерена уверена крачка.

Иззад младата елова горичка се показа конусовидният връх на колибата. Егор свърна към временния си пристан и още отдалеч разбра, че непознатият е нощувал тук. Пак следа от огнище, горяло може би вчера, пак елови клонки. Но този път над огъня нямаше подпора, пътникът не бе варил чай. „Котлето е потънало в реката — разбра ловецът. — Добре ще е, ако се е отървал само с това…“

Качергин разгледа нахвърляните в колибата клонки. Те бяха отсечени с брадва, а може би и отрязани с нож. Във всеки случай пътникът е имал някакъв инструмент за рязане.

„Все едно — лошо — въздъхна Егор, като гледаше Руслан. — Трудничко ще му бъде на човека…“

Кучето приповдигна глава от изтегнатите си лапи и сякаш съгласявайки се със стопанина си, махна с опашка.