Хорхе Букай
Нека ти разкажа (15)

Каква е тази терапия?

От известно време много приятели ме питаха на каква терапия ходя. Всички бяха толкова учудени на някои от нещата, които им разказвах за Дебелия, и от това, което ставаше в кабинета му, че не можеха да вместят начина му на работа в никой от терапевтичните модели, които познаваха. А откровено казано, и в тези, които аз познавах.

Затова, когато отидох при него следобед, понеже работите с мен бяха горе-долу наред, „всяко на мястото си“, както казваше Дебелия, го попитах каква е тази терапия.

 

 

— Каква е тази терапия ли? Откъде да знам? Нима това е терапия? — отвърна ми Хорхе.

„Лош късмет — помислих си. — Днес е един от ония дни, в които Дебелия става непроницаем и няма смисъл да се мъчиш да изкопчиш някакъв отговор от него“. Но все пак настоях:

— Съвсем сериозно. Искам да знам.

— Защо?

— За да разбера.

— И за какво ти е да разбереш каква е тази терапия?

— Не мога да се отърва от това, нали? — казах му, предчувствайки какво следва.

— Да се отървеш ли? Защо искаш да се отървеш?

— Виж, писна ми да не мога да питам нищо. Когато си в настроение, прекаляваш с обясненията, а когато не си, човек не може да изкопчи и един отговор от теб. Не е справедливо!

— Ядосан ли си?

— Да! Ядосан съм!

— И какво ще правиш с яда си? Какво смяташ да правиш с гнева, който изпитваш? Ще си го носиш ли?

— Не, искам да крещя. Майната ти!

— Викни пак.

— Майната ти!

— Още, още.

— Майната ти!

— Продължавай. Кого проклинаш? Продължавай!

— Теб проклинам! Тъп Дебелак. Теб проклинам!

 

 

Дебелия ме гледаше мълчешком, докато си поемах дъх и постепенно възстановявах нормалното си дишане. След малко заговори:

— Това е терапията, която правим, Демиан. Терапия, която ти помага да разбереш какво изпитваш всеки момент. Която отваря пукнатини в твоите маски и от тях се показва истинското ти лице, Демиан.

Терапия, която в известен смисъл е уникална и не се поддава на описания, защото е изградена на базата на две уникални личности, които не подлежат на описание — ти и аз. Две личности, които засега са се уговорили да обръщат повече внимание на процеса на израстване на едната от тях — твоята.

Терапия, която не лекува никого, защото признаваме, че тя може само да помогне на някои хора да се излекуват сами. Терапия, която не предизвиква никакви реакции, а действа единствено като катализатор, способен да ускори даден процес, който рано или късно, при всички положения, би се проявил — с терапевт или без него.

Която, поне с този терапевт, прилича все повече на метод на обучение. И накрая, терапия, която обръща повече внимание на чувствата, отколкото на мислите; на действието, отколкото на правенето на планове; на това да бъдеш, а не да притежаваш; на настоящето, а не на миналото или на бъдещето.

— Там е въпросът, настоящето — отвърнах аз. — Мисля, че това е разликата с предишните ми терапевти: акцентът, който слагаш на положението в момента. Всички терапевти, които познавам и за които съм чувал, се интересуват от миналото, от причините и корените на проблема. А теб това не те интересува. Как ще оправиш нещата, ако не знаеш кога са почнали да стават сложни?

— За по-кратко трябва да започна по-отдалеч. Да видим дали ще успея да ти обясня. Що се отнася до терапията, доколкото знам, съществуват повече от двеста и петдесет терапевтични форми, свързани повече или по-малко с още толкова философски тези.

Всички тези школи се различават помежду си — по идеи, по форма или по акценти. Но мисля, че всички те се стремят към едно и също: да подобрят живота на пациента. И може би единственото, за което не могат да се разберат, е какво значи за всеки терапевт „да подобрят живота“. Но… нека продължим!

Тези двеста и петдесет школи могат да се групират в три основни течения според акцента, който всеки психотерапевтичен модел слага при изучаването на проблемите на пациента. На първо място са школите, които акцентират на миналото. На второ място са онези, които акцентират на бъдещето. И накрая — които се занимават с настоящето.

Първото течение, далеч не най-многобройно, включва всички школи, които тръгват — или действат, сякаш са тръгнали — от идеята, че болният от невроза е човек, който някога, преди време, като малък, е имал някакъв проблем и оттогава страда от последствията от тази ситуация. Следователно въпросът е да се възстановят всички спомени за тази история от миналото на пациента и да се стигне до ситуациите, предизвикали неврозата. И тъй като според психоаналитика тези спомени са „потиснати“ в подсъзнанието, неговата задача е да се порови в него и да открие фактите, скрити там.

Най-ясен пример за този модел е традиционната психоанализа. Като дефиниция за тези школи обикновено казвам, че те търсят „защо“.

Както виждам, много психоаналитици смятат, че ако просто открият причината за симптома, тоест ако пациентът открие защо прави това, което прави, и осъзнае неосъзнатото, то целият механизъм ще заработи правилно.

Психоанализата, ако говорим за най-разпространената от тези школи, си има като всяко нещо предимства и недостатъци.

Главното й предимство е, че няма — или поне аз не мисля, че има — друг терапевтичен модел, който да дава по-задълбочено познание за самите вътрешни процеси. Както изглежда, при никой друг модел не може да се постигне такова ниво на самоопознаване, каквото се постига с техниките на Фройд.

Колкото до недостатъците, те са поне два. От една страна, продължителността на терапевтичния процес — твърде е дълъг, което го прави уморителен и неикономичен, като нямам предвид само парите. Един психоаналитик ми каза веднъж, че терапията трябва да продължи една трета от времето, което пациентът е живял, смятано от момента на започването й. От друга страна, терапевтичният ефект от този модел е съмнителен. Лично аз се съмнявам, че може да се постигне такова самопознание, което да промени коренно един живот, поведението на болния или причината, поради която пациентът посещава кабинета.

В другата крайност според мен са психотерапевтичните школи, занимаващи се с бъдещето. Бих могъл да дефинирам накратко тези течения, много модерни в момента, така: истинският проблем е, че пациентът действа по начин, различен от този, по който би трябвало да действа, за да постигне целта си. Следователно задачата не е да се открие защо с него става това, което става — то не се подлага на съмнение, — нито да се проучи в дълбочина болният индивид. Въпросът е да се помогне на пациента да постигне онова, което желае, или да постигне желаното, превъзмогвайки страховете си, за да живее по-пълноценно и положително.

Това течение, представено главно от бихейвиоризма, предлага идеята, че едно ново поведение може да бъде усвоено само чрез прилагането му. Нещо, което пациентът трудно би посмял да направи без външна помощ, подкрепа и напътствие. Тази помощ може да му бъде оказана чудесно от професионалист, който ще му посочи какво е най-адекватното поведение, ще му препоръча съвсем ясно как трябва да се държи и ще съпътства пациента в този процес на оздравително приспособяване.

Основният въпрос, който си поставят терапевтите от това течение, не е „защо“, а „как“. Тоест, как да се постигне желаната цел?

Тази школа също има предимства и недостатъци. Първото предимство е, че техниката е невероятно ефикасна, а второто, че процесът е много бърз. Някои американски необихейвиористи говорят вече за терапии, които траят от един до пет сеанса. Най-явният недостатък според мен е, че лечението е повърхностно: пациентът не може изобщо да се опознае, нито да открие собствените си ресурси и следователно успява да разреши само проблема, заради който е отишъл в кабинета, и то под силната зависимост от терапевта. В това не би трябвало да има нищо лошо, но не се предлагат достатъчно възможности пациентът да постигне задължителния контакт със самия себе си.

Третото течение е най-новото от гледна точка на историята. То включва всички психотерапевтични школи, които насочват вниманието си към настоящето.

В общи линии, ние тръгваме от идеята да не търсим причината за страданието, нито да препоръчваме определено поведение за преодоляването му. Задачата ни по-скоро е да разберем какво става с човека, който идва на консултации, и защо той е в това състояние.

Знаеш, че това е насоката, в която съм избрал да работя, и следователно смятам, че тя е най-добрата. И все пак признавам, че и в този случай има както недостатъци, така и предимства.

В сравнение с другите, тези терапии не са нито така продължителни, както при психоанализата, нито толкова кратки, както при необихейвиоризма. Едно лечение от този вид трае от шест месеца до две години. И без да се стига до дълбочината на традиционното течение, според мен се получава голяма доза самопознание и добро ниво на способности за използване на собствените ресурси.

От друга страна, обогатявайки процеса на създаването на контакт с действителността, лечението крие опасността да внуши на пациентите, макар и за известно време, философията на безразличието и лекомислието. Поведение, ръководено от мисълта „живей за момента“, нямащо нищо общо с „настоящето“, на което тези школи акцентират и което много често изисква не само опит, но и планове за живота.

Има един много стар виц, който може би ще изясни същността на тези три течения. Историята, описана в него, е много проста и се повтаря, но ще си позволя лукса да се пошегувам малко с тези три начина на мислене и ще ти разкажа три различни развръзки.

 

 

Един човек страдал от енкопреза (за по-ясно: изпускал се в гащите). Отишъл при лекаря, който го прегледал и изследвал, но не открил никаква физиологична причина за този проблем и му препоръчал да отиде при терапевт.

 

 

Първа развръзка, при която терапевтът, при когото отива, е традиционен психоаналитик:

След пет години човекът среща един приятел.

— Здравей! Как върви терапията?

— Чудесно! — отвръща мъжът въодушевено.

— Вече не се ли изпускаш в гащите?

— Е, още го правя, но вече знам защо!

 

 

Втора развръзка, при която терапевтът е бихейвиорист:

След пет дена мъжът среща един приятел.

— Здравей! Как върви терапията?

— Върховно! — отвръща мъжът въодушевено.

— Вече не се ли изпускаш в гащите?

— Е, още го правя, но вече нося памперси!

 

 

Трета развръзка, при която терапевтът е от течението гещалтизъм^[1]:

След пет месеца мъжът среща един приятел.

— Здравей! Как върви терапията?

— Прекрасно! — отвръща мъжът въодушевено.

— Вече не се ли изпускаш в гащите?

— Е, още го правя, но вече не ми пука!

 

 

— Но поставен така, въпросът ми се струва доста апокалиптичен — възразих аз.

— Възможно е, но при всички случаи този апокалипсис е реален. Толкова реален, колкото е вярно, че сеансът ти — свърши.

Рядко съм проклинал толкова някого!