Метаданни
Данни
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Жегата стапяше подметките. На кръстовището бе толкова маранливо, че колите се надбягваха подплашени от миризмата на размекнат асфалт и каучук. Тя изчака поредното возило и тъкмо се канеше да пресече, когато мерна завиващото към нея масленозелено BMW. Мигновено прецени, че ако не го изчака, то ще я блъсне. Колата непредвидено рязко зави и закова в краката й. Тя отскочи назад. Вратата пред нея се отвори. Нечия позната ръка я покани с жест и тя потъна в кожената седалка с кинематографична бързина. Погали я хлад от климатика.
— Здравей, графиньо!
„Улучи ме тогава, сгуши ме с това «графиньо»“ — каза на себе си.
— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя! — набързо изрече, за да пресече вълнението. По природа, или по наследство, той умееше да бъде галантен. Не бяха се срещали оттогава, когато й прошепна:
„Ще позволите ли довечера да бъда граф?“
Тя се вгледа в него през тъмните стъкла на очилата си:
„Безупречен. Малко натежал, но снажен — помисли си — даже… даже годините са прибавили мъжественост, но вирнатата брадичка с трапчинка по средата и устните са останали същите. Ха, облечен в бяло, като мен, ха, а ризата с весели шарки, както някога, разкопчана с едно копче по-надолу от позволеното.“
— Как си, графиньо? — попита той и за секунда я погледна.
Отговорът й се препъна в незабравеното:
„Довечера ще бъда граф
любезен принц
на всички сови
и храм ще вдигна
на кръстовище
да плаче в него
всеки недоплакал
бордюрите ще взема
за икони
на всяка ще виси паничка —
ръчичка малка на чудовище —
изящно ложе за сълзите
накрая всичко ще изпия
ще сложа графството си в плик
на пощенските сови ще го дам
с адрес:
«До следващата Нощ».“
Преглътна и му отговори:
— Благодаря, добре.
Ето… ето събуди се трепета, оная изостреност на сетивата, която…
— Къде да те откарам?
„Там… в онази нощ, когато бях графиня. Там ме върни.“
Но наместо това, му каза:
— Някъде… — изпусна тя и бързо се поправи — всъщност… до седма поликлиника.
— Твърде близко сме — отвърна той.
— Да… защото сме далеч. Успял си, виждам…
— Да… Харесваш ли новата ми кола?
— Да… (както харесвах и тебе, много преди да ме забележиш). Къде работиш?
— На много места… и тук и там… където има бизнес — отговори и той, докато жонглираше в натовареното следобедно движение, като следеше ту нея, ту пътя.
„Тия очи още умееха да пият.“ — Забеляза тя.
Полуобърната към него не спираше да го наблюдава. А докато сваляше очилата, непослушен кичур се плъзна по слепоочието й. Алекс посегна да го отметне назад, но графинята се дръпна и той я помилва.
Тя едва се сдържа да не отвърне.
Алекс се обърна към пътя. Светофарът даде зелено. Той потегли и попита:
— Как е семейството?
Тя пак се запъна, оплетена в непредвидено избуялия смут, но отговори подобаващо:
— Благодаря, добре.
— Всичко наред ли е?
— Нали знаеш, имаш опит — там е ред, интересното е другаде.
Алекс се съгласи с мълчание.
— А ти си успял, радвам се — и подчерта — наистина се радвам!
После добави:
— Ето, стигнахме… Благодаря, ти…
Загорча й за припомнено преплитане, споено от случайна нежност, спонтанна, несвенлива, цяла.
— Няма за какво… в името на старото приятелство…
Тя се усмихна на старомодния израз. Отвори вратата, погледна го за последно, за да й останат чертите му:
— Чао… успехи нататък.
Алекс помилва оголелите й колена с очи на хищник, и не пропусна нито едно нейно движение, докато тя слизаше.
Графинята затвори внимателно вратата.
Колата не потегли. Тя не се обърна, защото знаеше, че той я наблюдава в огледалото за обратно виждане.
* * *
При Алекс се върна бегъл спомен:
„Как я улових? Как беше… как беше — питаше се той — в стихчето ми… граф… графство имаше… Как го бях съчинил?“
Напрягаше се:
„Името, името й? Да, де, «графиня» й приличаше. А-а да, а долових вибрация от тялото, през дрехата примолващо за ласка… Мълчеше, а ръцете й ме разгадаваха, подобно тайнствен ръкопис, знак по знак. Изтънчено и щедро пируваха инстинктите у нея. Заслужаваше си.
Но стихчето, стихчето, то беше…“
„Довечера ще бъда граф
любезен принц…“
„Е, е, верно, то я събори! Поезията прелъстява жените. Защо дойде тогава тя? Заради стихчето ли? Как беше, финалът как беше…“
„С адрес:
«До следващата нощ».“
„Тя на това ли се надяваше? На друга нощ? Как се казваше? Как?…Няма значение, но беше разбрала и си тръгна навреме, без да ме събужда сутринта.“
Алекс се взираше в огледалото, но там се тълпяха непознати. Така наречената „графиня“ беше изчезнала. Споменът се замъти, омеси се с отпечатъци от други, по-късни жени.
Безполезно беше за преуспял бивш романтик, да рови в спомени за стари завоевания.
Алекс натисна рязко газта.
----------
Стихотворението „Довечера ще бъда граф“ принадлежи на Тони Теллалов (бел. авт.)