Павел Вежинов
Малки семейни хроники (23)

15

За понеделник бе насрочен бракоразводният процес на Кирил. Той стана много рано тоя ден, едва ли не в тъмно, неспокоен и нервен. Нямаше много хубави спомени от първия си развод. Никой няма хубави спомени, макар че някои след това се черпят и вдигат веселби, като на сватба. Празни радости, разбира се, тия, които се веселят най-много след това, обикновено още по-зле хлътват. Но Кирил помнеше много добре онова есенно утро, толкова сиво и размътено в неприветливите кулоари на съда. Отегчените свидетели, Катя със зачервени очи, неподвижна като барелеф до една от мраморните колони. Двамата адвокати, като двама режисьори, които нещо си шушукаха и доуточняваха детайлите на вече уговорената тъжна комедия. Веднага след решението на съда Катя се втурна като умопобъркана към изхода, без да му хвърли последния прощален поглед, както е ставало в добрите стари времена. Нейните приятелки, които бяха дошли тук за кураж, едва я настигнаха по широкото тържествено стълбище. Отново ревеше, може би за последен път. А Кирил отиде с угнетен дух в „Бамбука“, който все още бе отворен по онова време, и се напи безчовечно с мента.

Днес денят беше пролетен, но едва ли щеше да бъде по-хубав. Обръсна се, изми се, облече се колкото се може по-грижливо. Хората често говорят за предчувствие, но обикновено лъжат. Истината е, че всеки човек има по две-три предчувствия, така че все улучва едното. Кирил имаше смесено предчувствие — ни така, ни така. Нямаше причини да не вярва в развода. С Анета бе говорил за последен път преди една седмица — кратък, хладен разговор, но лоялен. Може и да не се яви на развода, но адвокатът й ще направи каквото е нужно. След това тя изчезна, сякаш потъна в земята. Това малко го обезпокои, но той разбираше, че не бива да очаква нещо повече от една обидена и онеправдана жена.

Кирил отиде в съда към десет часа, върна се точно на обяд. Генка вече го чакаше. Външно нищо не показваше, че е станало нещо съдбоносно, толкова бе спокойна, дори мъничко равнодушна. Само очите й издаваха нейното вътрешно напрежение.

— Нищо не стана! — каза Кирил мрачно. — Нейният адвокат заяви, че са се явили някакви нови обстоятелства, които й пречели да вземе решение. Тъй или иначе, но делото се отложи.

— Никога не съм се съмнявала — отвърна Генка. — Тя ще отлага, докато може!

— И тъй да е, няма какво да правим! — отвърна Кирил изнервен. — Ние сме в нейните ръце, не тя в нашите.

Генка се обърна и отиде до прозореца на капандурата. Просто не искаше Кирил да види овлажнелите й очи.

— Трябва да знаеш, че никога не съм искала тоя развод!… Никога, никога!

Глупава женска гордост! — помисли той раздразнен, и отвърна колкото се може по-спокойно:

— Не ти ли е ясно, че ме обиждаш?… Аз не го правя ни за мен, ни за теб. Правя го заради двамата.

— Там е работата, че сами нищо не можем да направим — отвърна тя.

Кирил въздъхна и се отпусна на един от столовете.

— Къде е Вики?

— Май под кревата.

Кирил го измъкна оттам за задното краче. Вики го погледна недружелюбно и мрачно. От всички животни само котката може да има толкова мрачен поглед. Не помнеше да го е обидил с нещо. Ами тогава? Като не знаеше с какво може да се сдобрят, наряза му от най-хубавото филе. Вики дори не помръдна, гледаше равнодушно в пространството, сякаш беше сам в стаята. Кирил го хвана и леко натисна муцунката му в свежото месо. Вики го помириса придирчиво, поотърси се, сякаш бе попаднал на някаква гнилоч, и отмина. Кирил съвсем загуби настроение.

— Да не е болен? — попита той. — Вече втори ден не иска да хапне.

— Да, нещо става с това момче — отвърна Генка. — Малко преди да дойдеш, беше застанал на прозореца. Така измяука, че просто ме стресна.

— Да, ясно — кимна Кирил успокоен.

— Какво е ясно?

— Ами настанал е май часът на великото котешко страдание. На любовта, искам да кажа. А на прост език това означава, че Вики се е разгонил. Момченцето се готви да стане мъж.

— Трудно ще стане — отвърна Генка, все още разстроена. — Тоя покрив прилича на някаква червена пустиня. Да не вземе отново да скочи? Чувала съм, че го правят понякога.

— Не приказвай такива страшни работи! — скара й се Кирил. Но веднага затвори прозорчето.

През нощта той се събуди от звук, който го бе стреснал в съня му. Ослуша се напрегнато — нищо, тишина. И отново тишината сякаш бе срязана от глухо ридание, от страшен, самотен вопъл. Веднага разбра, че е Вики, но друг Вики, басов и мощен, силен и страдащ.

— Мълчи, глупчо, ще ти мине! — измърмори сънливо Кирил.

— А какво е то? — попита отчаян Вики.

— Не мога да ти обясня сега. Още си малолетен.

— Тате, пусни ме на покрива. Искам да видя нещо.

— Знам какво искаш да видиш. Но няма да го намериш там, честна дума ти казвам. Трябва да те пусна на двора, но ме е страх да не изчезнеш.

— Пусни ме, тате, много те моля!

— Не може, сине!… Ще почакаш някой и друг ден. Ще ти намеря някоя госпожица, ако може, по-грамотна от теб!

Вики замълча, но Кирил не можа да заспи веднага. И още веднъж размисли — какво означаваше това странно поведение на Анета? Навярно това, което Генка бе предположила — да протака колкото може и както може. Чувствуваше се изнервен през последните месеци, и то не само от очакването на развода. След изложбата изобщо не бе пипвал четката — плашеше се и от нея, и от себе си. Главно от себе си. Беше стигнал връх, който не очакваше. Това го бе изплашило, вместо да го окуражи. Случайно ли бе постигнал тоя успех? Би ли могъл да го повтори? Сега в тоя момент — не, така го чувствуваше. Нищо, нека поизчака малко, да посъбере сили. Пък и може да се случи нещо, което отново да го тласне напред.

Чувствуваше, че ще се случи.

На другия ден, към девет часа, се обади на Анета. В слушалката гласът й прозвуча така слаб и дрезгав, сякаш бе простинала.

— Искам да поговоря с теб! — каза той. — И то веднага!

— И аз искам — отвърна тя. — Ела у дома!

Той бе очаквал, разбира се, тоя отговор.

— Не може ли някъде вън?

— Не, у дома! — отвърна тя решително. — Разговорът е за четири очи. И ела до обед, следобед имам снимки.

Той се изкачи като осъден по дървената стълба. Щом позвъни, тя веднага му отвори, сякаш го бе чакала с ръка на дръжката. Видът й бе превъзходен, никакъв белег, че се е случило някакво неочаквано или неприятно събитие. Влязоха, той се отпусна на стола, на който обикновено си сядаше.

— Ти не си изпълни обещанието — каза Кирил. — Не постъпи коректно. Сега вече смятам, че ръцете ми са развързани.

— Едва ли — отвърна тя. — Имам неприятна новина за теб. Ние ще имаме бебе.

— Ние? — попита той поразен.

— Да, точно ние! — отвърна тя твърдо. — Аз не съм имала други връзки.

Кирил мълча дълго, тя неспокойно ходеше из стаята, без да поглежда към него, сякаш там се намираше някаква ненужна вещ.

— Сега разбирам! — каза той най-сетне. — Всичко е било добре скроено и режисирало. До последното детайлче. Поздравявам те, за пръв път и ти да изиграеш свястно някаква роля.

Тя стоеше пред него малко разкрачена и го гледаше в упор с дързък и дори малко нахален поглед.

— Не съм направила нищо лошо! Просто съм спала с моя съпруг!

— На колко месеца е детето?

— Сам можеш да изчислиш. На малко повече от три месеца.

— Чудесно! — каза той. — И благоволи чак сега да ми кажеш?

— Всяка майка има право да брани детето си! — отвърна тя сухо.

— Детето ли? — каза той подигравателно. — Не съм забелязал досега, у тебе никакви майчински чувства. И даже напротив. Как така изведнъж се породиха?

Тя изведнъж се поколеба, в очите й бликнаха сълзи. Всяка жена може да заплаче, когато си поиска — помисли той отвратен.

— Не мога да живея сама, разбираш ли? — едва не кресна Анета. — Особено сега, с дете в ръцете. Пък и не искам то да живее без баща. Не искам, разбираш ли? Няма на света съд, който да извърши тая несправедливост.

— Много добре те разбирам! — каза той. — Великолепно изплетена кошница. Но не е кой знае какъв подвиг с такова теле като мене.

Той стана внезапно и се запъти бързо към вратата. Анета едва успя да го залови за ръкава.

— Засрами се, грубиян такъв! — кресна тя. — От мене можеш да избягаш. Но не можеш да избягаш от детето си.

— Махни се! — отвърна той грубо.

И така силно дръпна ръката си, че тя едва не залитна. И докато се осъзнае, краката му вече трополяха по гнилите стълби. Кирил излезе като зашеметен на улицата. Не мислеше за детето. Не мислеше за Анета. Дори за себе си не мислеше в тия мигове. Мислеше за Генка. Как да й каже? Изобщо възможно ли е да й се каже? Та това е по-лошо и от убийство. Това е подлост, свинщина, садизъм. Струваше му се, че никога през живота си не бе попадал в такъв лош капан.

След това едва си спомняше какво е правил през тоя отвратителен ден. Но се прибра едва към осем часа. Веднага разбра, че Генка си беше вкъщи по слабата ивица светлина под вратата. Беше полегнала на кушетката и четеше някакво списание. Навярно беше интересно това, което четеше, защото само го погледна и се усмихна. И отново забоде нос в четивото. Ето как сега ще нанесе удар на един толкова беззащитен човек, който при това не очаква нищо. Но не виждаше друг изход, освен да започне веднага. Струваше му се, че няма да понесе нито миг повече своето тежко бреме.

— Жени, днес бях при Анета! — започна Кирил. — Разбрах защо не се е явила на делото. Тя ще има дете.

Много рядко я наричаше с това име — Жени. Тя се изправи на леглото си.

— От тебе?

— Да, от мен. Колкото и да е отвратително.

Генка го гледаше пребледняла като смъртник.

— Никога не е отвратително да се роди дете! — отвърна тя тихичко.

Само такъв отговор не очакваше. Отговор като плесник. Дори му се прииска да я намрази — заради фасона, не заради болката.

— Жени, ти трябва да ме разбереш! — отвърна той умолително. — Получи се една такава… особена ситуация. Аз трябваше да изкупя с нещо свободата си. В такива мигове не може да се откаже. Просто не е човешко.

— Да, много добре те разбирам! — отвърна Генка. — Клъвнал си стръвта. Но тая стръв ти е била приятна, естествено. Аз зная, Кирил, че ти винаги си я харесвал повече от мен. Много повече и това е толкова естествено. Тя е жена, при това истинска жена, до последното косъмче. Как съм могла да си въобразявам разни глупости!

Тя не довърши, само се обърна и захлупи лице на възглавницата. Трептенето на раменете й подсказваше, че плаче неудържимо. Кирил гледаше мълчаливо, чувствуваше, че няма сили да помръдне, та камо ли да я докосне. Нямаше сили. И право нямаше.

Точно в тоя момент вратата се отвори и в стаята влезе тая, която бе изобразил на портрета като истината и като знанието за непонятната и неуловима същност на човеците. Не влезе, а просто нахлу, изплашена и разтревожена. Но като видя Генка в това положение, лицето й изведнъж доби съвсем друг израз.

— Слушай, казах ти сто пъти — няма да разплакваш момичето. За каквото и да било! — каза тя сурово. — Толкова ли си тъп, та да не можеш да разбереш някои най-прости неща.

Кирил не отвърна. Сестра му седна на кушетката и започна да гали леката пепелява косица на Генка.

— Не плачи, мойто момиче! — говореше й тя като на свое дете. — Ти трябва да разбереш, че тия хора са просто невменяеми. А как можеш да се сърдиш на невменяеми, понякога те наистина не знаят какво правят.

Кирил мълчеше. Сега той разбираше, че всичко, което бе нарисувал в портрета, наистина съществува. И в сестра му включително, в нея навярно по-силно, отколкото у другите. Не, тя не беше модел. Или повод, а просто жива частица от тая истина. Внезапно Неда се обърна към него, лицето й отново му се стори малко уплашено.

— Слушай, татко е получил тежък инфаркт. Сега е в болницата. Леля Савка ми се обади, не знае ще оживее ли, няма ли. Тъй че утре рано трябва да тръгнем.

Тия думи едва докоснаха сърцето му. И не го развълнуваха. Много по-тежки мисли и чувства потискаха сега душата му.

— Добре — каза той. — В колко?

— Ами в шест часа… Та да стигнем навреме. Де да знае човек, може да се случи най-лошото… Поне да чуем неговите последни думи.

Тя се изправи, изглеждаше доста разстроена.

— Сега ще си вървя. А ти да се извиниш на момичето. Каквото и да си направил.

— Не, не, моля ти се! — възкликна Генка. — Искам да дойда с тебе. Много те моля.

— Добре, мойто момиче! — каза сестра му.