Робърт Монро
Пътуване извън тялото (11)

10. ИНТЕЛИГЕНТНИ ЖИВОТНИ

През цялата човешка история съобщенията бяха логични. Има демони, духове, таласъми, гномове и подобни нечовешки същества, висящи около човечеството, за да направят живота нещастен. Дали те са митове? Халюцинации? Веднъж вече сме приели да не зачеркваме темата, преди да сме я изучили подробно. Вероятно всички тези неща водят началото си от фантазията. Въпросът е от кой източник въображението извиква тези същества. Следващите извадки от записките предлагат няколко възможности.

18. 4. 1960 г. Сутрин.

Часът бе около десет и докато лежах на дивана, започнах частичната релаксация. Стаята бе обляна в дневна светлина. Вибрациите започнаха, когато вече за втори път действах по горния метод. След един миг на „настройване“ (с челюстта ми) отворих очи, за да проверя дали вибрациите ще продължат. Продължиха. Все още с отворени физически очи реших да опитам и „се извисих навън“, за да проверя какво ли ще се случи със зрението ми. Виждах ясно часовника на стената. Ориентацията ми за време бе нормална. Бях се издигнал на около двайсет сантиметра от физическото, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Близо до тялото ми вървеше тялото на човешки дух. Държейки главата си на една страна и като обърнах очи надясно, можах да видя долната му част. Бе голо мъжко тяло. Високо бе около деветдесет сантиметра, размерите му бяха като на десетгодишно дете, тънки крака, леко окосмяване, неразвити гениталии.

Спокойно — като че всеки ден се случваха такива неща като момче, което се полюшва на любимия си кон, то прехвърли единия си крак през мен и ме яхна. Можех да усетя краката му около кръста си. Малкото му телце бе притиснато към гърба ми. Бях крайно изумен и дори не успях да се уплаша. (Може би и размерите му оказаха някакво влияние!) Зачаках скован. Като си извъртах очите надясно, можех да видя десния му крак, който висеше от тялото ми, на по-малко от шейсет сантиметра разстояние. Приличаше на напълно нормален крак на десетгодишно момче.

Все още се носех из въздуха, вън от физическото, и търпеливо се чудех кой и какво ли бе това. „Той“ изглеждаше напълно неосведомен, че аз знаех за присъствието му. Ако пък знаеше, не му пукаше. Усетих, че не желаех да създавам удобства за когото и да е. Не ме интересуваше какъв е той в тази среда, където очевидно се чувстваше далеч повече от мен у дома си. Затова бързо се прибрах във физическото, прекратих вибрациите и започнах да пиша записките.

Не знаех какво бе това. Дадох си сметка, че просто не съм се осмелил да се огледам назад и да „го“ видя хубавичко. Сигурно бе, че по форма е хуманоид. Сега като си припомням обаче, не почувствах да притежава човешки интелект. То (той) изглеждаше повече като животно или нещо средно. Почувствах се оскърбен от крайното нахалство, с което той ме приближи и се качи върху гърба ми. Изглеждаше уверен, че няма да бъде открит, може би поради честите му връзки с човешки създания, за които бе оставал невидим. Ако бе халюцинация, бе твърде реално фантазиране — посред бял ден, а и малката стрелка на часовника се движеше плавно, както и съобщението за две усещания.

25. 4. 1960 г.

Около седем и половина в кабинета си започнах процедурата и вибрациите дойдоха скоро след това. Измъкнах се внимателно и усетих нещо да се катери по гърба ми! Спомних си малкия приятел от предишния път и със сигурност нямах никакво желание да ходя някъде, докато той виси на гърба ми. Оставих вибрациите да продължат и си обърнах главата, за да мога да уловя крака му, без да съм сигурен, че нематериалната ми ръка няма да премине през него, Изумих се, че ръката ми все пак докосна нещо! Сякаш това бе плът с нормалната топлина на тялото, но и някак си гумена. Май бе еластична.

Дръпнах я, но колкото повече дърпах, толкова повече тя се удължаваше. Накрая издърпах всичко, което си мислех, че е на гърба ми, освен крака, който, изглежда бе под мен. Издърпах и него и напъхах цялата тази маса от плът на полицата до канапето. (Продължаваше да прилича съвсем на жива.) Май се опитваше отново да се качи върху ми. Трябваше да я държа на разстояние. Стана нещо като борба (без проклятия от негова страна, само едно усилие да се върне обратно върху мен). Малко се паникьосах. Бях извън себе си. Помислих да се опитам да го изгоря с клечка кибрит, да направя нещо, каквото и да е. Изглежда нямаше начин да му попреча да се качи върху гърба ми, докато не се върнех обратно в материалното си тяло.

Бях обсъждал предишния случай с различни хора и сега се стремях да спазвам разнообразните им съвети. Опитах се да запазя спокойствие, но не бе лесно. Прекръстих се няколко пъти — никакъв ефект. Фанатично повтарях молитвата към Господа, но и това не го постави на мястото му. Заскимтях за помощ.

И тогава, докато се опитвах да се отърва от първото, второ се качи на гърба ми! Държейки едното с ръка, се обърнах и изтръсках другото. Реейки се из въздуха на кабинета с по едно такова нещо във всяка ръка, скимтях за помощ. Успях добре да ги разгледам. Но още не ги бях погледнал и всяко от тях се превърна в чудесно създание, една от двете ми дъщери (психиатрите добре ще си прекарат с този случай)! Изглежда веднага разбрах, че това бе преднамерена преструвка от тяхна страна, за да ми създадат емоционално неудобство и да предизвикат у мен любов към дъщерите ми. Така те искаха да ми попречат да им направя нещо лошо.

В момента, когато разбрах номера, и двете престанаха да се представят за дъщеря ми. В отчаянието си, че не намирам изход, помислих за огън и това сякаш малко помогна. Въпреки това добих впечатлението, че те се зарадваха, че няма да им причиня нищо болезнено. Цял треперех за помощ.

В същия момент забелязах с крайчеца на окото си, че се появява някой. Бързо реших, че това е трети такъв, но определено това си бе мъж. Той просто спря на известно разстояние и погледна какво става с много сериозно изражение на лицето. Можах чудесно да го разгледам. Първо — очите му ми изглеждаха съвсем познати. Напомняха ми за светлия цвят на бащиния ми братовчед. Бяха леко вдлъбнати. Косата бе равно подстригана около главата му. С изключение на кичурите върху челото му той бе почти плешив. Бе облечен в тъмна роба до глезените и не можах да разгледам краката му.

Първата ми реакция бе, че той е дошъл да помогне на „съществата“ и това ме изплаши още повече. Все още треперех, когато ни доближи. Бях на колене, с широко разтворени ръце и и във всяка една държах малките същества. Мъжът бе твърде сериозен. Той не ми проговори, нито забелязах да поглежда в моята посока. Когато дойде съвсем близо, престанах да се боря, паднах на пода и започнах да се моля за помощ. Все още без да ми обръща внимание, той хвана всяко от двете малки същества, прегърна ги в ръце и погледна надолу към тях. След като ги гушна, те се успокоиха и отпуснаха, като оставиха крайниците си да се влачат.

Благодарих с треперещи устни, приближих се до канапето и се вмъкнах във физическото си тяло, като все още чувствах вибрациите. Седнах физически и се огледах. Стаята бе празна.

След двадесет и четири часово възстановяване от случката имах най-малкото няколко обяснения. Съществува възможността цялата случка да е халюцинация или сън, плод на подсъзнанието. Ако е така, лесно мога да разбера трудностите на параноиците да отделят реалното. Ако пък е символизъм, то е съвсем очевидно. „Създанията“ около мен не са нищо повече от мое произведение. Видението, че те са като мои деца, е твърде трудно да бъде разтълкувано по друг начин, освен да покаже, че те са мои. Затова те ми принадлежат и не са нито добри, нито лоши. Все още не ми е известно какво представляват. Дали са отделна част от мен, или са плод на мисълта, който съм създал поради навика си да мисля продължително? Какво да направя заради тях? Чий представител е мъжът в робата? Ще ми трябват повече от двадесет и четири часа, за да разбера. Независимо от това следващия път, ако има такъв, ще направя усилия да се държа по-спокойно и обективно. По-малко страх и аналитични прояви.

21. 5. 1960 г. Нощ.

Лежах в спалнята абсолютно отпуснат в късна нощ. Вибрациите започнаха случайно и много бързо забелязах един крак, метнат върху тялото ми (нематериалното, предполагам). Усетих малкото тяло, провиснало на гърба ми. Опипах внимателно наоколо (нефизически?) и докоснах малкото гръбче, разположило се върху ми. Хванах нежно малкото рамо (проявих напълно обмислено разбиране) и внимателно вдигнах малкото тяло, като го преместих далеч от моето. Почаках да се върне, за да ме яхне или пък само да ме доближи. Като не исках да изпускам късмета си, се върнах обратно във физическото, раздвижих се и написах всичко.

27. 5. 1960 г. Нощ.

След като се издигнах извън материалното си тяло, отново усетих вече познатото — едно от онези гумени създания на гърба ми. Нито дума, още по-малко някакво действие. Само малкото телце си се клатушкаше на гърба ми. Този път много не се изплаших, за да се добера бавно до нещото. Започнах да го издърпвам и зовях Бог на помощ (по настояване на няколко души, които имаха по-добра теологична подготовка от мен). Съществото пак се разтягаше, докато го дърпах. Спомних си, че миналия път си бях помислил за огън, който много не ми свърши работа. Този път се опитах да мисля за електричество. Представих си ясно две парчета кабел с високо напрежение. Мислено ги включих към онази част от тялото на създанието, която бях хванал и дърпах. Тутакси масата се сгърчи (като спукан балон), отпусна се и изглеждаше като че ли умира. Щом това стана, нещо прилично на прилеп с писукане мина покрай главата ми и излезе през прозореца. Почувствах, че победих. Обзе ме дълбоко облекчение, върнах се към материалното, отново се съединих с него и седнах (физически).

25. 8. 1960 г. Нощ.

Пак същото пътуване. Тъкмо тръгвах на път, няколко „неща“ се прикрепиха към различни части от тялото ми (нематериалното). Казвам „неща“, защото бе напълно тъмно и не бих могъл да ги видя. Видът им бе почти като на малки рибки, с дължина около двайсет-двайсет и пет сантиметра. Лепнаха се като паразитните рибки „сукалчета“ в океана. Доколкото ми бе възможно, ги издърпах и ги хвърлих далече от мен, но те (или други) веднага се връщаха. Не бяха злонамерени, но създаваха неприятности. За да се отърва, бях принуден да се върна към материалното.

3. 10. 1960 г. Нощ.

Открих нещо ново за „сукалчетата“. Те образуват един пласт. Понякога успявате да преминете през него. Но повечето пъти се движите през него толкова бързо, че не го забелязвате. Сега спрях точно в средата на пласта, докато „рибата“ ме обикаляше на гроздове, привлечена от мен. Вместо да реагирам както по-рано, стоях неподвижно и просто чаках. След малко те се разделиха и се отдалечиха. После нямаше нищо друго, освен тъмнина. Започнах да се движа и те пак се появиха! Спрях, зачаках и те се отдалечиха. Този път започнах бавно да се движа. Една или две се върнаха, но това бе всичко. Насочих се нагоре към други места. Сякаш бях стръв в океан, пълен с риба.

13. 10. 1960 г. Нощ.

Това трябва да се запише, тъй като може по някакъв начин да окаже влияние. Хотелска стая в Дърам. Лежа в леглото в късна нощ, до мен е съпругата ми. Тъкмо щях да заспя, когато почувствах някого или нещо в стаята. Без да съобразявам в началото какво става, скочих от леглото и се втурнах да защитавам жена си и мен. Веднага бях нападнат от нещо, което не виждах в тъмнината. Бореше се по животински, тоест опитваше се да хапе, драска. Борбата се водеше в трите посоки на стаята. Нищо не виждах в затъмнената стая (дали пък очите ми не са били затворени?) и само чрез инстинктивното насочване успях да го надвия и изгоня през прозореца. Очевидно то не притежаваше никакви човешки или умствени характеристики. Като че си бе животно, дълго към метър и двайсет, с размер на едро куче.

Близо до прозореца, след като го бях изгонил, аз се обърнах и за първи път си дадох сметка, че не съм във физическото. (Ръката ми бе промушена точно през затворения прозорец!) Прелетях до леглото си и там открих под завивките две тела. Доближих се до часовника върху нощното шкафче и светещият циферблат ми показа два и тридесет и пет. Спомням си, че бях съвсем близо до нощното шкафче, полетях наоколо, превъртях се и се „върнах“. Седнах физически. Стаята бе тиха, тъмна и празна. Погледнах часовника върху шкафчето. Бе около два и тридесет и осем.

27. 10. 1960 г. Нощ.

Легнах си уморен, доста късно — към един и половина — и наум взех решение да не „върша“ нищо. Тъкмо заспах (никакви съзнателни прегрешения, не съм се отделял от физическото поне видимо, но имах чувството, че съм направил точно това), някой ме нападна. Не можех да персонифицирам, нито пък да го видя. Знаех, че това нещо е злобно и имаше намерение да „вземе“ нещо мое. Това обаче означаваше най-напред „да се отърве от мен“ (не от физическото ми „Аз“, но от другото „Аз“, което имаше способността да действа независимо от физическото).

Борбата не бе като да отстраняваш животно от пътя си. Бе бой без правила, тих, ожесточено бърз. Другият настойчиво търсеше да проявя някаква слабост. Първоначално не се биех дивашки, защото бях шашардисан. Просто се опитвах да се защитавам. Въпреки това „нещото“ сякаш се движеше от нервен център към нервен център. Някои от хващанията и натискът, който ми приложи, бяха мъчителни. Знаех, че ако не отвръщам, ще загубя. Загубата изглеждаше толкова фатална, колкото ако загубех съществуванието си. Започнах да се бия по същия начин като него — диво и отчаяно. Противникът знаеше всяко мое слабо място и се възползваше от това. Бихме се, както ми се стори, в продължение на часове. Постепенно започнах да разбирам, че ще загубя. Ясно бе, че това не може да продължи вечно. Успях някак си да разбера, че съм вън от материалното. Все още биейки се, започнах да насочвам борбата към физическото си тяло. Когато вече бяхме съвсем над него, аз се спуснах „вътре“. Това бе единственият начин да завърша без загуба.

Отворих очите си (физически) и седнах. Стаята бе тиха и празна. Завивките бяха непокътнати, очевидно не бе имало физическо движение. Жена ми спеше до мен, необезпокоявана от нищо. Станах и обиколих стаята, погледнах и в хола. Всичко си бе нормално.

Сигурно е било сън. Ако е било така, бе твърде ясен и нямаше нищо общо с другите ми сънища. (Много време ми бе необходимо, за да разгранича „чистия вид“ сънища, които бяха отражение на преживяното през деня напрежение или дълго скривана вътрешна тревога. Тези сънища могат да бъдат оприличени с многократна обратна връзка, или с „палави брътвежи“.) Фактът обаче, че в случая стаята бе точното място на действие, и пълният съзнателен контрол върху самото действие отхвърлят предположението, че е било сън.

След около двайсет минути на самоуспокоение се върнах в леглото. Имах естествено упоритото желание да се опитам веднага да заспя. Не исках да възпроизвеждам битката. Не знаех начин да се предпазя от това. Опитах единственото, което ми се виждаше възможно. (Алтернативата бе да стоя буден цяла нощ, но бях вече доста изморен.) Лежах и си повтарях: „Съзнанието и тялото ми са открити само за конструктивни сили. В името на Господа и доброто ще заспя нормален здрав сън.“ Заспах и се събудих в нормалното време сутринта. Преди да дойде сънят, повторих най-малко двайсет пъти израза.

Използването на тази повтаряща се фраза показва сериозното състояние, в което бях изпаднал по това време. Тези, които добре ме познават, могат да открият горното от начина, по който търсех помощ. Истината бе, че нямах алтернатива. Сега, като си спомням, все още не мога да открия друга възможност, нито пък знам за метод, място, човек, религия (в която да съм сигурен), наркотик или каквото и да е друго в обсега на моето познание, опит или информация, което абсолютно гарантирано ще ме предпази от нападенията на всичките тези неща. Все пак би трябвало да има и нещо друго, вместо „да се бия“ при самозащита, и то без да ми е ясно срещу какво се бия. Заработваше същият защитен механизъм, който би задействал, ако животно ви нападне в джунглата посред нощ. И в средата на битката не преставате да търсите начин за борба. Не спирате и да се чудите какво ли ви е нападнало. Биете се, за да се спасите, използвайки всичко, което ви попадне под ръка, в момента на атаката от страна на животното. Биете се отчаяно, без да разсъждавате в момента как, защо и срещу кого водите тази битка. Атакували са ви. Непровокираната атака сама по себе си сякаш показва, че каквото и да ви е нападнало, то не е добро, в противен случай не би ви е нападнало по този начин. Защитата е автоматична, инстинктивна, без никаква друга мисъл, освен за спасението, което се базира на предпоставката, че не е правилно да капитулирате пред някого или нещо, чиито качества (очевидно непредизвиканата атака, сляпо желание да убива) вие презирате.