Андрея Илиев
Полковник разследва крупно произшествие

В ямболско поделение започна строителството на голяма спортна зала. За откриването трябваше да дойде лично министърът на народната отбрана. Поради тази причина тя стана обект №1 за всички големи началници.

Най-отговорен, естествено, се считаше командирът на дивизията полковник Марин Янов — човек с такива ТТД (тактико-технически данни), че би сбръчкал който и да е психиатър. Всеки ден той посещаваше строежа и даваше ценни указания, които, ако се изпълнеха, залата щеше да е мелез от наклонената кула в Пиза, панелен небостъргач и партизанска землянка.

Определен бе и денят на откриването. Цяла нощ Марин Янов не спа, защото, колчем затвореше очи, присънваха му се министерски вертолети и падащи звезди. Още в тъмни зори грабна старшината, отговарящ за обекта, и го помъкна на последен оглед. Оказа се, че лошите сънища са цвете в сравнение със сюрприза, който съдбата му бе подготвила. Точно там, където щеше да се опъва лентата, се мъдреше голямо кафяво лайно, вече облепено с расови зелени мухи.

— А! — изпъшка старшината и едва не припадна отгоре му.

Полковникът запази самообладание. Вперил очи в сюрприза като хипнотизиран, започна да го обикаля с бавни шамански крачки.

— Това не е наше дело — направи след малко първото си умозаключение, имайки предвид чуждестранна диверсия.

— Тъй вярно — съгласи се угодливо старшината. — Само тия говеда от танковия полк серат, където им падне.

Полковник Марин Янов не го чу, заслушан в шума от работата на мозъка си.

— Да е войник, не е войник — страх го е — извърши следващото откритие той.

Старшината го гледаше благовейно и не смееше да спре потока от гениални мисли.

— Да е офицер, не е офицер — срам го е — продължи да обикаля Марин Янов.

Изведнъж се спря осенен, плесна се по челото така, че мухите се разлетяха и отсече с железен глас:

— Старшина-школник е!