Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Romanzo di Cipollino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 55 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Издателство Отечество 1984 г.

История

  1. — Корекция

Глава тринадесета
Грах спасява, без да иска, живота на дон Домат

Господин Грах се събуди по тъмно и си помисли, че е вече обесен.

„Аз съм мъртъв — каза си той — и това сигурно е адът. Чудя се само защо има толкова малко огън. Какво говоря, изобщо няма огън! Странен ад — тъмен и без огън.“

В този момент той чу как ключът се завъртя в ключалката. Сви се в ъгъла, като забрави, че не можеше да избяга, и се взря със страх към вратата, очаквайки, че оттам ще се появят стражите и палачът.

Стражите се появиха, но сред тях вместо палача влезе... дон Домат, овързан като салам.

Господин Грах скочи и поиска да се хвърли върху него, но после се спря:

„Какво правя? Ами че и той сега е затворник като мен.“ И въпреки че нямаше добри чувства към иконома, той го запита любезно:

— И вие ли сте арестуван?

— Арестуван ли? Осъден съм на смърт. Ще ме обесят призори след вас. За сведение мога да ви съобщя, че това е килията на обесените.

Адвокатът беше много изненадан.

— Принц Лимон — продължи Домат — е много ядосан, понеже не можа да хване края на цялата история. И знаете ли какво направи! Обвини ме пред графинята, че съм ръководител на съзаклятието срещу замъка, и ме осъди на смърт чрез обесване.

Господин Грах не знаеше дали да го съжалява, или да се радва.

— Щом е така, дон Домат, не падайте духом: ще умрем заедно.

— Това слабо ме утешава — забеляза управителят, — но както и да е, позволете ми да ви помоля за извинение, задето на вашия процес не се опитах да ви защитя. Нали разбирате, можех и аз да си загазя.

— О, всичко това е минало, да не говорим за него — отговори любезно господин Грах. — Ние сме сега другари по нещастие и трябва да си помагаме взаимно.

— И аз мисля така — каза Домат, явно ободрен. — Радвам се, че не ми се сърдите.

Той извади от джоба си парче торта и го раздели братски с господин Грах, който просто не повярва на очите си. — Това е всичко, което ми оставиха — каза Домат, клатейки тъжно глава.

— Няма какво да се прави, всичко се случва на тоя свят. До вчера бяхте истинския господар на замъка, а днес сте затворник.

Домат продължи да яде тортата, без да отговори.

— Знаете ли — каза той, — почти се радвам, че Лукчо ме изигра. В края на краищата той е хитро момче и вършеше всичко, подтикнат от благородното си сърце, за да помогне на бедните.

— Може би — съгласи се господин Грах.

— Кой знае — продължи Домат, — кой знае къде се крият избягалите затворници. Бих искал да направя нещо за тях.

— Какво можете да направите в състоянието, в което се намирате?

— Имате право. Пък и не ги зная къде са.

— И аз не ги зная — каза господин Грах, който се поразмекна от любезното отношение на Домат и стана по-приказлив, — но пък зная, къде е скрита къщичката на чичо Тиквичка.

При тези думи сърцето на Домат спря за миг да тупти.

„Домате — си каза веднага той, — внимавай добре какво ще каже тоя глупак. От това зависи дали ще успееш да се отървеш“.

— Наистина ли знаете? — продължи той, като се обърна към адвоката.

— Знам, разбира се, но никога няма да го кажа. Не искам да причинявам зло на клетите хора.

— Това ви прави чест, господин адвокате. Да бях на ваше място, и аз не бих ги издал. Не бих желал по моя вина да ги постигне нещастие.

— Щом е така — каза господин Грах, — аз съм щастлив да стисна вашата ръка.

Домат му подаде ръката си. Господин Грах се раздрънка съвсем.

— Знаете ли — каза весело той, — те са скрили къщата на две крачки от замъка, а ние, глупаците, не можахме да се сетим.

— Къде са я скрили? — запита Домат с престорена наивност.

— На вас мога да го открия — изсмя се господин Грах, — утре ще умрете с мен и ще отнесете тайната в гроба.

— Разбира се, вие знаете много добре, че ще умрем призори, а вятърът ще разнесе праха ни.

Господин Грах се приближи още повече до своя другар по съдба и шепнешком му довери, че къщата на чичо Тиквичка беше скрита в гората и оставена на чичо Боровинка.

Домат го дочака да свърши, след това му стисна сърдечно ръката и извика:

— Мой скъпи приятелю, благодаря ви, че ми доверихте тая важна новина. Вие ми спасихте живота.

— Живота ли ви спасих? Вие се шегувате!

— Не се шегувам — отговори Домат. Той стана и заудря вратата с юмруци, докато пазачите дойдоха да отворят.

— Заведете ме веднага при принц Лимон — заповяда той с обикновения си нахален тон. — Трябва да му кажа много важни неща.

И наистина Домат разказа всичко на принца, който не можеше да стои на едно място от радост.

Те решиха, че на следната утрин след екзекутирането на господин Грах ще трябва да отидат в гората и да вземат къщата.