Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Павел Вежинов

Малки семейни хроники

 

Редактор: Мария Кондова

Художник: Кирил Гогов

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Коректор: Паунка Камбурова

 

Код 25/9536172411/5506–37–88

Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.

Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.

Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.

 

© 1979 Павел Вежинов

Издателство „Български писател“, София, 1988

Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988

История

  1. — Добавяне

Първа част

1

В събота срещу неделя сънят му беше лек като тънките изпарения над реката рано сутрин, преди да изгрее слънцето. Той я сънуваше и тая нощ, спокойна и тиха, с бледи искрици, които блясваха от време на време там, където рибите докосваха гладката повърхност на водата. Една голяма риба с тъмен гръб плуваше лениво в плитчината. Тя не беше гладна, не търсеше нищо, просто й беше приятно да плува в светлата вода с едва доловими движения на опашката си. Той така се развълнува, че се събуди. Винаги такива неща му се присънваха в събота срещу неделя и дори насън усещаше как се разтуптява сърцето му.

В миг стаята му се стори много светла. Мацан бръкна неспокойно под възглавницата и извади оттам електрическото фенерче. Жълтеникав сноп светлина падна върху циферблата на будилника, поставен на скрина. Беше три и половина часът, той притеснено въздъхна. Знаеше, че няма да заспи повече, макар да оставаше още час и половина до срещата. После угаси фенерчето, в стаята изведнъж стана много тъмно. Остана да свети само прозорецът, но така близък и плътен, сякаш върху него бе залепен огромен лист синя канцеларска хартия. Беше доста хладно, той зави раменете си с лекото одеяло и се заслуша. До него спокойно и равно дишаше жена му. През последните месеци често се събуждаше нощем от нейното тихичко отчаяно хълцане — не толкова плач, колкото жално скимтене на загубено кученце. Тя плачеше насън, на другата сутрин нищо не помнеше или лъжеше, че не помни. Все пак в сините й, малко хладни очи нямаше ни тъга, ни укор. В края на краищата той не беше виновен за нищо, много добре знаеше, че не е виновен, както и тя го знаеше.

Мацан стоя така, с отворени очи, повече от половин час. Не мислеше за нищо, не можеше да мисли за нищо друго в ранните утринни часове. Но и за рибите не смееше да мисли. Никога не мечтаеше за неща, които искаше непременно да му се случат. Животът отдавна го беше научил, че никога не се сбъдват неща, които горещо желаеш. Сбъдват се само тия, които не чакаш, за които никога не си мечтал. Така бе хванал миналата есен в едно малко блато край Искъра грамаден лин. Денят беше лош, водата студена и мъртва. Никой нищо не ловеше, не се обаждаше дори дребната лакома каракуда. Тогава изведнъж на въдицата му се закачи грамадният лин. Беше сънлив и отпуснат, измъкна го лесно на брега, макар че на макарата му беше навито много тънко влакно. Никой преди него не беше виждал такъв грамаден лин. Изобщо не знаеха, че се въди лин в това нищожно блато. Но така стана. Мечтите никога не се сбъдват, сбъдва се това, което не чакаш.

Най-после загуби търпение и безшумно се измъкна от леглото. Винаги така правеше в ранните неделни утрини. Като стъпваше леко на пръсти, той се промъкна до малката кухничка. В нея нямаше директен прозорец. Мацан светна лампата и се огледа. Кафеничето беше на мястото си. Той го напълни до половината с вода, пъхна контакта на електрическото котлонче. След пет минути тесничката като гроб кухня се изпълни с гъстия мек аромат на кафето — най-хубавата миризма, най-топлата, най-окуражаващата в ранните утрини. Той изпи бавно това топло и гъсто кафе, като примижаваше леко със сините си детски очи. И тогава именно чу навън дълго чакания автомобилен сигнал.

— Митко! — обади се в същия миг и жена му.

Както винаги, гласът й беше съвсем ясен, сякаш е била будна с часове. Той пъхна в тесния отвор на вратата само главата си. В стаята се беше развиделило, той видя само носа на жена си и няколко снопчета сламеножълта коса.

— Митко, да не закъснееш довечера!… Ще ни чакат…

— Няма, няма…

— И гледай да донесеш нещо…

— Ще донеса — каза той.

— Винаги носиш, когато не трябва… А когато трябва — не носиш…

Имаше право да му каже тия думи, бяха се случвали и такива неща. Той измърмори нещо и заслиза по външната дървена стълба, която водеше направо в двора. Навън утрото просто заля лицето му с хладината си. Под ламаринения навес бе клекнал Стоил, само по гимнастическа фланелка, и сменяше задната гума на моторетката си. Не можеше да не я сменя често, жена му тежеше колкото две жени. Стоил се обърна и го погледна, малко накриво.

— Мацане, твоят големец те чака! — подхвърли той. — Припкай, припкай!…

През дървената решетка на оградата наистина се провиждаше зеленият москвич на приятеля му. Той се засмя добродушно, но нищо не каза. Големецът му никак не приличаше на големец. Беше се свил и сега до кормилото с вдигната яка на износеното яке, подпухнал, немит, с прозявка на старо уморено куче. Но всъщност никак не беше стар, най-много четиридесетгодишен. Като го видя, художникът се облещи от изненада.

— Ти какво — да не си се приготвил за сватба?

— Тоя път позна! — усмихна се Мацан. — Жени се братовата ми дъщеря! Няма как — ще се преобличам в колата!

Той нареди грижливо вещите си на задното седалище, после отиде отпред.

— Е, хайде наслука!

Никога не пропускаше да каже това, вярваше дълбоко в рибарското заклинание. Кирил потегли рязко, както винаги, когато идваше недоспал.

— За какво сме днеска? — запита Мацан отново.

— За бяла риба — отвърна кратко художникът.

Мацан замълча, никак не му беше удобно да възразява. В края на краищата колата не беше негова. Кирил имаше право на избор.

— Защо, не си ли доволен? — попита той.

— Бялата риба няма да кълве! — каза Мацан най-сетне. — Много горещо ще бъде днес…

— Трябва да кълве — отвърна художникът. — На ония кретени съм обещал бяла риба…

— На кои?

— На моите… Снощи се запихме в „Сатирата“ — нямаш представа какво вино…

— Хубаво?

— Напротив — отвратително…

— Ами тогава защо го пиеш?

— Мене ми е все едно какво пия — отвърна художникът. — Аз изобщо не обичам да пия, затова ми е все едно… В никой случай не съм пияница… Може би съм алкохолик, но не съм пияница… Или пък точно обратното…

Мацан винаги се объркваше в сложните мисли на своя приятел. Той замълча. Колата се движеше в тоя миг по тясна бедняшка улица, с ниски едноетажни къщи от двете страни, скрити между прашните клони на вишневите дървета. Имаше още такива улици из старата Коньовица, в тоя стар квартал никой не искаше да строи ново.

— Поне си избирай компания — каза Мацан неохотно. — Не си кой да е…

— Как тъй — те са артисти! — отвърна Кирил. — Левчо, Кискина!

— Какво като са артисти? Ти нали си художник! — В гласа му прозвуча искрено уважение.

Кирил го погледна любопитно.

— Според тебе — кое е повече? Артист или художник?

— Художник, разбира се! — отвърна Мацан с готовност. — Какво е туй — да се преструваш… Имаме в завода един гявол, може да се направи на какъвто щеш — на пиян, на сляп, даже на парализиран. А иначе все е под нормата!

— И те са под нормата! — отвърна Кирил.

— А защо сядаш с такива хора? — запита Мацан учудено. — Да ти придирват на всичко отгоре.

Кирил замълча, докато изведе колата на булеварда — съвсем пуст и безлюден в тоя час на деня. В скучната утринна сивота само източните прозорци на зданията светеха едва забележимо от мътните отблясъци на зората. На ъгъла две момиченца с тънки, настръхнали от хладината краченца чакаха нетърпеливо да отворят млекарницата.

— Просто съм свикнал с тях — обади се отново Кирил. — Както свиква човек с непраните си чорапи.

— Аз си сменям всеки ден чорапите — каза Мацан.

— Сериозно?… А кой те пере? Жена ти?

— Не, сам се пера. Изпирам ги вечерта, на сутринта са готови и сухи…

— Моята жена не ме е прала от пет години — каза Кирил. — Така е, като имаш жена артистка…

— А кой те пере?

— Сестра ми… Добре, че имам сестра на тоя свят, тя се грижи за мене…

Когато излязоха от града, Кирил здраво натисна педала. Машината задиша бързо и ритмично с железните си дробове. Кирил взимаше на висока скорост острите завои на дефилето, но Мацан не се безпокоеше. Отдавна се беше убедил, че неговият дългогодишен приятел по рибарство е отличен шофьор. Спал или недоспал, пиян или трезвен, той водеше своя стар москвич все със същата спокойна увереност. Слънцето навярно бе изгряло, но планините все още го скриваха. Жълто-зеленото небе с леки червени ивици наистина обещаваше сух и горещ ден. Бялата риба нямаше да кълве, разбира се, но можеха да станат някои други малки рибарски чудеса. Човек никога не знае какво може да му се случи, когато отива на риболов.

За пръв път слънцето ги огря на високото плато зад язовирната стена. Беше съвсем тихо, не духаше никакъв вятър, езерото лъщеше под тях като бакърена тава, леко позеленяла от времето. Спряха за малко на павилиона. Кирил извади колата на чакълестия банкет и бръкна в джоба си. В сухата му ръка лежаха куп дребни пари, свити и смачкани като ненужни хартийки. Винаги си държеше така парите, вадеше ги от всички джобове, ръсеше ги из колата, гледаше ги едва ли не с отвращение. Никога през живота си Мацан не беше виждал човек, който да се отнася така с парите.

— Вземи малко бира — каза Кирил, като протягаше тънките си крака.

— Колко малко?

— Десетина бутилки… И нещо за ядене…

— Кюфтета?

— Все едно… Само да не са вчерашни…

Мацан взе парите и щракна зад гърба си вратата. Щом стъпи на чакъла, веднага го заля тежкият сладостен мирис на кюфтетата, които навярно в момента се пържеха. И наистина Яким бюфетчикът тъкмо плескаше в месестите си космати ръце, пъпчиви и сякаш от година немити, голямо набрашнено кюфте. Той смигна на Мацан, после с неочаквана тромава деликатност го положи между другите в големия черен тиган. Олиото пращеше, бляскаха златни искрици, кюфтетата лакомо поглъщаха мазнината.

— Колко? — запита Яким.

— Пет…

— Малко са — каза Яким. — Вземи десет, ще ме благославяте.

— Добре, дай шест… От какво месо са?

— Има и магарешко — отвърна Яким.

— Ти — сериозно ли? — погледна го учудено Мацан.

— Нищо — баламосвам те!… Де да имаше магарешко… От магарешкото стават световни кюфтета.

— Абе знам ви аз! — измърмори Мацан недружелюбно. — Такива като тебе са готови да слагат и кучешко…

Но Яким не смяташе да се обижда.

— Мислиш — лъжа ли е?… Тука народът е готов всичко да лапа… Само стока ми дай, стока…

Яким му подаде най-напред бирите. Бяха мокри и хладни, металните им капачета лъщяха на слънцето. Мацан ги отнесе до колата и се върна за кюфтетата…

— Сложил съм едно повече — каза Яким. — Да разбереш, че не съм чак толкова жаден за пари… Мене работа ми дай, за работа ме сърбят ръцете…

Кюфтетата пареха през хартията, докато ги носеше в колата. Кирил се бе впил като пиявица в една от бирените бутилки, смучеше жадно от нея с примижали очи.

— Наздраве! — обади се Мацан. — Добра ли е?

Кирил едва отлепи устни от кафявото студено гърло на бутилката.

— Знам ли?… Ама след снощното вино сега всичко е хубаво… Като че ли я изсипах на въглен…

Колата тръгна, бирените бутилки, наредени грижливо на задната седалка, лекичко зачаткаха.

— Отвори още една! — каза Кирил.

Мацан отвори втора бутилка, отля малко от нея и я подаде. Без да забавя хода на машината, Кирил лакомо я изпразни, после отвори страничното стъкло. Празната бутилка издрънча силно по банкета и изчезна в канавката. Мацан погледна със съжаление след нея.

— Щяхме да я върнем на Яким — каза той. — За десет празни бутилки ще получим три пълни…

— Остави! — измърмори Кирил. — Нали знаеш, че не съм по тия дребни аванти…

— Не е там работата… Ти виждал ли си как се правят бутилките?

— Не съм…

— Трябва да видиш… Това е адска работа, честна дума ти казвам… Не трябва току-тъй да се чупи… Пък каквото и да е… Хората тъй далече няма да стигнат.

— Прав си! — каза Кирил. — Но и без туй хората далече няма да стигнат…

— Както са я подкарали! — измърмори Мацан.

— Да, точно така!… Както са я подкарали…

Очите на Кирил се бяха съвсем избистрили, мършавото му дълго лице бе възвърнало своето обикновено изражение — и добродушно, и насмешливо едновременно.

— Моят дядо, като гледаше как роним хляба, все едно казваше: „Ей, деца, внимавайте какво правите!… Ще падне град като тикви.“

— Дано падне! — отвърна Кирил отмъстително.

— Хората тъй живеят, като че ли около тях няма други хора… И никога няма да има…

— Я зарежи тоя разговор! — каза Кирил мрачно. — По-добре да ми отвориш още една бира…

— Не, няма! — отвърна Мацан решително.

— Защо?

— Ще се напиеш… Сега си като напалена фурна — една клечка кибрит ти стига.

— И какво от това?

— Е, нищо… Ама сме тръгнали на риба… Ще пийнем малко, като обядваме… А сега изяж едно кюфте… Изяж, пък за бирата ще помисля…

Кирил въздъхна и пое още парещото кюфте. Докато го ръфаше с отвращение, Мацан му приготви второ.

— Не, няма да стане! — обади се сърдито художникът. — Махни го от очите ми…

— Чудя се как не те е изпъдила жена ти — каза Мацан.

— Може и обратното да се случи — отвърна Кирил мрачно.

— Как тъй!…

— Ами тъй!… Ти виждал ли си някой да целува жена ти?… И то пред тебе?

— Отде-накъде? — каза Мацан обидено. — Зер ти си виждал?

— Разбира се, че съм виждал… Макар и на сцената.

— Е, то е съвсем друга работа — отвърна Мацан с облекчение. — Тя е артистка…

— Не е чак толкова друга, колкото ти си мислиш — измърмори художникът. — Те казват, че го преживяват истински…

Мацан не отговори. Може би беше прав човекът. Да целуват жена му пред очите на всички. Сигурно не е много приятно. Сам той рядко ходеше на театър, но на кино — почти всяка седмица. И винаги му правеше грозно впечатление, когато артистите започнеха да се смучат на екрана като несвестни. Каквото и да е, но град като тикви трябва да падне поне веднъж върху тая грешна земя. Хората трябва да се вразумят. Тъй са се отпуснали, като че ли след тях ще стане потоп.

Скоро Кирил отби колата вляво от пътя, в сянката на дърветата. Някъде между клоните се провиждаше реката — като циментова в тоя ранен час на утрото, студена и неподвижна. Но нейният жив мирис веднага достигна до носа на Мацан, той едва ли не се разтрепера от вълнение. И все пак съблече грижливо новия си костюм, огъна панталоните ръб до ръб, положи върху тях сакото, най-отгоре внимателно наметна бялата си риза. И остана тъй известно време по фланелка и трикотажни гащета, бял като рибите и така неочаквано силен и мускулест, както не е бил може би и самият Херкулес. Художникът винаги се смайваше от преображението на тоя дребен на вид човек, съвсем незабележим и незначителен.

— Бива си те! — измърмори и тоя път Кирил. — Ако речеш — можеш да повдигнеш цял вол.

— Това е от работата! — отвърна Мацан без гордост. — Откакто се помня жив, все съм работил…

И започна трескаво да облича дочените си рибарски дрехи. Ушите му сякаш шумяха от нетърпение — рибите там, тънките като вретена, нежни и лакоми риби, които се лутаха из тъмната вода и допираха студените си муцунки…

— Аз слизам…

— Върви, върви, ще те настигна — отвърна Кирил, докато вадеше от багажника оплелите се във влакната рибарски пръчки.

Мацан слезе по стръмния склон и приближи реката. Едно съвсем малко жабче, колкото десетстотинкова монета, се опита да му избяга, но безуспешно. Навярно току-що бе загубило опашката си, а още не бе свикнало със слабите си крачета. Мацан злодейски го пусна в живарника. Сега пред него беше слепият вир, в който водата едва цъцреше. Именно в тия вирчета той ловеше жива стръв, малки като писци уклейчета, гулеши, кротушки. В ранния час водата изглеждаше като мъртва, но той знаеше, че това спокойствие е измамно. И търпеливо се залови за работа.

След малко пристигна и Кирил. Той взе няколко малки рибки от живарника, надяна внимателно една от тях на куката и отмина. Мацан продължи да тършува с кепчето си из размътената вода — вадеше оттам рибки, водни бълхи, личинки. И внезапно до слуха му достигна приглушен глас:

— Мацане, Мацане!

Той повдигна глава. Кирил държеше в ръката си хубаво кленче и доволно го размахваше. Мацан забърза нататък. Кирил отново хвърли и зачака клекнал. Имаше необикновено силни очи, виждаше сякаш не само плувката, а и рибата в дълбините. Мацан клекна до него.

— Кленът ще кълве днес! — подхвърли той с бледа надежда.

— Няма как! — отвърна с въздишка художникът. — Трябва да вървя на язовира!

Той си отдели жива стръв в една консервена кутия и потегли към устието на реката. Бирените бутилки здравата тежаха в брезентовата му раница, той дори се бе попрегърбил. Мацан остана сам на реката. Кленът и кълвеше, и не кълвеше. Но за опитен рибар като него, който познаваше реката като джоба си, все пак кълвеше. Той лови до обед, нахрани се и потегли към язовира. Никак не му се струваше редно да остави сам приятеля си.

Мацан скоро намери Кирил на неговото любимо място близо до устието на реката. Беше се протегнал на брега — направо върху песъчливата земя — заобиколен с празни бирени бутилки. Не беше ги изпил сам тоя път. До него се бе проснал по гръб грамаден рус мъж с кръгла норвежка брада и лениво смучеше от цигарата си. Беше го виждал и друг път на реката — май че беше някакъв режисьор. Недалече от тях, прикрепени за червени пластмасови стойки, унило стърчаха пръчките им. Асансьорчетата, окачени на влакното, не помръдваха. Не можеше да бъде и друго — езерото лежеше пред тях гладко и плоско, без нито една гънчица. Като приближи съвсем, Мацан видя между двамата преполовена бутилка водка, навярно вече противно затоплена на горещото слънце. Макар да беше съвсем излишно да задава въпроси, той все пак запита:

— Излезе ли нещо?

— Нищо! — отвърна Кирил.

Мацан седна близо до тях и започна да подготвя такъмите си за едрия риболов. Никога не бързаше в такива случаи, изпипваше всичко докрай. Прикрепи грижливо тежестите, разстави куките. След това съблече панталона си и нагази до пояс във водата. Макар че умееше да хвърля по-далече от всички други, така печелеше още десетина метра. Бялата риба не обичаше топли води, в такова време се криеше някъде в здрачните дълбини на езерото… Като хвърли подред и трите си пръчки, той отново се върна на брега. Беше се поразхладил, не му се искаше да се облече, но голотата винаги го смущаваше и му се струваше неприлична. Той намъкна неохотно панталона си и седна до другите — не съвсем близо, за да им пречи на разговора, но и не толкова далече, за да помислят, че се дели от тях.

Към пет часа някъде от запад се появиха облаци, задухаха бързи, леки вихрушки. После вятърът легна ниско, спокоен и плътен. Появи се вълнение, отначало едва забележимо, но скоро вълните започнаха да удрят тежко жълтия бряг. Двамата бърборковци спяха разкрачени на топлата земя, мухите кацаха по лицата им, търкаха доволно черните си космати крачета. Мацан започна да се притеснява — към шест часа трябваше да тръгват оттука, чакаха го за сватбата. И точно тогава едно от асансьорчетата се повдигна бавно и легна плътно до пръчката. Върхът й силно се наклони, дори леко забитата стойка се поогъна. Мацан изтича пъргав като момче. Тежкият удар подсказваше, че рибата е голяма.

Наистина беше много голяма. Докато я вадеше бавно и сладостно — цялата му душа ликуваше. Искаше му се да я зърне колкото се може по-бързо и в същото време да продължи колкото се може повече радостта от борбата. Макар че рибата всъщност като че ли не се и бореше. Тя идваше тежко, но безропотно и инертно като мъдрец, който е прозрял безсмислието на всяко усилие. Едва като я докара на няколко метра от брега, той зърна нейния остър гръб и едва не потрепера от радост. Беше наистина много хубава риба, от най-добрите, които вадеха в това езеро. Но и рибата като че ли усети за пръв път своята гибел. Тя се опъна тежко, дори се опита да промени посоката на движението. Мацан я отпусна леко, за да не скъса кордата, след това започна отново да я тегли безмилостно и методично към себе си.

Тя беше съвсем близо в плитчината, той вече я виждаше цялата. И точно в тоя миг все така бавно се повдигна асансьорчето на втората пръчка и легна плътно до самия връх. Идваше му да изругае в първия миг. Не можеше ли да почака още малко тая глупава риба, та макар и само още няколко нищожни минути. Разбира се, най-разумното беше да извика веднага на помощ Кирил. Тоя пияница беше много опитен рибар, щеше да извади рибата не по-зле от самия него… Но знаеше, че няма да го направи. Въпреки всичко! Той беше сънувал тая глупава риба с черен гръб толкова нощи. И трябваше сам да си я извади.

Движенията му започнаха да стават нетърпеливи и опасни. Влакното се беше скъсило и опънало до краен предел, но той все още теглеше рибата към брега. Можеше да се случи тъй, че да остане и без едната, и без другата. Но сега вече не мислеше за това, нямаше време да мисли. Щом главата на рибата опря в прибоя, той остави пръчката на земята и се нахвърли с голи ръце срещу своята жертва. Успя да я сграбчи все пак — за щастие, едната му ръка попадна точно в хрилете, другата много лошо се набоде на тръбната перка. Но дори не усети болката — грабна рибата като бебе и изтича на десетина метра от брега. Без да се интересува повече от нея, той забърза към другата пръчка.

Сега вадеше втората риба много по-спокойно и бавно. По тежестта й усещаше, че не е така едра като първата. Пък дори да беше по-голяма, кризата на най-острото и силно вълнение беше вече преминала. Тъй е устроена бедната човешка душа, че свиква прекалено бързо дори с най-неочакваното щастие. Сега вече не мислеше за рибата. Сега виждаше само себе си. И се виждаше пред прага на богатия апартамент, изпълнен до крайния предел с хора. Всички други са насядали по червените плюшени канапета, по фотьойлите и тапицираните столове. И всички гледат към него. Да, но той стои изправен на прага с две риби в ръце, едната в лявата, другата в дясната, с показалци, впити в бледорозовите хриле. Острите опашни перки на рибите докосват паркета, макар че лактите му са сгънати. Белите им кореми сияят на светлината на полилея с матов отблясък. Настанала е удивителна тишина. Всички гледат към него. А той даже не се усмихва, просто си гледа, даже малко безчувствено. И в тоя единствен миг той ще стане най-важният, най-достойният, най…

Макар че гледаше напред към своята риба, той зърна с крайчеца на окото си как рязко се дръпна едно от червените асансьорчета, които лично бе измайсторил с ръцете си за Кирил. И там се бе хванало нещо.

— Кириле! — извика той силно, като продължаваше да навива своята макара.

Кирил се повдигна някак автоматично — като панаирджийска кукла. Погледът му бе съвсем мътен.

— Виж „луксора“ — подвикна му отново Мацан.

Кирил погледна нататък, после отново стана и се упъти унило към пръчката си. Лицето му бе все така омърлушено, погледът — празен. Няма нищо по-отвратително в напечен от слънцето ден да пиеш напечена от слънцето водка. И да преспиш на всичко отгоре на голия пясъчен бряг. Кирил засече вяло и започна да върти макарата. Изглеждаше така, сякаш все още спеше.

Мацан извади най-сетне своята риба. От зиналата хищна уста с остри зъби се подаваше само опашката на стръвта — един доста едричък гулеш. Но не остана време да й се понарадва истински, сега искаше да види какво ще извади Кирил. В края на краищата измъкна един неочаквано едър клен, но все пак клен — точно това, което не искаше да извади. Беше се събудил и брадатият, сега се прозяваше с огромната си уста и гледаше тъпо към тях. Скоро и двамата отидоха да видят рибите на Мацан. Не бяха риби, които могат да видят всеки ден — те много добре го съзнаваха. Можеха да кажат от любезност някоя хубава дума на майстора, но не казаха. Просто зяпаха двете красиви риби като някакви случайни минувачи.

Мацан най-сетне се реши да погледне часовника си — отдавна минаваше шест часът. Той отново се разтревожи.

— Кириле, трябва да вървим! — каза плахо Мацан.

— Къде да вървим?

— Нали знаеш… Мене ме чакат на сватбата…

— Добре — отвърна равнодушно художникът.

С тая празна и натежала глава изглежда, че всичко му беше станало съвсем безразлично. Мацан усети внезапно и с болка как мечтата, която бе спотаил така дълбоко в себе си, увехна само за един миг като цветенце, поляно с вряла вода.

— Аз ще ти дам моите риби — каза Мацан.

— Защо ще ми ги дадеш?

— Ами да се отсрамиш пред артистите…

Кирил дори не се зарадва.

— Добре — каза той.

— Ще си задържа за мене, което е в кошчето… Дребният клен… Те нали не ядат клен?

— Ядат всичко тия свини! — призна с отвращение Кирил.

— Ами да ти дам и клена…

— А, не — и бялата риба им стига, да им приседне дано…

— Да вървим тогава…

И двамата бавно се запътиха да си приберат пръчките.