Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (8) (Разказ за Ерик)

5.
Крондор

Фургонът спря.

— Крондор — каза Хелмут Гриндъл и посочи.

Ерик, който бе седнал отзад, се надигна и надникна над раменете на Гриндъл и Ру, които караха колата. Ерик бе впечатлен като разбра, че поне веднъж приятелят му е казал истината. Беше управлявал конете като истински кочияш; очевидно бащата на Ру беше добър и в нещо друго освен в пиенето и побоищата.

Бяха свърнали на юг, след като Хелмут беше заобиколил последната станция за пътна такса, и бяха излезли на Кралския път близо до един град, наречен Хейвърфорд. На два пъти патрули и въоръжени войници минаваха покрай тях, но никой не спря, за да погледне Ру и Ерик.

Ру плесна с юздите и фургонът се заспуска към града. Срещу тях се зададе конен патрул. Ерик остана зад капрата, като се опитваше да се държи спокойно и доколкото е възможно да прилича на пътна охрана. Ру дръпна юздите малко нервно и левият кон изцвили — не беше сигурен дали искат от него да смени хода си, или посоката. Ру обаче също се насили да бъде спокоен и небрежно загледа приближаващите се войници, първият спря до тях и каза:

— Ще трябва да чакате дълго. — Очевидно бе старшият на групата.

— Какво се е случило?

— Кралят влезе в града и южната порта е затворена по заповед на двореца, докато той не си замине. Сега всички ще трябва да използуват северните врати. — Той махна с ръка в неопределена посока. — А стражата на портите трябва щателно да претърсва фургоните.

И патрулът отмина.

Гриндъл изруга.

Ру и Ерик се спогледаха. Ру поклати глава, за да подскаже, че Ерик не бива да говори нищо за претърсването. После с възхищение възкликна:

— На това му се казва град.

— Така си е — съгласи се търговецът.

Крондор се простираше в началото на голям залив, зад който до хоризонта се виждаше блестящата синевина на Горчивото море. Старият град бе обграден от стена, но разширяващите се предградия се бяха прострели извън стените — с годините градът се бе разраснал и сега бе много по-голям от вътрешната стара част. Зад стените изпъкваше палатът на принца на Крондор, изграден на едно възвишение срещу южната част на залива. Кораби, изглеждащи като бели късчета хартия, стояха на котва или плуваха към открито море.

— Майстор Гриндъл — каза Ру, — как най-удобно се стига от града до корабите?

Ерик потисна една прозявка, докато търговецът подхвана дълго обяснение. От деня, в който се бяха присъединили към търговеца, Ру постоянно го подпитваше за идеи как да се спечелят пари. Отначало мъжът не беше склонен да обяснява, като че ли Ру можеше да открадне някаква мисъл от него и той да остане по-беден. Ру направи няколко предположения, а старият търговец му обясни, че бил идиот и че ако намислел да ги осъществи, щял да се разори преди да е навършил и двайсет години. Когато младежът питаше защо мисли така, търговецът излагаше солидни аргументи. С умно задавани въпроси Ру бе превърнал разговорите им в непрекъсваща лекция за това как се прави търговия.

— Рядкото, това е ценно — каза Гриндъл. — Би могъл например да чуеш, че има недостиг на кожа за производството на ботуши в Илит и да събереш в Крондор всичките кожи, които намериш. Но като стигнеш Илит, откриваш, че някакво момче от Свободните градове вече е докарало десет фургона с кожи и ти си разорен. С редките неща никога не става така! Винаги има богаташи, търсещи хубави дрехи, скъпоценни камъни, чуждоземски подправки и други подобни. — Като се огледа, за да види не го ли подслушва някой, той продължи: — Можеш да натрупаш резерви от стока. Можеш да бъдеш най-големият корабен превозвач на вълна на запад, но една епидемия от синя пъпка по овчите стада или един потънал кораб на път за Далечния бряг и — бум! — Той плесна с двете си ръце, за да подсили значението на думите си и един от конете наостри уши. — Разорен си.

— Не знам — каза Ру. — Хората може да нямат пари за луксозни стоки, но трябва да ядат.

— Ами! — рече Гриндъл. — Богаташите винаги имат пари за луксозни неща. А бедните често нямат пари и за хляб. А всъщност богатите сигурно ядат по-добре от бедните, но един човек може да погълне определено количество храна, независимо от това колко е заможен.

— А какво ще кажеш за виното?

Гриндъл потъна в обсъждането на проблема и Ерик се отпусна назад, като отново започна да обмисля събитията от последните няколко дни. Отначало бе изпълнен с досада от разговора, но по-късно разбра, че в бизнеса има много интересни неща, особено в съотношението риск — печалба. Гриндъл твърдеше, че е само скромен търговец, но Ерик почна да мисли, че той скромничи нарочно. Товарът във фургона беше странна смесица: топове бродирана коприна — половин дузина, дузина малки канички, внимателно поставени в памук, за да не се счупят, няколко дървени кутии, превързани с дебели шнурове, и няколко стари торби. Момчетата никога не бяха питали какво има в багажа и Гриндъл никога не говореше за това. Ерик разбираше, че човекът търгува с ценни стоки, малки, но с голяма стойност. Вехтите му дрехи и скромно изглеждащият фургон очевидно бяха, за да не привлича внимание. Ерик подозираше, че Гриндъл може би има скъпоценни камъни или някакъв друг товар с малък обем и висока стойност.

През първата нощ, която прекараха заедно, Ерик забеляза, че макар фургонът отвън да е мръсен, отзад, където беше сложен товарът, е чисто и вътрешността е ремонтирана много добре. Колелата бяха наскоро сменяни и първокласно изработени — с добре нагласени главини и с железни наплати, заковани с повече от нормалния брой пирони. Подобно беше и положението с конете. Гриндъл ги държеше мръсни, макар и не толкова, че да имат здравословни проблеми, но погледнати отблизо, това бяха издръжливи животни. Копитата им бяха изрязани под правилен ъгъл и подковаването беше извършено майсторски, по най-добрия начин, който Ерик бе виждал. Животните не само бяха здрави, а и добре нахранени и за тях се полагаха големи грижи; всяка нощ Гриндъл допълваше пашата им край пътищата с овес от един чувал, който държеше под капрата.

Ру цъкна с език, дръпна поводите и фургонът отново затрополи напред зад дългата колона коли, която се точеше към големия град.

— Това е най-дългото проклето чакане, което съм виждал! — каза Гриндъл.

— Май скоро няма да се придвижим. Ще отида да видя. — Ру му подаде поводите.

— Ще дойда с теб — каза Ерик, измъкна се от фургона и последва приятеля си.

Каруцарите се изправяха на каприте, за да видят на какво се дължи забавянето. Минаха покрай десетина каруци и фургони пред Гриндъл, а после видяха каруцар, който се връщаше и сипеше проклятия.

— Защо е това задържане? — попита Ру.

Без дори да ги погледне, мъжът каза:

— Някаква проклета глупост, ако питате мен. Претърсват фургоните още преди да са стигнали предградията. Като че ли не могат да го правят на градските порти. Не, поставили са и втори контролен пост долу при моста на реката. Сигурно са решили да не дадат на хората да хапнат топла вечеря. Ще минат часове преди да се придвижим напред.

Човекът стигна до собствения си фургон, петия преди този на Гриндъл, и се качи на капрата.

— Заради погребението на принца е — всеки благородник от Запада и половината от Изтока са в града — и макар че е пазарен ден, стражите се качват в колите и оглеждат всеки идващ, като че ли търсят убиеца на самия крал.

Думите на мъжа преминаха в недоволно мърморене, примесено с цветисти ругатни. Ерик махна на Ру да се отдалечат от фургоните, че да не могат да ги чуят.

— И какво ще правим сега? — каза Ру.

— Не знам — отвърна Ерик. — Покрай цялата тази погребална история може да търсят нещо друго. Но ако ни открият, това ще ни струва главите.

Помисли малко и добави:

— Може би трябва да почакаме до тъмно, да заобиколим и да намерим някой друг, по-малко охраняван вход. И все пак ще е проблем да влезем зад градските стени.

— Всичко с времето си. Ако успеем да се вмъкнем в предградията, ще намерим начин да се озовем и зад стените, сигурен съм. Винаги има път навътре и навън от града за хора, които не искат да привличат много вниманието върху себе си.

— За крадците и контрабандистите ли говориш?

— Да.

— А какво ще кажеш да заобиколим града и да опитаме през друга порта?

— Много е далеч — каза Ру. — Не знам точно къде е крайбрежието на запад, но си спомням, че баща ми люто кълнеше, когато трябваше да минава оттам. Казваше, че е още половината разстояние от това, което сме минали. А и не знам какви врати има откъм северната част. Ако обаче останем на пътя без фургона на Гриндъл, ще изпъкваме като нашарени с червена боя.

— Е — каза Ерик, — най-добре е да се върнем и да измислим някакво обяснение, за да не се усъмни нашият човек.

— Той и сега има някакви подозрения, но не е свръхлюбопитен, което е добре — отвърна Ру. После, със заразителната си усмивка, добави: — Освен това мисля, че ме харесва. Каза, че имал дъщеря, която трябвало да видя. Басирам се, че и тя е грозна като него.

— Искаш да се ожениш заради парите ли? — засмя се Ерик.

— Само ако успея — ухили се Ру, докато приближаваха фургона на търговеца.

Гриндъл изслуша обясненията им за чакането, после попита:

— Вие ще продължите ли?

— Така мислим — каза Ру. — Ще минем по-бързо през вратите, ако тръгнем пеша, а и ти си в безопасност тук от всякакви мародери, така че не се нуждаеш повече от компанията ни. Имаме да свършим нещо край пристанището и колкото по-бързо го направим, толкова по-добре.

— Добре тогава, нека боговете бъдат с вас. И ако наминете пак към Крондор, обадете ми се, за да ми кажете как вървят работите ви.

После се обърна към Ру:

— Ти, момче, си мошеник и лъжец, но може да станеш добър търговец, стига да престанеш да мислиш, че всички са по-глупави от тебе. Това е грешка, помни думите ми.

Ру се засмя и махна за сбогом на Гриндъл, докато Ерик нарамваше пътната си торба. Закрачиха покрай фургоните, докато не се увериха, че са извън полезрението на търговеца, а после кривнаха от Кралския път към една малка ферма на север.

 

 

Ерик смачка една досадна муха, която не искаше да се махне от лицето му, и каза доволно:

— На ти!

— Сега — Ру на свой ред прогони няколко мухи — се опитай да убиеш всичките им малки братчета и сестричета…

Ерик се облегна на бала сено. Фермата беше празна — изглежда, цялото домочадие бе отишло в града по някаква причина. Това беше добре поддържано малко стопанство с къща и две пристройки — нужник и вкопана изба, а също и обор. Ерик реши, че фермерът и семейството му чакат да влязат в града или вече са влезли там.

Младежите чакаха да се стъмни преди да се опитат да прекосят откритото поле на изток към града и да се промъкнат в предградията. Ру бе убеден, че намерят ли приличен хан, ще открие някой, който да им посочи път за града срещу малко възнаграждение. Ерик не беше толкова сигурен в този план, но не можеше да предложи алтернатива, така че не се възпротиви. Бяха седнали в задната част на обора, под камарата сено.

— Ерик?

— Да?

— Как се чувстваш?

— Добре. Рамото ми е като ново.

— Не, нямам предвид това — каза Ру. Играеше си с една дълга сламка. — Искам да кажа след всичко, което стана — след убийството на Стефан…

Ерик дълго не проговори. Накрая каза:

— Мисля, че той си търсеше смъртта. Не чувствам нищо особено. Бях изненадан, когато се свлече, след като го намушка с ножа. Много по-зле ми беше, когато промуших бандита. Направо щях да повърна. — Замълча за момент. — Странно, нали? Държах моя природен брат, така че да можеш да го убиеш, и не почувствах нищо — дори и облекчение заради Розалин, — но когато пред мен застана напълно непознат, може би убиец, щях да си повърна червата.

— Не съди толкова строго убийците — каза Ру. — И ние сме такива, забрави ли? — Той се прозя. — Може би ти трябваше да държиш камата; смъртта на онзи бандит въобще не ме засяга, но все още си спомням как прободох Стефан. Бях полудял от омраза към него.

— Мисля, че не трябва да го обсъждаме много. — Ерик въздъхна. — Ние сме извън закона и трябва да се опитаме да се доберем до Островите на залеза. Има някакви документи, които трябва да взема от кафенето на Барет. Смятам да отида там и после незабавно да хвана кораб, отиващ на запад.

— Какви документи? Нищо не си ми казвал.

— Е, документи може би е голяма дума. Баща ми е оставил нещо за мен при един нотариус в сградата, където се намира кафенето на Барет.

Звукът от идващ фургон накара двамата приятели да скочат. Ру надникна през вратата.

— Или на фермера му е омръзнало да чака на опашката, или се връща от днешния пазар в града, но в колата е цялото семейство и няма да можем да се измъкнем, без да ни забележат.

— Хайде — каза Ерик и се заизкачва по стълбата към сеновала.

Ру го последва и откри, че Ерик търси врата за излизане. Приклекна и каза:

— Стой до стената, докато разпрегнат фургона и се приберат. После ще скочим оттук и ще тръгнем към града. Може да стигнем навреме.

Точно в този момент вратата на обора се отвори широко и детски глас надвика шумното трополене на колелата:

— Тате! Не можах да видя принца.

— Ако не се беше бил със сестра си — намеси се женски глас, — щеше да го видиш как язди покрай нас.

— Тате — чу се гласът на по-голямо момче, — как мислиш, защо кралят провъзгласи за принц Николас вместо Ерланд?

— Това си е работа на краля, не моя — дойде отговорът. Фургонът се изтъркаля в обора, управляван от стопанина. Ерик надзърна зад камарата сено и видя, че фермерът седи на капрата, а по-големият син бута конете назад. Бяха го правили сигурно стотици пъти и Ерик забеляза и оцени лекотата, с която караха конете да правят точно това, което искаха, без да повредят колата или да застрашат живота на пътниците. Разговорът продължи.

— Татко — каза по-големият, — как ще бъде при новия принц?

— Не знам — отвърна фермерът. — Арута управляваше откакто се помня. Даже и преди това. Петдесет и три години на трона на Запада. Е, Николас му е син. Казват, че много приличал на баща си, така че може би нещата няма да се променят кой знае колко. — Фургонът спря. — Свали първо Дейви и го остави долу. Искам да изведеш навън Кафявата и да я разходиш, за да мога да видя дали наистина е окуцяла с левия крак, или просто мързелува, както обикновено.

По-големият син направи каквото му казаха, а по-мъничкото момче и сестра му излязоха с майка си. Фермерът се смъкна от капрата, свали няколко чувала зърно и ги нареди до камарата сено.

Когато и вторият кон бе разпрегнат, бащата и синът излязоха от обора и Ерик каза:

— По-хубаво да се омитаме. Ако им трябва допълнително сено за добитъка, след минути момчето ще е тук.

— Все още е светло — оплака се Ру.

— Почти се свечерява. Освен това оборът ще бъде между нас и къщата. Дори да ни видят, ще помислят, че сме пътници, пресичащи полето на път към града.

— Надявам се, че знаеш какво приказваш.

Ерик блъсна вратата, през която вкарваха сеното в сеновала, и погледна надолу.

— Трябва да скочим. Не е високо, Ру, но гледай да не си навехнеш глезена. Не искам да те нося на гръб.

— Добре — каза Ру със зле прикрита загриженост. Погледна към земята и видя, че разстоянието е по-голямо, отколкото си мислеше. — Не можем ли да слезем по стълбата и да се измъкнем незабелязано?

— Долу има само една врата. И пред нея в момента разхождат кобилата.

Вик отвън подсказа на момчетата, че фермерът се връща.

— Мързеливо животно. Защо ли те храня, когато се преструваш, че куцаш само и само да не вършиш работа? — питаше възмутено мъжът. Докато Ерик се готвеше да скочи на земята, се чу и гласът на сина му:

— Харесва ми как куцането минава от предния на задния крак, после от десния на левия. — Смехът му показваше, че искрено се забавлява.

Ерик скочи. Ру увисна на отвора и това му се стори най-дългият и мъчителен момент в живота му. После се пусна, като очакваше да се пльосне на земята и да си счупи и двата крака. Могъщите ръце на Ерик обаче го хванаха през кръста и забавиха падането му, така че той се озова на земята леко като перце. Ру се обърна и прошепна:

— Ама то било лесна работа.

— Чу ли някакъв шум отзад? — долетя гласът на сина на фермера.

Ерик вдигна пръст да мълчат и двамата хукнаха през полето.

Колкото и да бе любопитен големият син, нуждата да се нахранят и напоят животните го залиса. Ерик и Ру тичаха бързо, докато не изминаха половин километър през полето, после продължиха с обикновена крачка.

Изкачиха заобления хълм и се приближиха към крайните постройки на града. Слънцето вече залязваше. Ерик огледа предградията и каза:

— Внимавай за стражи.

Стигнаха до ред ниски хижи и градини. Във вечерния сумрак видяха друг път, който влизаше в града на неколкостотин метра на север. Забелязаха движение по пътя, но не можеше да се каже дали това са работници от полето, връщащи се в града, или патрулиращи войници.

— Гледай — каза Ру и посочи нещо като светла пролука между две къщи. Оттам можеха да стигнат до първата улица, пресичаща града от север на юг, без да има нужда да минават по главния път. Прескочиха една ниска ограда, като внимаваха да не настъпят редиците зеленчуци, насадени в градината, и тръгнаха напред приведени, за да не ги забележат от единствения прозорец на близката къща. Мушнаха се през задната портичка и минаха между двете къщи. Разположена очевидно в една от най-бедните части на града, тази уличка беше неравна и засипана с боклуци. Тръгнаха по нея, като се стараеха да изглеждат възможно най-спокойни.

Като стигнаха до улицата, Ру надникна внимателно зад ъгъла и прошепна:

— Няма никой.

— Дали според теб вече сме зад стражите?

— Не знам. Но в крайна сметка сме в Крондор.

Закрачиха по улицата. Местни жители се обръщаха след тях. Ру започна да се притеснява от това внимание и кимна на Ерик да се мушнат в една малка кръчма.

Вътре беше задимено и мръсно. Имаше само двама посетители. Кръчмарят ги погледна с подозрение.

— С какво мога да ви услужа? — попита той с тон, показващ, че услугата далеч не е между главните му цели в живота.

— Две бири — каза Ру и свали пътната си торба.

Мъжът не помръдна. Продължаваше да зяпа Ру. След момент младежът бръкна в пояса си и измъкна две медни монети. Кръчмарят ги погледна, провери ги, после ги пусна в кесията си, измъкна изпод тезгяха две празни шишета с широки гърла и ги напълни с пенлива бира. Върна се при младежите, постави питието пред тях и каза:

— Нещо друго?

— Нещо за ядене? — попита Ерик.

Мъжът посочи котела над огнището.

— Вареното говеждо е готово. Две медни монети за една купа, три, ако искате и хляб.

Мъжът отново не помръдна, докато Ру не извади пари. После отиде, напълни две дървени купи с варено и ги донесе. Наряза няколко тънки филии хляб, сложи ги на мръсния тезгях до купите, измъкна две почти чисти дървени лъжици и ги пусна в купите преди младежите да могат да ги вземат.

Ру беше твърде изгладнял, за да обръща внимание на такива работи. След като изчака приятелят му да пробва вареното, Ерик опита и от собствената си паница. Не можеше да се сравнява с яденето на майка му, но поне беше топло, а пък и хлябът беше приемлив, макар и твърд.

— Каква е тази шумотевица в града? — попита Ру колкото се може по-естествено.

— Каква шумотевица? — попита кръчмарят.

— При градските порти — отвърна Ру.

— Не знам да има такова нещо.

— Чак сега успяхме да се промъкнем в Крондор — каза Ерик. — И едва не умряхме от глад от цялото това чакане.

Кръчмарят мълчеше. Ру извади още две монети и поръча още бира, макар че първите им бяха изпити само до половината. Кръчмарят наля още две бири и каза:

— Почина принцът на Крондор.

— Чухме за това — каза Ру.

— Е, неговият син утре заема трона. Тук са и братята му.

— Кралят е в Крондор? — каза Ерик изненадано, макар че вече бе чул това.

— Затова са тия засилени проверки на портите — каза кръчмарят. — Търсят двама убийци, претрепали някакъв благородник на изток оттука, ако се вярва на разказите. Естествено и куцо и сакато се е домъкнало в града. Днес мина и погребалното шествие и всеки използува възможността да зърне краля. Утре е официалната церемония по встъпването във власт, а после друг парад, така че тия, които не са видели нищо, още имат възможност. След това кралят ще вземе баща си в Риланон, за да го погребе в семейната гробница. А принц Николас ще се върне като новия принц на Крондор. Тогава ще празнуваме, всеки ще пие до насита и няма да се върши никаква работа. След това благородниците ще се разотидат.

— Не си много впечатлен — каза Ерик.

Входната врата се отвори и двама грубовати мъже влязоха и се настаниха на масата при първите двама.

— А защо, трябва ли? — повдигна рамене кръчмарят. — Стар принц, нов принц, данъците са си все същите.

— Е, сега като си понапълнихме стомасите — Ру продължи да се прави на вода ненапита, — може да се върнем и да си застанем пак на опашката като останалите.

— Не мисля — каза кръчмарят.

— Защо, да не би да знаеш друг път за Крондор?

При тази забележка кръчмарят го погледна учудено.

— Не. Само че след час затварят градските порти и няма да може да минете през нощта.

— Затварят портите ли?

— Когато кралят е в града, разбира се — отвърна кръчмарят, сега вече с интерес. — Защо, да нямате проблеми?

Ерик се готвеше да отрече, но Ру бързо каза:

— Трябва да открием един кораб и да бъдем на борда утре в ранни зори.

— Помислете как да се качите на друг тогава — каза кръчмарят. — Защото много от тези, които чакат да влязат в града, просто ще спят пред портите, така че дори да тръгнете сега и да заемете място в опашката отвън, утре сутрин ще чакате с часове. Така ще е всеки ден до края на следващата седмица, когато кралят и семейството му ще си тръгнат.

— Ти не знаеш ли друг път към вътрешния град? — Ру присви очи. — Да кажем, такъв, използуван от местните жители, който не е много известен?

Кръчмарят се огледа, като че ли се страхуваше да не го подслушват, и като разбра, че останалите четирима са погълнати от разговора си, каза:

— Може би знам. Но това ще ви струва пари.

— Колко?

— Колко имате?

Преди Ерик да се оплаче, че са бедни, Ру каза:

— Приятелят ми и аз имаме десет златни монети.

Кръчмарят беше явно изненадан от значителната сума, но само рече:

— Да ги видя.

Докато Ру се опитваше да развърже пътната си торба, Ерик постави ръка на рамото му.

— Десетте жълтици са всичкото, което имаме на тоя свят. Отне ни месеци, за да ги спестим. С тях смятаме да си платим пътуването.

— Вие сте млади и силни. Може да си отработите пътуването с кораба. Има платноходи, заминаващи за Квег, Свободните градове или Кеш, за всяко пристанище, което бихте поискали да стигнете. Винаги търсят моряци за грубата работа.

Кръчмарят кимна и трополенето на разбутани столове накара Ерик да се обърне. Двамата мъже, които бяха влезли преди малко, се приближаваха, вдигнали високо дървени бухалки. Ру се опита да избегне удара, но успя само да си спаси главата. Удариха го по рамото, коленете му се превиха и той падна.

Ерик се опита да извади меча си, но най-близкият мъж се хвърли върху него. Младежът пусна дръжката на оръжието, замахна силно и ударът отхвърли мъжа върху другия, който приближаваше.

Мъжът, който бе ударил Ру, се обърна и изкрещя:

— Удри!

Ерик вече изтегляше меча си, когато го удариха отзад по главата. Усети как краката му се подгъват безсилно и пред очите му притъмня.

Двама мъже го грабнаха и докато се усети, беше овързан здраво като теле за колене. Кръчмарят заобиколи тезгяха — държеше пълната с олово тръба, с която бе ударил Ерик — и каза:

— Този малкият не струва, но големият ще ни донесе добри пари като роб на галера, или може би като боец на арена. Отведете ги при квеганския търговец преди полунощ. Пратеническите галери отплуват утре с вечерния отлив, след празненствата пред двореца.

Ерик се опита да каже нещо, но получи втори удар по главата и изпадна в несвяст.

 

 

Ерик отвори очи. Надигна се и седна. Главата го болеше страшно, погледът му не можеше да се фокусира, коремът го присвиваше. Преглътна, притвори очи, но откри, че така гаденето му се засилва, и затова пак ги отвори. Ръцете му бяха стегнати с тежки белезници, а краката — с още по-здрави окови. Огледа се. Очакваше да е в трюма на някой кораб, поел за Квег. Вместо това откри, че се намира в килия.

Пъшкане наблизо го накара да се обърне. Видя до себе си Ру, също окован — опитваше се да седне. Ерик му подаде ръка и по-дребният младеж разтърси глава.

— Днес май нямате късмет, а? — чу се глас зад тях.

Ерик обърна глава и видя някакъв мъж, застанал пред малкото прозорче с решетки — тялото му беше очертано от дневната светлина, идваща от този единствен източник. Човекът се отмести от прозорчето и седна на пода преди Ерик и Ру да успеят да различат чертите му в слабо осветеното помещение. Беше с широки рамене и бичи врат, на средна възраст, с тъмна оредяваща коса, подстригана късо, и с тъмносини очи. Имаше нещо странно в начина му на държане и в израза, но Ерик не разбираше какво точно. Имаше нужда от бръснене и носеше униформено наметало и панталони. Също и високи ботуши, стари и охлузени, но грижливо поддържани, и широк колан.

— Къде сме? Аз… — Ерик притвори очи, защото главата му се завъртя отново. — Някой ме удари отзад.

— Някой от местните се е опитал да те продаде на търговците на роби от Квег — каза мъжът. Гласът му беше малко дрезгав, а начинът на изразяване — простичък. Ерик не беше сигурен, но нещо в неговия акцент му напомняше за Натан, така че той заключи, че човекът сигурно е от Далечния бряг.

Мъжът се усмихна, но в израза му имаше някакво предупреждение.

— Щяхте да предприемете едно „приятно“ морско пътешествие с пратеника от Квег на някоя от неговите кралски галери. Така поне мисли херцогът на Крондор.

— Значи не си квеганец?

— Ха! По-скоро бих целунал таласъм, отколкото да оставя жив някой квегански търговец на роби. — Той погледна Ру, после продължи: — Хората на херцога проверяваха робовладелците на път към пристанището. Негова светлост беше едновременно изненадан и доволен, че откриха вас двамата между тези, който се готвеха да напуснат града. Доста усилено ви търсеха, приятели.

— Тогава знаете кои сме — каза Ерик с примирение. — А кой си ти?

— Чували ли сте за човека, наречен Орела на Крондор?

Ерик кимна. Кой беше този мъж и защо беше наречен така не беше много ясно, но бе известен навсякъде.

— Това си ти, така ли?

— Ха! — изсмя се мъжът. — Малко вероятно. Но работя за него. Може да ме наричате Кучето на Крондор. Хапя, така че не ме дразнете — Той сбърчи нос и заръмжа като куче. — Казвам се Робер дьо Лунвил. Приятелите ми ме наричат Боби. Вие ще ми казвате „сър“.

— Какво правите тук с нас? — попита Ру.

— Исках само да видя дали сте сериозно ранени.

— Защо? — попита Ру. — Не могат ли да обесят ранен човек?

— Това не ме интересува — усмихна се Боби. — Принцът се нуждае от отчаяни хора и според всички доклади вие двамата сте точно такива. Но, както виждам, това е единственото ви качество. Е, не е много приятно. Принцът сигурно ще трябва да търси другаде отчаяни глави.

— Скоро ще ни обесят, нали? — попита Ерик.

— Едва ли — каза мъжът и се надигна от земята, като изпъшка театрално. — Остарявам, момчета. Всичките стави ме болят.

Пристъпи към вратата на килията и викна на тъмничаря да му отвори.

— Новият принц на Крондор, също като баща си, е много практичен, когато се налага да се спазва законът. Първо ще направим процес и чак после ще ви обесим. — Той излезе от килията и вратата се затръшна.

Не след дълго обаче отново се отвори и влезе стар представителен мъж. Беше облечен в скъпи модни дрехи, но все пак изглеждаше делово, като човек, който все още е на служба, независимо от ранга и възрастта си. Косата му бе прошарена, имаше късо подстригана брада, а тъмните му очи пронизващо огледаха двамата затворници.

Той клекна пред Ерик и попита:

— Кой си ти?

— Ерик фон Даркмоор, сър.

— А ти си Рупърт Ейвъри — обърна се непознатият към другия младеж.

— Да — каза Ру. — А ти кой си?

Държеше да покаже, че след като се отнасят с него толкова грубо и ще го бесят, може да даде воля на избухливия си нрав, без да се съобразява с рангове или обществено положение. Мъжът се засмя, развеселен от наглото му държане.

— Може да ме наричаш лорд Джеймс.

Ру стана и надникна през решетката на прозорчето.

— Хубаво, лорд Джеймс. Колко ще ни държите да гнием тук преди да ни съдят и да ни обесят?

— Вие не сте в тъмницата на Крондор, мой избухливи приятелю — отвърна мъжът. — Намирате се в двореца на принца и процесът ви ще започне вдругиден, веднага щом Николас поеме задълженията си. Ако толкова сте се забързали, бих могъл да помоля краля да председателствува съда още днес следобед.

— Така ще е по-добре — отсече Ру. — Ако Негово величество не е много зает, сигурен съм, че ще приключим бързо. Той ще изостави всичко друго, ако вие го помолите, нали?

Мъжът се усмихна и в лицето му се появи нещо заплашително.

— Сигурен съм, че ще го направи; падам се нещо като чичо на краля — каза той. — Освен това съм новият херцог на Крондор.

— Имате ли някой, който да ви защитава — попита той след малко.

— Има един мъж в кафенето на Барет — каза Ерик. — Себастиан Лендер. Той може да ме защитава.

— Името му е известно — кимна херцогът. — Опитен е. Може и да те спаси от въжето. Ще изпратя да му кажат да дойде да говори с теб за защитата ти.

Той тръгна към вратата.

— Ще видя дали кралят е свободен утре. — Каза го специално за Ру. — Но ако бях на ваше място, щях да чакам, докато Николас седне на Западния трон. Той е с по-умерен нрав от брат си, а Негово величество не се държи любезно с онези, които убиват благородниците му.

— Благородник? — каза Ру. — Стефан може да имаше баща с ранг, но беше истинска свиня.

Лорд Джеймс се усмихна отново, но малко криво.

— Може би. Но тъй като баща му е починал час преди него, за кратко време той е бил барон на Даркмоор.

Вратата се отвори и херцогът излезе. Ерик погледна Ру и каза:

— Е, толкова по въпроса за Островите на залеза.

— Да, толкова беше с Островите на залеза — повтори като ехо приятелят му и седна на пода.

 

 

На следващата сутрин Ерик и Ру бяха преместени без обяснения. Пристигна отряд войници, носещи наметките на личната гвардия на принца на Крондор, и откачиха Ерик и Ру от стените, като оставиха веригите и белезниците върху тях. Заведоха ги в голяма килия с дълга решетъчна стена, през която се виждаха други килии с дървени врати. Килията бе отчасти под земята. На височина на главата имаше прозорец, висок около две педи, който се простираше по цялата й дължина и през него затворниците можеха да видят бесилката, издигната в големия вътрешен двор. От единствената напречна греда висяха половин дузина примки. Тежки здрави подпори, разположени между всяко въже с примка, поддържаха напречната греда.

Ерик ги разгледа набързо; щеше да бъде най-обикновена бърза екзекуция. Затворниците трябваше да изкачат няколко стъпала в единия край на ешафода и да стъпят върху високи около метър сандъци, които палачът щеше да изрита изпод краката им, след като нахлузеха примките на вратовете им.

Ерик и Ру мълчаливо седнаха. Ерик се огледа. Още седем мъже, оковани като тях, очакваха да се реши съдбата им. Всички изглеждаха закоравели и опасни типове, а някои бяха направо страшни. Ерик бе свикнал да е най-едрият и силен младеж в града, но в килията имаше поне двама с неговия ръст, а може би и равни по сила.

По обяд доведоха още двама затворници, които изглеждаха зле пребити при арестуването им. Единият, едър груб човек, бе довлечен от трима пазачи и очевидно бе участвал в тежка битка, защото бе почти в безсъзнание, но другият продължаваше да сипе псувни и когато го хвърлиха в килията, ревна след пазачите:

— Когато се измъкна оттук, ще си уредим сметките! Знам ви имената! На всички ви! — Седна на пода и добави: — Мамка ви, копелета мръсни.

Погледна Ерик, който седеше срещу него, после заоглежда почти безпаметния си приятел и каза:

— Старият Биго не изглежда много добре, а?

От другия край на килията някой каза:

— По-добре е за него, ако не може да стои на краката си. Няма да усети как му се скършва вратът.

— Ние с Биго не сме за бесилката! — каза новодошлият. — Имаме много връзки, приятели сме на Пресметливия.

— Кой е Пресметливия? — попита Ру.

От отсрещната страна на килията друг мъж каза:

— Предводителят на Шегаджиите. А този лъжец е близък на Пресметливия, колкото аз — на кралицата майка.

— Само гледай! — каза новодошлият. — Скоро ще се измъкнем оттука.

Вратата в дъното на коридора се отвори и влезе мъж, придружаван от двама пазачи. Беше облечен в хубаво ушита роба, а на главата си носеше нещо, което се стори на Ерик смешно — конична шапка с къса периферия, изработена от пурпурен филц. Две лентички, вързани под брадата, я придържаха здраво на главата му. Приличаше на учен или на свещеник, слаб и блед, с дълъг нос и квадратна челюст. Но очите му бяха живи и подвижни и като че ли не изпускаха нищо.

Пазачите застанаха пред килията, но не я отвориха. Мъжът се приближи до решетките и попита:

— Кой тук е Ерик?

— Аз съм Ерик. — Младежът стана и се изправи срещу непознатия. Ру се приближи до него.

— Как ти е фамилията?

— Фон Даркмоор.

— Аз съм Себастиан Лендер — каза мъжът, — от кафенето на Барет. — Той разглежда дълго и замислено Ерик и Ру, като запомняше всяка подробност от вида им. Накрая каза:

— Здравата сте загазили.

— Така е — каза Ру.

— Може би ще мога да ви спася живота — каза Лендер. — Но трябва да ми кажете какво точно се случи. Не пропускайте никаква подробност и не ме лъжете.

Ерик му съобщи каквото си спомняше, а Ру добави някои неща. След малко Лендер рече:

— Според това, което твърди барон Манфред, а също и момичето Розалин, става ясно, че Стефан се е опитвал да ви въвлече в клопка и да ви убие.

— Кога ще се изправим пред съда? — попита Ерик.

— След два дни. Доколкото става дума за убийство и жертвата е благородник, ще бъдете съдени тук, в двореца, от Кралския съд.

Той се замисли.

— Принцът е строг, но справедлив. Общественият съд е нещо друго. Всеки, изправен пред него, излиза невинен.

— Баща ми каза да ви намеря — рече Ерик.

— Да. Имам да ти предам нещо.

— Какво?

— Опасявам се, че това е едно доста странно наследство. Малко златни монети, които едва ще покрият моя хонорар, съжалявам, че го казвам. Чифт ботуши; принадлежали са на дядо ти, според думите на Ото, и доколкото ти си същият на ръст, баща ти предполагаше, че биха могли да ти станат. Освен това има една фина кама, която очевидно не мога да ти предам тук и сега.

— Кама? — попита Ру.

— През годините — вдигна ръка Себастиан Лендер — съм виждал различни завещания, някои от тях наистина странни. Във всеки случай, това е спорно, докато трае процесът. Ще видим как ще тръгнат нещата, дали ще се развият както искаме. Ако стане така, ще мога да ви измъкна оттук.

— Какви са шансовете ни? — попита Ерик.

— Слабички — отвърна Лендер откровено. — Ако бяхте останали там, на местопрестъплението, можеше да се изгради защита, че сте го убили при самоотбрана. Манфред призна, че е отишъл да търси баща си, за да му даде заповед, която да забрани на Стефан да предприема подобни заговори или други стъпки. Не каза за какво точно става дума, но твърдеше, че Стефан си търсел белята.

— Ще даде ли показания по този въпрос?

— Вече го направи — каза Себастиан Лендер. — Той ще бъде на път за Даркмоор, когато утре Николас поеме официално властта, но разполагам с копие от неговите показания пред кралския магистрат. На места са много неясни и объркани и ако знаех, че ще пледирам от ваше име, щях да съм много по-взискателен и придирчив от кралския служител.

— Не можете ли да му зададете още въпроси? — попита Ру.

— Не и докато не бъде задължен с призовка от краля — отговори правникът. — Но предполагам, че кралят едва ли ще се съгласи.

— Защо не? — попита Ру. — Кралят иска справедливост, нали?

Лендер се усмихна и го погледна с прощаващия поглед на майстор, запитан за нещо очевидно от своя надарен, но необразован чирак.

— Нашият крал повече от всичко е загрижен за справедливостта. Това е свързано с младите му години, прекарани във Велики Кеш. Но също така е заинтересуван убийството на негов благородник да не изглежда проста работа, която може да се размине лесно с бесилото. Има справедливост и справедливост.

— А ние все пак убихме Стефан — въздъхна Ерик.

— Наистина ли тръгнахте да го търсите — каза Себастиан Лендер, като понижи глас — с желание за смърт в сърцето?

Ерик замълча за момент, после каза:

— Да, предполагам, че изпитвах такова чувство. Знаех, че ще се опита да направи нещо на Розалин; предполагах какво ще открия и мислех, че все пак трябва да го убия. Не мога дори да твърдя, че отидох само да я защитя.

Лендер погледна Ру. Слабият младеж кимна и правникът въздъхна дълбоко.

— Ако всичко това е истина, съмнявам се, че има сила, която може да ви спаси. — Той посочи бесилката, която се виждаше през прозореца.

Ерик кимна. Себастиан Лендер напусна без допълнителен коментар.