Хорхе Букай
Нека ти разкажа (12)

Дърводелска работилница „Седмият“

— Освен че са тъпи, някои хора не приемат и помощ — оплаках се аз.

Дебелия се настани удобно и започна да разказва:

Някъде в края на селото се гушела малка къщурка, почти колибка. Отпред имало работилничка с инструменти, две стаи и кухня, а отзад — примитивна баня…

Но Хоакин не се оплаквал. През последните две години за дърводелска работилница „Седмият“ се разчуло в селото, той печелел достатъчно и не се налагало да посяга към нищожните си спестявания.

Една сутрин, както винаги, Хоакин станал в шест и половина, за да види изгрева. Но не успял да стигне до езерото. По пътя, на около двеста метра от дома си, едва не се спънал в тялото на пребит младеж.

Дърводелецът тутакси коленичил и доближил ухо до гърдите на младия човек… Някъде дълбоко в тях едно сърце се борело със сетни сили за остатъка живот в това мръсно, вонящо на кръв, на нечистотии и алкохол тяло.

Хоакин отишъл да вземе количка и натоварил младежа на нея. Когато стигнал вкъщи, положил тялото на леглото си, разкъсал дрипавите дрехи и грижливо го измил с вода, сапун и спирт.

Момчето било не само пияно, но и жестоко пребито. Имало рани от нож по ръцете и гърба, а десният му крак бил счупен.

През следващите два дни Хоакин посветил цялото си време на грижите за неканения гост: той лекувал и превързвал раните му, сложил шина на крака му и давал на момчето пилешки бульон с малка лъжичка.

Когато младежът се свестил, Хоакин бил до него и го гледал загрижено и нежно.

— Как си? — попитал го той.

— Ами… мисля — отвърнал младежът, оглеждайки чистото си и излекувано тяло. — Кой ме излекува?

— Аз.

— Защо?

— Защото беше наранен.

— Само затуй ли?

— Не. И защото имам нужда от помощник.

И двамата се разсмели от сърце…

Като се хранел и спял добре и като не пиел алкохол, Мануел — така се казвал младежът — възвърнал веднага силите си.

Хоакин искал да го научи на занаят, а Мануел все гледал да бяга от работата. Дърводелецът се мъчел да набие в тая очукана от разгулния живот глава колко по-добре е да имаш добра работа, добро име и да водиш почтен живот. И неведнъж Мануел сякаш разбирал това, но след два часа или след два дни отново заспивал или забравял да свърши работата, която Хоакин му заръчвал.

Минали месеци и младежът се възстановил напълно. Хоакин му отстъпил най-голямата си стая, направил го съдружник и му позволил пръв да влиза в банята в замяна на обещанието, че ще се захване за работа.

Една вечер, когато Хоакин заспал, Мануел решил, че шест месеца въздържание му стигат, и си помислил, че няма да му стане нищо, ако изпие чашка алкохол в селото. Заключил вратата на стаята си отвътре и излязъл през прозореца, оставяйки свещта да гори, за да създаде впечатлението, че е вътре, в случай че Хоакин се събуди през нощта.

След първата чашка изпил втора, а след нея трета и четвърта, и още много…

Мануел пеел с другарите си по чашка, когато чул сирената на пожарната, минаваща пред вратата на кръчмата. Но не се досетил какво става, докато призори, залитайки, не стигнал до къщата и не видял тълпата, събрала се на улицата…

След пожара останали само една стена и някои инструменти. Всичко друго било погълнато от огъня. От Хоакин открили само четири-пет обгорели кости, които погребали в гробището под паметна плоча, на която Мануел поръчал да изпишат следния надпис:

Ще го направя, Хоакин, ще го направя!

С усилен труд Мануел построил отново дърводелската работилница. Бил лентяй, но бил и сръчен и всичко, което научил от Хоакин, му помогнало да успее в занаята.

Живеел непрекъснато с чувството, че дърводелецът го гледа отнякъде и го подкрепя. Мануел го споменавал при всяко важно събитие: сватбата си, раждането на първото си дете, покупката на първата си кола…

А на петдесет километра оттам, все така жив и здрав, Хоакин се питал дали било редно да лъже, да мами и да подпалва такава хубава къщичка само за да спаси един младеж.

Отговорил си, че е редно, и сам се разсмял, като си помислил за селската полиция, която взела свинските кости за човешки…

Новата му работилница била малко по-скромна от предишната, но вече била известна в селото. Нарекъл я „Осмият“.

— Понякога, Демиан, в живота се налага да помогнеш на скъп човек. Все пак, ако има трудност, с която си струва да се сблъскаш, това е помощта за другия. Не е нито „морален“ дълг, нито нещо от тоя род. То е житейски избор, който в даден момент всеки може да направи в посоката, в която пожелае.

Благодарение на собствения си опит, натрупан от преживяното и от наблюдения, съм склонен да смятам, че свободният човек, който познава себе си, е великодушен, отзивчив, любезен и способен да се радва еднакво, когато дава и когато получава. И все пак, ако срещнеш самовлюбени хора, не трябва да ги мразиш: те сигурно вече си имат достатъчно проблеми със самите себе си. Винаги, когато изпадаш в гадни, скапани и унизителни състояния, се запитай какво става с теб. Уверявам те, че някъде си сбъркал.

Веднъж написах:

Невротикът няма нужда

от терапевт да го цери,

нито от баща грижовен.

Нужен му е само някой,

който да му посочи

къде по пътя е кривнал.