Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (12)

XI

За да стигне до лавката, която се намираше етаж и половина под женското отделение на затвора за длъжници, Амбър трябваше да върви след човека със свещта надолу по едно тясно тъмно стълбище. Не бяха изминали и половината, когато той внезапно се обърна и прегради пътя й, а тя спря три стъпала над него, ядосана и изплашена от изражението му. Напредналата й бременност я караше да се чувства непохватна и безпомощна.

— Продължавай! — извика тя. — Защо спря?

Той не отговори, а се спусна бързо напред. С една ръка улови полите й и я задърпа към себе си. Амбър изпищя и изби свещта от ръката му. Внезапно откри, че бе отстъпил. Тя се спусна по стълбите, протягайки слепешком ръце към стените. Но късите вериги около китките и глезените й рязко я дръпнаха. Тя изгуби равновесие и политна с главата напред, свивайки се отчаяно, за да предпази корема си. Крещейки от ужас, полетя надолу по стълбището.

Но още щом се препъна, Джек Малърд тръгна нагоре и я улови, преди да се нарани. Тя не можеше да го види, но почувства с огромно облекчение силните му мъжки ръце, здравите мишци, едрото закрилящо тяло. Чу яростните и гръмогласни проклятия, които сипеше към човека със свещта, чиито стъпки отекнаха нагоре към втория етаж.

— Какво стана? Ранена ли сте? — запита той загрижено.

— Не — каза тя, като се задъхваше. — Мисля, че не съм.

Откъм горния етаж човекът със свещта закрещя нещо неразбираемо. Разгневеният Блек Джек я пусна и понечи да тръгне след него.

— Ти, гаден кучи сине! Аз ще те…

Внезапно топлината и закрилата изчезнаха. Очите на Амбър се отвориха и тя безумно протегна ръце.

— Не ме оставяйте! Моля… не ме оставяйте!

Тя се страхуваше от невидимите опасности, които дебнеха в мрака.

Той се върна веднага.

— Тук съм, миличка. Не се бой! Кълна се, че ще му прережа гръкляна, само да ми падне в ръцете този кучи син…

— Непременно — промълви тя, като притискаше с ръце издутия си корем.

Паднала духом и изнемощяла от страх, Амбър му позволи да я отнесе до края на стълбите. Там той отново нежно я изправи на крака. Лавката беше близо и те се намираха в нещо подобно на мъгла от дим.

Тя чувстваше, че той я наблюдава. Най-сетне, като направи усилие да го погледне, видя, че очите му се плъзгат по лицето, раменете и гърдите й с израз на задоволство. В миг тя се почувства отново красива. Почти успя да забрави увисналата на кичури коса и въшките, които пълзяха по кожата й, както и мръсотията под ноктите си. Ъглите на устата и се разтегнаха в неуловима усмивка. Погледът й се изпълни с кокетство.

Блек Джек Малърд беше най-високият човек, когото Амбър бе виждала през живота си. Ръстът му бе най-малко шест стъпки и половина. Раменете му бяха снажни, а мускулите на прасците — дебели и силни. Острата черна коса, лъскава от мазилото, с което бе намазана, падаше на вълни на раменете му. Тя можеше да види отблясъка на златото, с който слабата светлина докосваше халките, които носеше на ушите си — това бе мода, много обичана от контетата. Но върху този великан скъпоценностите само подчертаваха почти застрашителната му мъжественост. Челото му беше ниско и широко, носът — с големи ноздри. Докато горната му устна беше тясна и свита, долната бе силно издадена.

Беше облечен по последна мода: син кадифен костюм, който се състоеше от късо жакетче и широки панталони до коленете, бяла риза и бяла ленена връзка с дантела. Сатенени панделки с цвета на гранат красяха дрехата, ръкавите и раменете му. На главата си имаше обкичена с пера кавалерска шапка. Носеше високи до коленете ботуши за езда. Само ботушите не подхождаха за приемната на краля. Дрехите му бяха скъпи и положително не някакви вехтории, но бяха покрити с мазни петна, измачкани и той ги носеше с всичкото пренебрежение, което му вдъхваха подобни фини неща.

Сега той й се усмихна, показвайки равните си, правилни зъби, блестящи от белота, и се поклони. Въпреки едрото си тяло бе подвижен и гъвкав като котка.

— Аз съм Блек Джек Малърд, мадам, от Прес Ярд.

Прес Ярд беше елитната част на затвора, запазена за богатите.

Тя направи реверанс очарована, че отново се намира в присъствието на мъж, който е не само чувствителен към прелестите й, но и достоен за тях.

— А аз, сър, съм госпожа Чанъл, от затвора за жени длъжници.

И двамата се засмяха. Наведе се над нея и я целуна бегло — обичайния поздрав при официалните запознанства.

— Влезте тук — каза той. — По този случай ще глътнем по нещо.

— Ще глътнем — какво?

— Една глътка значи една чашка! Предполагам, не знаете нашия жаргон. — Улови ръката й и тя забеляза, че не носеше вериги, дори на бедрото му висеше сабя.

Пивницата бе слабо осветена от няколко лоени свещи. Но димът, който тегнеше над нея, беше гъст като утринната мъгла над Темза. На единия край имаше тезгях; столчета, маси и столове бяха наблъскани толкова наблизо, че помежду им оставаше само малко място за минаване. Таванът бе така нисък, че Блек Джек трябваше да се наведе, за да си проправи път към една маса в отдалечения ъгъл. Докато напредваше, размени няколко поздрава и Амбър почувства, че всеки поглед се извръща, за да изучи с любопитство новото момиче на Блек Джек. Тя долови няколко подсвирквания от страна на мъжете и злобни забележки, изречени ниско от страна на жените.

Но той явно се ползваше с авторитет, защото се отдръпваха почтително настрана, за да го пропуснат да мине. Някои от жените му отправиха съблазнителни усмивки. Един или двама от мъжете го поздравиха за избора му. А собственото му отношение към тях изразяваше добродушно приятелство — той потупваше мъжете по гърба, погали една жена по ръката, а друга — по бузата, и изглеждаше така непринуден, сякаш се намираше в кръчмата „Кучето и яребицата“.

Амбър седна с гръб към стената и Блек Джек я попита какво желае, после поръча рейнско вино за нея и бренди за себе си. След като я разгледаха подробно, другите се върнаха към предишните си занимания. Вдигаха се бутилки, удряха се карти, търкаляха се зарчета, проститутки скитаха от маса на маса, като търсеха занимание. Стаята се изпълни отново с глъч, смях, песни и викове, а от време на време се чуваше и плач на някое дете. Амбър размени усмивка с Мол Търнър, но извърна бързо очи, когато съзря чорлава дебела жена, проснала се на една маса и стиснала карти в ръка, а в мургавата й гръд бе впило устни едно спящо бебе.

„Ох, боже! — помисли си тя ужасена. — Още два месеца и аз…“ — Тя погледна бързо Блек Джек и откри, че той гледаше усмихнато надолу към нея.

— Ти си ужасно сладко момиче — каза той нежно. — Откога си тука?

— От пет седмици. За дълг — четиристотин лири.

Това му направи по-малко впечатление, отколкото на тези, които я бяха осъдили.

— Четиристотин! Господи, аз мога да ги спечеля за една нощ. Как стана това?

— Съпругът ми открадна и последния петак, който имах, избяга и ме остави с дълговете.

— Заедно с бъдещото бебе. — Той погледна многозначително корема й. — Е… — И той й наля чаша бяло вино, а на себе си по-малка чаша с бренди, после подхвърли една монета на прислужника, докосвайки небрежно шапката си за поздрав. — Наздраве! Дано се върне и те освободи от оковите. — Той изпи чашката на един дъх, както подобава на джентълмен, наля си още една и се обърна към нея, разглеждайки я проницателно.

Амбър също си изпи чашата, защото беше жадна, но смръщи вежди.

— Той никога няма да се върне, надявам се, че няма да се върне — неблагодарният сводник!

Блек Джек се изсмя и леко подсвирна.

— Казваш това с такава злоба, че съм почти готов да повярвам, че си наистина омъжена.

Тя го загледа изумена. Очите й засвяткаха.

— Защо да не вярваш, за бога? Защо, по дяволите, всеки смята, че това е измислица?

Той наля и на двамата още веднъж.

— Защото, миличка, едно момиче като тебе, което казва, че съпругът му го е напуснал, по всяка вероятност никога не е имало съпруг.

Тогава тя се усмихна и промърмори:

— Със сегашния ми вид, струва ми се, че ще изплаша и някой по-добър мъж от съпруга си.

— Очите ми са добри, миличка, те проникват и под шест пласта мръсотия. Могат да открият дивната красота.

В продължение на няколко мига те седяха, като се разглеждаха взаимно. Най-сетне той каза:

— Имам стая с прозорец на третия етаж. Би ли желала да подишаш малко чист въздух и да погледаш небето? — Усмихна се едва доловимо, когато изрече тази покана, стана и протегна ръка, за да й помогне.

Когато тръгнаха да излизат, цялата зала започна да крещи и да се смее. Подхвърляха непристойни думи и съвети към Блек Джек, но той само махна небрежно, без да се обръща.

Стаите бяха обзаведени като в някоя кръчма за долните слоеве на обществото, обслужваща весели компании. Мебелите, издраскани и изпъстрени с множество инициали, бяха несъмнено луксозни в сравнение с останалия затвор. Стените бяха покрити с неприлични думи и изрази, груби рисунки, имена и дати. Блек Джек й каза, че жилището му струвало триста лири. Всеки, който откупваше службата пазач в затвора Нюгейт, го напускаше забогатял, макар и ненавиждан. Блек Джек често отсъстваше, защото имаше достатъчно посетители и трябваше да изпълнява много обществени задължения. Но всеки път, когато се завръщаше, те взаимно се присмиваха на изтънчената лейди — маскирана, разбира се, която загатвала, че е поне графиня, и предлагала да утеши самотните му часове. Веднъж открадна една златна гривна от някаква своя почитателка и я даде на Амбър. Разбойниците бяха аристократите на подземния свят и се радваха на всеобща популярност. Имената им бяха добре познати, подвизите им разисквани в кръчмите и по ъглите на улиците. Имаха множество посетители, след като попаднеха в затвора, а когато правеха последното си пътуване в кола, нагоре по Тибърн Хил, ги следваха големи тълпи от съчувстващи почитатели.

Амбър прекарваше повечето от времето си край прозореца. Вдишваше свежия въздух и сякаш не можеше да му се насити. Стоеше с ръце, подпрени на перваза, и гледаше навън към града. Оттук можеше да вижда облагодетелстваните затворници, които се разхождаха или стояха на групи в двора. Някои от тях играеха на топка, други — на ези-тура, защото, макар да беше краят на януари, времето продължаваше да бъде меко, а улиците — прашни. Намазаните с катран мъже, обесени след въстанието на фанатиците в началото на месеца, все още бяха изложени там. Цели рояци мухи и оси бръмчаха над труповете им.

Четири дни след като се бяха срещнали, Блек Джек извърши ново удивително бягство и Амбър отиде с него. Всяка ключалка, всяка врата, всяка порта бяха щедро „смазани“ с кралска монета и се разтваряха само при докосване. На улицата чакаше наета кола с широко отворена врата. Те влязоха бързо в нея и се понесоха шумно по Олд Бейли стрийт. Като се настани до нея, Блек Джек се тупна по бедрото и от гърдите му се изтръгна обичайният гръмогласен смях.

Внезапно се разнесе женски глас, рязък и свадлив:

— По дяволите, Джек! Вониш отвратително всеки път, когато излизаш от проклетия затвор.

Амбър знаеше, че това трябва да е Бес Калъмбайн, която той наричаше „моята кълка“.

Блек Джек ги представи една на друга, като каза:

— Беси, това е госпожа Чанъл.

Двете жени размениха полугласно хладни поздрави. После замълчаха. След няколко минути колата спря; щом слезе, Амбър видя, че се намира на брега на реката. Те бързо влязоха в лодката, която ги чакаше. Лодкарят подкара нагоре по течението. Бе съвсем тъмно. Нямаше луна. Макар да не се виждаха, Амбър чувстваше, че Бес я наблюдава упорито, и усещаше ревнивата й враждебност.

„Много ме е грижа — мислеше си тя — дали й се нрави моята компания или не!“

Но тя не смяташе да остава дълго време при Блек Джек, понеже бе уверена, че може да го накара да й даде четиристотин лири. Изглежда, той имаше пари и не се нуждаеше много от тях, затова бе убедена, че ще ги получи след по-малко от две седмици. Сетне щеше да го напусне, въпреки че нямаше представа какво щеше да прави и къде можеше да отиде. Бе загубила дори имената на жените, за които лорд Карлтън й бе казал, че ще се грижат за нея при раждането на детето.

Те слязоха на брега в подножието на Уотър лейн и Бес заизкачва стръмните каменни стъпала, които извеждаха на улицата. Държейки птичата клетка в едната си ръка и полите си — в другата, Амбър предпазливо крачеше напред — внезапно Блек Джек, който се бе забавил, за да плаща на лодкаря, я настигна, взе я в обятията си и се закатери нагоре така бързо, сякаш беше бял ден. Прекосиха градините, собственост на стария кармелитски манастир, издигал се някога на това място, и най-сетне стигнаха една тясна улица.

Тук бе светло и шумно. Големи табели показваха, че почти всяка втора сграда е кръчма. През четвъртитите прозорци можеха да се видят мъже, които играеха на карти, танцуващи голи жени, а други, съблечени до кръста, се биеха пред зрителите, възклицаващи одобрително и хвърлящи монети. Звуците на цигулките се смесваха с писъци, смехове и бебешки плач. Намираха се в Рем Али, в квартала Уайтфрайърс — онази част от града, която даваше на престъпници и длъжници правото на убежище. Хората, които живееха там, предпочитаха да го наричат язвително „Елсейшия“.

Спряха пред една от къщите. Бес отвори вратата с ключ и Блек Джек свали Амбър на земята. Тя влезе вътре и в същия миг двете жени се обърнаха, за да се изгледат една друга. Амбър видя, че Бес е не по-стара от нея и почти толкова висока. Косата, също тъй буйна, бе тъмнокестенява и къдрава, падаща под раменете й. Очите й бяха сини, лицето — малко, остро, някак си прекалено широко в скулите. Носът бе вирнат дръзко нагоре. Бе закръглена, почти дебела, с едри гърди. На Амбър й се стори вулгарна, просто зле възпитана лека жена.

Тя самата бе раздразнена и се чувстваше неловко от изпитателния поглед на момичето. И макар да се бе сресала с гребена на Блек Джек и да бе измила лицето си, все още бе много мръсна. Усещаше ухапванията на въшките, но по-скоро би умряла, отколкото да посегне да се почеше. Бес вдигна вежди и се усмихна леко, за да покаже, че не я смята за сериозна съперница.

„Чумата да те тръшне! — помисли си Амбър яростно. — Почакай само да се изкъпя, госпожице! Тогава ще видим чий нос ще се вири!“

Начинът й на говорене съответстваше на заобикалящата я среда — на лорд Карлтън и Алмсбъри, на Люк Чанъл и неговата леля, на Мол Търнър и Нюгейт, а сега на Блек Джек и Елсейшия.

Но дори и да беше почувствал ненавистта, породила се между двете жени, Блек Джек не се издаде.

— Жаден съм — каза той. — Къде е Пол?

— Пол! — изкрещя Бес. След няколко минути едно момиче бутна вратата, която водеше към някаква друга стая, и застана сънливо на прага. Очевидно бе прислужницата. Беше боса и раздърпана, а косата й висеше на мазни жълти кичури около врата. Но щом съзря Блек Джек, поруменя, усмихна се смутено и му се поклони.

— Радвам се, че отново сте тук, сър.

— Благодаря, Пол. И аз се радвам. Ако обичаш, донеси нещо за пиене! За мен — шери-бренди. Ти какво искаш, миличка? — обърна се той към Амбър.

При тези думи Бес се навъси и почна да ругае Пол, раздразнено изливайки ревността си върху нея.

— Нищо не си свършила, ленива мръснице! Защо не са измити тия чинни? — Сочеше тя масата, покрита с чинии, кокали, черупки от орехи, чаши и винени бутилки. Небеса! Или ще се оправиш, или ще те набия… Чуваш ли?

Пол трепна, защото, види се, повярва на думите й, но Блек Джек прекъсна това излияние.

— Остави момичето на мира, Беси. Може да е била заета в кухнята.

— Заета — да спи!

— Донеси бутилка рейнско вино за госпожа Чанъл, а за Бес…

— Бренди! — кресна Бес и насочи към Амбър бърз, яростен поглед.

Амбър й обърна гръб и отиде да седне. Чувстваше се уморена и равнодушна. Тя силно страдаше, понеже знаеше, че никога не е била по-малко привлекателна. Единственото й желание беше да се махне от всички тези хора и да отиде да се наспи, а на сутринта да си вземе хубава топла вана с достатъчно сапунена пяна. О, да можеше отново да бъде наистина чиста!

Блек Джек и Бес започнаха да говорят на езика на подземния свят, от който Амбър знаеше малко думи. Тя чуваше гласовете им, но не се опитваше да разбере какво говореха. Вместо това започна да оглежда лениво мебелировката на стаята. Беше наблъскано с огромно количество маси, столове и столчета. Край стените бяха наредени половин дузина скринове и сандъци, а по тях висяха безброй портрети в тежки златни рамки. Имаше натрупани дори около камината. Някои от мебелите очевидно бяха скъпи, но другите бяха тъй стари, издраскани и изпочупени, че бяха загубили както стойността, така и предназначението си.

Пол донесе чашите и бутилките и те вдигнаха наздравица за успешното бягство през нощта. Сетне Амбър каза на Блек Джек, че е уморена. Той накара Пол да й свети по стълбите до западната спалня. Когато си тръгна, той небрежно я целуна. Това накара Бес да се разгневи и да свъси вежди. Но Амбър се надяваше, че момичето ще постигне своето тази нощ, защото самата тя не желаеше да бъде смущавана.

 

 

Амбър седеше в голямо дървено корито, пълно с топла вода и сапун, ловеше въшките и ги пукаше, докато бяха още мокри и неподвижни. Косата й, току-що измита, бе изцедена и завита на върха на главата й. До нея на стол, покрит с бял и златист брокат, седеше Блек Джек и удряше безцелно с един нож по пода между краката си. Амбър махна с ръка към стаята.

— Защо държиш толкова много неща?

Спалнята също беше отрупана с вещи, както гостната долу, и в същия безпорядък. Леглото беше застлано с виолетово кадифе, а покривката на масата беше от жълт атлаз. Няколко от столовете също бяха покрити с виолетово кадифе, а други — с тъмновишнев плат със златни пискюли. На стените висяха най-малко две дузини портрети, множество огледала, имаше три гардероба и два паравана.

— Мама Червената шапчица има заложна къща — каза той. — Къщата е мебелирана с онова, което взема — портретите на дядовците, изглежда, идват първи.

Той се усмихна и вдигна вежди, посочвайки към многобройните стари джентълмени — в корави черни жакети и бели яки, — които гледаха от стените.

Амбър се изсмя. Настроението й се бе повишило. Отново се изпълни с енергия, оптимизъм и самоувереност. Знаеше, че не трябва да седи в корито с гореща вода, защото Сара все казваше, че седенето в топла вода може да предизвика преждевременно раждане. Но се чувстваше така добре, че нямаше намерение да се мръдне поне още половин час.

— Кой живее тук? Има ли някой друг освен Мама Червената шапчица, Бес и Пол?

Коридорът, по който Пол я беше превела, бе дълъг, и къщата, изглеждаше доста голяма.

— Мама Червената шапчица дава под наем четирите излишни спални. Един човек, който изработва фалшиви пари, заема третия етаж, а на четвъртия има школа по фехтовка.

Не за първи път Амбър чуваше за Мама Червената шапчица. Мама Червената шапчица бе изпратила пари за подкуп на пазача в затвора. Току-що бе избрана за кмет на квартала. Предишната нощ бе изслушала едно дело в „Джордж и драконът“. Мама Червената шапчица искаше да я види, щом се облече.

Най-сетне Амбър стана, изсуши се и навлече един от източноиндийските халати на Блек Джек. Двамата се изсмяха, когато видяха как халатът се влачи по пода и ръкавите висят под коленете й. Сетне, като й намигна, Джек отиде до един сандък, извади голяма кутия и я сложи в ръцете й. Амбър я пое и го изгледа въпросително. Той стоеше с ръце в джобовете, поклащаше се на токовете си и широко се усмихваше, очаквайки тя да отвори кутията. Развълнувана при мисълта за подарък, Амбър постави кутията на един сандък, развърза я и захвърли шумящата хартия. Възкликвайки удивена, тя извади една зелена рокля от тафта, с апликации от черно кадифе. Под нея имаше черна кадифена наметка, блуза, фусти, зелени копринени чорапи и зелени обувки.

— О, Блек Джек! Прекрасна е. — Понечи да го целуне и той се наведе доста несръчно, като срамежливо момче, защото се страхуваше да не й причини болка.

— Но как успя толкова бързо?

Госпожа Дарние никога не шиеше една рокля за по-малко от седмица.

— Бях навън рано сутринта. В Хаундсич има един вехтошар, при когото аристократите продават дрехите си.

— О, Блек Джек! Това е любимият ми цвят!

Тя смъкна халата и започна бързо да се облича, като бъбреше през цялото време.

— Прилича на листата на ябълката, която расте пред прозореца на моята спалня. Откъде знаеш, че това е любимият ми цвят?

Миг по-късно обаче на лицето й се изписа разочарование. Роклята не се затваряше над корема й. Когато се погледна в огледалото — нещо, което не бе правила повече от месец, — й се приплака. Стори й се, че е била вечно бременна.

— О! — извика тя гневно и тропна с крак. — Колко грозна изглеждам! Ужасно ми е неприятно да раждам!

Но Блек Джек я успокои, като й каза, че е най-хубавото същество, което е виждал някога, и слязоха долу, за да се срещнат с Мама Червената шапчица. Завариха я седнала на една от масите, с гръб към тях. До лакътя й имаше свещ. Тя пишеше в грамаден тефтер, разтворен пред нея. Когато Блек Джек й заговори, тя се обърна, изправи се веднага и тръгна към тях. Целуна Амбър приятелски по бузата, а после, усмихвайки се на Блек Джек, изрази одобрението си. Той стоеше сияещ от гордост.

— Същинска аристократка, Джек!

После огледа фигурата й.

— Кога го чакате?

— След около два месеца.

Амбър я разглеждаше с удивени очи, изненадана от откритието, че не прилича никак на разпуснатата стара вещица, която бе смятала, че ще види. Всъщност не изглеждаше по-порочна от леля Сара. Мама Червената шапчица бе на петдесет и пет години, но кожата й беше чиста и гладка, а очите й гледаха ясно. По-ниска от Амбър, тялото й стегнато и набито. Всичките й движения издаваха неизчерпаема енергия. Дрехите й бяха прости и спретнати, от памук и вълна, с колосана яка, маншети и престилка. Не носеше никакви накити. Яркочервена шапчица покриваше косите й. Блек Джек бе казал на Амбър, че никога в продължение на десет години не я бил виждал без тази шапчица.

— Аз ще се погрижа за акушерка — каза тя — и ще намерим жена, която да вземе бебето ти.

— Да вземе бебето, но защо? — извика Амбър силно разтревожена.

— Не се безпокой, мила моя — каза благоразумно Мама Червената шапчица. Тонът на гласа й напомни на Амбър за лорд Карлтън и приятелите му.

— Кой би желал твоето бебе да живее във Фрайърс? Повечето от бебетата, които остават да живеят тук, умират още преди да навършат година. Можем да намерим някоя чиста и съвестна жена от село, която да се грижи за детето и да ти позволява да го виждаш, когато пожелаеш. О, това е съвсем задоволително разрешение. Много жени постъпват така — увери я тя, виждайки недоверието на Амбър. — А сега ми кажи цялото си име. — Тя се обърна пъргаво и отиде при своя тефтер.

Блек Джек каза бързо:

— Госпожа Чанъл — само това. Аз ще платя таксата, за нея.

Амбър не бе казала дори на Блек Джек истинското си име. Изглежда, той не държеше да го научи, защото казваше, че и неговото име било измислено и че всеки разумен човек скривал името си в Елсейшия.

— Много добре. Никой тук не се интересува и не желае да се рови в миналото. Блек Джек ми каза, че си била задлъжняла четиристотин лири и искаш да си изплатиш дълга, за да можеш да напуснеш Фрайърс. Не те осъждам — смятам, че си прекалено хубава, за да останеш тук дълго време. Уверявам те, ще ти дам възможност да спечелиш сумата веднага щом можеш да излизаш.

Амбър поиска да попита по какъв начин, обаче Мама Червената шапчица продължи решително:

— Междувременно ще трябва да се потрудим над твоя акцент. Тук, в Лондон, едно провинциално момиче обикновено се приема за глупачка. А това е пречка и за най-добре замислените планове. Мисля, че Майкъл Годфри може да й бъде добър учител, нали, Блек Джек? А сега, мила моя, разположи се удобно при нас и искай всичко, което искаш или от което имаш нужда. Сега ще те оставя. Днес е първо число от месеца и трябва да видя наемателите си.

Тя затвори тефтера, сложи го в едно чекмедже на масата и го заключи с ключ, който извади от джоба на престилката си. Сетне взе наметката си в ръка, усмихна се и на двамата и се отправи към вратата, но се обърна още веднъж, за да изгледа бегло Амбър, поклати леко глава и отбеляза:

— Колко жалко, че бременността ти е така напреднала. Преди три месеца можеше да спечелиш сто лири като девица.

Сега тя вече излезе и въпреки че Блек Джек избухна в сърдечен смях, Амбър се обърна към него с гневен блясък в очите.

— Какво, по дяволите, цели тази старица? Ако си мисли, че ще се измъкна оттук като…

— Не се вълнувай! Тя няма да… аз ще се погрижа за това. Но сводницата си остава сводница. А Мама Червената шапчица е такава сватовница, кълна се, би могла да ожени папата за кралица Елизабет.

Амбър не узна никога истинското име на Мама Червената шапчица. Но беше ясно, че Блек Джек не само я обича, но изпитва силно мъжко възхищение от нейния успех, от твърдата й решителност и способност да оценява и преуспява независимо от всичко, което се случваше на другите. Амбър не можеше да разбере защо жената живее така скромно, щом не й се налага, и защо бе избрала целомъдрения живот след една, както изглеждаше, бурна младост. Поради тези причини чувстваше искрено, ала неизразимо презрение към нея и реши, че все пак не ще да е толкова умна.

Въпреки това Амбър положи усилия, за да се понрави на Мама Червената шапчица. Вярваше, че успява, още повече че Блек Джек решително й бе отказал първия път, когато поиска да й даде достатъчно пари, за да изплати дълга си — и това бе породило разпра помежду им.

— Мисля, че искаш да остана в това проклето място!

— Несъмнено. За какво смяташ, че те измъкнах от затвора. Ти си неблагодарна малка кучка!

— И какво? Кой би желал да остане в тази мръсна дупка през целия си живот! Ненавиждам я! И ще се измъкна! Ако не ми дадеш парите, ще помоля Мама Червената шапчица да ми ги даде. Тя не се нуждае от тях и ще ми заеме четиристотин лири, уверявам те!

Блек Джек бе страхотен великан, който можеше да счупи костите й като клечки за зъби. Вместо това той отметна глава назад и се изсмя.

— Върви и я помоли, щом искаш! Но, повярвай ми, тя ще ти заеме по-скоро четиристотин свои зъба…