Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (37)

Още един град Александрия

Заставен от брожението сред войниците, царят ги събра и им обясни, че враговете, от които се страхуват, не са войнолюбиви, че никой повече няма да ги спира освен споменатите племена, за да достигнат края на земята и на света, както и края на мъките си. Казваше им, че поради техния страх той изоставя Ганг и множеството племена отвъд нея и насочва похода натам, където има повече слава и по-малко опасности, че той вече съзира Океана и усеща полъха на морето. Молеше ги да не го лишават от славата, към която се стреми. Нека само прекрачат земите на Херкулес и татко Либер и с малко труд ще донесат на своя цар славата на безсмъртието. Нека му позволят да си отиде, а не да бяга от Индия.

Успя да развълнува всички и най-много войниците. Защото е по-лесно да възбудиш чувствата, отколкото да ги уталожиш. Никога преди това войниците не бяха му говорили с толкова бодър глас. Подканваха го да ги води под покровителството на боговете и да се изравни по слава с тези, на които е съперник. Зарадван от техните възгласи, Александър незабавно ги поведе срещу противника. Това бяха най-силните племена на индите, които усърдно се бяха подготвили за войната. Бяха избрали за вожд най-храбрия от племето на судраките. Той беше разположил лагера си в подножието на планината и запалил нашироко огньове, за да създаде илюзия за голяма войска. С крясъците и обичайния за индите вой се опитваше напразно да плаши отпочиващите македонци.

Разсъмваше се, когато Александър, пълен с увереност и надежда, заповяда на отпочиналите войници да вземат оръжие и да се построят. Тогава — не е известно точно дали от страх, или поради някакъв бунт — варварите побягнаха и претоварени с походен багаж, заеха отсрещните хълмове. Александър се опита да ги настигне, но завладя само обоза им. Достигна и до града им, където бяха избягали повечето от тях, с по-голяма вяра в оръжието си, отколкото в силите си. Готвеше се за нападение, когато гадателят го предупреди да отложи обсадата, защото имало опасност за живота му. Александър погледна Демофонт^[1] — така се казваше гадателят — и каза: „Ако някой те прекъсне точно когато най-напрегнато проучваш вътрешностите на жертвата, не се и съмнявам, ще ти се види невъздържан и досаден.“ И когато гадателят му отговори, че предсказва истината, царят продължи: „Не разбираш ли, че за устремилия се към толкова славни дела човек нищо не би било по-голяма пречка, отколкото суеверието на един жрец!“ И без да чака отговор, заповяда да приближат щурмовите стълби и докато другите още се канеха, той се изкачи на крепостната стена. Тя беше тясна, не я разширяваха и зъберите, но все пак пречеше да се влезе в града. Царят увисна на края на стената и с щита си започна да отблъсква летящите към него стрели, хвърляни от бойната кула. Беше уязвим, а войниците не можеха да му помогнат, тъй като отгоре и върху тях се сипеха стрели.

Чувството на срам накрая надделя над страха пред голямата опасност. Те разбраха, че като се бавят, предават царя си на противника, но и прекомерното бързане не бе от полза. Защото, докато всеки бързаше да се изкачи пръв, претоварваха щурмовите стълби. Които не успяваха да се качат, падаха надолу и осуетяваха единствената надежда на царя. Той стоеше пред погледа на толкова много войници като че ли изоставен.

Лявата му ръка, с която местеше щита, за да се предпази от ударите, се умори. Приятелите му стояха под стените и крещяха отдолу да скочи при тях, за да го поемат. Александър се реши на една невероятна, повече безразсъдна, отколкото смела постъпка: скочи в пълния с неприятели град, като дори не можеше да се надява да си отмъсти, преди да умре в боя. Защото, още преди да се изправи, можеше да бъде хванат. Отначало не можа дори да се изправи на крака. Щом успя, веднага влезе в бой. А за да не бъде обграден, му помогна щастието му.

Недалеч от крепостната стена старо дърво беше разпростряло клоните си, покрити с гъста шума, като че ли нарочно, за да го прикрият. Той се притисна здраво зад стеблото, твърде дебело, за да може сам човек да го обгърне с ръце, и започна да отблъсква с щита си стрелите, които летяха към него. Никой не се осмеляваше да го доближи, въпреки че бяха толкова много. Стрелите попадаха повече в клоните, отколкото в щита му. Славата на царя и безнадеждността на положението му го подтикнаха да се сражава смело и да се стреми да умре честно.

Неприятелите го обградиха. Александър трябваше с щита си да отбива стрелите им. Камъни пробиха шлема му, а коленете му отмаляха и се подгъваха. Най-близкостоящите се спуснаха непредпазливо към него. Двама от тях прободе с меча си. Те се проснаха мъртви пред очите му. След това никой не посмя да го приближи. Отдалеч хвърляха копията и стрелите си. Изложен на ударите на всички, но все още на крака, Александър беше улучен от стрела, дълга два лакътя. Както се каза по-горе, у индите стрелите имат тази дължина. Хвърлил я беше някакъв инд така, че се заби през ризницата му малко над дясното бедро. От раната зашуртя кръв, той изпусна оръжието си, сякаш бе убит. Толкова беше отслабнал, че нямаше сили да издърпа стрелата. Убиецът дръзко и радостно се спусна, за да ограби тялото, което беше ранил.

Царят почувствува, че той протяга ръцете си към него. Възмутен, призова изоставящия го вече дух и го прободе в гърдите. Около царя лежаха труповете на трима, а другите стояха далеч вцепенени. За да умре в бой, след като не му оставаха вече никакви сили да се пази, той се опита да се повдигне и хвана клоните, които висяха над него. Макар вече съвсем без сили, на колене, с ръка приканваше неприятеля да се осмели да се приближи.

Най-после на помощ на царя се притече Певцест^[2], който си беше пробил път в града откъм другата му страна. Александър го видя и сметна, че той идва повече да го утеши в последния му час, а не да го спасява. Той отпусна умореното си тяло върху щита. Дойде и Тимей^[3], след него Леонат^[4], а след това и Аристон^[5].

Разбрали, че царят е в града, индите се спуснаха към него и се трупаха около тези, които го защищаваха. Тимей получи много рани и падна мъртъв, след като се бе сражавал славно. Певцест, ранен на три места, защищаваше с щита си не само себе си, но и царя. Леонат падна, тежко ударен във врата, пред краката на царя, докато отблъскваше устремилите се към него. Певцест, изтощен от раните, беше изпуснал щита. Последната надежда беше в Аристон. Но и той, тежко ранен, едва се държеше на крака, притиснат от многобройните неприятели. Сред македонците се разпространи слух, че царят е убит. Тази вест би изплашила други, но този слух само увеличи смелостта им. Забравили за всякаква опасност, с кирки започнаха да разбиват стената и отваряха проходи, нахлуваха в града и избиваха бягащите инди, които бяха изоставили защитата му. Не пощадиха нито старците, нито жените, нито децата. Който и да им се изпречеше, смятаха, че точно той е ранил царя.

След като избиха много неприятели, справедливият им гняв беше удовлетворен. Писателите Клитарх и Тимаген^[6], които описват подвизите на Александър, пишат, че Птоломей^[7], който по-късно стана цар на Египет, не е участвувал в това сражение. Той сам разказва, че бил изпратен в разузнаване може би за да не му бъде засенчена славата. Така древните са записвали делата си било поради небрежност, било поради равния на нея порок — доверчивостта.

След като занесоха царя в шатрата, лечителите отстраниха стеблото на стрелата, забита в тялото му, но така, че да не раздвижат върха й. След като го съблякоха, забелязаха, че стрелата има куки и не може да се измъкне по друг начин освен чрез разрез. Страхуваха се обаче да не би при разреза да причинят кръвоизлив. Виждаше се ясно, че стрелата е проникнала много навътре.

Критобул, най-опитният от лечителите, се страхуваше да направи разреза, защото, ако не успееше, вината щеше да падне върху него. А царят, втренчил поглед в почти разплакания, обхванат от голяма тревога и останал без сили лечител, каза: „Защо и какво чакаш, а не ме освободиш поне накрая от тези мъки? Или се страхуваш да не би ти да излезеш виновник за това, че аз съм получил неизлечима рана?“ Критобул може би бе преодолял страха си или се престори, че го е преодолял, и започна да обяснява на Александър, че трябва да го вържат, докато се измъкне върхът, че дори и най-лекото движение на тялото ще бъде опасно. Царят каза, че не е нужно да го връзват, но все пак се съгласи.

Извършиха разреза и измъкнаха острието. Затече изобилна кръв. Пред очите на царя притъмня, той загуби съзнание и се опъна като мъртъв. Понеже лекарствата не можаха да спрат кръвоизлива, надигнаха се олелия и плач отвсякъде. Мислеха, че умира. Най-после кръвта спря. Постепенно съзнанието му се възвърна и започна да разпознава хората около себе си. Въоръжени войници обграждаха през целия ден и пред следващата нощ шатрата, съзнавайки, че ще живеят всички, ако оживее той. Не се оттеглиха, преди да разберат, че се е унесъл в здрав сън. Оттук разнесоха по целия лагер вестта за неговото оздравяване.

Въпреки големите грижи цели седем дена раната не заздравя напълно. Александър, чу, че у варварите се е разнесъл слух, че е умрял. Заповяда да поставят на два съединени кораба шатрата му, за да им се покаже. Така отне всякаква надежда у неприятеля. След това отплува на известно разстояние надолу по реката и се отдалечи от останалия флот, та ударите на веслата да не смущават почивката му, все още необходима за оздравяването му.

На четвъртия ден, откакто отплуваха, пристигнаха в област, изоставена от населението и богата с храни и добитък. Това място му хареса за почивка както за него, така и за войниците.

Обичай беше най-близките му приятели и телохранители да стоят на стража пред шатрата на царя винаги когато беше застрашен животът му. И сега този обичай трябваше да бъде спазен. Всички се отправиха към шатрата. Уплашен да не би да се е случило нещо, тъй като идваха всички наведнъж, той попита дали ще му съобщят за ново нападение на противника. Но Кратер, комуто беше възложено да говори от името на всички, каза: „Вярваш ли, че бихме се загрижили повече от появата на неприятелите, които и без туй са вече разгромени, отколкото за твоето здраве? Силата на всички народи да се събере срещу нас, да изпълнят целия свят с оръжие и хора, а моретата с кораби, да използуват във войната диви животни, ти ще ни изведеш непобедими. Но кой от боговете ще ни гарантира, че ти, величието и опората на Македония, ще бъдеш вечен, след като излагаш живота си толкова страстно на явни опасности, забравил, че водиш към гибел толкова хора? Защото кой би пожелал или пък би могъл да те преживее? Оттук никой не ще се върне, ако ти не ни водиш. Стигнахме дотук, като следвахме твоите предвиждания и твоите заповеди. Затова, макар и да си се сражавал смело за персийското царство с цар Дарий, дори и никой да не беше желал това, все пак никой не може да се възхищава на толкова лекомислената ти дързост при всеки критичен момент. Трябва да знаеш, че там, където опасността и наградата са еднакви, там и наградата от успешните подвизи е по-голяма, а и утешението при неблагоприятен изход е по-голямо. Но сега с цената на живота си да завладееш някакво си неизвестно село, кой ще понесе това не само измежду твоите войници, но и всеки жител на варварското племе, който е чул за тебе? Тръпне душата ни, като си помислим за това, което преживяхме неотдавна. Страхувам се да кажа, че най-недостойни ръце се готвеха да вземат като плячка непобедимото ти тяло, ако милостивата към нас съдба не те бе запазила. Толкова пъти ние ще бъдем предатели, толкова пъти бегълци, колкото пъти не успеем да те последваме. Ти може да упрекнеш цялата войска в безчестие. Никой не ще се осмели да измие позора, след като не е намерил в себе си сили да го предотврати. Ние сме готови, уверявам те, по друг начин да покажем своето подчинение пред тебе. Където и да заповядаш, ще отидем, макар и да ни очакват скрити опасности и тежки сражения. Но ти пази себе си за такива дела, които са достойни за тебе. Бързо овехтява славата в борбата с мръсни и дрипави врагове и нищо не е по-недостойно от това да ти я отнемат там, където не можеш да я покажеш.“

Същото потвърдиха Птоломей и останалите. В един глас го молеха най-после да сложи край на жаждата си за слава и да помисли за своето и за общото спасение.

Приятна беше на царя любовта на приятелите му към него. Той ги прегърна поотделно, любезно ги подкани да въдворят тишина и заговори: „Благодаря ви, мои мили и честни приятели! Благодаря ви не само че днес предпочетохте моето здраве пред вашето, но защото още от началото на войната не сте пропускали случай да ми засвидетелствувате любовта си. Трябва да призная, че животът никога не ми е бил така скъп, както започна да ми става, за да мога да ви се радвам. Но не мислим еднакво аз и вие, които желаете да умрете за мене. Аз отдавна вече съм преценил, че съм заслужил любовта ви. Вие ми желаете дълготраен, може би и вечен успех, а аз меря себе си не по продължителността на времето, но по славата. Вярно, аз имах възможност, доволен от бащината слава, да очаквам напълно спокоен в границите на Македония една безславна старост. Ленивите не се излагат на несгоди и опасности. Те мислят само за своето лично щастие, но често ги нападат тежки болести. Аз, който броя не годините си, а победите си, ако преброя даровете на щастливата ми съдба, вече съм живял дълго. Тръгнал от Македония, аз получих власт над Гърция, покорих Тракия и Илирия, заповядвам на трибалите и медите, притежавам Азия, която се мие и от Хелеспонта, и от Червено море. И вече не съм далеч от края на света, до който, като стигна, съм решил да разкрия друга природа, друг свят. От Азия^[8] аз преминах земите на Европа само за един час. Като победител на двата континента, на деветата година от моята власт и двайсет и осмата година от живота ми, смятате ли, че аз бих могъл в разцвета на славата си да прекратя пътя към нея, след като единствено на нея съм се посветил? Аз не ще се откажа. И където и да се сражавам, ще вярвам, че действувам на сцената на световния театър. Ще прославя безславни досега места, ще разкрия за всички народи земи, които досега природата скриваше от тях. Да умра в такива подвизи за мене би било най-голяма чест.“

„Аз произлизам от такъв род, че трябва да изживея по-скоро богат с дела, отколкото дълъг живот. Заклевам ви, помислете, ние сме достигнали до земи, от които можа да стане прочуто само името на една жена. Какви градове основа Семирамида? Кои народи покори под своя власт? Колко трудности е преодоляла? Ние още не сме се изравнили по слава с една жена, а искате да се наситим на славата си. Нека боговете ни помагат! Чакат ни още по-големи дела. Ние ще постигнем това, което още не сме успели, само ако не пренебрегваме нищо, в което е заложена голяма слава. Вие само ме освободете от безпокойството ми, породено от вътрешните врагове и заговори. Аз без страх ще навляза в полето на Марс. Филип се чувствуваше по-сигурен в бойния строй, отколкото в театъра. Много пъти избягна ръката на врага, но от ръката на своите не можа да избяга. Ако си припомните живота на други царе, ще видите, че повечето от тях са убити от свои, а не от неприятели.“

„Понеже сега ми се случи да разказвам за дела, извършени някога, най-голяма награда за трудностите и подвизите ми ще бъде, ако се обезсмърти майка ми Олимпиада след смъртта й. И ако боговете ми помогнат, аз сам ще й дам това, а ако съдбата ме изпревари, запомнете, че аз съм ви заръчал това.“ И остави приятелите си. Задържа се на лагер тук още няколко дена.

Докато ставаше това в Индия, гръцките войници, наскоро доведени от царя в областта около Бактра, се отцепиха. Те се бяха озлобили не толкова към Александър, колкото поради това, че се страхуваха от наказания заради появилите се между тях разногласия. Те избиха някои от предводителите си и се разбунтуваха. Превзеха крепостта на Бактра, която се смяташе за сигурна и беше пазена небрежно. Привлякоха като съмишленици и варвари. Най-знатен от тях, техният вожд Атенодор^[9] си беше присвоил царско име. Не жадуваше толкова за власт, колкото да се върне в отечеството си с тези, които бяха го признали за свой владетел. Друг на име Бикон^[10], от същата народност, негов съперник, замисли да го убие. Покани го на угощение и го уби по време на обяда чрез някой си Бокс^[11] — бактрианец. На следващия ден свика събрание и ги уверяваше, че Атенодор е готвел заговор срещу него и срещу тях. Те заподозряха измамата му. Това подозрение постепенно обзе всички.

И тъй, гръцките войници приготвиха оръжието с намерение да убият Бикон, ако им се удаде случай. Обаче предводителите им ги укротиха.

Против очакванията му, Бикон остана жив. Малко по-късно, избягнал опасността, той реши да убие спасителите си. След като разбраха за измяната му, те заловиха и него, и Бокс. Решиха Бокс да бъде убит веднага, а Бикон да бъде умъртвен след изтезания.

Вече придвижиха уредите за измъчване до него, когато гърците — не се знае точно по каква причина — като обезумели грабнаха оръжие. Когато чуха глъчката, мъчителите му го изоставиха и не посмяха да го убият. Както беше гол, той избяга при гърците. Злочестият му вид внезапно промени настроението на тези, които бяха решили да го наказват. Получи се заповед да му простят. Така два пъти отървал се от наказание, той се завърна в отечеството си заедно с тези, които напуснаха определените им от царя области. Това стана около Бактра и земите на скитите.

Междувременно сто пратеници от двете племена, за които споменахме, дойдоха при царя. Всички се возеха в колесници. Бяха едри мъже, облечени в ленени дрехи с втъкано в тях злато и пурпур. Те му казаха, че му предават градовете заедно със земите край тях и че за първи път предават в негова власт непокътнатата им през толкова векове държава. Казаха, че правят това по внушение на боговете, а не от страх, защото го приемат със запазени бойни сили. Царят свика съвет и ги прие за съюзници. Наложи им данък в такъв размер, в какъвто двете племена са плащали на арахозите. Изиска още две хиляди и петстотин конници. Варварите изпълниха всичко най-покорно. Покани пратениците и царете на племената и заповяда да подготвят угощение.

Сто позлатени легла бяха наредени на еднакво разстояние, около леглата бяха застлани пурпурни килими, блестящи от вшитото в тях злато. Всичко порочно, което вече беше остаряло за персите, а ново за македонците, беше показано на това угощение. Тук се сляха пороците и на двата народа. На угощението присъствуваше и атинянинът Диоксип^[12], известен юмручен борец, отличаващ се сред мъжете с храбростта си. Той беше много близък на царя. Завистници и зли езици говореха, било сериозно, било на шега, че безполезното животно върви след войската във военна униформа и когато те влизат в бой, той подготвя търбуха си за угощения. Тук присъствуваше и един македонец на име Корат^[13]. Вече пиян, той започна да осмива Диоксип и да настоява, ако е истински мъж, на следващия ден да излезе да се пребори с него с оръжие. Царят прецени както безразсъдството на единия, така и завистта на другия. Диоксип презря войнишката му дързост и прие предложението. На следващия ден, след като Корат настояваше да се бият, царят не можа да се противопостави и разреши борбата да се проведе.

Събраха се голям брой войници, между тях и гърците, които бяха на страната на Диоксип. Македонецът взе полагаемото му се оръжие — меден щит и дълго копие, наричано „сариса“, като го държеше в лявата си ръка, а в дясната взе обикновено копие. Препаса и меч, като че ли едновременно щеше да се сражава с няколко души. Диоксип, намазан със зехтин, държеше в лявата си ръка финикийска дреха, в дясната — здрав възлест прът. Това предизвика голям интерес у всички. Виждаше им се лудост, а не необмислена постъпка да излезе беззащитен срещу въоръжен.

Македонецът изпрати копието в Диоксип, уверен, че ще го улучи отдалеч. Диоксип го отбягна само с лек наклон на грамадното си тяло. И преди още онзи да прехвърли в дясната си ръка другото копие, той скочи и го строши с пръта си точно по средата. Загубил и двете си копия, македонецът започна да измъква меча, когато внезапно Диоксип го сграбчи между краката си и го повали на земята. Започна да го удря, отне му меча, постави на врата му крак и го заплаши, че ще го смаже. Но беше спрян от царя.

Краят на тази борба беше неприятен не само за македонците, но и за царя, тъй като присъствуваха много варвари. Опасяваше се, че прочутата македонска храброст ще стане за подигравка. Царят започна да обръща по-голямо внимание на приказките на завистливите. След няколко дена, по време на угощение, както беше уговорено, изчезна златна чаша. Слугите, които бяха извършили това, дойдоха при царя уплашени, като че ли те са я загубили.

Често силният човек е по-малко устойчив, когато изпитва срам, отколкото ако наистина е виновен. Обстрелван от погледи, които го обвиняваха като крадец, Диоксип не можа да го понесе. Излезе от угощението, написа писмо, отправено до царя, и се закла с меча си. Царят бе наскърбен от неговата смърт и прецени, че тя е показател за негодувание, а не за разкаяние. Защото и след обвинението му в кражба Диоксип не достави никакво удовлетворение на завистливите.

Изпратени по домовете им, индите след няколко дена се върнаха при Александър с богати дарове. Доставиха триста конници, хиляда и тридесет квадриги, значителен брой ленени дрехи, хиляда четвъртити щита — индийски, сто таланта „бяло желязо“^[14], едри лъвове и тигри, напълно опитомени и укротени, кожи от ягуари и черупки от костенурки.