Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of a Dark Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралицата на мрака от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралицата на мрака
Shadow of a Dark Queen
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1994 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
СледващаВъзходът на търговеца принц
ISBNISBN 9545853239

Кралицата на мрака (на английски: Shadow of a Dark Queen) е първият роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Романът е издаден за пръв път през 1994 г.

Главните действащи лица в книгата са младежите Ерик – незаконен син на благородник и Ру – негов приятел, склонен към кражби. В сравнително простия и спокоен живот на двамата герои изведнъж настъпва объркване и не след дълго двамата са въвлечени в пътешествие до континента Новиндус. Те отиват на напълно непознатия континент заедно с отряд добре обучени войници на Кралството, предвождани от полуелфа Калис. Там те откриват, че се събират огромни армии - наемници, пантатийци и новопоявилите се на Мидкемия саурци.

Цялата тази войска, подчинена на Изумрудената кралица, има за цел да превземе Островното кралство, а след това и цяла Мидкемия. Отрядът, заедно с двамата герои, се присъединява към тази армия като един от многото наемнически отряди, за да научат повече за плановете срещу Кралството.

Край на разкриващата сюжета част.

Действието в романа се развива около 3 десетилетия след това в романа „Мрак над Сетанон“ от „Сага за войната на разлома“.


8.
Избор

Вратата се отвори.

Ерик примигна, изненадан от това, че е заспал. Влязоха стражи, въоръжени тежко срещу евентуален бунт на осъдените. Последен влезе Робер дьо Лунвил.

— Чуйте, кучета! — изкрещя той с глас, който ги шибна като камшик. И продължи с крива усмивка: — Искам тези, който повикам, да излязат и да умрат като мъже! — Извика шест имена и последният от шестимата беше Том Неуловимия. Той се дръпна назад, като че ли можеше да се скрие в групата, която щеше да бъде обесена втора. — Томас Рийд! Излез! — изкомандва дьо Лунвил.

Том се скри зад раменете на приятеля си Биго, а дьо Лунвил изпрати двама пазачи с извадени мечове. Другите затворници се отдръпнаха. Стражите се сдърпаха за момент с Том и го измъкнаха безцеремонно от килията. Той започна да крещи за милост и да хленчи, но го повлякоха навън.

Никой не проговори. Всички слушаха писъците на Том, докато го мъкнеха по коридора, после като един се обърнаха към прозореца, защото писъците му започнаха да долитат оттам. Видяха затворниците — те вървяха в редица, с изключение на Том: него все още го влачеха. Писъкът му прерасна в непоносим вой, изпълнен с неподправен ужас. Постоянните удари на пазачите, които го влачеха, като че ли само увеличаваха паниката му и ако не го сваляха в безсъзнание, нямаше как да го накарат да млъкне. Дори да бяха потресени от виковете му, пазачите не го показваха — Том очевидно не беше първият, когото влачеха пищящ към бесилото.

Ерик гледаше със смесица от обреченост и замайване как първите петима мъже изкачиха шестте стъпала, водещи към бесилките. В някакъв далечен ъгъл на съзнанието си знаеше, че скоро ще ги последва, но в сърцето си не можеше да приеме това за истина. Имаше чувството, че всичко това се случва на някой друг, не на него.

Мъжете стъпиха на високите сандъци, поставени под примките. Довлякоха и Том. Той риташе и плюеше, и се опитваше да ухапе пазачите, които го държаха. Накрая го качиха на сандъка и един от тях скочи зад него и бързо му надяна клупа на шията. Двама други го държаха — и след секунда той сам изрита сандъка и умря преди да бъде дадена заповедта.

Ерик си мислеше, че ще последва някакво официално обявяване на присъдата, но без никакви церемонии Робер дьо Лунвил застана пред осъдените, с гръб към хората, които все още бяха в килията, и гласът му се извиси над двора:

— Обесете ги!

Пазачите изритаха сандъците изпод краката на мъжете и след секунда се възцари тишина.

Стомахът на Ерик си сви от гледката: трима мъже бяха увиснали безсилно — знак, че вратовете им са се прекършили; друг се изви рязко и после умря; но последните двама ритаха, като че ли бавно се изкачваха към смъртта. Том беше единият от тях и както се стори на Ерик, умираше страшно дълго. Другият, по-слабичък, изрита един от пазачите и Биго каза:

— Би трябвало да им вържат краката, ако имат поне малко ум в главите. Да оставят малко достойнство на хората, та да не ритат така.

— Достойнство ли? — каза Ру, който стоеше до Ерик и плачеше от ужас.

— Нищо друго не остава на човек, момко — каза Биго. — Човек идва гол на тоя свят и гол си отива. Дрехите върху тялото му не значат нищо. В душата си човек е гол. Но все пак достойнството и смелостта значат нещо. Може би е нищо за някои, но някой ден — никой не може да е сигурен в това — някой от тези пазачи може да каже на жена си: „А бе веднъж обесихме един здравеняк. Знаеше как да умре.“

Том Неуловимия ритна за последно, изви се и замря. Робер дьо Лунвил изгледа труповете, после махна с ръка и извика:

— Свалете ги!

Войниците отрязаха въжетата на увисналите мъртви тела и докато ги смъкваха от ешафода, други забързаха с нови въжета, завършващи с клупове, и ги провесиха на напречната греда.

Внезапно Ерик разбра, че идват, за да ги вземат. Коленете му се разтрепериха и той се хвана за студената каменна стена. „Това е последният път, когато докосвам нещо с ръката си“, мина му през ума. Робер дьо Лунвил мина пред пазачите и ги поведе.

През стените можеха да чуят тропота на ботушите по каменната настилка, после по коридора. Приближаваше се все повече и напълно объркан, Ерик си пожела всичко да свърши: струваше му се, че е минала цяла вечност, докато войниците стигнаха до килията. Той притисна силно ръка към стената и допирът до грубата й повърхност като че ли беше в противоречие с приближаващия му край.

Решетката изскърца, отвориха я и дьо Лунвил започна да вика имената на затворниците. Ру бе четвърти, Ерик — пети и Шо Пи, единственият, който нямаше да бъде обесен — шести.

— Чакайте — възкликна Ру панически, — не може да… тук не е…

Един от пазачите го стисна за рамото.

— Строй се, момче.

Ру застана зад човека пред себе си. Очите му бяха ококорени, по лицето му се стичаха сълзи, а устата му мърдаше и казваше нещо, което Ерик не можеше да разбере.

Ерик се огледа и почувства тъпа болка в стомаха си, като че ли бе отровен. После вътрешностите му се свиха и той се уплаши, че ще напълни гащите. Усети, че гърдите му се стягат и че диша трудно. По лицето му се застичаха капки пот; след миг се изпоти целият. Той отиваше да умре!

Началникът на стражата даде заповед и ги изведоха. Ерик се чудеше как стъпва в крак, след като краката му не искат да помръднат и на всичкото отгоре треперят. Ру също трепереше и Ерик посегна да го докосне по рамото, но белезниците и оковите му попречиха. Пресякоха голямата зала пред килията на смъртниците и продължиха по дълъг коридор, после по друг, който водеше до няколко стъпала.

Изкачиха се по тях, завиха и излязоха на дневната светлина. Слънцето още не се бе показало над стените, така че се движеха в сянка, но над главите им синьото небе предвещаваше хубав ден. Сърцето на Ерик едва не се пръсна, когато си помисли, че няма да може да види този ден.

Ру плачеше и мърмореше нещо — ясно се чуваше само „моля“, — но все пак успяваше да ходи. Минаха край мястото в двора, където лежаха шестте трупа — една каруца тъкмо идваше да ги натовари. Ерик ги погледна.

Почти се вдърви от ужас. Беше виждал смъртта и преди: когато откри Тиндал, после Стефан и безименния бандит, но никога не бе виждал нищо подобно. Лицата на мъжете бяха изкривени мъчително, особено това на Том и на другия мъж, който се бе задушил, очите им бяха изскочили от орбитите. Другите четирима, чиито вратове бяха пречупени, гледаха бездушно, с очи, втренчени безжизнено в небето. Мухите вече се събираха над труповете и никой не се опитваше да ги отпъди.

Ерик заизкачва стъпалата, стъпи на сандъка и един пазач се изправи зад него и ловко му надяна примката. После се отдръпна. Ерик се опита да погледне встрани и да види Ру, но не успя.

Трепереше. Всичко играеше пред очите му и ясното синьо небе се смесваше със сенките долу. Чу тихите молби на Ру.

— Не… моля… не… моля ви…

Зачуди се дали би могъл да каже нещо на приятеля си преди края, но преди да измисли точно какво, Робер дьо Лунвил застана пред тях.

С изненадваща яснота Ерик видя всяка черта на човека, който щеше да заповяда да ги убият — очевидно се беше обръснал набързо тази сутрин, защото по страните му имаше къси тъмни косъмчета, а над дясното око имаше малък белег — Ерик не го бе забелязал досега. Беше облечен в хубава червена наметка, със значка с герба на Крондор — орел, носещ се над връх, издигащ се над море. Имаше сини очи, кафяви вежди и косата му се нуждаеше от подстригване. Ерик се зачуди как може да забележи толкова много неща само за един миг.

Единственият затворник, който нямаше да умре, беше доведен пред дьо Лунвил, който се обърна към него с думите:

— Гледай и научи нещо, кешиецо.

После кимна на мъжете, застанали на ешафода, и заповяда:

— Обесете ги.

Ерик ужасено пое дъх и усети, че мощен ритник избутва сандъка под него. Чу как Ру пищи от страх и после падна.

Единствената му мисъл бе къде отиде синевината отгоре и се чу как вика „мамо!“, докато увисва. Примката се стегна и той почувства как кожата на врата му пламва, после усети дръпване и продължи да пада… но вместо изхрущяването на врата си чу тъп удар, когато тялото му се стовари на дъските.

— Изправете ги! — изрева Робер дьо Лунвил.

Груби ръце сграбчиха Ерик и го изправиха. Той се огледа и втрещен видя останалите мъже — всички бяха живи. И смаяни. Ру поемаше въздух като риба на сухо, на лицето му имаше червеникав белег — там, където се бе ударил в дъските. Очите му бяха подути и червени, а от носа му течеше сопол — той плачеше като малко дете.

Биго — от едно порязано място на челото му капеше кръв — очевидно се опитваше да разбере дяволския номер, който му бе попречил да се срещне с Богинята на смъртта. Мъжът до него — Били Гудуин, стискаше очи и хриптеше, като че ли все още го бесеха. Ерик не знаеше името на човека в края на ешафода, но и той бе стреснат като всички други.

— Сега, свини, слушайте! — викна Робер дьо Лунвил. — Вие сте мъртви! — Той ги огледа един по един. — Разбрахте ли ме?

Затворниците кимнаха, но беше очевидно, че никой от тях не разбира нищо.

— Официално вие сте мъртви. Всеки, който се усъмни в думите ми, ще го окача пак на бесилото и този път ще затегнем здраво въжето на гредата. Или, ако предпочитате, с удоволствие ще ви прережа гърлата.

— Застани там, с другите — каза той на кешийския затворник.

Потресените мъже бяха смъкнати грубо по стълбите и изправени до труповете.

Войниците отрязаха въжетата на петимата мъже, но не ги свалиха, и нахлузиха примка и на врата на Шо Пи.

Дьо Лунвил застана пред все още шашардисаните мъже и ги загледа пронизително.

— Сега сте мои! Дори не сте и роби! Робите имат права! Вие нямате. Отсега всеки ваш дъх ще е по моя команда. Ако реша, че не трябва да дишате повече, ще наредя на пазачите да затегнат примките около вратовете ви и ще спрете да дишате. Разбрахте ли ме?

Някои от мъжете кимнаха, а Ерик тихо каза:

— Да.

— Когато ви задавам въпрос — изрева дьо Лунвил, — ще ми отговаряте ясно, за да мога да ви чуя! Разбрахте ли ме?

— Да! — в един глас отговориха и шестимата.

Дьо Лунвил се намръщи.

— „Да“ какво?

— Да, сър! — обади се Ерик.

Дьо Лунвил спря пред младежа и почти завря лицето си в неговото.

— Сър! За вас, крастави жаби, съм повече от сър! Аз съм повече от вашите майки, съпруги, бащи или братя! Аз съм вашият бог! Само ако щракна с пръсти, наистина ще умрете. Така. Когато задам въпрос, ще ми отговаряте „Да, сержант дьо Лунвил!“ Ясно ли е?

— Да, сержант дьо Лунвил! — изкрещяха мъжете, макар че гърлата им още дращеха от мнимата екзекуция.

— Сега натоварете на каруцата тия трупове, свине — изкомандва дьо Лунвил. — Всеки да вземе по един.

Биго направи крачка напред, взе тялото на Том Неуловимия и като го понесе, както човек носи малко дете, го натовари в каруцата. Двамата гробари в нея набутаха трупа по-навътре, за да направят място за другите мъртъвци.

Ерик вдигна един труп — не бе сигурен как се бе казвал човекът — и го понесе към каруцата; сложи го така, че гробарите да могат да го поемат. Погледна лицето на мъртвия и не можа да го познае. Знаеше, че е един от шестимата обесени, с които бе прекарал два дни в килията, но не можеше да си спомни името му.

Ру погледна трупа в краката си, после се опита да го вдигне. По лицето му отново потекоха сълзи от отчаяното усилие. Ерик пристъпи, за да му помогне.

— Спри, фон Даркмоор — изкомандва дьо Лунвил.

— Той не може да се справи — каза Ерик. Гласът му все още бе прегракнал и вратът му, ожулен от грубото въже, пареше. Очите на дьо Лунвил се присвиха заплашително и Ерик бързо добави: — Сержант дьо Лунвил!

— Ще се справи — каза сержантът. — А ако не се справи, ще е първият, когото ще пратя обратно на бесилката. — И посочи към дървените стъпала с камата си.

Ерик наблюдаваше как Ру се мъчи да завлече тялото до каруцата. Приятелят му никога не беше бил силно момче и дори да бе имал някаква жизненост, тя бе отлетяла през последните дни.

Най-накрая, като пъшкаше, сякаш носеше пет-шест ризници по планински път, Ру домъкна тялото до каруцата. И падна.

Дьо Лунвил се наведе над него и изкрещя:

— Какво? Да не очакваш тези почтени работници да скочат от каруцата и да свършат работата вместо теб? — Ру го погледна. Сигурно се молеше да умре.

Дьо Лунвил го сграбчи за косата, изправи го и опря камата си до гърлото му.

— Няма да умреш, прасе такова — изръмжа той, като че ли четеше мислите на младежа. — Ти си мой и ще умреш, когато аз ти кажа, че трябва. Не и преди това. Ако умреш преди това, казвам ти, че ще те настигна в залата на Богинята на смъртта, ще те върна към живота и ще те убия отново. Ще ти разпоря корема и ще ти изям черния дроб за вечеря, ако не правиш каквото ти казвам. Натовари мъртвеца в каруцата!

Ру залитна, после се наведе, хвана умрелия под мишниците и се напъна.

— Не ми харесваш, момче! — кресна отново дьо Лунвил. — Ако не можеш да го натовариш, докато преброя до десет, боклук такъв, ще ти изтръгна сърцето! Едно!

Ру се напъна. Лицето му издаваше обзелата го паника.

— Две! — Ру успя да повдигне тялото. — Три!

Ру надигна умрелия и с колене някак си успя да го закрепи на ръба на каруцата.

— Четири! — Ру пое дъх, напрегна се отново и избута трупа до половината в колата. — Пет! — Ру бързо се наведе, хвана трупа за краката и без да обръща внимание на изливащата се урина и изпражнения, го надигна с последните остатъци от силите си. После се сгърчи на земята.

— Шест! — изрева дьо Лунвил.

Краката на мъртвеца висяха от колата. Ру се изправи и докато дьо Лунвил извика „Седем!“, успя да ги набута навътре преди дьо Лунвил да е стигнал до осем.

После падна безсилно на земята.

Ерик пристъпи крачка напред. Дьо Лунвил се обърна, направи една-единствена крачка и стовари юмрука си в лицето му, като го повали на колене. После приклекна, погледна замаяния младеж в очите и изръмжа:

— Ще се научиш, кучи сине, че независимо от това, което се случва на приятелите ти, ще правиш само това, което ти нареждам аз, и нищо друго. Ако не го проумееш, враните ще те кълват още преди залез-слънце.

После се изправи и изрева:

— Отведете ги в килията!

Мъжете се повлякоха напред, без да са сигурни какво точно се е случило. Ушите на Ерик звъняха от удара, но той все пак рискува да погледне Ру и видя, че двама пазачи го вдигат и го носят след тях.

В пълно мълчание стигнаха до килията на смъртниците и влязоха вътре. Пазачите безцеремонно хвърлиха Ру на пода и вратата се затръшна.

Шо Пи отиде, погледна Ру и каза:

— Ще се оправи. Припадъкът му се дължи най-вече на преживяното и страха.

После се обърна към Ерик и се усмихна, но в погледа му се криеше нещо опасно.

— Нали ти казах, че може би ще стане нещо друго?

— Но какво точно? — попита Биго. — Какви бяха тия номера?

Кешиецът седна на пода, като кръстоса крака.

— Това беше нещо, на което му викат нагледен урок. Този човек — дьо Лунвил, който, предполагам, работи за принца, иска да разберете нещо веднъж завинаги и да не се съмнявате в него, независимо какво е то.

— Да разберем? Какво да разберем? — попита Били Гудуин, кльощав мъж с къдрава кафява коса.

— Иска да знаете, че ще ви убие без колебание, ако не правите това, което ви нареди.

— Но какво точно иска? — попита друг — Ерик не знаеше името му, — слаб човек със сива брада и червеникава коса.

— Не знам. — Шо Пи затвори очи. — Но мисля, че работата ще е интересна.

Ерик изведнъж се изкикоти.

— Какво ти е толкова смешно? — викна Биго.

Макар и притеснен пред всички тия мъже, Ерик каза:

— Напълних гащите. — И продължи да се смее истерично.

— И аз — каза Били Гудуин. — Какво толкова?

Ерик внезапно спря да се смее и се разплака. Майка му щеше да е много недоволна, ако разбереше какво е направил.

 

 

Когато Ру се поободри, донесоха храната, която за всеобщо учудване не беше изобилна, но добра. Преди това бяха получавали задушени зеленчуци в гъст говежди бульон, но сега към зеленчуците имаше парчета хляб, дебело намазани с масло, и сирене и месо. Вместо обичайната делва с вода им раздадоха калаени чаши и голяма кана студено бяло вино — достатъчно да задоволи жаждата и да свали напрежението, но недостатъчно някой да се напие.

Ядяха и разсъждаваха над съдбата си.

— Мислите ли, че принцът обмисля някаква особена жестокост? — попита сивобрадият родезиец — казваше се Луис де Савона.

— Не — поклати глава Биго. — Познавам хората. Робер дьо Лунвил може и да е жесток, ако е необходимо, но принцът не е такъв човек. Не, по-скоро, както казва нашия кешийски приятел…

— Исалански — поправи го Шо Пи. — Ние живеем в Кеш, но не сме кешийци.

— Както и да е — продължи Биго. — Та както каза той, това е по-скоро нагледен урок. И за това все още ходим с тия неща. — Той подръпна въжето, което висеше на врата му. — Да ни напомнят, че официално сме мъртви. Така че каквото и да се случи занапред, трябва да знаем, че живеем по нечия милост.

— Не мисля, че ще трябва да ми припомнят — обади се Били Гудуин. — Богове, не ми се мисли какво почувствах, когато изритаха сандъка изпод мен. Отново бях бебе и очаквах мама да дойде и да ме спаси… направо не мога да опиша какво чувствах.

Другите закимаха мълчаливо. Ерик усети, че очите му отново се пълнят със сълзи. Като се опитваше да не мисли за това, което бе изпитал, той се обърна към Ру и попита:

— Как си?

Ру не каза нищо. Дъвчеше.

Ерик разбра, че вижда някаква голяма промяна в приятеля си, нещо, което го е белязало и го е направило човек, различен от онзи, който беше през целия си живот в Рейвънсбърг. Зачуди се дали и той, като приятеля си, се е променил толкова много.

 

 

Пазачите дойдоха и отнесоха съдовете и каните, без да кажат нищо. Скоро килията потъна в мрак — единствената факла, която обикновено осветяваше коридора, остана незапалена.

— Мисля, че по този начин дьо Лунвил ни казва да заспим колкото се може по-рано — каза Биго.

— Сигурно ще ни вдигнат още в зори — съгласи се Шо Пи. — За да направим това, което трябва да направим. — После се сви до каменната стена и затвори очи.

— Не мога да спя в собствената си мръсотия — каза Ерик, свали си ботушите и панталона и се опита да ги изчисти от изпражненията, като използува малко от водата за пиене — по-скоро е символичен жест, защото панталоните си останаха все така мръсни и освен това и мокри, но когато ги обу, се почувства по-добре, защото поне бе опитал.

Двама-трима от мъжете последваха примера му. Ерик погледна Ру — той се бе отпуснал в ъгъла и се бе обгърнал с ръце, макар че нощта не беше студена. Но Ерик разбираше, че приятелят му изпитва вътрешен студ, който не може да бъде прогонен от никакъв огън.

Отпусна се на пода и за свое учудване усети, че по тялото му се разлива приятна умора — и преди да може да обмисли странните събития от деня, вече беше заспал.

 

 

— Ставайте, отрепки! — изкрещя дьо Лунвил и затворниците се размърдаха. Внезапно килията се изпълни с какофония от звуци — тъмничарите удряха с щитовете си по решетките и крещяха.

— Ставайте!

Ерик се изправи и погледна Ру. Приятелят му мигаше като бухал. Вратата на килията се отвори и затворниците излязоха и зачакаха мълчаливо.

— Когато ви дам команда да се обърнете надясно, се обръщате като един с лице към вратата. Разбрано? — Последната дума не беше въпрос, а рязка команда.

— Надяс… но!

Мъжете се обърнаха, като потътриха крака, защото веригите затрудняваха движенията им. Вратата в края на затворническия блок се отвори и дьо Лунвил каза:

— Когато ви дам заповед, тръгвате напред с левия крак и ще крачите след оня войник. — Той посочи един пазач със знак на ефрейтор върху шлема. — Ще го следвате в колона и всеки, който напусне мястото си, след минута ще бъде на бесилката. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сержант дьо Лунвил — извикаха всички.

— Ходом… марш!

Първият мъж в редицата, Били Гудуин, пристъпи напред, но беше очевидно, че Биго и Луис не могат да различат левия от десния си крак, и всички след ефрейтора се заклатушкаха. Минаха по дълъг коридор покрай вътрешния двор, където предния ден бяха изтърпели фалшивото обесване, качиха се по високо каменно стълбище и се озоваха в някакво помещение, където забързано вървяха служители от съда.

Ерик знаеше, че е мръсен като всички. Опитът да се почистят предната вечер не бе помогнал с нищо и те направо смърдяха. Ерик не се притесняваше от миризмата на пот, постоянен спътник на ковача, но сега беше отвратен от тежката смрад, която изпълваше носа му.

— Натам — каза дьо Лунвил. — За пръв път от два дни говореше със спокоен глас.

Влязоха в широка стая с шест вдигащи пара бъчви. Вратата се затвори и Ерик чу как я заключиха. Пазачите пристъпиха и отключиха белезниците и оковите им.

— Свалете тия парцали — каза ефрейторът.

Биго понечи да смъкне примката от врата си, но Лунвил изкрещя:

— Не това, свиньо! Ти си мъртвец и това ще ти го напомня. Смъквай другото! Всичко!

Мъжете се съблякоха. Ерик остави ботушите си до стената и видя как един слуга прибра смрадливите дрехи.

— Ще се срещнете с една много важна личност — каза дьо Лунвил. — Не може да смърдите. Мен това не би ме смутило, аз съм от долен род като вас, свине, и не съм никак деликатен; но другите не проявяват такава търпимост. — Той махна с ръка и няколко момчета, облечени с ливреите на двореца, донесоха кофи със сапунена вода, изляха ги без предупреждение върху Биго и Били Гудуин и се върнаха до буретата, за да ги напълнят отново.

— Измийте се! — изкрещя дьо Лунвил. — Искам ви така чисти, както не сте били никога през живота си!

Мъжете започнаха да търкат мръсотията, натрупана със седмици. Дадоха им люти мазила, за да ги втрият в косите си и да махнат всяка въшка — Ерик помисли, че ще му опада цялата коса — но когато свършиха, стоеше треперещ, но ободрен. Не се бе чувствал така чист от нощта, когато двамата с Ру бяха убили Стефан.

Погледна приятеля си. Той му кимна и се опита да се усмихне. Тъкмо се бършеше, а водата се стичаше от единственото нещо, което носеше — примката около шията си. Имаше много малко косми по тялото и Ерик се учуди, колко много прилича на малко момче.

След това им дадоха обикновени сиви наметала и панталони. Позволиха на Ерик да обуе ботушите си, докато другите обуха кой каквото има. Биго и Били бяха боси.

Наредиха се отново в редица, Робер дьо Лунвил ги огледа внимателно и каза:

— За известно време ще ви бъде разрешено да ходите без вериги — шумът и видът им може да стресне някои от по-нежните хора, с които ще се срещнете. Сега след мен!

Ефрейторът изкомандва да се подредят в колона по един и те бързо се строиха в реда, в който бяха влезли в банята.

Изведоха ги в малък вътрешен двор и ги накараха да спрат. На стените, ограждащи двора, бяха застанали войници с арбалети, всеки пети държеше дълъг лък.

— Тези с лъковете са следотърсачи — каза дьо Лунвил. — Могат да улучат врабче от сто метра. Там са, за да ви предпазят от щури идеи при малката демонстрация, която предстои.

Махна с ръка и един пазач му подаде меч.

— Някой от вас, боклуци, знае ли как се използува това?

Затворниците се спогледаха, без да кажат дума.

— Ти бе! — ревна дьо Лунвил в лицето на Луис де Савона и му тикна меча в ръката. — Хващаме се на бас. Промуши ме с това и си тръгваш от двореца като свободен мъж.

Де Савона се огледа, после поклати глава и хвърли меча на земята.

— Вдигни го! — разяри се дьо Лунвил. — Ще ти кажа кога да го оставиш! Взимаш меча и се опитваш да ме прободеш, или ще накарам оня ей там — той посочи един от следотърсачите — да те простреля. Ясно ли е?

— Така или иначе все ще умра — каза де Савона.

Дьо Лунвил се приближи до високия родезиец и изкрещя в лицето му:

— Съмняваш се в думите ми? Казах: ако ме убиеш, си свободен човек! Смяташ, че те лъжа ли?

Де Савона не отвърна нищо — Робер дьо Лунвил го удари през лицето.

— Лъжец ли ме наричаш?

Луис се наведе, грабна меча и пристъпи напред. Замахна, но дьо Лунвил ловко отбегна удара и неочаквано де Савона се озова на колене, а сержантът затегна примката около врата му.

— Искам всички да слушате — каза дьо Лунвил. — Всеки, с когото се срещнете оттук нататък, ще е по-добър от вас и по-изкусен в боя. Всеки може да ви отнеме оръжието, все едно че сте деца. Всеки се е доказал стотици пъти пред мен и аз ще разреша на всички да режат гърлата ви, да ви душат, да ви пребиват с тояги, да ви ритат до смърт, или каквото им се нрави, ако дори пръднете без мое разрешение. Ясно ли е?

Мъжете замърмориха и той изрева отново:

— Не ви чувам! — Де Савона започна да става тъмночервен от липса на въздух. — Ако умре, преди да ви чуя, ще ви избеся всички.

— Тъй вярно, сержант дьо Лунвил — изкрещяха затворниците и той отпусна примката на врата на де Савона. Родезиецът се просна на земята, като вдишваше трескаво. След минута бавно се изправи и зае мястото си в редицата.

— Помнете: всеки, когото срещнете занапред, е по-добър от вас.

Той махна на пазачите и те ги отведоха обратно към двореца. Минаха през един пасаж и се озоваха в нещо, което приличаше на личен апартамент.

Въведоха ги в просторна стая, доста по-малка от залата, където ги бяха съдили, и те се озоваха пред принца на Крондор, херцог Джеймс и странната жена, която бе присъствала на процеса и бе потреперила леко при вида на Шо Пи. Между тях се проведе като че ли някакъв мълчаливо общуване и след малко жената се обърна към лорд Джеймс и принца и каза:

— Мисля, че ще изпълнят вашето желание. Мога ли сега да бъда извинена, сир?

— Разбирам колко трудно е било това за вас, лейди — каза принцът на Крондор. — Моите благодарности. Може да се оттеглите.

Херцогът прошепна нещо на жената и тя кимна и излезе.

— Сир, — каза дьо Лунвил, — мъртвите са тук.

— Това, което започнахте, Боби — каза принцът, — бе с разрешението и знанието на моя баща. Все още се опитвам да го разбера напълно.

— Ники, видя какво могат да направят змиите с очите ти — каза сър Джеймс. — Беше в морето, когато Арута прие плана на Калис и Боби. Още щеше да си на кораба, ако не бяхме изпратили вест, че баща ти е починал. Не се съмнявай и за момент в необходимостта на предприетото начинание.

Принцът свали короната си и заразглежда затворниците, които чакаха мълчаливо. Разгледа ги много внимателно и след дълго мълчание каза:

— И все пак това наистина ли е нужно?

— Беше — каза сър Джеймс. — Всеки осъден би излъгал, че ще ви служи. Те са загубили майките си, когато сандъците са били изритани изпод краката им. Това са шестимата мъже, на които най-много може да се вярва.

— Все още не мога да разбера необходимостта от този театър на ешафода. — Николас гледаше внимателно лицето на всеки мъж. — Всичко това е много жестоко.

— Извинете ме, сир — каза дьо Лунвил — но сега тези мъже са официално мъртви. Изясних им го много точно. Знаят, че можем да ги екзекутираме, когато пожелаем, и са изпълнени с решимост да живеят.

— Какво ще кажеш за кешиеца? — попита принцът.

— Той е специален случай — отговори сър Джеймс. — Но съпругата ми усеща, че ще е полезен.

Принцът се облегна на стола си и въздъхна.

— Идването ми на власт не беше лесна работа. Боррик разсъждава мъчително дълги часове за това кой да заеме този трон, защото принц Патрик е твърде млад, за да бъде избран, и така на трона трябваше да седна аз. И вече не мога да се върна в морето. Три години минаха, откакто започна всичко. Аз съм моряк, по дяволите! Не съм изкарал и месец в пристанище през последните двайсет години. Това управление…

— Говориш като Амос — усмихна се сър Джеймс и светлината в очите му го подмлади.

— Няма как иначе. — Принцът кимна и на устните му се появи слаба усмивка. — Той ме научи на всичко необходимо за морската професия. — После изгледа мъжете. — Казано ли име вече?

— Заради това са тук, сир — отвърна Робер дьо Лунвил.

Принцът кимна на лорд Джеймс и той започна:

— На всеки от вас се дава избор. Слушайте внимателно, за да разберете какъв е залогът.

— Поради милостта и благородството на негово височество — каза Робер дьо Лунвил, — изпълнението на присъдите ви е отложено. Вие не сте нито помилвани, нито пък присъдата ви е изпълнена. Ясно ли ви е това?

Мъжете се спогледаха, после неколцина кимнаха.

— Всичките вие ще умрете — каза сър Джеймс. — Единственият въпрос е как и кога.

— Но кралството има нужда да се направи нещо — каза Робер дьо Лунвил. — И се нуждаем от отчаяни мъже, които да го направят. Засега сме ви измъкнали от лапите на смъртта и ви предлагаме следната възможност: всеки от вас, който е в душевен мир и е готов да срещне Богинята на смъртта, трябва само да каже и ще го отведем на бесилото, за да го екзекутираме. По този начин грижите му в тоя живот ще свършат.

Той огледа всички. Никой не каза нищо, дори набожният Биго.

— Добре тогава. Ще бъдете подготвени за работата, която ще свършите, и когато привършим тук, ще преплуваме с кораб половината свят — ще стигнем до места, където са били малцина от Кралството и още по-малко са останали живи, за да разказват. И когато стигнем там, може би горчиво ще съжалявате, че не сте избрали да се качите на ешафода… Но ако някой мине през всичко и се върне в Крондор…

— Тогава присъдите ви — намеси се принцът — ще бъдат преразгледани и вие ще бъдете освободени под гаранция или помилвани, в зависимост от препоръките, които ми даде лорд Джеймс.

— А тези препоръки ще зависят от този, който ви води — каза херцогът. — Така че ако искате един ден да бъдете свободни, правете това, което ви се каже.

Принцът кимна и дьо Лунвил изкомандва:

— Кръгом!

Затворниците се подчиниха на заповедта и излязоха. Вместо да ги върнат в затворническия блок, ги отведоха в един малък вътрешен двор, където ги очакваше закрит фургон с пейки от двете страни, на които мъжете можеха да седнат — по трима затворници и един пазач. Група конници застанаха от двете страни на фургона и дьо Лунвил викна:

— Пригответе се за тръгване!

Мъжете насядаха и пазачите бързо закачиха с верига десния глезен на всеки за железните халки под пейките. Дьо Лунвил яхна коня си и даде заповед за тръгване. Портите се отвориха и докато фургонът трополеше по настилката, Ерик успя да забележи, че се насочват по път, в края на който се виждаше малко пристанище, принадлежащо сигурно на двореца. Завиха покрай него и се насочиха към града.

Излязоха през втора порта. Копитата на конете чаткаха силно по павирания път, животните цвилеха доволни, че са на открито и се движат. Ерик се огледа. Беше малко след пладне. Толкова много неща се бяха случили от сутринта.

Слънцето беше разсеяло сутрешната мъгла и сега над града имаше ниски облаци. Есенният ден беше в разцвета си. Топлата слънчева светлина милваше лицето на Ерик, а хладният морски бриз носеше крясъка на чайките и дъха на сол.

Той си припомни острата болка при мисълта, че няма да види повече деня, и ужаса, които го обзе, когато груби ръце го бяха изтикали на ешафода. Нещо го прободе в гърдите и внезапно, без да може да се сдържи, той заплака.

Ру го погледна и кимна. По лицето му също започнаха да се стичат сълзи, но никой във фургона не каза нищо — нито затворниците, нито войниците. След няколко минути Ерик успя да се успокои. Облегна се назад, подложи лицето си на хладния ветрец и си пожела никога вече да не бъде толкова уплашен.