Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (19)

Гибелта на град Персепол

Царят устрои лагер на същото място, където беше разбил пълчищата на противника. Макар и бягството на противника да беше поголовно, трябваше да се напредва, предпазливо, за да не се попадне на засада, а и пресечената местност криеше опасности. По пътя на Александър беше предадено писмо от Тиридат^[1], пазител на царската хазна, с което му съобщаваше, че тези, които са останали в града, са разбрали за неговото пристигане и искат да разграбят съкровищницата. Подканваше го да побърза да прибере съкровищата, преди да бъдат разпилени. Добавяше, че пътят е лесно проходим, макар и да се налага да се премине река Аракс.

От всички положителни качества на македонския цар най-похвалното беше бързината в действията. Той остави пехотата, през цялата нощ препуска с конниците и макар и уморени от дългия път, на разсъмване пристигнаха до река Аракс. Наблизо имаше села. Разрушиха къщите и с материали от тях построиха мост, като го подпряха с камъни.

Вече бяха близо до града, когато тълпа хора пресрещна царя. И в този случай имаше пръст съдбата. Това бяха гърци пленници, около четири хиляди, които персите бяха осакатили чрез различни начини на изтезание. На един бяха отрязали крак, на друг — ръка, на трети — ушите. Бяха ги дамгосали с варварски букви и дълго бяха издевателствували над тях. Като разбрали, че са попаднали под чужда власт, персите не им бяха попречили да отидат при царя.

Лицата им бяха неузнаваеми. Не можеше да се долови у тях нищо човешко освен гласа им. Повече сълзи проляха тези, които ги гледаха, отколкото осакатените. Макар и съдбата на всекиго да беше различна, нещастията им се струваха еднакви по сила, ако и различни на вид. Не можеше да се определи кой е най-нещастен. Те се развикаха, че Юпитер, който е отмъстил за Гърция, е проявил благоволение към тях. Царят изтри сълзите си, които ронеше обилно, и им каза да се успокоят. Той им обеща, че ще видят своите градове и жени. Устрои за тях лагер на два стадия от града.

Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други — да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон^[2] от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за чуждата. Ако ние всички не бяхме нещастни, скоро щяхме да станем противни един на друг. Няма нищо чудно в това, че и облагодетелствуваните от съдбата търсят приятели като тях. Заклевам се, ние ще търсим място, където биха могли да заровят полуизгнилите ни тела след смъртта ни. Ще ни бъдат ли благодарни жените, за които се оженихме, когато бяхме млади? Децата ни в разцвета на силите си биха ли признали бащите си, обезобразени от изтезания? А кои от нас имат сили да преминат през толкова земи? Далеч от Европа, накрая на Ориента, немощни, сакати старци, ще издържим ли пътя, който изморява дори въоръжените и победителите? И накрая, тези жени, които съдбата даде на пленниците като единствено утешение, и малките деца — да ги поведем ли със себе си, или да ги изоставим тук? Да отидем с тях — никой в родината не ще поиска да ги признае. Да изоставим ли това, след като не е сигурно дали ще видим онова, към което се стремим? Ние трябва да си останем между тези, които са започнали да ни обичат в сегашното ни нещастие.“ Това каза Евктемон.

Изправи се атинянинът Теетет и заговори: „Никой честен човек няма да оценява своите близки по физическото състояние, след като свирепостта на неприятеля ги е направила нещастни, а не природата. Заслужава всякакво зло този, който се срамува от съдбата си. Нещастният таи у себе си мисълта за смъртта и не очаква никакво състрадание, а сам го проявява към другия. Боговете ни изпращат това, което ние самите никога не бихме се осмелили да пожелаем: възможност да видим отечеството, жените и децата си и всичко, което хората ценят в живота и за което се излагат на смъртна опасност. Защо да не излезем от този мрак? В родината се диша по-свободно и слънцето свети по-силно. Варварите се борят да запазят нравите си, свещените образи, родния език, а ние се готвим да се откажем от всичко родно, макар и да сме нещастни, само заради това, че сме го загубили. Аз самият ще се върна при своите Пенати в родината и ще се възползувам от милостта на царя. Ако някого го задържат любовта към новото съжителство и към децата, които робството го е задължило да признае, нека си остане тук, макар и за него да няма по-мило от отечеството.“

Малцина се съгласиха с Теетет. Останалите ги надви привичката, по-силна от самата природа. Решиха да поискат от царя да им определи място за заселване. Избраха за тази цел сто пратеници.

Александър очакваше, че ще го молят за това, което и той самият смяташе за най-добро, и им каза: „Вече заповядах да се отпуснат впрегатен добитък и коли, на които да се возите, и на всекиго да се дадат по хиляда денара. Когато се върнете в Гърция, ще се погрижа никой да не смята своето положение за по-добро от вашето, ако не беше, разбира се, осакатяването…“ Те зарониха сълзи, наведоха очи и не се осмеляваха нито да вдигнат лица, нито да заговорят. Когато царят ги запита коя е причината за тяхната скръб, отговори му Евктемон с думи, подобни на тези, които вече беше казал. А царят, като се съжали не само над съдбата им, но и над душевното им състояние, заповяда да се дадат на всекиго по три хиляди денара. Прибавиха и по десет чифта облекло, дадоха им и дребен и рогат добитък и семена, за да може определената земя да се обработи и да се засее.

На следващия ден Александър свика военачалниците на отделните родове войски и каза, че няма за гърците по-омразен град от столицата на старите царе на Персида; че оттук е потеглила огромната войска срещу Гърция. Оттук Дарий I, а след това и Ксеркс са обявили на Европа нечестна война и че този град с гибелта си трябва да увековечи паметта на дедите. Варварите напускаха града, от който страхът прогони всички, и се разбягаха кой накъдето очите му видят. Без да се бави, царят въведе в града фалангата.

Беше унищожил вече много градове, преизпълнени с царско великолепие. С други беше установил съюзни отношения, но богатствата на този град надминаваха всичко завладяно. В него варварите бяха събрали съкровища от цяла Персида. Имаше натрупано злато и сребро, огромно количество дрехи и вещи, приготвени не за използуване, а за показ на разкоша. Затова между победителите възникнаха въоръжени стълкновения. Смяташе се за неприятел този, който е заграбил по-скъпоценна плячка. Понеже не можеха да отвлекат всичко, което намираха, борбата започна да се води не просто за грабеж, но преценяваха какво да вземат. Разкъсваха царски одежди, като дърпаха към себе си парчета плат, с кирки разсичаха вази и други произведения на изящното изкуство. Нищо не остана непокътнато, нищо не се запази цяло. Влачеха отчупени части от торсовете на статуите така, както ги бяха сграбчили.

В превзетия град се прояви не само алчността, но и жестокостта. Претоварени със злато и сребро, победителите съсичаха пленниците, от които нямаше какво да вземат. Съсичаха всеки срещнат, ако се окажеше беден. Много от жителите на града обличаха най-скъпите си дрехи и се хвърляха от стените надолу заедно с жените и децата си. Някои хвърляха огън под покривите на домовете си, което по-късно щеше да направи неприятелят, и изгаряха в тях живи. Накрая царят заповяда на войниците си да се въздържат от насилие над жените.

Говори се, че е било завладяно такова голямо съкровище, че не е за вярване. Не зная дали да вярвам, или да се съмнявам, но казват, че съкровището в този град възлизало на сто и двадесет хиляди таланта. Царят реши да го вземе със себе си за военни нужди и заповяда да докарат рогат добитък и камили от Суза и Вавилон, за да се превози. Македонците завзеха още шест хиляди таланта в пари, след като беше овладян град Персагада^[3]. Кир беше основал този град, а сега управителят му Гобар го предаде на Александър. Царят остави Никархид^[4] да пази Персеполската крепост с три хиляди македонски войници. На Тиридат, който му беше предал съкровищницата, запази почетната длъжност, която е имал при Дарий. Остави под командуването на Парменион и Кратер голяма част от войската си, както и припаси. А той с хиляда конници и отбрана част от пехотата се отправи към вътрешността на Персия, разположена под съзвездието Виргилиада^[5]. Без да обръща внимание на проливните дъждове и силните бури, той продължаваше да следва целта си.

Достигна до път, засипан с вечен сняг и заледен. На македонците им се струваше, че са стигнали края на света. Смутени, те наблюдаваха околната пустота, където не бе стъпвал човешки крак. Настояваха, преди още да са почувствували липсата на светлина и въздух, да се върнат назад. Царят не наказа разколебаните, но слезе от коня си и продължи пеша сред снеговете и леда. Засрамиха си, че не го следват — първо приближените му, след това командирите и накрая войниците. А той пръв с кирка в ръка, пробивайки леда, си проправи път. Последваха примера му и останалите. Накрая, като излязоха от гъстите гори, откриха слаби следи от хора и скитащ се дребен добитък.

Хората, които живееха тук в разпръснати колиби и смятаха, че са защитени от непроходимите гори, като видяха неприятелските войници, избиха близките си, които не можеха да ги придружават, и побягнаха към недостъпните планини, покрити със сняг. А после, когато македонците влязоха в преговори с пленниците, преодоляха своята дивотия и се предадоха на милостта на царя. Към предалите се царят не прояви никаква жестокост. Македонците опустошиха полята на Персида, покориха много селища и достигнаха до племето на мардите.

Племето на мардите е много войнствено и се отличава по начина си на живот от останалите племена в Персия. Мардите издълбават пещери в планините, в които се укриват с жените и децата си. Хранят се с месото на дребен рогат добитък или дивеч. Жените не притежаваха нищо повече от това, което им бе дала природата: косите им бяха щръкнали, дрехата — над коленете, главата — превързана с връвта на прашка. Това бе украшение на главата и оръжие. Покорено беше и това племе. На тринадесетия ден, откакто беше тръгнал от Персепол^[6], Александър се върна отново в него. Раздаде дарове на близките си и на останалите според заслугите. Почти всичко, което беше взел от този град, беше раздадено.

Впрочем, изключително благородния си характер, вроденото дарование, чрез което се издигаше над всички царе, изключителното постоянство и бързина в преодоляването на опасностите и трудностите, верността на дадената дума, снизходителността към пленниците, сдържаността в обичайните наслаждения — всичко това той опетни с непреодолимата си страст към виното. Докато неприятелят или съперникът подновяваше войната, а покорените от него се отнасяха с пренебрежение към новата власт, той започна още от зори да участвува в гуляи, на които присъствуваха и жени. Разбира се, не почтените, а тези, които бяха свикнали да живеят с войниците по-свободно, отколкото е прилично. Една от тях, Таис, съвсем пияна, му внуши, че всички гърци ще му бъдат благодарни, ако запали двореца на персийските царе. Това очакват тези, чиито градове варварите бяха унищожили. Към това злодейско предложение на пияната блудница се присъединиха двама-трима пируващи, също пияни. Царят, като прояви повече жажда към виното, отколкото търпение, каза: „А защо всъщност да не отмъстим за Гърция и да не запалим града?“ Всички пияни се втурнаха към двореца, за да го запалят, след като самите те, като врагове, го бяха пощадили. Пръв царят внесе огън в двореца, а след това придружаващите го служители и наложници. Дворецът беше облицован с кедрово дърво. Пожарът бързо взе големи размери. Войскова част, разположена недалеч от града, като видя пожара, се притече на помощ. Но щом стигнаха до преддверието на двореца и видяха, че царят сам хвърля факли, те захвърлиха съдовете с вода и започнаха и те да хвърлят в огъня каквото им попаднеше.

Това беше краят на столицата на целия Ориент, откъдето преди толкова племена чакаха справедливост, дом на толкова царе, някога навявали ужас на Гърция. Оттук беше тръгнал флот от хиляда кораба и войска, с които персите заляха Европа, бяха изграждали мостове през протоци и прокопавали подземни ходове в планините. Но нямаше да мине много време от неговата гибел, и той отново щеше да се възроди.

Македонски царе бяха опустошавали и други градове, но сега те принадлежат на партите. Нямаше да открие и той пътя към този град, ако реката Аракс не беше го насочила, защото тя тече близо до стените му, и населението в околностите допуска, че градът е бил далеч от нея с двадесет стадия повече, отколкото са знаели.

Македонците се срамуваха, че царят им, напил се на гуляй, разруши този красив град. Все пак се мъчеха да си внушат, че точно така е трябвало да постъпи. Като изтрезня, Александър заяви, че съжалява, но добави, че персите са щели да нанесат още по-големи щети на гърците, ако бяха видели как той седи на трона на Ксеркс в двореца му. На следващия ден подари тридесет таланта на ликиеца водач, който го беше довел в Персида. След това навлезе в земите на Мидия. Там го посрещна попълнение от нови войски от Киликия. Пехотинците бяха пет хиляди, конниците — хиляда. Начело и на двата отряда стоеше атинянинът Платон^[7]. След като получи тези подкрепления, Александър реши да продължи преследването на Дарий.