Джим Бъчър
Буря от ада (6)

Глава 4

Когато се качих по стълбите, Моника Без-Фамилия вече стоеше пред вратата на офиса ми и пишеше нещо на гърба на бележката, която залепих на вратата преди да изляза.

Приближих се до нея, но тя беше твърде погълната от писането, за да се огледа. Симпатична дама на около трийсет и нещо. Косата й беше пепелява — небоядисана, реших аз, отблъсквайки неволния, потискащ спомен за косите на убитата жена. Гримът й беше подбран с вкус и положен умело, а лицето — славно, дружелюбно, достатъчно младо и свежо, леко закръглено: точно толкова, че да изглежда женствено. Беше облечена в дълга, широка пола в светло-жълт цвят, под която се виждаха кафяви ботушки, и бяла риза, върху която беше облякла скъпо на вид зелено палто. Трябва да си в отлична форма, за да се обличаш в такива цветове, и тя наистина беше. Общо взето, видът й ми напомняше на някого — или на Анет Фюничело, или на Барбара Билингсли. Един такъв обобщен и стопроцентово американски образ.

— Моника? — попитах аз, лепвайки на лицето си своята най-невинна и дружелюбна усмивка.

Тя трепна и замижа.

— Ох… Вие сигурно сте, хм… Хари?

Усмихнах се и протегнах ръка.

— Хари Дрезден, госпожо. Това съм аз.

След кратко колебание тя ми стисна ръката, без да вдига поглед по-високо от гърдите ми. Да си призная, в този момент се зарадвах, че тя не рискува да ме погледне в очите. Стиснах ръката й здраво, но вежливо, и отстъпих настрани, за да отключа вратата.

— Извинете, че се забавих. Повикаха ме от полицията, помолиха ме да погледна някои улики.

— Наистина ли? — учуди се тя. — Искате да кажете, че полицията… хм… — тя помаха с пръсти във въздуха, без да довърши изречението.

В този момент приключих суетнята с ключовете, отворих вратата и с жест я поканих вътре.

— От време на време — кимнах аз. — Понякога се сблъскват със странни неща и ме канят за консултация.

— Странни неща?

Свих рамене и едва не се задавих, спомняйки си труповете от „Медисън“. Когато отново вдигнах поглед, Моника, дъвчейки нервно устната си, изучаваше лицето ми, но веднага отклони поглед.

— Ще желаете ли кафе? — предложих аз, затваряйки вратата и палейки лампата.

— О… Не, благодаря, няма нужда. — Тя стоеше и гледаше кашона ми с опърпани книги, притискайки с две ръце чантичката към корема си. Струваше ми се, че е готова да избяга с писъци дори ако се намръщя, затова се стараех да се движа бавно и внимателно, докато си наливах чашка разтворимо кафе. Вдишане, издишане, привични манипулации — и постепенно започнах да се успокоявам след запознанството си с Марконе. Държейки чашата в ръка, аз се върнах до бюрото и й предложих да седне в едно от двете кресла за посетители.

— Добре, Моника — казах аз. — С какво мога да ви помогна?

— Ами… хм… вече казах, че мъжът ми… мъжът ми…

— Е изчезнал? — подсказах аз.

— Да — откликна тя, едва ли не с облекчение. — Но не че е изчезнал някак тайнствено, или нещо такова. Просто замина. — Тя се изчерви. — Е, взе си някои неща и замина. Но не каза нищо, никому. И повече не се появи. Безпокоя се за него.

— Така-така… — казах аз. — И отдавна ли замина?

— Днес е третият ден — отговори тя.

Кимнах.

— Сигурно има още някаква причина, поради която се обръщате към мен, а не в полицията или към частен детектив?

Тя отново се изчерви. Това много й отиваше, правеше я да прилича на малко момиче. Не, наистина, беше много мило.

— Ами, да… хм. Той се увличаше… увличаше…

— От магия?

— Да. Купуваше всякакви такива книжки в магазина, отдел „Религия“. Не игрички като „Тъмници и Дракони“. Истински. Освен това купуваше карти. Таро. — Тя произнесе това като „Каро“. Любителка.

— И предполагате, че изчезването му може да има някаква връзка с увлечението му?

— Е, не съм уверена — призна тя. — Но е възможно. Той тъкмо загуби работата си и това много го потисна. Много се безпокоя за него. Помислих си, че онзи, който го намери, може да поговори с него за всички тези неща. — Тя въздъхна дълбоко: сякаш усилието, което се изискваше от нея, за да произнесе толкова изречения без нито едно „хм“ я беше уморило.

— Все още не разбирам. Защо аз? Защо не полицията?

Пръстите й, стискащи чантата, побеляха.

— Той си събра нещата, господин Дрезден. Страхувах се, че полицията ще реши, че е зарязал жената и децата си. Дори няма да започнат да го търсят. Но той не ни напусна. Не е такъв. Той просто иска да живеем добре, и това е всичко.

Намръщих се. „Страхуваш се, че твоята половинка все пак е кръшнала, нали, хлапе?“

— Дори и така да е — казах аз. — Но все пак — защо аз? Защо не частен детектив? Познавам един много надежден, ако ви трябва.

— Ами, защото… защото разбирате от… — тя направи неопределен жест с ръка.

— От магия — довърших изречението й аз.

Моника кимна.

— Струваше ми се, че това може да е важно. Тоест, ами, не знам със сигурност. Но ми се струва, че е възможно.

— Къде е работил? — попитах аз. Докато говорех, извадих от джоба си бележник и надрасках в него няколко реда.

— „СилвърКо“ — отговори тя. — Това е търговска фирма. Определят кой пазар за кой продукт е най-добър, а после съветват търговците къде да влагат парите си.

— Така-така… — казах аз. — Как се казва той, Моника?

Тя се задави и се повъртя на място, трескаво опитвайки да измисли каквото и да е име, само не и истинското му.

— Джордж — успя да каже накрая.

Погледнах я. Тя се взираше в ръцете си, лежащи на коленете й.

— Моника — казах аз. — Разбирам колко е трудно това за вас. Повярвайте, госпожо, много хора нервничат, когато са в този кабинет. Но ви моля да ме изслушате. Моята работа не е да вредя на вас или на някой друг. Моята работа е да помагам на хората. Вярно е, че човек с необходимите познания може да използва името ви срещу вас, но аз не съм от тях. — В този момент си спомних за уместните думи на Джони Марконе. — Това пречи на бизнеса.

Тя се изсмя нервно.

— Чувствам се много глупаво — призна тя. — Но толкова неща съм чувала…

— За чародеите ли? Ясно. — Аз оставих писалката и изпънах пръсти, както се полага на уважаван чародей. Дамата нервничеше и очакваше нещо такова. Можех да разсея някои от страховете й, оправдавайки поне част от очакванията. Опитвах се да не гледам над рамото й, там, където висеше календар с червено кръгче върху датата петнайсти. Денят за плащане на наема. Имах нужда от пари. Дори и с днешния полицейски хонорар, дори и с онези, на които мога да разчитам в близко бъдеще, щях да се разплащам до безкрайност.

И освен това — никога не можех да потисна импулса си да помогна на дама, изпаднала в беда. Дори ако самата тя не беше напълно, стопроцентово сигурна в това, че иска точно аз да я спася.

— Моника — казах аз, — в нашата вселена съществуват сили, за които повечето хора дори не подозират. Сили, които дори ние не сме разбрали изцяло. Мъжете и жените, които работят с тези сили, виждат света по различен начин. Те започват да го възприемат различно. Това ги отделя от обикновените хора. Понякога това поражда непровокиран страх и подозрение. Разбирам, че сте чели книги и сте гледали филми за ужасни хора като мен, а и онази част от Вехтия Завет, в която се говори за вещиците, не поражда оптимизъм. Но в крайна сметка ние не се отличаваме от останалите хора. — Дарих я с най-лъчезарната си усмивка. — Искам да ви помогна. Но за да мога да направя това, трябва поне малко да ми се доверявате. Давам ви думата си, че няма да ви разочаровам.

По това, как втренчено гледаше ръцете си разбрах, че е преглътнала това и сега го смила.

— Виктор — каза тя най-накрая. — Виктор Селз.

— Добре — кимнах аз, взех писалката от бюрото и старателно записах името и фамилията в бележника. — Знаете ли някои места, където той може да отиде?

Тя кимна.

— Къщата на езерото. Имаме къща, ами, там… — тя неопределено махна с ръка.

— На езерото?

Тя се усмихна и аз мислено си напомних да съм по-търпелив.

— В Лейк-Провидънс, отвъд границата на щата… е, до езерото Мичиган, и още малко по-нататък. Там е много красиво през есента.

— Какво пък, много добре. Имате ли приятели, при които той може да отседне, или роднини?

— О, Виктор не е в добри отношения с роднините си. Не знам защо. Той изобщо не разказва за тях. Женени сме от десет години и той нито веднъж не е общувал с тях.

— Добре — повторих аз, записвайки и това. — А приятели?

Тя леко изкриви уста — изглежда този жест беше характерен за нея.

— Истински — не, няма. Беше в добри отношения с началника си, и с някои от колегите си, но след като го уволниха…

— Така-така… — казах аз. — Ясно. — Продължих да драскам в бележника, отделяйки мислите си с дебели хоризонтални линии. Запълних една страница и преминах на другата, преди да успея да фиксирам на хартия всички факти и съображения относно Моника. В тези неща обичам да съм педантичен.

— Е, господин Дрезден — попита тя, — можете ли да ми помогнете?

Пробягах с поглед по страниците и кимнах.

— Надявам се, че да, Моника. Ако може, бих искал да погледна предметите, които е събирал съпругът ви. Какви книги е купувал и така нататък. Още по-добре ще е, ако ми дадете негова снимка. Може би ще се наложи и да огледам къщата ви в Лейк-Провидънс. Нали не възразявате?

— Не, разбира се — откликна тя. Изглежда, че изпитваше облекчение, и в същото време нервността й също нарастваше. Записах адреса на къщата и кратки указания как се стига до там.

— Знаете ли тарифата ми? — попитах аз. — Не е евтино. За вас може да е по-изгодно да се обърнете към някой друг.

— Ние спестихме доста, господин Дрезден — обясни тя. — Не се притеснявам за парите. — В този момент това ми се стори доста странно заявление от нейна страна: някак не се връзваше с общата й нервност.

— Е, какво пък, щом е така — казах аз, — моите услуги струват петдесет долара на час плюс текущите разходи. Ще ви изпратя пълен списък на онова, което съм направил, така че ще имате пълна представа за какво са отишли парите ви. Капарото е задължително. Не мога да гарантирам, че ще се занимавам единствено с вашия случай. Старая се да се отнасям с необходимото уважение към всичките си клиенти, така че не поставям един преди друг.

Тя кимна разбиращо и бръкна в чантата си. Извади от там бял плик и ми го подаде.

— Тук са петстотин — каза тя. — Стигат ли засега?

Ча-ча-ча. Петстотин долара покриваха наема за предишния месец и голяма част от текущия. Какво пък, да благослови Бог нервните клиенти, желаещи да запазят в тайна банковите си сметки от моя (предполагаем) чародейски поглед. Парите в брой ме устройват идеално.

— Да, разбира се — уверих я аз, стараейки се да не надзъртам в плика. Поне успях да се сдържа да не изсипя парите на бюрото, за да ги преброя.

През това време тя извади друг плик.

— Голяма част от вещите си той взе със себе си — каза тя. — Във всеки случай, не успях да ги намеря там, където стоят обичайно. Но намерих ето това. — В плика имаше нещо изпъкнало — амулет, пръстен или нещо друго от нашия арсенал; бях готов да се закълна в това. Докато го обмислях, от чантата се появи трети плик — тази госпожичка явно беше склонна към акуратност. — Тук е снимката му и номерът на телефона ми. Благодаря ви, господин Дрезден. Кога да очаквам позвъняването ви?

— Веднага щом науча нещо — обещах аз. — Може би утре вечерта или в събота сутринта. Устройва ли ви?

Тя едва не ме погледна в очите, но се сепна и се усмихна на върха на носа ми.

— Да. Да. Много ви благодаря за това, че се съгласихте да ми помогнете. — Тя погледна към стената. — Олеле, колко късно стана! Време е да тръгвам. Уроците всеки момент ще свършат. — След като изтърси това, тя прехапа устни и отново се изчерви, сякаш от досада, че е издала такава важна подробност.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — уверих я повторно аз, изпращайки я до вратата. — Благодаря ви, че се обърнахте към мен. Скоро ще ви се обадя.

Тя се сбогува, без да ме погледне в очите, и се измъкна от офиса. Затворих вратата и се върнах при пликовете.

Първо — парите. Тя беше платила с петдесетдоларови банкноти, които винаги изглеждат нови, дори когато не са, защото по-рядко ги броят. В плика имаше десет банкноти. Прибрах ги в портфейла си и изхвърлих плика в кошчето.

Следваше пликът със снимката. Извадих я и се полюбувах на образите на Моника и на строен, доста симпатичен мъж с широко чело и гъсти вежди, придаващи му леко ексцентричен вид. Той се усмихваше с белоснежна усмивка, кожата му имаше равният, тъмен загар на човек, прекарващ много време на слънце — или, може би, на вода. Яхта, или катер. Това силно контрастираше с бледата кожа на Моника. Виктор Селз, ако правилно съм разбрал.

Телефонният номер беше записан на чисто бял лист за бележки, внимателно обрязан така, че да влезе в плика. Нито име, нито код на града — само седемцифрен номер. Взех бележките си от разговора с Моника и ги прегледах.

Какво пък, нямаше разлика. Интересно, помислих си аз, на какво е разчитала, като ми назоваваше имена без фамилии, ако така и така е възнамерявала да ми осигури дузина други способи да разбера това. Това само показва колко нелогично се държат хората, когато нещо ги безпокои. Те започват да говорят глупости, правят странен избор и после самите те не разбират кое ги е накарало да вършат такива неща. При следващата ни среща трябва да се държа по-внимателно, за да не я подтикна отново към това.

Хвърлих в кошчето втория празен плик и, обръщайки третия, изсипах съдържанието му на бюрото.

На дървената повърхност лежеше, проблясвайки с някаква синтетична защитна черупка, кафявото телце на мъртъв и изсушен скорпион. В основата на опашката беше пробита дупка, през която беше прекаран плетен кожен шнур — когато се сложеше на врата, скорпионът лежеше с главата надолу.

Побиха ме тръпки. В определени, имащи отношение към магическите сили кръгове, скорпионът е дяволски мощен символ, и този символ не се свързва с доброто. Ползвайки такова малко талисманче, можеш да направиш няколко действени и много гнусни заклинания. И после, ако го носиш на тялото си, а именно така се носят подобни нещица, острите крачета ще гъделичкат и ще бодат кожата, напомняйки за своето присъствие. Изсъхналото жило на края на опашката може да прониже кожата на всеки, който се опитва да прегърне собственика й. Малките, приличащи на рачи клещи могат да се заплетат в космите на мъжките гърди или да одраскат извивките на женските. Гадно, противно нещо. Не че е вредно само по себе си — но може да не се съмнявате, че който носи такова нещо на шията си, не носи добрина и радост с магията си.

Напълно е възможно Виктор Селз да се е оказал въвлечен в нещо истинско, нещо, което напълно е завладяло вниманието му. Изкуството на Магията може да причини това на хората — особено тъмните му страни. Ако се е обърнал към него в отчаянието си след уволнението, това, вероятно, обяснява внезапното му напускане. Много чародеи, или онези, които искат да стават такива, се отдръпват от света, вярвайки, че изолацията им позволява да се концентрират изцяло върху магията. Всъщност това не е вярно, но помага на слабите и неопитните да се отвличат по-малко.

А може би това изобщо не е талисман. Може просто да е любопитна вещ или сувенир, останала след пътуване до югозападните щати. Нямах възможност да узная със сигурност дали това нещо е служило за усилване на концентрацията или за събиране на магически сили — а още по-малко, дали е използвана за насочване на заклинание. Що се отнася до мен, изобщо не бих желал да използвам такова съмнително средство — по най-различни убедителни причини.

Какво пък, докато се опитвам да намеря този човек, ще се наложи да имам предвид и тази дребна мерзост. Може би тя не означава нищо. А може би означава, при това — много. Погледнах часовника. Четири без петнайсет. Подходящо време, за да се обадя в моргите да проверят дали няма да намерят в някоя от тях интересуващата ни особа, да я наречем Джон Доу — кой знае, може би разследването ми ще приключи още тази вечер — а после да мина през банката, да внеса пари по сметката си и да изпратя чек на хазяина.

Извадих телефонния указател и започнах да звъня по болниците. Не че това беше обичайната ми работа, но в нея няма нищо трудно, ако не броим обичайните проблеми, с които се сблъсквам когато използвам телефон: шумове, смущения, преплитане на разговорите. Ако нещо може да се повреди, то задължително ще се повреди.

В един момент ми се стори, че улових движение с края на окото си: едва забележимо помръдване на сушения скорпион, лежащ на бюрото ми. Замижах, после го погледнах по-внимателно. Не мърдаше. Много внимателно го опипах с чувствата си — като с невидима ръка, — опитвайки се доловя някаква следа от магическа енергия.

Нищо. Магията в него беше по-малко и от живота му.

Само не казвайте после, че Хари Дрезден се бои от умрели сушени насекоми. При цялата си подозрителност не възнамерявах това да пречи на работата ми.

Затова го подхванах с края на телефонния указател и го бутнах в средното чекмедже на бюрото. Далеч от очите — далеч от ума.

Излиза, че имам проблем с пълзящи, мъртви, отровни твари. Колко подходящо.