Джим Бъчър
Буря от ада (20)

Глава 18

Случвало ли ви се е някога да изпитвате отчаяние? Чувство на абсолютна безнадеждност? Налагало ли ви се е някога да стоите в непрогледна тъмнина, знаейки от дъното на душата си, че никога повече няма да видите светлина? Че сте загубили нещо, което вече никога няма да откриете?

Именно такива чувства изпитах, излизайки от „Версити“ под дъжда. Когато в душата ми цари смут, когато не съм в състояние да мисля, когато съм уморен, или се страхувам, или съм самотен, излизам на разходка. Да, точно това правя. Обикалям, обикалям, и рано или късно нещо ме озарява — нещо, заради което вече по-малко ми се иска да скачам от покрива.

Затова тръгнах да се поразходя. Като се замисля, това беше дяволски глупаво: да бродиш из Чикаго в събота през нощта. Вървях без да се оглеждам. Вървях без да преча на мислите ми да се роят в главата, пъхнал ръце в джобовете на якето си, а мократа коса лепнеше по главата ми.

Мислех за баща си. Когато ми е много зле, често си спомням за него. Той беше добър човек, щедър човек, безнадежден неудачник. Илюзионист, изпълняващ триковете си пред публика във век, когато техниката изглежда по-вълшебна от която и да е магия, той никога не печелеше достатъчно, за да нахрани семейството си. Голяма част от времето си прекарваше в пътуване, опитвайки се да спечели малко пари за прехрана. Не е бил вкъщи, когато съм се родил.

Не беше там, когато умря майка ми.

След като се родих, той по-често се задържаше вкъщи. Кръсти ме с имената на трима велики илюзионисти. По-късно започна да ме взима със себе си на турнета, забавлявайки деца и пенсионери, давайки представления в училищата и супермаркетите. Той винаги беше щедър и добър — по-добър и по-щедър, отколкото можеше да си позволим. И винаги беше леко тъжен. Всяка вечер ми показваше снимката на мама и разказваше за нея. В края на краищата започна да ми се струва, че я помня добре.

Когато пораснах, това усещане се засили. Виждах баща си. Мисля, че го виждах такъв, какъвто го е виждала и тя — мил, славен, мек човек. Малко наивен, но честен и добър. Човек, който се грижи за другите и почти не се грижи за всичко останало. Разбирам защо го е обичала.

Така и не успях да порасна дотолкова, че да стана негов асистент, както ми бе обещал. Той умря през нощта, в съня си. Аневризъм, обясниха докторите. Намерих го вече изстинал, с усмивка на лицето. Може би, умирайки, е виждал мама. И гледайки го, за пръв път в живота си се усетих напълно, съвършено самотен. Разбрах: нещо си бе отишло и никога повече няма да се върне. Разбрах, че вътре в мен се образува празнина, която никога повече няма да се запълни.

Ето така се чувствах и сега, в тази дъждовна пролетна нощ в Чикаго, бродейки по улиците. Дишането ми излизаше във вид на па̀ра, десният ботуш проскърцваше при всяка крачка, а в главата ми все още се въртяха умрелите хора.

Сигурно не трябва да се учудвам, че след няколко часа ходене се озовах пред вратата на Линда Рандъл. Полицията отдавна си беше заминала, светлините бяха угасени, а любопитните съседи спяха в леглата си. В дома цареше тишина. Източната част на небосклона все още не бе просветляла, но някъде наблизо, на перваза или на покрива, вече чуруликаше някаква ранна птица.

Силите ми бяха на изчерпване. Вече не мислех абсолютно за нищо, да не говорим за някакви спасителни идеи. При следващата буря убиецът ще изрече заклинание, за да ме убие, а съдейки по въздуха, това може да се случи във всеки един момент. А ако не ме убие той, Морган сигурно ще успее да убеди Белия Съвет, че трябва да ме екзекутират, и това ще се случи в понеделник сутринта. Ако нещата стигнат до Белия Съвет, нямах никакъв шанс.

Облегнах се на вратата, залепена с черно-жълти полицейски ленти с надпис: „ПОЛИЦИЯ — НЕ ВЛИЗАЙ“. Напълно несъзнателно произнесох заклинание, отварящо вратата, откъснах долната черно-жълта лента и влязох в квартирата.

— Това е глупаво, Хари — казах си аз.

Сигурно не бях в настроение да слушам собствените си съвети. Обиколих стаята, надушвайки миризмата на парфюми и кръв. Кръвта още не беше почистена. Сигурно с това щеше да се заеме хазяинът. Не знам. По филмите не показват подробности от този вид.

После открих, че лежа на пода, на килима пред огромния креват на Линда. Лежах настрани, свит, с гръб към леглото и с лице към плъзгащата се стъклена врата, водеща към малкото, покрито с бетонна плоча дворче. Не ми се искаше нито да отивам някъде, нито да правя нещо. Нямаше смисъл. Всичко е безсмислено. При всички положения ще умра — ако не утре, то вдругиден — със сигурност.

Най-лошото беше това, че ми беше безразлично. Толкова се уморих от всички вълшебства, които се наложи да направя, от ходене, от синини и натъртвания, от недоспиване. Беше тъмно. Тъмно отвсякъде.

Изглежда, заспах. След всичко, което се случи, просто бе наложително да поспя. Във всеки случай, не помня нищо до момента, в който се събудих от светещото в очите ми слънце.

Замижах и прикрих очите си с ръка. Сутрините изобщо не са най-любимия ми момент от денонощието. Слънцето вече надничаше иззад покривите на къщите от другата страна на улицата и веселите пролетни лъчи струяха през завесите на прозорците право в мозъка ми. Измърморих нещо и се обърнах на другата страна, с лице към приятната тъмнина под кревата на Линда, с гръб към топлата светлина.

Но не заспах. Вместо това се ядосах на самия себе си.

— Какво, твойта мамица, правиш, Хари? — силно, на глас попитах аз.

— Лежа, за да си почина — равнодушно си отговорих сам.

— По дяволите — заяви онази част, която се оказа по-умна. — Ставай от пода и се захващай за работа.

— Не искам. Уморен съм. Махай се.

— Не си толкова уморен, щом разговаряш сам със себе си. Значи ще можеш да измъкнеш задника си от крокодилската захапка. Бързо отваряй очи! — настойчиво продължих аз.

Свих се, не желаейки да се подчинявам на някой си там, но все пак отворих очи. На слънчева светлина домът на Линда Рандъл изглеждаше почти празнично, обвит с тънък слой позлата — все още празен, но стоплен от някакви добри спомени. Пред лицето ми под леглото лежеше училищен годишник, от който се подаваха няколко снимки. До него имаше снимка в рамка: все още младата Линда Рандъл с щастлива усмивка на лицето, изобщо не приличаща на онази, която видях онзи ден. Тя стоеше с тога на випускник от университета, заедно със симпатична двойка на около петдесет години. Сигурно родителите й, предположих аз. Изглеждаше щастлива.

А малко по-далеч, на самата граница на осветеното от сутрешното слънце петно, лежеше малък червен цилиндър със сива капачка.

Моето спасение.

Извадих го изпод кревата. Целият треперех. Разтръсках кутийката и в нея нещо изтрака. Отворих я и изтръсках касетата на дланта си. От нея не стърчеше лента: значи вече е заснета, но още не е проявена. Прибрах я в кутийката, отново затворих капачката, порових из джобовете на якето си и извадих другата кутийка — онази, която намерих до езерната къща на Виктор Селз. Кутийките бяха напълно неотличими една от друга.

Мислите ми се завъртяха в главата и се устремиха по новата следа. Находката разкриваше пред мен много възможности и някъде там, сред тях, се криеше една, която ми даваше шанс да изляза жив от тази бъркотия, да спася всичко, което все още продължаваше да виси на косъм.

И все пак нещо оставаше неизяснено. Не знаех какво точно става. Затова пък вече имах потенциална следа — връзка между убийствата и прекъснатото търсене на изчезналия мъж на Моника Селз, Виктор. Вече имах още една нишка, само че ми оставаше много малко време, за да я проследя. Не ми оставаше нищо друго, освен да стана и бързо, колкото се може по-бързо да се залавям за работа. Добрият чародей не е толкова лесен за побеждаване.

Скочих, вдигнах от пода тоягата и жезъла си и тръгнах към вратата. Последното, което ми трябваше в момента, бе да ме заловят в запечатано от полицията местопрестъпление. Директно щяха да ме арестуват, да ме пъхнат в килия и аз щях да съм мъртъв още преди да успея да се изправя пред съда. Вече планирах следващите си крачки: да се опитам да намеря фотографа, посещавал дома на Виктор Селз до езерото, после да проявя тази лента и да видя наистина ли на нея има нещо, заради което някой би убил Линда Рандъл.

Точно в този момент чух някакъв шум и застинах. Шумът се повтори — тихо подраскване.

Някой завъртя ключ в бравата и отвори външната врата.