Даниела Колева
Графинята

Жегата стапяше подметките. На кръстовището бе толкова маранливо, че колите се надбягваха подплашени от миризмата на размекнат асфалт и каучук. Тя изчака поредното возило и тъкмо се канеше да пресече, когато мерна завиващото към нея масленозелено BMW. Мигновено прецени, че ако не го изчака, то ще я блъсне. Колата непредвидено рязко зави и закова в краката й. Тя отскочи назад. Вратата пред нея се отвори. Нечия позната ръка я покани с жест и тя потъна в кожената седалка с кинематографична бързина. Погали я хлад от климатика.

— Здравей, графиньо!

„Улучи ме тогава, сгуши ме с това «графиньо»“ — каза на себе си.

— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя! — набързо изрече, за да пресече вълнението. По природа, или по наследство, той умееше да бъде галантен. Не бяха се срещали оттогава, когато й прошепна:

„Ще позволите ли довечера да бъда граф?“

Тя се вгледа в него през тъмните стъкла на очилата си:

„Безупречен. Малко натежал, но снажен — помисли си — даже… даже годините са прибавили мъжественост, но вирнатата брадичка с трапчинка по средата и устните са останали същите. Ха, облечен в бяло, като мен, ха, а ризата с весели шарки, както някога, разкопчана с едно копче по-надолу от позволеното.“

— Как си, графиньо? — попита той и за секунда я погледна.

Отговорът й се препъна в незабравеното:

„Довечера ще бъда граф

любезен принц

на всички сови

и храм ще вдигна

на кръстовище

да плаче в него

всеки недоплакал

бордюрите ще взема

за икони

на всяка ще виси паничка —

ръчичка малка на чудовище —

изящно ложе за сълзите

накрая всичко ще изпия

ще сложа графството си в плик

на пощенските сови ще го дам

с адрес:

«До следващата Нощ».“

Преглътна и му отговори:

— Благодаря, добре.

Ето… ето събуди се трепета, оная изостреност на сетивата, която…

— Къде да те откарам?

„Там… в онази нощ, когато бях графиня. Там ме върни.“

Но наместо това, му каза:

— Някъде… — изпусна тя и бързо се поправи — всъщност… до седма поликлиника.

— Твърде близко сме — отвърна той.

— Да… защото сме далеч. Успял си, виждам…

— Да… Харесваш ли новата ми кола?

— Да… (както харесвах и тебе, много преди да ме забележиш). Къде работиш?

— На много места… и тук и там… където има бизнес — отговори и той, докато жонглираше в натовареното следобедно движение, като следеше ту нея, ту пътя.

„Тия очи още умееха да пият.“ — Забеляза тя.

Полуобърната към него не спираше да го наблюдава. А докато сваляше очилата, непослушен кичур се плъзна по слепоочието й. Алекс посегна да го отметне назад, но графинята се дръпна и той я помилва.

Тя едва се сдържа да не отвърне.

Алекс се обърна към пътя. Светофарът даде зелено. Той потегли и попита:

— Как е семейството?

Тя пак се запъна, оплетена в непредвидено избуялия смут, но отговори подобаващо:

— Благодаря, добре.

— Всичко наред ли е?

— Нали знаеш, имаш опит — там е ред, интересното е другаде.

Алекс се съгласи с мълчание.

— А ти си успял, радвам се — и подчерта — наистина се радвам!

После добави:

— Ето, стигнахме… Благодаря, ти…

Загорча й за припомнено преплитане, споено от случайна нежност, спонтанна, несвенлива, цяла.

— Няма за какво… в името на старото приятелство…

Тя се усмихна на старомодния израз. Отвори вратата, погледна го за последно, за да й останат чертите му:

— Чао… успехи нататък.

Алекс помилва оголелите й колена с очи на хищник, и не пропусна нито едно нейно движение, докато тя слизаше.

Графинята затвори внимателно вратата.

Колата не потегли. Тя не се обърна, защото знаеше, че той я наблюдава в огледалото за обратно виждане.

* * *

При Алекс се върна бегъл спомен:

„Как я улових? Как беше… как беше — питаше се той — в стихчето ми… граф… графство имаше… Как го бях съчинил?“

Напрягаше се:

„Името, името й? Да, де, «графиня» й приличаше. А-а да, а долових вибрация от тялото, през дрехата примолващо за ласка… Мълчеше, а ръцете й ме разгадаваха, подобно тайнствен ръкопис, знак по знак. Изтънчено и щедро пируваха инстинктите у нея. Заслужаваше си.

Но стихчето, стихчето, то беше…“

„Довечера ще бъда граф

любезен принц…“

„Е, е, верно, то я събори! Поезията прелъстява жените. Защо дойде тогава тя? Заради стихчето ли? Как беше, финалът как беше…“

„С адрес:

«До следващата нощ».“

„Тя на това ли се надяваше? На друга нощ? Как се казваше? Как?…Няма значение, но беше разбрала и си тръгна навреме, без да ме събужда сутринта.“

Алекс се взираше в огледалото, но там се тълпяха непознати. Така наречената „графиня“ беше изчезнала. Споменът се замъти, омеси се с отпечатъци от други, по-късни жени.

Безполезно беше за преуспял бивш романтик, да рови в спомени за стари завоевания.

Алекс натисна рязко газта.

----------

Стихотворението „Довечера ще бъда граф“ принадлежи на Тони Теллалов (бел. авт.)