Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (13)

XII

Един следобед, докато Блек Джек отсъстваше, Амбър потърси Мама Червената шапчица. Когато си стоеше вкъщи, което не се случваше често, почти винаги бе заета с работа над тефтера си, в който нанасяше дълги редици от цифри и попълваше с дузини полици и разписки. Тогава не обичаше да я прекъсват. Сега, когато Амбър пристъпи, тя й направи знак да мълчи и продължи да изчислява с перото си по цяла редица нечетливо написани цифри, като едновременно движеше и устните си. Най-сетне написа сбора и се обърна към Амбър:

— Какво има, мила моя? Мога ли да сторя нещо за тебе?

Амбър бе подготвила и репетирала предварително своята реч. Но сега извика поривисто:

— Да! Заемете ми четиристотин лири, за да мога да се измъкна оттук! О, моля ви, Майко Червена шапчице, ще ви ги върна, обещавам!

Мама Червената шапчица я погледна хладно за миг, сетне се усмихна:

— Госпожо Чанъл, четиристотин лири е голяма сума. Какво предлагаш като гаранция?

— Но… аз ще ви дам писмена гаранция, каквато кажете. И ще ви ги върна с лихва — добави тя, защото бе узнала, че за Мама Червената шапчица лихвата е всичко. — Ще сторя това, което поискате, но трябва да ги имам!

— Мисля, че не разбираш от лихварство, мила моя. Може да ти се струва, че четиристотин лири е незначителен заем. Това обаче е много голяма сума за заемодателя, и то при единствената гаранция обещанието на едно младо момиче да върне обратно парите. Не се съмнявам в добрите ти намерения, но по-късно ще разбереш, че да се сдобиеш с четиристотин лири е доста по-трудно, отколкото си въобразяваш сега.

Изненадана, разочарована, Амбър беше обхваната от гняв.

— О — извика тя, — вие самата казахте, че имате сто лири за мене!

— Вероятно. Но повече от половината от тези сто лири щяха да бъдат мои за уреждането на сделката, а не твои. Нека бъда откровена с теб. Не си струва да говорим за това. Блек Джек ми заяви решително, че възнамерява да те държи само за себе си. И аз смятам, мила моя, че би трябвало да изпитваш известна благодарност към него. Твоето бягство от Нюгейт му струва триста лири.

— Триста?… О, никога не ми е казвал това!

— И така, смятам, че докато Блек Джек е тука, ние ще те използваме по този начин.

— Докато е тук? Ще заминава ли някъде?

— Не много скоро, надявам се, но един ден ще отпътува нагоре по Тибърн Хил с някоя кола… и не ще се върне.

Амбър я загледа с разширени от ужас очи. Тя знаеше, че той има обгорен ляв палец, което означаваше, че ще бъде обесен за следващото провинение. Въпреки това той бе избягал отново и бе безразсъдно смел, което го правеше почти неуязвим в нейните очи. Сега тя мислеше не за него, а за себе си.

— Това ще сполети всички ни, зная това. Всички ние ще увиснем на въжето!

Мама Червената шапчица вдигна вежди.

— Може би, предполагам. Но има много по-голяма вероятност да умрем от охтика тук, в Елсейшия.

Тя се обърна и взе перото си. Амбър постоя още няколко мига, но разбра, че е отпратена, и се качи по стълбата в своята спалня.

Беше обезсърчена, но не и сразена. Все още възнамеряваше да избяга по някакъв начин и се успокои при мисълта, че е извършила много по-трудното бягство от Нюгейт.

Елсейшия се намираше точно на изток от Темпълските градини. До нея можеше да се стигне откъм градините, като се слезе по тесни, разнебитени стъпала. Понеже беше в ниското и близо до реката, тя беше вечно потънала в гъста, мръсно жълта мъгла, която се спускаше до самата улична настилка, проникваше в костите, засядаше в ноздрите и затрудняваше дишането. Рем Али, където се намираше къщата на Мама Червената шапчица, миришеше на смрадливи гостилници и на луга за пране, употребявана от перачките, които бяха направили улицата свой център.

Дворовете и уличките бяха изпълнени с просяци, крадци, убийци, уличници и длъжници — една необуздана, отчаяна сган, която живееше в постоянна междуособна война, но винаги се съюзяваше, за да отблъсне натрапничеството от страна на стражата или на съдебния пристав. Навсякъде имаше рояци деца — почти толкова много, колкото кучетата и прасетата, — малки, гладни джуджета с хлътнали очи и дрезгави кресливи гласчета. Амбър потръпваше, като ги гледаше, и бързо отвръщаше поглед от страх да не би нейното собствено бебе да бъде белязано преди рождението си, понеже ги бе видяла. Тя чувстваше, че щом живее тук, е напуснала света — единствения свят, който имаше значение за нея, света, където можеше да види отново лорд Карлтън.

Майкъл Годфри, нает от Мама Червената шапчица, за да я учи да говори като лондонска лейди от висшето общество, беше човекът, който я накара отново да зърне бегло живота, за който копнееше сърцето й.

Той бе студент в Мидъл Темпъл, където отиваха синовете на богатите английски семейства, уж за да получат либерално образование, да се научат как да управляват своите имения и да председателстват заседанията, когато наследят бащите си. Мнозинството обаче прекарваше повече време в кръчмите, отколкото в колежа и изразходваше повече пари за жени, отколкото за книги. Подобно на мнозина други, Майкъл бе дръзвал понякога да влезе във Фрайърс, тласкан от любопитство и желание да види как живеят и как изглеждат хората от подземния свят. И като мнозина други идваше тук да сключва заеми, щом начинът му на живот изчерпваше отпусканите суми и той затъваше в дългове. Така се бе запознал с Мама Червената шапчица, легендарната жена магьосница от Елсейшия. Две седмици след пристигането на Амбър той бе нает за неин учител.

Беше двадесетгодишен, среден на ръст, със светлокестенява къдрава коса и сини очи. Баща му бе заможен аристократ от Кент и имаше достатъчно пари, за да създаде на сина си обичайните удобства на своето съсловие. Майкъл бе завършил Уестминстърското училище, за да научи латински и гръцки. На шестнадесет години — възрастта, когато младежите постъпваха в колеж — той бе изпратен в Оксфорд, за да овладее гръцката и римската литература, историята, философията и математиката. Това трябваше да бъде постигнато за три години, защото прекаленото образование не се смяташе полезно за един джентълмен. А преди една година бе записан в Мидъл Темпъл. След двете години, прекарани там, щеше да предприеме обичайното пътешествие в чужбина.

Докато дъждът ръмеше неспирно, тъй като меката зима бе последвана от продължителни дъждове, той и Амбър седяха до огнището в приемната, пиеха силно подправено питие и разговаряха. Тя слушаше жадно и възторжено, разбираше шегите му и бе очарована от нещата, които той вършеше, виждаше и чуваше.

Тя се смееше възхитена, когато слушаше как той и неговите приятели, „добре подредени“, както обичаха да казват джентълмените, съборили будката на стражаря, който дремел вътре, устроили серенада пред публичен дом в Уайтстоун парк и изпочупили всички прозорци, и най-сетне съблекли гола една жена, която срещнали да се завръща късно у дома си заедно със своя съпруг. Банди от млади аристократи скитаха из града всяка нощ, вилнееха и рушаха и бяха страшилище за всички мирни и спокойни граждани, които предпочитаха да бъдат нападнати от главорези или разбойници. Но Майкъл разказваше своите подвизи с такова явно задоволство и охота, че им придаваше характер на най-безобидни, невинни детски лудории.

Той й каза, че през последните три или четири месеца на лондонската сцена се появили жени и сега те излизали във всяка пиеса — прекалено гримирани, дръзко облечени, млади разпуснати жени, някои от които били избрани от благородниците за любовници. Разправи й, че видял как разложените тела на Кромуел, Айртън и Бредшо били извадени от гробовете и обесени с вериги на Тибърн и как техните осолени глави сега били набучени върху коловете на Уестминстър Хол, а късове от труповете им били изложени на пики над седемте градски врати. Той й говореше също за плановете за коронацията на Негово величество, която трябваше да се състои през април и да бъде най-великолепната коронация в историята на британското кралство. Обеща да й опише всяка дреха, всяка скъпоценност, всяка изречена дума и всеки жест, след като ги види.

През това време Амбър губеше и последните следи от своя провинциален акцент. Имаше остър слух, силна памет и вродена способност за подражание; изпитваше пламенна жажда за знания. Тя престана да произнася думите неправилно. Отказа се да псува и възприе по-модерни ругатни. Той я научи на всички правилни начини на запознанство и на няколко френски израза, както и на модното произношение на някои думи. В Уайтхол вулгарността бе на мода и едносрични остри думи украсяваха разговорите на повечето лордове и лейди. Амбър попиваше всичко това, а заедно с него и говора на Елсейшия.

Майкъл Годфри беше убеден, че я обича, и искаше да узнае истинското й име, както и коя е и откъде идва. Тя отказа да му разкаже истината, но украси историята, разказана на Сели Гудмен. Той я взе за такава, каквато се представяше: една наследница от провинцията, избягала от бащин дом с мъж, когото семейството й не харесвало, а сега изоставена от него. Той й съчувстваше извънредно много, възмущаваше се, че жена с нейния благороден произход бива принудена да живее в такава среда, и й предложи да влезе във връзка е нейното семейство. Но Амбър се уплаши и го увери, че те никога няма да й се притекат на помощ в място като Уайтфрайърс.

— Тогава ела с мене — каза той. — Аз ще се грижа за теб.

— Благодаря, Майкъл, бих желала, ако можех, но не мога преди раждането. Господи, не би ли било прекрасна изненада, ако почна да раждам в твоята квартира. Веднага ще те изхвърлят.

И двамата се разсмяха.

— Заплашвали са ме безброй пъти: „Господине, оправете се, или ще бъдете изхвърлен!“ — Той смръщи вежди и изрева драматично. Сетне се наклони внезапно напред и улови ръката й. — Но моля те… след това ще дойдеш ли с мене?

— Не бих искала нищо друго. Но какво ще кажеш на стражаря? Ако ме заловят, ще трябва да се върна в Нюгейт.

Майкъл живееше от сумата, която му се отпускаше и която не можеше да покрие собствените му разходи. Никога не би могъл да изплати дълга й.

— Няма да те хванат. Аз ще се погрижа за това. Ще бъдеш на сигурно място.

Рано сутринта на пети април Амбър се пробуди с тъпа пронизваща болка в гърба. Обърна се, за да се настани по-удобно, и тогава внезапно разбра какво означава това. Тя смушка Блек Джек.

— Блек Джек! Събуди се! Иди кажи на Мама Червената шапчица, че почва! Изпрати да повикат акушерката!

— Какво?

Той изръмжа сънено, не искаше да бъде обезпокояван. Но тя го разтърси, беше обезумяла, защото бе чувала как някои бебета се раждали без никаква подготовка. Той се събуди, изгледа я удивено за миг и бързо започна да навлича дрехите си.

Мама Червената шапчица дойде да я види и сетне тръгна на обичайната си обиколка уверена, че в продължение на няколко часа няма да се случи нищо. Акушерката пристигна заедно с две помощнички, прегледа Амбър и седна да чака. Бес Калъмбайн надзърна веднъж, но бе отпратена, защото съществуваше поверие, че присъствието на човек, когото родилката мрази, ще попречи на раждането. Ала Блек Джек, целият в пот, страдащ поне толкова, колкото и тя, стоеше неотлъчно до нея, като пиеше бренди чаша след чаша.

Най-сетне към четири часа следобед започна да се показва главата на бебето, прилична на сбръчкана червена ябълка. Няколко минути по-късно се роди момче. Амбър лежеше отпаднала и изтощена, единственото, което чувстваше, бе облекчение.

Бебето я разочарова, беше тънко, слабо и червено. По нищо не личеше, че някога ще заприлича на хубавия си баща, макар Мама Червената шапчица да я увери, че след месец-два то ще стане много хубаво. Засега малкото му личице беше изкривено от постоянен плач, защото беше гладно. Амбър искаше сама да го кърми — в провинцията жените, след като се омъжеха, не очакваха да приличат на девици след раждане. Но Мама Червената шапчица изпадна в ужас при тази мисъл и й каза, че никоя модна лейди не ще помисли да си разваля фигурата. Трябваше да потърсят някаква кърмачка. Суетата на Амбър не се нуждаеше от убеждаване и тя се съгласи. Но докато обсъждаха кандидатките, бебето гладуваше.

Бяха необходими четири дни, за да се намери жена, която отговаря на строгите изисквания на Мама Червената шапчица. След това бебето се укроти и през по-голямата част от времето спеше доволно в своята люлка до леглото на Амбър. Тя изпитваше страстна нежност към него, много по-голяма, отколкото си бе представяла, че може да изпитва. Въпреки това се надяваше никога повече да няма друго бебе.

Тя се съвземаше бързо и когато пристигна кърмачката, вече седеше в леглото си облегната на възглавниците. Носеше една от ризите на Блек Джек, понеже се смяташе, че така ще накара млякото в гърдите й да пресъхне бързо. Майкъл Годфри дойде да я посети и донесе на бебето една богато бродирана бяла атлазена рокличка за кръщене, а тя получи и други подаръци. Очевидно Амбър бе спечелила повече приятели във Фрайърс, отколкото си бе представяла.

Една от тях беше Пенелопа Хил, проститутка, която живееше отсреща. Тя беше едра млада жена, чиито претенции за красота се дължаха на косата й, прилична на вързоп от бледожълта коприна, както и на големите гърди, подобни на дини. Ръждиви петна от пот се виждаха под мишниците на зацапаната й рокля от синя тафта и цялото й тяло излъчваше някакво странно приканващо обещание за наслади. Беше разпусната и цинична и гледаше на всички мъже със забавно презрение. Тя предупреди Амбър, че жената няма изгледи за успех в този мъжки свят, ако не може да превърне техните слабости в свое преимущество.

За Амбър подобен философски съвет имаше обаче по-малко значение в сравнение с практичните сведения по един въпрос. От Пенелопа разбра, че има много начини за избягване на честите забременявания или аборти. Щом се сдоби с тия познания, Амбър се учуди как може да е била толкова глупава и да не се досети по-рано. Сега тези средства й се струваха очевидни.

Когато бебето стана на две седмици, бе кръстено с едно-единствено име: Брус. Обичайно бе да се даде на незаконно дете презимето на майката, но тя не можеше да даде своето, а не искаше да използва името на Люк Чанъл. После устроиха угощение по случай кръщенето. На него присъстваха: Мама Червената шапчица, Блек Джек, Бес Калъмбайн, Майкъл и Пенелопа Хил, един италиански благородник, който бе избягал от своята родина по неведоми причини и който не знаеше нито дума английски, фалшификаторът на пари от третия етаж със своята съпруга, двамата мъже, които придружаваха Блек Джек по време на неговите набези извън града — Джими Устата и Синята кожа — и цяла сбирщина от джебчии, мошеници и длъжници. Докато мъжете пиеха и играеха карти, жените седяха и обсъждаха бременността и абортите със същия жаден интерес, с който ги бяха разисквали в Меригрийн.

Седмица след това дойде жената, която Мама Червената шапчица бе наела, за да вземе бебето. Казваше се госпожа Чивъртън, женена за селянин от Кингсланд — малко селце на две мили и четвърт от Лондон или почти на четири мили от Уайтфрайърс. Амбър я хареса и веднага почувства доверие към нея, защото бе виждала много такива жени. Тя се съгласи да й плаща по десет лири годишно, за да храни и да се грижи за Брус. Даде й пет лири отгоре, за да й носи бебето да го вижда, когато пожелае.

Никак не искаше да се раздели с него и щеше да го задържи при себе си в Уайтфрайърс, ако Мама Червената шапчица не я бе убедила, че то ще умре в такова нездравословно място. Обичаше го, защото беше нейно собствено, но може би по-скоро защото беше на Брус Карлтън. Той бе изчезнал още преди осем месеца и въпреки силните чувства, които още изпитваше към него, той се превръщаше във все по-нереален образ. Бебето — живо и съществено доказателство за неговото съществуване, бе единственото нещо, което я убеждаваше, че изобщо го бе познавала. Брус Карлтън й се струваше като копнеж, като сън, който почти се бе осъществил.

— Ще ме уведомиш веднага, ако се разболее, нали? — каза тя загрижено, като сложи бебето в ръцете на госпожа Чивъртън. — Кога ще го донесеш да го видя?

— Когато кажете, мадам.

— Идната събота, удобно ли е?

— Добре, мадам.

— О, моля те, доведи го! Да не го простудиш и да не го оставяш гладно!

— Да, мадам, разбира се.

Блек Джек отиде да я придружи до наетата за целта кола. Когато се върна, завари Амбър сама, седнала на един стол до масата, зареяла тъжно поглед в пространството. Седна до нея и взе ръцете й в своите. Гласът му беше закачлив, но изпълнен със съчувствие.

— Хайде, миличка! Каква полза да се унива и въздиша? Малкият е в добри ръце, нали? Ти не би желала да остане тук. Кажи, нали?

Амбър го погледна.

— Не, разбира се, не. Но… — Тя се опита да се усмихне.

— Така е по-добре! Слушай, знаеш ли какъв ден е днес?

— Не.

— Днес е денят на коронацията на Негово величество. Той ще премине на кон през Сити, на път за Тауър! Не би ли искала да го видиш?

— О! Блек Джек! — Цялото й лице засия от нетърпение. След това внезапно се помрачи. — Но не можем… — Започнала бе да чувства, че тук, в Уайтфрайърс, е също такава затворничка, както и в Нюгейт.

— Разбира се, че можем. Аз ходя в Сити всеки ден. Сега побързай. Облечи се и ще потеглим. Вземи си маската и наметката — извика той подире й, когато тя забързано тръгна да се приготвя.

Амбър напускаше Елсейшия за пръв път, откакто бе дошла тук преди два месеца и половина. Сега бе тъй развълнувана, както в деня, когато бе видяла Лондон. В продължение на седмици небето бе синьо, а въздухът свеж и чист. Свеж ветрец носеше над града уханието на далечните поля. Улиците, по които трябваше да мине шествието на краля, бяха покрити с чакъл и заградени от двете страни. Градското опълчение бе строено в редици, за да задържа нетърпеливо напиращите тълпи. Великолепни триумфални арки бяха издигнати по ъглите на четирите главни улици и както предишната година от всяка къща се вееха знамена и килими. По прозорците и балконите се бяха натрупали жени, които хвърляха цветя.

Блек Джек водеше Амбър през тълпата, избутваше с лакти едни, вдигаше ръка пред лицата на други, докато най-сетне застанаха в най-предната редица. Тя изпусна маската си, която се крепеше на копче, стискано между зъбите, и не можа да се наведе да я вдигне. Блек Джек не забеляза нищо, а и тя в своето вълнение скоро забрави, че маската е изчезнала.

Когато стигнаха до мястото, откъдето можеха да гледат, край тях бавно се заточиха големи позлатени каляски, в които седяха благородници във великолепните одежди на членове на парламента. Амбър ги гледаше с разширени очи, удивена като дете, и подсъзнателно се взираше във всяко лице, но не видя лорд Карлтън. Преди една година той бе яздил е верните кавалери, които се завръщаха от изгнаничество отвъд морето. Но когато кралят наближи, забрави дори Брус.

Негово величество беше на кон. Кимаше с глава и се усмихваше, докато яздеше, а хората протягаха ръце и се опитваха да докоснат него или снаряжението на коня му. От време на време вниманието му биваше привличано от някоя хубава жена, която се намираше нейде сред тълпата. И така погледът му се спря веднъж, сетне втори път на една девойка, чиито златистокафяви очи го наблюдаваха с пламенно възхищение и благоговение. Устните й се полуразтвориха, когато, затаила дъх, срещна неговия поглед. А когато мина покрай нея, той се усмихна със своята бавна, ленива усмивка, която — за неговото скептично изражение — бе странно нежна. Девойката го проследи с поглед, но той не се обърна.

„О — мислеше си Амбър, зашеметена от опиянение. — Той ме погледна и се усмихна. Кралят ми се усмихна!“ В своето вълнение дори не забеляза камилата, която тромаво крачеше натоварена с обшити с брокат кошове, от които малко момче от Източна Индия хвърляше перли и подправки сред тълпата.

Мургавото и мрачно лице на краля, както и изразът на очите му останаха запечатани в душата й часове наред така живи, както в мига, когато го бе зърнала. Сега тя бе повече от всякога недоволна от живота си в Убежището. Светът, който почти бе забравила, отново я зовеше като някаква стара любима мелодия и тя копнееше да откликне, но не смееше. О, ако можеше да се измъкне някак от това свърталище!

Същата вечер седяха на трапезата четиримата: Бес, навъсена и унила, задето не бе отишла да види шествието; Амбър, която ядеше мълчаливо, потънала в мислите си, и Блек Джек, който се смееше, показвайки на Мама Червената шапчица четирите часовника, които бе откраднал. Амбър слушаше разговора, но не обръщаше внимание на онова, което се говореше, докато не чу гневните възражения на Бес.

— А аз, за бога? Какво да правя аз?

— Ти можеш да останеш тук тази вечер — каза Мама Червената шапчица. — Не е нужно да идваш.

Бес тръшна ножа на масата.

— Някога бях нужна! Но сега, когато дойде госпожа еди-коя си, се оказвам ненужна като огледало след сипаница! — Тя отправи ядосан поглед към Амбър.

Мама Червената шапчица не й отговори, но се обърна към Амбър:

— Помни какво ти казах и преди всичко не изпитвай неудобство. Блек Джек ще бъде там в случай, че имаш нужда от него. Опичай си ума и няма да сбъркаш.

Ръцете на Амбър изстинаха, сърцето й заби силно. През време на разискванията и подготовката за нападенията винаги й се струваше, че просто играе и никога не ще бъде необходимо да върши всичко това. А сега внезапно — когато най-малко бе очаквала — бе настъпил краят на играта. Мама Червената шапчица възнамеряваше наистина да я изпрати. Амбър започна да усеща въжето около врата си.

— Нека Бес отиде, щом й харесва — извика тя. — Нямам особено желание за тази работа. Миналата нощ отново сънувах Нюгейт.

Мама Червената шапчица се усмихна. Тя никога не губеше хладния си разумен тон и държане.

— Мила моя, несъмнено знаеш, че сънищата се тълкуват наопаки. Хайде, хайде, очаквам големи неща от тебе — не само заради твоята красота, но и заради твоя дух, който, смятам, ще те води неустрашимо през всички приключения.

— Неустрашим дух. Глупости! — изръмжа Бес.

Амбър я погледна остро и хладно, а след това стана. Без да каже нито дума повече, напусна стаята и се качи горе, за да вземе наметката и маската си, да напудри лицето си и да сложи малко червило. След няколко минути слезе долу и завари Бес и Блек Джек да се карат. Бес бъбреше яростно, въпреки че той се беше излегнал в креслото с бутилка в ръка и не й обръщаше внимание. Като видя Амбър на вратата, се усмихна и стана. Бес се обърна.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти си причината за всичките ми беди! Ти, мръсна съблазнителка! — Тя грабна внезапно една солница от масата и я захвърли на пода. — Дявол да те вземе! — Обърна се и излезе от стаята, ридаейки.

— О! — извика Амбър, гледайки разсипаната сол с тревожен поглед. — Ние сме прокълнати. Не бива да ходим!

Блек Джек, който бе подгонил Бес, й нанесе такъв удар с голямата си ръка, че почти я повали.

— Проклета уличнице, какво се бъркаш! — изкрещя той. — Ако не успеем, ще ти отрежа главата!

Мама Червената шапчица се надсмя над суеверните страхове на Амбър и я увери, че това не може да бъде поличба, защото е сторено умишлено. Даде им някои последни напътствия. Блек Джек изпи чаша бренди и макар че Амбър все още да се колебаеше и безпокоеше, те потеглиха. Но щом се изкачиха по стъпалата и навлязоха в Темпълските градини, тя забрави страховете си. Почна да изпитва възбуда и нетърпение пред предстоящото приключение, каквото и да бъдеше то. Бес и хвърлената солница вече бяха забравени.