Джим Бъчър
Буря от ада (22)

Глава 20

Таксито ме остави на една пресечка от разположената в предградията къща на семейство Селз. Времето ми вече свършваше, търпението — също, а и Мърфи всеки момент щеше да ме обяви за издирване, така че не можех да си позволя да се придвижвам пеша.

Къщата се оказа симпатична, двуетажна; двете млади дървета пред нея всеки момент щяха да я надминат по височина. На пътеката беше паркиран миниван, зад който се виждаше баскетболно табло, изтъркано от честа употреба. Тревата на полянката беше малко по-дълга от обичайното, но причина за това можеха да са скорошните дъждове. Къщата беше на тиха уличка и в първия момент не съобразих, че голяма част от сградите на нея не са заети — в много дворове стояха плакати „ПРОДАВА СЕ“. За такава зелена улица тук имаше непривично малко птици и, крачейки по тротоара, нито веднъж не чух кучешки лай. В небето над главата ми се събираха облаци: наближаваше нова буря.

Всичко това, взето заедно, рисуваше напълно подходящ фон за мястото, където работи черен магьосник. Пресякох двора на Селзови и приближих парадната врата.

Позвъних и почаках.

Нямаше отговор.

Почуках. После натиснах копчето на звънеца и известно време не го отпусках.

Отново тишина.

Стиснах зъби и се огледах. Не видях никого, затова се обърнах отново към вратата, припомняйки си заклинание за отварянето й.

Вместо това вратата се отвори сама — на около шест дюйма, не повече. Зад нея стоеше и ме гледаше със зелените си очи Моника Селз. Днес тя беше с дънки и проста фланелена риза със запретнати ръкави. Косите й бяха покрити с кърпа. Лицето й не беше гримирано. Така тя изглеждаше едновременно по-стара и по-привлекателна — сигурно защото беше естествена, по-близо до личността, която бе всъщност, и която малко се променяше от модните парцалки и джунджурийки, с които се появи в офиса ми. Дори през тесния процеп видях колко е бледа: в стиснатите й устни не беше останала нито капка кръв.

— Нямам какво да ви кажа, господин Дрезден — каза тя. — Вървете си.

— Не мога — отвърнах аз.

Тя се опита да затвори вратата, но аз успях да пъхна тоягата си в процепа.

— Ще повикам полиция — със задавен глас заяви тя и натисна вратата с цялата си тежест, опитвайки се да не ме пусне в дома си.

— Викайте — изръмжах аз в отговор и извадих следващата си карта. — А аз ще им разкажа всичко за вас и вашия мъж. — Стрелях напосоки, но това изобщо не ме притесняваше. Тя не знаеше, че аз не знам какво по дяволите става у тях.

Инстинктите ми не ме излъгаха. Чух как тя затаи дъх и напорът й върху вратата леко отслабна. Бутнах силно вратата с рамо и тя удивено отстъпи крачка назад. Сигурно не очакваше, че ще нахлуя в дома й със сила. По дяволите, и аз самият не очаквах. Дори не осъзнавах колко съм озлобен, докато не видях паниката в очите й. Не знам на кого съм приличал в тази минута, но подозирам, че не е било на приятен събеседник.

Спрях и замижах. После вдишах дълбоко, стараейки се да укротя злобата си. Последното, което трябваше да допусна, бе да загубя контрол над себе си.

В този момент тя се хвърли за електрошока.

Усетих движението й и отворих очи навреме, за да видя как тя сграбчи лежащият върху пианото черен пластмасов предмет с размерите на мобилен телефон и скочи към мен. Лицето й оставаше бледо и изплашено. Малки сини мълнии танцуваха между електродите на електрошока и тя се целеше с тях в корема ми.

Замахнах с тоягата наляво, джаджата прелетя с жужене покрай мен и се удари във входната врата. Плъзнах се в стаята и се обърнах с лице към Моника. Тя възстанови равновесието си и също се обърна към мен.

— Няма да ти позволя да им причиниш болка! — изръмжа тя. — Нито на теб, нито на когото и да е другиго! Ще те убия преди да ги докоснеш! — тя отново тръгна към мен, и този път в очите й нямаше капчица страх, само злоба и мрачна решимост, която за миг ми напомни за Мърфи. За първи път тя ме гледаше в очите. За първи път забрави да сведе поглед и тогава надникнах в душата й.

За секунда събитията сякаш забавиха ход. Успях да разгледам цвета на очите й, строежа на лицето й. Успях да видя достатъчно, за да разбера къде съм ги виждал преди, защо ми се стори позната. Успях да видя в душата й страха и любовта, управляващи всяка нейна стъпка, всяко движение. Видях какво я е накарало да се обърне към мен и защо се страхуваше. Видях нейната мъка и болка.

Нови парчета от мозайката легнаха на местата си. Разбирайки емоциите, които я движеха, разбирайки тази ужасна любов, която тя проявяваше дори сега, всичко се оказа много просто и аз дори се почувствах като глупак, че не съм разбрал това преди няколко дена.

— Спрете — казах или се опитах да кажа аз, когато тя отново посегна с електрошока към гърдите ми. Изпуснах тоягата и жезъла на пода и улових с две ръце китката й. Тя се дръпна и отново замахна с електрошока — този път към лицето ми, и аз не й попречих.

Тя го приближи на някакви си три дюйма и аз едва не замижах — толкова ярко сияеше разрядът между електродите. Леко духнах към него, влагайки в дъха си волеви импулс. Проблясна искра, от черния корпус излетя малко облаче дим и електрошокът издъхна в ръката й — както би направила всяка електронна джаджа, оказала се близко до мен. По дяволите, дори се учудих колко дълго издържа в мое присъствие. Впрочем, ако не беше изгаснало само̀, нищо не ми струваше да го омагьосам.

Продължавах да я държа за ръката, но съпротивлението й секна. Тя ме погледна в лицето, разтворила широко очи — срещата на погледите ни се оказа сътресение и за нея. Тя затрепери и безполезният електрошок, изплъзвайки се от ръката й, падна с глух удар на пода. Пуснах ръката й, а тя продължаваше да ме гледа.

Аз също треперех. Надникването в човешката душа никога не минава без последствия и не можеш да го наречеш приятно занимание. Боже мой, та аз понякога дори се ненавиждам за това умение. Изобщо не исках да зная, че в детството й родителите са се отнасяли жестоко с нея. Или че се е омъжила за човека, който се е държал с нея, вече възрастна, по същия начин. Че единствената й надежда, единственият светъл лъч в нещастния й живот бяха двете й деца. Не успях да видя всичките й мотиви. Все още не знаех защо ме забърка в тази история, но знаех основната причина: най-вече от любов към децата си.

И това беше всичко, което ми липсваше — това, и още една връзка, едва забележимата прилика с някого, на която обърнах внимание още по време на първата ни среща в офиса ми. Знаейки мястото на тези две парчета мозайка, можех почти без усилия да наредя и останалите.

На Моника Селз й беше необходимо съвсем малко време, за да се овладее. Тя направи това с внушаваща уважение скорост, сякаш беше свикнала мигновено да поставя на лицето си свалената от някого маска.

— Аз… извинявам се, господин Дрезден. — Тя навири брадичка и ме погледна с крехка, оскърбена гордост. — Какво искахте от мен?

— Само две-три неща — отвърнах аз навеждайки се, за да вдигна от пода тоягата и жезъла си. — Искам да получа обратно кичура от косата си. Искам да знам защо идвахте при мен в четвъртък и ме забъркахте в тази каша. И искам да знам кой уби Томи Том, Дженифър Стентън и Линда Рандъл.

Очите на Моника се разшириха още по-силно, а лицето й стана още по-бледо.

— Линда е убита?

— Вчера вечерта — кимнах аз. — И някой възнамерява да премахне и мен по абсолютно същия начин при първия удобен случай.

На улицата прогърмя гръм. Още една буря бавно приближаваше града. Щом се разбушуваше, с мен беше свършено. От просто по-просто.

Погледнах Моника Селз и прочетох на лицето й: тя знаеше за бурята не по-зле от мен. Знаеше, и в очите й вече нямаше нищо, освен горчиво, уморено отчаяние.

— Трябва да си тръгвате, господин Дрезден — каза тя. — Не трябва да сте тук, когато… Трябва да тръгнете преди да е станало късно.

Направих крачка към нея.

— Вие сте последният ми шанс, Моника. Веднъж вече ви помолих да ми се доверите. Ще се наложи да направите това още веднъж. Нали знаете, че не съм тук за да причиня болка на вас или вашите…

Зад гърба на Моника се отвори вратата, водеща към коридора. Момиче, почти тийнейджърка, с коси като на майка й, надникна в стаята.

— Мамо? — попита тя с треперещ глас. — Мамо, всичко наред ли е? Да повикам ли полиция?

Момче, година или две по-малко от сестра си, също се показа на вратата. В ръцете си държеше износена баскетболна топка.

Погледнах Моника. Тя стоеше, стиснала очи. По бузите й се търкаляха сълзи. Трябваха й няколко секунди, за да събере сили, но тя все пак вдиша дълбоко и заговори с момичето с ясен, спокоен глас, без да се обръща към нея.

— Всичко е наред — каза тя. — Джени, Били, отивайте в детската и заключете врата. Бързо.

— Но, мам… — започна момчето.

— Веднага — добави Моника, повишавайки леко глас.

Джени сложи ръка на рамото на брат си.

— Да вървим, Били. — Тя внимателно ме погледна. Погледът й беше твърде стар и проницателен за нейната възраст. — Хайде. — Двамата изчезнаха зад вратата. Чу се изщракване на брава.

Моника почака, докато излязат, и се разплака.

— Моля ви… Моля ви, господин Дрезден. Трябва да си тръгнете. Ако останете тук, когато започне бурята, ако той разбере… — тя закри лицето си с ръце и изхлипа.

Приближих се до нея. Не можех да се справя без нейната помощ. Каквато и болка да изпитваше, имах нужда от помощта й. И ми се струваше, че знаех някои имена, които да използвам.

Понякога и аз мога да съм гадно копеле.

— Моника. Моля ви. Притиснат съм в ъгъла. Нямам избор. Всичко, което научавам, ме води тук. При вас. И няма за кога да чакам. Трябва ми вашата помощ преди да се взривя като Дженифър, Томи и Линда. — Търсех погледа й и тя ме погледна без да свежда очи. — Моля ви. Помогнете ми. — Гледах в очите й и видях там страх, мъка и умора. Молех я за повече, отколкото можеше да си позволи да ми даде.

— Добре — прошепна тя, обърна се и тръгна към кухнята. — Добре. Ще ви разкажа всичко, което знам. Но не мога да ви помогна. — Тя се спря на вратата и ме погледна. Думите й се стоварваха с оловната тежест на абсолютна, стопроцентова истина. — Все едно, вече нищо не можете да направите.