Робърт Монро
Пътуване извън тялото (10)

9. АНГЕЛИ И ПЪРВООБРАЗИ

Една от най-големите загадки в целия този случай бе, че някой или някои ми помагаха от време на време в моите преживявания. Възможно е всеки път да са били заедно с мен, без да ги зная. Не ги познавам, нито ми е известно защо ми помагаха.

Сигурно не са били ангели-закрилници, въпреки че някоя по-конвенционално мислеща личност би могла да ги изтълкува и по този начин. Те не винаги се отзоваваха, когато се нуждаех от помощ. Нито пък винаги откликваха на молитвите ми. Душевното страдание и плач понякога ми довеждаха един от тях. По-често ми помагаха, когато не бях молил за помощ или отново — когато не знаех, че съм молил. Подкрепата им бе израз по-скоро на техния избор и преднамереност, отколкото на моя.

Рядко бяха „приятелски настроени“, в смисъла, който ние придаваме на това понятие. Определено чувство на разбиране, познание и целенасоченост в действията им спрямо мен обаче имаше. Не долових намерение да ме наранят и бях изпълнен с упование към тях.

Голяма част от помощта бе фино поднесена. Например „ръцете“, които ме поддържаха нагоре по хълма към дома на д-р Бредшоу, очевидно ми помагаха да постигна това, към което се стремях. Не видях кой ми асистира. Въпреки това, преди да бъда подпомогнат, видях някого. Той седеше като йога, облечен бе с дълга роба и носеше шлем на главата. Това ли бе „помощникът“?

В глава 10 облеченият в роба мъж, с натрапчиво познати очи и лице, който откликна на сърцераздирателната ми молба, когато се опитвах да се отърва от „паразитите“, не обърна никакво внимание на емоционалния ми стрес. Макар че очевидно бе дошъл да помогне. Той се появи в резултат на проблема ми. Не ми предложи успокоителни думи, нито пък направи опит да ме успокои или да върне сигурността ми.

Никога не видях помощника, който ме заведе на посещение при д-р Гордън в Място II. Усетих ръцете му и чух неговия глас, нищо повече. Същото се отнася и за помощника, който една седмица по-късно ми направи забележка, че вече съм пътувал при доктора и няма нужда отново да го правя. Приемането на помощта без въпроси е нещо вродено. Рядко ми се е случвало по това време да се обърна, за да разпозная помощника. Изглеждаше съвсем естествено.

Двамата млади мъже, които ме заведоха в апартамента след сеанса, сякаш много не пасват на тази категория. Определено имах чувството, че са дошли само за изпълнението на дадената задача и нищо повече. Това изважда на показ следващото странно нещо. От всички помощници, чиято самоличност бях успял да идентифицирам, само един разпознах за втори път.

По време на посещението при Егню Бансън в Място II някой ме поддържаше в такава поза, че да го виждам. Усещането за нежни, но здрави ръце от двете ми страни бе много силно. Същите ръце, когато ме завъртяха обратно, за да напусна (както на улицата помагат на слепец), не можеха и да бъдат по-живи. Ето още един пример за отклик от страна на помощниците при изпълнение на мое специфично желание.

Когато се паникьосах, скимтях и казвах молитви, прилепен към онази непревземаема бариера по обратния път към дома, никой не помогна. Когато бях съкрушен и изтормозен от такива крайности, помощ пак не идваше. Когато бивах диво завладяван от ставащото, помощ отново не идваше. Още по-точно, дори и да ми помагаха, аз не знаех за това. Каква бе разликата? Как решаваха кога да ми помогнат и кога да ме оставят сам да се справя. Не знам.

И най-вече, кой скромно ме подкрепи да се върна към физическото, когато се скитах из това сякаш необятно блаженство? За тази помощ не знам дали да съм благодарен или тъжен?

Не зная дали да класифицирам „домакина“ (глава 12) като един от тези помощници, макар че той наистина би могъл да е такъв. Той е един от онези, които не бих могъл определено да разпозная, ако имах възможност отново да го срещна. Разликата бе в това, че аз добих впечатление за приятелско чувство от негова страна, но в известна степен той бе по-различен от мен — по-възрастен и образован в друга сфера. Това бе един от малкото случаи, когато изборът бе мой.

Странно, друг път, когато неотклонно съм се нуждаел от помощ, никой не се появяваше. Пример — дивото изживяване, сякаш съм в чуждо физическо тяло (глава 12). Повърхностно погледната, това би могла да бъде и най-сериозната ситуация, изискваща незабавна помощ. Записките ми не показват каквото и да е друго освен отърсване само и единствено чрез моите собствени усилия. И досега няма забележима следа.

Предлагам няколко от многобройните ми съобщения в записките, които могат да илюстрират скрити подробности около помощниците.

14. 9. 1958 г.

Ранна вечер, изтегнал съм се на дивана, вече съм започнал системата от упражнения за релаксация. Моментални високочестотни вибрации. Експериментира се излизане и връщане във физическото. При един от опитите имах затруднение с връщането. Две ръце подхванаха бедрата ми и ме изтърколиха в правилната поза. Благодарих наум, но не разбрах кой бе.

18. 3. 1962 г. Следобед.

Е. В. дойде на гости и двамата решихме да си починем преди вечеря. Бе около пет часът следобед. Легнахме в съседни стаи. Почти веднага след това чух гласове. Звучаха, сякаш Е. В. обсъждаше нещо с другиго. В този момент помислих, че го чувам физически да разговаря с някой в хола, оттатък вратата. (Е. В. ме информира, че веднага си е легнал, като преди това не е разговарял с никой и въобще не си спомни събитието.)

След като чух неясния говор, незабавно се издигнах извън тялото си, а гласът започна да говори почти над рамото ми.

— Ако чувстваш, че трябва да знаеш, струва ми се, че трябва да ти кажем.

Казвайки това, някой ме хвана за лакътя и аз тръгнах доброволно. Пътувахме, както изглежда, дълго и накрая спряхме в тъмна стая. Отчетливото ми впечатление бе, че това е или клуб, или общество, или пък някакво централно управление. Отдясно в стаята имаше мълчаливи хора и сякаш знаех, че някъде на горен етаж има и други хора.

Докато стоях и чаках, нещо, прилично на шестнайсетмилиметров прожекционен апарат, бе включено и върху стената забелязах бяла рамка от светлина или пък екран с доста подобна форма на този в кината. С черен ръкопис върху бял фон се появи следната бележка:

„За чисто физически резултати вземете шест капки химикал в стъклена водна чаша.“

Развълнувах се при Тази гледка и се приближих към прожектора, за да върна картината и да прочета отново бележката, така че да съм сигурен, че правилно съм я прочел. Опипвах за копчето за връщане, но не го намирах. (картината по това време бе изчезнала.) Тогава забелязах, че на пода се въргаляше филмова лента и помислих, че съм счупил механизма, докато го опипвах. Това ме изнерви и се втурнах обратно към тялото си, за да се предпазя от неприятности. Върнах се лесно.

3. 5. 1960 г. Следобед.

Лежах в пълно съзнание. Вибрациите набираха скорост, но единственото усещане бе горещината. Очите ми бяха затворени. Тъкмо щях да се издигна, когато две ръце поднесоха книга пред затворените ми очи. Книгата бе оръфана, многократно разгръщана от всички страни, така че можех да видя, че е книга. После тя бе отворена и аз започнах да чета. Същността на прочетеното бе, че с цел по желание да постигна състоянието, необходимо бе да добия отново чувството за подобно усещане, случвало се в миналото (тоест бе част от спомените ви.) възприех, че това означава да се мисли преди всичко за „усещането“, за подробностите около случая. Имаше няколко илюстрации и постепенно книгата излезе от фокус, докато вибрациите затихваха. Колкото и да се опитвах, не можах да продължа четенето. Накрая се установих във физическото и написах преживяното.

9. 3. 1959 г. Нощ.

Докато лежах в тъмнината със силни вибрации, „виждах“ със затворените си очи специалната тъмнина, а тя ставаше по-светла в една точка, като отиващи си облаци. Накрая бял лъч светлина се провря отнякъде над главата ми. (Все още можех да чувам семейните шумове от работата в къщата и напълно съзнавах време и пространство. Бях все още вкъщи и напълно съзнавах всичко.)

Развълнувах се, но реших да не мърдам. В центъра на белия лъч сякаш израсна планински връх, точно там, където той разбута облаците. Събрах смелост и помолих за фундаментален отговор на най-важния ми въпрос. Не знам защо го направих, но ми се струваше, че трябва да го направя. Звучен, дълбок глас — макар и да не бе глас, и сигурно не съзнателната ми мисъл, докато стоях в напрегнато очакване — отговори:

— Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш? — дойде от светлинния лъч.

Отговорих, че съм сигурен.

— Достатъчно силен ли си, за да чуеш правилните отговори? — Имаше слабо извинение и никаква емоция в тона.

Отговорих, че мисля, че съм сигурен. Изчаках и като че мина доста време, преди гласът да заговори отново.

— Попитай баща си да ти открие голямата тайна.

Започнах да разпитвам какво точно означава това. Но някой от семейството шумно се изкачи по стълбите и запали лампата в хола, извън стаята ми. Още с щракването на светлината белият лъч светлина избледня и се стопи независимо от огромните ми усилия да го задържа. Облаците преминаваха от сиво към черно. Когато облаците напълно се разнесоха, отворих очи. Нямаше никакъв преход от „видението“ към спане и към събуждане. Както стана ясно, аз през цялото време бях буден. (Наистина бе преживяване с движение, но не бе класифицирано като извън тялото.)

Оттогава бях изследвал това в две направления. Опитвах се да пресъздам отново преживяването, но без успех. Второ — написах писмо на материалния си баща, който тогава още бе жив и много се интересуваше от събитията. Поставих въпроса, без да откривам източника. Написа ми загадъчен отговор, в който твърдеше, че има поне петдесет тайни и ме молеше да уточня от коя точно се интересувам. И другият „баща“ все още ми дължи този отговор.

15. 3. 1959 г. Нощ.

Опитвайки се да продължа, ето какво ми се случи. Още щом легнах и започнах релаксиращата процедура, си повтарях наум думите: „Татко, води ме. Татко, кажи ми голямата тайна.“ След няколко минути стана пълно затъмнение и открих, че стоя насред стая с големи процепи между гредите на тавана. Напуснах къщата и пресякох една платформа, която бе до нещо като конвейер (като влак), спрях и се обърнах. Някой ме бе повикал.

Висока, слаба, доста тъмнокожа жена, с дълга права дреха или роба стоеше почти зад гърба ми. Първото ми впечатление бе, че тя е негърка с дребни и равни черти, черна коса и равно подстригани кичури по челото. (От описанието разбрах, че би трябвало да е от Близкия изток или от Египет; но не и ориенталка, поради формата на очите.)

Каза ми, че нещо съм сгрешил или по-скоро изводът е бил направен по неправилен начин. Попитах я какъв е той, а тя отговори, че ще ми покаже. После започнахме да се движим, завихме зад ъгъла на огромна сграда. Влязохме върху голям вътрешен двор, който бе павиран. Спряхме и сякаш наблюдавахме триизмерен, цветен филм. Картината бе с естествена големина.

Група хора стоеше вляво и създаваше впечатлението, че е представител на някаква власт. Вдясно, на двора пред къщата лежеше тъмнокосо момиче на около дванайсет-тринайсет години. Тя по някакъв начин изглеждаше съкрушена или безпомощна. Аз участвах в тази сцена и едновременно с това се намирах в близост до жената и наблюдавах. Можех да виждам всяко действие, което „Аз“ на сцената изпълнявах, всяка емоция.

Мъжете от властта казаха, че „Аз“ на сцената съм бил длъжен да извърша един доста болезнен за момичето обред. Той („Аз“ на сцената) чувстваше, че не трябва да го прави. И момичето му каза да не го извършва. Той се върна обратно при групата от властта, за да се предпази от изпълнение на техните заповеди. Представителите на властта бяха много колебливи по отношение на това мръсно дело, особено ги спираха сълзите на момичето. Те обаче настояваха, че ако той не извърши този обред (религиозен?), съвсем скоро ще пристигнат другите и ще свършат тази работа. Добавиха, че и за момичето ще бъде по-добре, ако той, а не другите, изпълни това.

Съвсем колебливо „Аз“ на сцената се обърнах и последвах заповедите им. След няколко минути жената ме изведе от двора и двамата отново застанахме върху платформата. (Загубих контакт с „Аз“ на сцената в момента, когато се обърнахме.)

— Сега разбираш ли? — попита тя.

Започнах объркано да твърдя, че не разбирам. Тя ме гледаше, без да отвръща поглед, много тъжно и накрая се отдалечи. Не знаейки как да постъпя, помислих за физическото, пътувах дълго назад и се прибрах. Настаних се в материалното и дълго време мислих за случилото се. Коя бе тази жена? Каква бе голямата тайна? Като оглеждам историята на моя живот тук, започвам да разбирам.

18. 8. 1961 г. Следобед.

Книгата и ръцете се явиха отново. Този път в кабинета ми. Часът е три следобед. Времето е влажно и вали, ако това има някакво значение. Имам вибрации, но съм в пълно съзнание, буден. Правих неколкократни проверки и изпитания, като си отварях очите и поглеждах към часовника. Времето течеше така, както се чувстваше, че би трябвало да бъде.

И отново онези ръце поставиха книгата пред затворените ми очи. Книгата бе многократно преобръщана, разпокъсана и държана в различни положения, за да се разбере дали схващам, че това е книга. Помислих да направя опит да видя заглавието й в края на книгата и тутакси корицата бе обърната към мен, за да мога да я видя, но или написаното бе твърде дребно, или пък аз бях силно късоглед. Колкото и да се опитвах, не можах да прочета нищо.

Накрая се предадох и книгата бе разгърната, а аз успях да видя две напечатани страници. Отново се опитах да чета, но не бе на фокус. Най-после предложих наум да уловя само една буква и тогава може би щях да мога да прочета и другото. В отговор една буква изскочи от реда си. Едва я бях видял и тя отлетя. Проверявах и препроверявах внимателно и с голям труд успях да хвана четири думи: „Събудете нещастни същества чрез…“ Опитах се многократно да прочета повече, но очевидно се концентрирах твърде трудно, така че ставаше съвсем недостижимо. Забелязах огромните бели облаци, движещи се на вълни над главата ми и това ме разсея. Дъждът бе спрял. Небето се изчистваше. Прииска ми се да изляза и да се зария високо в небето, над планини и долини. Щом го помислих, започнах бавно да се издигам навън.

Ръцете затвориха книгата и една съвсем толерантна, добронамерена и приятелска мисъл изплува в съзнанието ми: „И все пак, ако реенето е толкова хубаво, направи го.“ Сякаш учителка за момент се е отказала да продължава да поддържа вниманието на дете, което трудно се концентрира.

Зареях се през вратата високо в небето и прекарах чудесно между облаците. Върнах се обратно без инциденти. Когато се настаних във физическото си тяло, облаците наистина си бяха там, точно както ги бях усетил по време на преживяването ми, макар че валеше, когато започвах експеримента.

Някой ден, може би, помощниците ми ще се разкрият и аз подозирам, че отговорът ще бъде изненадващ.