Хорхе Букай
Нека ти разкажа (42)

Детекторът на лъжата

— До гуша ми дойде! — оплаках се аз.

— От какво ти дойде до гуша, Демиан?

— Да ме лъжат! Писна ми да ме лъжат!

— И защо те е яд толкова на лъжата? — запита Хорхе, сякаш се оплаквах, че дъждът е мокър…

— Как защо? Защото е ужасно! Всички, които ме лъжат, които ме мамят и ме оплитат в лъжите си, ме дразнят.

— Оплитат ли те? И как успяват да те оплетат?

— Лъжат. Така успяват.

— Но това не е достатъчно, Демиан. Те могат да си лъжат колкото искат, а на теб да ти е смешно, като слушаш историите им…

— Но аз лесно се лъжа, Хорхе. Доверчив съм, вярвам им… Всеки кретен може да дойде, да измисли някаква глупост и аз да му повярвам. Такъв глупак съм!

— А защо им вярваш?

— Защото… Защото… Не знам защо им вярвам, по дяволите. Мамка им! — викнах. — Не знам… Не знам…

Дебелия ме гледаше известно време мълчешком, а после добави:

— Вече знаеш, че е по-добре да не се ядосваш. Но засега, щом така и така си ядосан, най-добре е да ги оставиш да те ядосват и да се пребориш с яда си.

Знаех какво имаше предвид Дебелия.

Хорхе ми казваше, че ядът, любовта или страданието са батериите на тялото; че чувството е енергията, предшестваща движението; че емоцията е нищо без действието; че опиташ ли да ги изключиш, може да се побъркаш, да се погубиш, да се разцентроваш…

А аз правех точно това: мъчех се да обуздая изблика си в дадената ситуация.

Моят терапевт седна на земята, притегли една възглавница и я сложи пред себе си. И без да продума, потупа възглавницата, канейки ме да поработя с нея.

Знаех какво ми предлага Хорхе. Седнах мълком от другата страна на възглавницата и започнах да удрям по нея с юмруци.

По-силно.

По-силно!

По-силно!

Удрях… удрях… и удрях.

А после закрещях.

Ругаех.

И продължих да удрям.

И удрях…

Удрях…

Докато не капнах, задъхан и изтощен…

Дебелия изчака да си поема дъх, след туй сложи ръка на рамото ми и попита:

— По-добре ли си?

— Не — отвърнах аз. — Може би ми поолекна, но не се чувствам по-добре.

— Зависи от критериите — каза Хорхе. — Мисля, че винаги е по-добре да се разтовариш…

Облегнах се за миг на гърдите му да се успокоя. След няколко минути Дебелия ме попита:

— Няма ли да ми кажеш какво се е случило?

— Не, Хорхе, не. Самата история няма значение. Поне това ми е ясно вече. Но трябва да разбера защо приемам така тия неща. Чувствам, че твърде много се впрягам.

— Добре, да започнем отнякъде. Опитай се да ми кажеш накратко какъв смяташ или чувстваш, че е проблемът.

Седнах по-удобно на пода, подсмръкнах леко и се помъчих да започна:

— Работата е там, че когато… — Дебелия ме прекъсна веднага:

— Не, не, не. Кажи го като телеграма. Сякаш всяка дума ти струва цяло състояние.

Замислих се за малко.

— Дразня се, когато ме лъжат — изрекох накрая.

 

 

Бях доволен.

Това беше фразата.

Пет думи.

Едно наистина кратко послание.

Погледнах Дебелия.

… Мълчание.

Реших да вложа още от себе си, един допълнителен разход, та телеграмата да стане по-истинска:

— Страшно се дразня, когато ме лъжат! Това е!

Дебелия се усмихна и направи онази физиономия на добродушен дядо, която често правеше и която аз тълкувах понякога като „колко си глупав, синко“, а друг път — като силна прегръдка: „с теб съм“ или „всичко е наред“.

— Дразня се! — повторих аз.

— Когато те лъжат! — довърши Хорхе.

— Когато ме лъжат! — рекох.

— Когато ТЕ лъжат — отбеляза той.

— Да, когато МЕ лъжат. — Не знаех накъде бие. — Защо се смееш? — запитах го накрая.

— Не се смея. Усмихвам се…

— Какво има? — попитах пак. — Нищо не разбирам.

— Знам точно докъде си стигнал. И не защото съм го прочел някъде. Знам го, защото доста дълго в живота си и аз бях стигнал дотам… А се усмихвам от симпатия, защото разпознах себе си, познах собственото си аз от друго време, открих го в поведението ти…

— Това не ми помага, Хорхе. Не ми стига да знам, че и ти си минал по този път. Не ме успокоява фактът, че целият свят минава по този път. Днес не ми е достатъчно!

Лицето на Дебелия беше все още като на състрадателен Буда.

— Да, знам. Знам, че не ти стига. Но тръгваш ли си вече?

— Не, не си тръгвам!

— Добре, успокой се тогава. Искаше да знаеш защо се усмихвам и аз исках да ти обясня. Това е всичко.

Хорхе седна отново на фотьойла си.

— Дразниш се, когато те лъжат.

— Да!

— А какво те кара да мислиш, че те лъжат?

— Как какво ме кара да мисля, че ме лъжат? Казват ми нещо и рано или късно узнавам, че то не е вярно.

— Аха. Но бъркаш казването на истината с това да не лъжеш.

— Но как? Не е ли едно и също?

— В никакъв случай!

Привидно логичната линия на мисълта ми се бе сблъскала с гранитна стена… Единствената ми утеха беше да смятам, че щом объркването е врата, водеща към яснотата — както казваше Дебелия, — то сигурно съм пред прага на най-висшето просветление, защото не разбирах абсолютно нищо.

— Много просто! — започна Хорхе.

— Просто за теб! — прекъснах го аз.

Дебелия се засмя от сърце. И продължи:

— Да казваш или да не казваш истината, е различно от това да лъжеш. Ще ти дам един пример.

 

 

Преди много години, когато бил измислен детекторът на лъжата, всички адвокати и познавачи на човешкото поведение били във възторг. Този апарат е създаден на базата на серия от сензори, долавящи физиологичните промени като потене, свиване на мускулите, ускоряване на пулса, движения или потрепване на очите, които се получават при всеки индивид, когато лъже.

По онова време опитите с „машината на истината“, както я нарекли накрая, били много разпространени.

Веднъж на един адвокат му хрумнало да извърши много странен опит. Преместил апарата в психиатричната клиника на града, за да го изпробва на един болен: Дж. К. Джоунс. Господин Джоунс бил психопат и в умопомрачението си твърдял, че е Наполеон Бонапарт. И може би защото бил учил история, познавал отлично живота на великия корсиканец и споменавал съвсем точни дребни подробности от него в първо лице и в логична и смислена последователност.

Лекарите сложили господин Дж. К. пред детектора на лъжата и след рутинната подготовка го попитали:

— Вие Наполеон Бонапарт ли сте?

Пациентът се замислил за миг и след това отговорил:

— Не! Откъде ви хрумна? Аз съм Дж. К. Джоунс.

Всички се усмихнали, освен оператора на детектора на лъжата, който заявил, че господин Джоунс лъже.

Апаратът показвал, че когато пациентът казвал истината (тоест когато твърдял, че е господин Джоунс), той лъжел, защото смятал, че е Наполеон.