Хорхе Букай
Нека ти разкажа (49)

Въпроси

Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…

Това бяха мълчаливите сеанси.

Напрегнати сеанси.

Досадни сеанси.

— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.

— Така ли?…

„Кратък отговор“, помислих си.

— Да — отвърнах още по-кратко.

— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.

— Казва се Въпроси, но не са въпроси.

— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?

— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.

— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.

Трудно, нали?

Почти невъзможно?

Или може би… съвсем невъзможно?

Как да живееш, когато си различен?

Има ли смисъл от това терзание?

А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?

Иначе защо да работя над себе си?

Защо да ходя на терапия?

Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?

И каква е моята роля в това лутане?

Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?

Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?

Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?

Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?

Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?

Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?

Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?

Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?

Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?

И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?

Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?

Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?

Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?

Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?

Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?

Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?

И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?

Нима някой е длъжен да ме разбира?

Нима е длъжен да ме приема?

Нима е длъжен да ме слуша?

Нима е длъжен да ме харесва?

Нима е длъжен да не ме лъже?

Нима е длъжен да се съобразява с мен?

Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?

Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?

Нима някой е длъжен да ме обича?

Нима е длъжен да ме уважава?

Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?

А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?

И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?

… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?

Дебелия се прокашля…

— Ама че нощ е била снощи, а?

— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.

Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.

Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…

И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…