Павел Вежинов
Малки семейни хроники (2)

2

Старият Мацан имаше хубав просторен апартамент на улица „Любен Каравелов“. Беше го купил скъпо и прескъпо още преди една година и беше похарчил доста пари, за да го ремонтира и обзаведе. Но затова пък можеше да се похвали, че има един от най-солидните апартаменти в града — с розариум и две бани. В това отношение беше пръв между всички тенекеджии, изчуквачи на леки коли, макар че и другите си ги биваше. И наистина малко ли е за един прост занаятчия с някаква барачка и един лек навес за колите да има две бани, докато преди десетина години нямаше дори чешма в кухнята. Да, наистина две бани с два тоалета, с розово виенско биде, макар че не знаеше за какво служи. Що се отнася до розариума, още през първата зима той насади в него тиквички, които дадоха чудесен плод. Мацан бе толкова горд с тиквичките, колкото и с бидето, което бе показал на всички роднини.

Както стана известно на сватбата, Мацан бе купил и на дъщеря си апартамент, макар и малък, в панелните блокове на квартал „Младост“. Беше го мебелирал и обзавел напълно — от рендето за моркови до мелничката за черен пипер. Килими, телевизор, тапети, всичко, макар че килимите бяха обикновени, чипровски. За младшия научен сътрудник Петър Пенелов не оставаше нищо друго, освен да си събуе обувките и да влезе. Бяха го сторили вече, макар че сватбата се празнуваше в апартамента на стария.

Кирил свали младия Мацан пред входа. Като му подаваше кошчето с рибата, съвестта му внезапно го щракна, той каза колебливо:

— Да ти дам и моите два клена?… Големия си го бива!…

— Ами добре! — съгласи се радостно Мацан.

Като премести кленовете в кошчето, на Кирил му олекна, той се засмя.

— Ще се отсрамиш! Такъв голям клен не се лови всеки ден!

Мацан търпеливо се изкачи до четвъртия етаж. Отвън, през вратата, се чуваха музика и възбудени гласове, от време на време избухваха взривове смях. Той позвъни, зад вратата се чу припряно чаткане на токчета, вратата рязко се отвори. На прага се показа неговата племенница, младоженката, в бяла булченска рокля, с красиво булченско венче. Русо, възбледо лице, доста безцветни очи, но тихото сияние на щастието заедно с бялата рокля правеха всичко това очарователно и приятно. Усмивката на тънките начервени устни внезапно угасна. Стана му съвсем ясно, че не бе изтичала така бързо заради него, но не се обиди. Млади, хубави хора, за какво ли им е притрябвал?

— А, чиче, ти ли си?

Зад гърба му се появи и младоженецът, мургав младеж, красивоок, с дълги женствени мигли, поне три пръста по-нисък от младоженката. Изглеждаше вежлив, но сдържан, с добре премерена усмивка, ни милиграм повече, ни по-малко, отколкото му се полагаше. Къде бе учил тия маниери, в Ръжево Конаре ли? — помисли си Мацан беззлобно. Беше чул, че е младши научен сътрудник в някакъв институт, но все не му се вярваше. Беше много млад преди всичко, лицето му изглеждаше малко грубо, а косата ниско до челото, гъста и четинеста като на селски чирак от онова, старото време. Но беше облечен в черен официален костюм, панталоните му бяха възкъси, та се виждаха червените му чорапи. На сватба с червени чорапи — Мацан не го намираше много изискано. Ученият младеж му протегна ръка, но ръкостискането му беше малко хлабаво и небрежно. Веса, неговата племенница, откровено го погледна в ръцете.

— Чичо, какво ми носиш?

— Рибка, мойто момиче.

— Рибка, рибка! — Веса не изглеждаше никак разочарована.

— Сега ли я лови?

— От реката я нося.

— Ще бъде само за нас, нали, Петьо? — обърна се тя към мъжа си.

— Днес всичко е само за тебе — отвърна младежът, като важничеше с гласа си. — Ще я дам на леля Цеца да ти я опържи.

Мацан й подаде кошчето. Веса измъкна оттам големия клен и литна с него към хола, откъдето се носеше врявата на гуляя.

— Вижте какво ми донесе чичо!

Чуха се възбудени гласове, някой изръкопляска. Мацан, който бе тръгнал нататък, нерешително спря. В тоя момент от хола излезе брат му, грамаден и коремест, с две-три трохи по рижавите си мустаци. Беше само по риза, с ластикотинен панталон, препасан силно с овехтял кожен колан. Без да му мигне окото, бе купил два апартамента, но парите за нов колан явно му бяха досвидели. Защо да купува нов колан, като и старият така добре си вършеше работата? Като видя брат си, старият Мацан разтвори яките си прегръдки, сграбчи го и го целуна по бузата. Младият Мацан здравата се сконфузи — такива неща не се случваха никога в семейство Мацанкови.

— Върви с мен, ще те запозная с кума — каза той и го помъкна след себе си.

— Чакай малко де!… Да се оправя! — сопна се притеснено Мацан. — Жена ми дойде ли?

— Ами къде ще е — отвърна пренебрежително брат му.

Мацан пристегна вратовръзката, прекара пръсти по гладката си пшеничена коса. Сега криво-ляво беше готов да се срещне и с кумове. Брат му го въведе в грамадния хол — с велосипед да се надбягваш из него, както обичаше да се шегува. Там бе сложена обща трапеза, здравата претъпкана с хора — човек до човек. И всички го зяпнаха — не е толкова проста работа да улови човек в река истинска риба. Сега там можеш да хванеш най-много скъсан сандал или изпуснати при прането селски гащи. Мацан отново се смути, едва ли не се препъна в килима. Имаше твърде много цигарен дим в огромния хол, твърде много увехнали гладиоли и цял куп подаръци върху бюфета. И едва успя да съзре блясъка на няколко ордена, окачени по дължината на ревера. Тъкмо пред ордените го заведе старият.

— Куме, ето това е брат ми! — каза той. — Брат брата не храни, но моят редовно ми носи риба.

Кумът изглеждаше доста незначителен на вид, със сухо, нарязано от бръчки лице. Такива лица — помисли неясно Мацан — имат хората, които прекарват живота си край пещи, все едно какви, може и фурнаджийски. Но Мацан знаеше, че кумът е много известен човек, народен представител, как се бе съгласил да стане кум в дома на тоя червив от пари частник — сам не разбираше. Казваха, че бил нещо роднина на младоженеца, май това го беше докарало в тоя дом.

— И аз съм рибар — каза кумът простичко. — Ще си поговорим след малко.

Старият го помъкна нататък и безпогрешно спря пред два златни пагона.

— Генерал Спиридонов!

И генералът му кимна благосклонно. Беше разкопчал яката си, изглеждаше сит, леко пийнал, доволен, че всички се зазяпват в напращялото му от здраве лице. Но кокалестата му жена седеше непристъпна на мястото си, мустачките й издаваха неприкрита враждебност.

— А това е сватът! — продължи старият доста сърдечно, но тоя път без особена гордост. — Виж го внимателно!

Мацан не разбра за какво трябва да гледа внимателно. Сватът беше най-обикновен човечец, полуселянин, полугражданин в грубо шаячно палто и домашна риза с голямо бяло копче отпред. Въпреки горещото време беше се наконтил и с плетена на ръка вълнена жилетка, но по коравото му лице нямаше нито капчица пот.

— Е? — запита старият тържествуващо.

— Какво — е?

— Погледни му косата! Косата му виж!

Коса като коса, сплъстена, едва посивяла на сколуфите.

— Осемдесет и две годишен е! — разкри тайната брат му. — А няма бял косъм!… Свате, покажи си зъбите! — добави той безцеремонно.

Сватът покорно ги показа. Бяха наистина яки зъби — зъб до зъб! — доста немити. На Мацан много му се искаше да попита: „Това добре, ами с акъла как е?“

— Вижда като ястреб! — продължи Мацан. — А работи като катър — гледа кравите на текезесето.

С това запознанствата свършиха, макар че до свата предъвкваше бавно, но лакомо беззъба старица — сватята. Мацан я гледаше поразен — как бяха измайсторили последния си син на тия години, никак не можеше да разбере. Донесоха му стол, сместиха го как да е между другите. Едва сега той потърси с поглед жена си. Откри я на края на масата, почти на ъгъла, доста неудобно седнала. Беше по-добре облечена от всички други наоколо и имаше такава красива и внушителна прическа, на която би завидяла дори кралица. Нямаше никаква особена тайна в тая прическа, можеше да има дори по-хубава, като работеше в козметичен салон. Нейните колежки се бяха добре постарали, за да я подготвят за сватбата. Мацан винаги се гордееше с жена си и малко се срамуваше пред нея заради нескопосаната си външност. Той не знаеше, че с тоя овехтял тъмен костюм отпреди двайсет години, но с прави рамене и широки ревери тъкмо навреме бе пристигнал на върха на мъжката мода. Мацан направи с ръка знак на жена си, но тя не му отвърна. Беше малко късогледа, но никога не носеше очила, смяташе, че това ще накърни хубостта й.

Тръснаха пред Мацан грамадна чиния, пълна главно с кокали. Докато обработваше един от тях, той отново поогледа гостите. Между тях нямаше ни роднини, ни дори обикновени приятели на семейството. Тях Мацан бе поканил на обед. Тъкмо бяха вдигнали едната трапеза и трябваше да слагат втора, още по-пищна. Новите гости бяха измежду най-солидните и именити негови клиенти, имаше дори и хора на изкуството — някой второстепенен тенор, някой артист, дори един писател, на когото никой не бе чувал името. Макар че слабо се познаваха, гостите не скучаеха. Никой не скучае на богата трапеза особено когато и виното е хубаво.

В хола влязоха три жени, и трите съвсем еднакви на вид, макар и различни по възраст. Бяха сухи, костеливи и малко уплашени — жената на стария Мецан и двете балдъзи. Всяка от тях носеше по две стъклени кани, пълни догоре с червено вино. Само генералът оцени както трябва превъзходния му рубинов цвят, толкова жив и топъл, че не оставаше никакво съмнение за качеството на виното.

— Това е карабунарско — оповести старият. — Взел съм го направо от карабунарската изба.

И понеже тая препоръка не направи кой знае какво впечатление, той добави снизходително:

— Каквото и да се говори, но това си е мъжко вино, четиринайсет градуса. Сам си избрах бъчвата. Домашните вина сега са вятър работа, никога не знаеш колко е гроздето, колко е захарта.

Но гостите харесаха виното, генералът искрено го похвали. Старият се успокои, измърмори под носа си:

— Имам и бутилкови — „Мелнишко“, „Каберне“. Но не е за гости като вас, това е истинско.

Наистина виното беше „мъжко“, както го препоръча старият Мацан. Гостите се развеселиха съвсем, гласовете им омекнаха като намазани. Слаб кикот се понесе между дамската част на компанията, погледите някак особено лъснаха. Само генералшата още повече се наежи — явно, че бяха стигнали до вицовете, и то до най-пиперливите. Генералът поразкопча мундира си и заяви на всеослушание.

— Трябва да гръмнем!… Каква е тая сватба, ако не гръмнем.

— Дадено! — заяви старият Мацан въодушевено. — Още сега — от балкона.

Доста пийнали и с тия гости — морето му се виждаше до коляно. Но до стрелба все пак не се стигна главно заради посолството — да не изплашели англичаните. Мацан, който се бе разтревожил, облекчено въздъхна. Беше по-трезвен от другите, тъй като не обичаше вино. Пиеше си гроздова ракия, и то от най-простата — казваше, че не вреди ни на язвата, ни на мисълта.

Тъкмо в разгара на веселието до него седна кумът. Мацан дори се поизчерви от тая чест. То се знае, веднага се заловиха за вечния рибарски разговор — къде какво излиза, на каква стръв кълве. Кумът слушаше така внимателно и доверчиво, че най-сетне Мацан се изкуши. И подробно му разказа за двете големи бели риби, които бе хванал днес. Но тоя път кумът като че ли малко се усъмни.

— А къде са? — попита той кратко.

— Дадох ги на моя приятел. Той ме вози с колата си, харчи бензин човекът. Трябва да му се отплатя с нещо.

— Нали си наловил стръв?

— Стръвта е нищо, тя не струва пари. А той нали харчи бензин.

— А с тоя бензин нали превозва себе си? — упорствуваше кумът. — Петкилограмова риба! Малко скъпо ти е излязло това возене!

— Е, не за това, той е художник — отвърна гузно Мацан. — Има разни приятели, артисти, художници.

Едва сега кумът го разбра.

— Да, прав си — измърмори той. — На тях и държавата нищо не им отказва. Пък може и да са заслужили. Туй не е като да зидаш комин.

— Не е — съгласи се Мацан.

— А ти къде работиш? — попита кумът внезапно.

— В карбидната фабрика. Сменен майстор съм там, без мене не могат да дишат.

Кумът доста се поучуди, но Мацан разбра, че това му хареса. Навярно го бе взел за келнер с тоя черен костюм и бяла найлонова риза.

— Това е добре — каза той. — Средно по колко вадиш?

— Стигнал съм до двеста, до двеста и петдесет.

— Браво бе! — зарадва се кумът. — Партиен член ли си?

— Не съм.

— А защо не си?

— Ами как да ти кажа! — измънка Мацан. То не е като преди Девети. Хора калабалък, а там, дето се натискат — значи и без мен може.

Кумът се намръщи.

— Не е така! — отвърна той троснато. — Сменен майстор си, туй не е малко. Водиш хора след себе си, отговаряш за милиони.

Тая проста мисъл никога не беше минавала през ума на Мацан. Но тъй си беше — наистина отговаряше…

— Те ме поканиха — каза Мацан. — Преди две-три години беше.

— И ти им отказа?

Мацан съвсем се затрудни, вратовръзката сякаш изведнъж го стегна.

— Не съм отказвал. Само си замълчах, пък и те не повториха. Изглежда, че не са опрели много до мен.

Кумът, както си беше сърдит, неочаквано се засмя.

— Ами ти какво искаш? Да те поканят с бъклица? Туй не е сватба, туй е сериозна работа. Правилно е човек сам да поиска.

— Казаха ми, че трябвало двама гаранти.

— Ами какво от това? Зер никой не те познава на тоя свят.

— Ами, познават ме, как да не ме познават. Коньовица е туй, всички се знаем. Веднъж здравата ме биха в полицията, като щяха да преселват евреите. Ама как да отида сега — аман, заман. Може пък да не ме харесват.

— Твоята съвест чиста ли е?

— Как да не е чиста! — отвърна обидено Мацан. — През живота си никому зло не съм сторвал.

— А пък аз съм сторвал! — намръщи се отново кумът. — Даже човек съм утрепвал, нямаше как… Като бях нелегален.

Кумът изведнъж замълча, глиненото му лице потъмня съвсем. Дълго мълча, после неохотно прибави:

— Още го виждам как се претърколи в зелките.

— В зелките ли?

— Да, в зелките, туй се случи на пазара.

Кумът въздъхна и каза с променен глас:

— Аз ще ти стана гарант.

Мацан го погледна недоверчиво:

— Че ти нищо не знаеш за мене!

— Знам, как да не знам. Нали сме роднини?

— И какво ще напишеш?

— Знам какво, няма да чакам от тебе. Произхожда от бедно пролетарско семейство. Трудолюбив, честен и скромен. Извънредно добросъвестен в своята работа.

Известно време Мацан сякаш се любуваше на своята характеристика. Тоя смотан кум може и да се шегува, но истината си е истина, зер не е добросъвестен? Досега никога, не е клинчил от работа. А като го бяха загазили веднъж с плана, отиде сам да помогне, макар че беше болен от сливици и през цялото време го тресе.

— Това стига ли? — запита Мацан.

— Че какво повече. Ти женен ли си?

— Как да не съм женен — отвърна Мецан обидено.

— А къде е жена ти?

— Ей там, насреща! — Мацан я посочи дискретно с пръст.

— Тая с косата?

Кумът дълго я разглежда, лицето му ставаше все по-сдържано.

— Много издокарана бе! — каза той малко троснато.

— Какво като е издокарана?… Ами тя е партиен член!

— Сериозно? — възкликна учуден кумът.

— От десетина години!

Кумът измъкна отнякъде очила и впери поглед в жена му. Сега я гледаше навярно с други очи, защото накрая каза доволен:

— Вижда ми се сериозна жена! — И добави насмешливо: — Ти си загубен бе, тя сигурно те командува.

— Ами като твоята.

— А, не — моята не! — отвърна сериозно кумът.

— А защо не е тука?

— Болна е — въздъхна тъжно кумът. — Май че си отива, горката. Не съм дип за сватби, но както и да е. Не бива да счупя хатъра на младите — тъй рече и тя.

След малко кумът се върна на мястото си и Мацан отново остана сам. Хората по масата се бяха поразместили, сега до жена му седеше жената на писателя, жълта като слънчоглед, с венче от брадавици на лъскавата си гушка. Но Дора не изглеждаше никак поласкана от това съседство, мълчеше, отегчено я слушаше. Най-после Мацан я съжали и отиде при нея. Наведе се край красиво измоделираните букли и каза тихо:

— Ако ти е скучно, ела при мен. Има свободно място.

— Не, не, стой си там! — отвърна тя.

Гласът й беше рязък и малко нервен. Не му оставаше нищо друго, освен да подвие опашка и да се върне на старото място. Гощавката продължи до полунощ, когато генералшата най-сетне се разфуча и отмъкна със себе си златните пагони. Компанията се разтури, започнаха да стават и другите. Само писателят не помръдна от мястото си и какъвто си беше мъхест и топчест, бе се впил в бутилката „Алиготе“ като мече в биберон. Както и да е, жена му успя най-сетне да го вдигне, като отърсваше от реверите му трохи и цигарена пепел. Скоро всички се наблъскаха във входното антре, чуваха се женски възклицания, някое сито мъжко оригване, леко пъшкане, когато някой се навеждаше, за да завърже връзките на обувките си. Всички тръскаха дълго ръката на стария Мацан и му изсипваха всякакви пожелания, сякаш той се бе оженил, а не дъщеря му. Впрочем младите гости не бързаха, в стаята им крещеше и се задъхваше магнетофон. По едно време вратата се отвори случайно, Мацан успя да надзърне. Беше полутъмно и задимено, на канапето няколко двойки така бяха си объркали краката, че не можеше да се разбере чий крак на кого е. Танцуваше само една двойка — младоженката и някакъв дълъг младеж, мек като кренвирш, с грамаден възел на вратовръзката. Тя беше положила своята руса, украсена с венче глава на гърдите му, лицето й бе унесено и примряло. Мацан просто не искаше да вярва на очите си, чувствуваше се смутен и объркан. Та нали беше младоженка, какво означаваше това? И защо оня четинест мухльо, мъжът й, не я издърпа от ръцете му?

След малко гостите се понесоха по стълбите, като едвам мъкнеха омекналите си колене. Навън забучаха автомобилни мотори, пияни, мъжете ги форсираха на празен ход, замигаха стопове. Някой пусна дългите светлини, чуха се ругатни, фаровете угаснаха. Скоро колите се разбръмчаха и тръгнаха. Единствени по тъмната улица заситниха пеша писателят и жена му. И Мацан с жена си, разбира се. Дора мълчеше, токчетата й много отчетливо чаткаха по тротоара. Мацан знаеше, че това не е добър знак.

— Можеше да поръчаш такси! — обади се тя нервно.

— Такси ли? — учуди се той.

— Да, такси! — каза тя троснато. — А защо не?

— Никога не сме викали такси.

— За това ти си виновен. Да не сме бедни? А, бедни ли сме? Сега и циганите се връщат нощем с такси.

Това беше вярно. Мацан сам знаеше, че по техния булевард по цяла нощ фучаха таксита с пияни цигани. Прибраха се как да е без такси, но през целия път Дора не каза нито дума. Влезе първа в стаята и нервно щракна ключа на лампата. Мацан усети как сърцето му лекичко се присви. Винаги бе смятал, че има мъничък, но уютен дом, кажи-речи, достатъчен за двама души, които се прибират в него само да спят. А сега, след като се бе върнал от разкошния апартамент на брат си, изведнъж му се стори невъобразимо бедняшки и тесен. Той разтревожено погледна към Дора — кой знае пък на нея как се е видял? Тя шеташе все тъй мълчаливо и навъсена в тесния коптор, оправи леглото, после се зае със себе си. Внимателно окачи полата и блузата в грамадния гардероб, който заемаше половината от стаята, и остана по комбинезон, толкова лек и изящен, че Мацан, който вече бе изпружил краката си под завивките, неусетно се зазяпа. Сега тя се занимаваше с косата си — трябваше да я укрепи и затегне в мрежата. Все още мълчеше, не го поглеждаше. Както винаги, угаси лампата, преди да облече нощницата. Той чу босите й стъпки, изскърцването на леглото — беше си легнала.

— Така не може да се живее! — обади се тя внезапно.

— А как? — трепна той.

— Това не е дом, това е кочина! — добави тя сърдито.

— Как така — кочина! — обади се той. — Къде по-чисто от нас.

— Ти не се лови за думите. Ако не е кочина — дупка е. Виждаш ли как живеят хората? Твоят брат да не е по-кадърен от теб? Или пък по-добър?

Мацан мълчеше, не знаеше какво да отговори.

— Не може да се живее повече тук. Разбирам да бяха година или две. А то, откакто сме се оженили.

Мацан слушаше гузен. Вярно е, тя живееше доста наширочко при баща си.

— Толкова сме търпели — каза той. — Ще потърпим още малко.

— Колко малко? — попита тя сопнато.

— Нали знаеш — до пролетта. Най-късно през май блокът ще бъде готов.

Заводът наистина строеше ведомствен блок, бяха му обещали там хубаво едностайно апартаментче с хол, кухня и баня. Да, с баня, а той ще си инсталира и биде, на него наистина му трябваше.

— Я бъде, я не бъде — отвърна Дора. — Знам ги аз тия държавни строежи. Като са казали май — значи през зимата.

Не говореше май като квартална просветничка. Мацан усещаше това много добре, но не смееше да го каже.

— И да закъснее няколко месеца — не е толкова страшно.

— Лесно ти е на тебе! — каза мрачно Дора… — А да се мъкнем чак във Волуек — това малко ли е? Още половин час път.

— Е, не е Волуек — отвърна Мацан отегчен. — Къде е Волуек?

— Ами до Волуек. Пък и панелно на всичко отгоре… Панелно жилище — това жилище ли е?

— Сега всички жилища са панелни — каза Мацан примирително.

— Не са всички! — отвърна Дора троснато. — Твоят брат в панелно жилище ли живее? Можехме да купим някой стар апартамент. И то в града, да не си прекарваме живота по автобусите.

— Много са скъпи.

— Какво като са скъпи? Имаме ли парите? Имаме ги. Човек веднъж купува дом. Поне да е дом като дом. А не телефонна слушалка.

— Туй значи да си дадем всички спестени пари? — отвърна Мацан. — До рупче… А след това с какво ще се обзаведем? На голите ли дъски да спим? Или отново да помъкнем тия вехтории?

— Все ще се наредим някак. Може и от брат ти на заем да вземем.

— Не — каза Мацан решително.

Много рядко му се случваше да каже нещо с решителен тон. Но кажеше ли веднъж — не отстъпваше. Дора много добре знаеше това. Мацан дълго чака да се обади нещо, та макар и с някоя зла сърдита дума. Нейното мълчание го потискаше повече от най-лютата кавга, каквито тя впрочем почти не правеше. Но наистина умееше да мълчи, ледена и непристъпна, понякога с дни. Мацан много се плашеше от това. И като се насили, той заговори колкото се може по-меко и добродушно:

— Няма смисъл, Дорче, да си хвърляме парите за някоя вехтория, дето не знаеш на всичко отгоре кога ще я отчуждят и съборят. Сега София е като каца със зеле — вадиш, режеш. Какво по-хубаво има от държавна квартира? Внесеш нещо, после изплащаш с години…

Дора нищо не отвърна. Въпреки че нощта бе така топла, като че ли някакъв хлад лъхаше от леглото, лицето й беше като мъртво. Мацан въздъхна. Той не разбираше, че животът е угаснал неусетно в това хубаво женско лице — не от козметичните маски, с които се налагаше всеки ден, и не от отровните кремове, които сама си приготвяше по тайнствените и съмнителни рецепти на своите колежки. Всичко бе започнало много по-рано и той много добре знаеше тоя жесток и страшен ден.

Мацан познаваше Дора едва ли не от нейното раждане. Беше синеоко, опулено, ревливо дете, което постоянно се тикаше между големите. В ония години Коньовица не беше ни град, ни село. Водопровод имаше само в някои къщи, канализация — нито в една. До късна пролет улиците бяха потънали в непроходима черна и тлъста кал, която си оставаше тъй — на сухи буци — чак до новите дъждове. За Мацан детинство и кал беше, кажи-речи, едно и също — безкрайно море от кал, тук-таме камъни или тесни пътечки от сгурия край стоборите, из които случайните минувачи потъваха до глезените. В по-добри дни по улиците минавала само гальоти, за да стоварят тук-таме малко въглища, едри полудиви прасета се търкаляха в локвите. Именно като че ли с тия прасета започна всичко.

По онова време Мацан продаваше локум в Борисовата градина, съвсем дребна търговийка, от която едва припечелваше някой лев за обувки и два-три учебника през есента. Една вечер тъкмо се връщаше със своята локумена кутия и малка стомничка за вода, и видя нещо, което го ужаси. Някакъв огромен нерез бе захапал Дорчето за ризката и въртеше четинестата си глава така стръвно, че детето се тръскаше като парцалена кукла в зурлата му. Никога Мацан не разбра какво би станало, ако не се бе появил така внезапно всред боклуците, където свине и деца, поне до тоя ден, си бяха живели така задружно. Може би гладното и хищно животно се готвеше да се нагости с нея. А може би чисто и просто се забавляваше с онемялото от ужас дете. Само за миг той излезе от своето вцепенение и с викове и ритници се нахвърли върху животното. Огромният нерез изостави своята плячка и обърна острата си зурла към момчето. За един кратък миг Мацан като че ли видя смъртта в малките му залоени очички. Но след това животното само изгрухтя с ненавист и отмина.

От преживения страх Дорчето онемя напълно за няколко месеца. Светиха й вода, водиха я по баячки и врачки чак в Слатина. От разходките или от времето тя постепенно оздравя, само понякога малко заекваше. И се привърза като кученце към своя избавител, не се отделяше от него по време на вечерните игри. Мацан дори започна да се притеснява от своята малка, опулена сенчица, която му пречеше на игрите. И все пак я жалеше, понякога я погалваше ласкаво по гладката руса косица. И Дорчето започваше да върти радостно своята невидима опашчица.

Тъй вървяха работите, докато най-сетне Дорчето порасна.

А тя беше едно от малкото квартални момичета, които продължиха да учат в гимназията. По това време баща й имаше малка работилничка на „Пиротска“, гладеше и префасонираше мъжки шапки. Не беше съвсем беден, в тия години само циганите и просяците ходеха гологлави, макар че шапките струваха доста пари. Затова пък всички ги префасонираха, докато съвсем избелеят и се разкапят. Баща й имаше солидна едноетажна къща до булеварда, отопляваха се с въглища, в широката им кухня течеше чешма, от време на време към съседите се понасяше миризма на кавърми и яхнии. Бай Евтим гледаше като писано яйце дъщеря си, обличаше я като господарско момиче. Дорчето винаги носеше черни сатенени престилки с бели якички, а в неделни дни обуваше и копринени чорапи, нещо, което се смяташе за нечуван разкош. Местните хлапетии дори не смееха да мечтаят за нея. Но не я мразеха за това, тайно се гордееха с хубостта й. Мацан я виждаше рядко и издалече — обикновено сутрин, когато като малка черна птичка подскачаше от камък на камък по широката кална улица, която след години стана булевард. Тя беше нещо като украшение на квартала, утеха в неговата бездънна кал. Всички знаеха, че ако някой посегне на нея, всички други ще го премажат от бой.

А на самия Мацан не му потръгна — трябваше да се прости с училището, щом завърши прогимназията. Баща му беше най-обикновен градски каналджия — дори през ум не му минаваше, че неговите синове могат да учат. Големият постъпи чирак в една водопроводна работилница, работеше от тъмно до тъмно само за парче тричав хляб. Малкият Мацан, който беше много мършав, с изпито лице, си намери много по-трудно работа. Най-после постъпи как да е в една кожарска фабрика чак на другия край на града — в индустриалния квартал, близо до старата кланица. Работата беше много мръсна и тежка дори за възрастен човек. Така вонеше на кожи и химикали, че хората го заобикаляха като хвърлена на боклука умряла котка. И то се знае, старата дружба бързо угасна, макар че Дорчето все още го поглеждаше издалече с някакъв плах, недетски интерес и симпатия. Работата го съсипваше, той дори малко се попрегърби. Но през войната вадеше сравнително добри пари, тъй като всички опитни работници се разбягаха, а фабрикантът — и той неугледен и вонящ като тях — ценеше високо и неговото трудолюбие, и волската му сила. И все пак заплатата едва му стигаше, трябваше да помага и на снаха си, тъй като големият Мацан не можеше да се отърве от войнишки запаси — постоянно ту влизаше, ту се връщаше от казармата, все по-лют, арогантен и мрачен.

Високият гребен на революцията мина някак си над главите на Мацанкови. Старият се мръщеше презрително, но младият ходеше най-редовно по кварталните събрания и големите масови демонстрации. Но че е дошъл сам той на власт, както го уверяваха вестниците — това му се струваше пълна измишльотина. Сега Мацан работеше в карбидната фабрика, но и там господарят си беше господар, макар да бе станал „мек като дупе“, както се шегуваха неговите работници. Даваше им тринайсета заплата, награждаваше ги с премии, какво му костваше, като всичко се калкулираше в държавната цена. Инфлацията растеше, хората от квартала здравата псуваха, но като дойдоха първите избори, всички като един гласуваха за новата власт. Като се мръщеше все тъй презрително, и старият Мацан пусна червената бюлетина за „голтаците“, както сам се изрази.

По това време стана нещо, което потресе Мацан. Дора бе станала вече госпожица, дори доста изискана и елегантна. Работеше като козметичка в един частен салон, получаваше там чудесни бакшиши. Когато Дора минаваше по малката кална улица, дори бабите се измъкваха от копторите да я видят как се носи на своите високи коркови подметки. Вървеше и не поглеждаше — бабите с основание мърмореха, че както е подкарала работите, сигурно ще остане стара мома. Спираше само пред Мацан, макар и не съвсем близо, за да не усеща миризмите му. Сега той миришеше само на карбид, това се понасяше. Пък нали беше дошъл и на власт — правеше всичко, за да се облича колкото се може по-спретнато, бръснеше се през ден. Бабите бяха доволни и, разбира се, щяха истински да се зарадват, ако тяхното момиче си останеше на тяхната улица.

Но точно по това време Дора се влюби в някакъв милиционерски началник. Беше строг, хубавец, с лъскави зъби и вълниста черна коса. Държеше се много изискано, като го запитаха нещо, казваше вежливо — „моля?“ Дора се влюби в него не как да е, влюби се някак неочаквано страстно и яростно за своя хладен ум и сдържан характер. Работата се проточи дълго, но не вървеше гладко. Хората си шушнеха по домовете за недоразумения и скандали. Тя отслабна много, позагуби от свежестта си, устните й бяха винаги здраво стиснати. По едно време се чу, че предстои сватба, и точно тогава годеникът внезапно изчезна. Много по-късно Мацан научи, че е влязъл в затвора за злоупотреби и кражби. Но най-страшното стана с Дора — една сутрин тя се хвърли под кварталния трамвай. Ватманът, макар и стар, се случи доста опитен, успя да го спре как да е. Все пак трамваят я повлече няколко крачки, накъса месата й, превърна я едва ли не в купчина кървави дрипи. Отнесоха я полумъртва с такси в Александровата болница, малцина вярваха, че от това ще стане човек. Но когато след няколко месеца отново се появи в квартала, изглеждаше тъй, сякаш нищо не се е случило. Мнозина казваха, че дори е станала по-красива със строгото си лице и бледа кожа.

И ето че сега Мацан лежеше в едно легло с тая бивша красавица. Напразно се мъчеше да заспи. Нищо не мислеше, главата му бе празна. Той не обичаше да разсъждава за съдбата си. И сега лежеше до нея с отворени очи и се ослушваше. Навярно беше заспала. Удивяваше го нейната способност да заспива неусетно и леко, каквото и да се е случило в живота й. Като умря майка й, тя плака много, плачът й беше някак по детски циврив и безутешен. Но вечерта сложи на похабеното си от сълзи лице козметична маска — както винаги внимателна и грижлива. И веднага заспа. И сега спеше. И той знаеше какво най-много тежи на сърцето й, но не можеше да й помогне. Никой лекар на света не можа да й помогне, та макар да изхарчиха за това всичките си пари. От самото начало той знаеше, че не могат да имат деца. Тя бе оставила децата си в оня жесток ден там — на трамвайната линия. Тежкото желязно колело бе премазало завинаги нейната здрава утроба.