Терънс Маккена
Храната на боговете (13) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Терънс Маккена. Храната на боговете

Американска, първо издание

Коректор: Людмила Стефанова

Художник: Марин Нешев

ИК „Лик“, 2003 г.

ISBN: 954-607-592-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Част III
Адът

Глава XI
„Сластта на пеньоара“: захарта, кафето, чаят и шоколадът

Още преди много, много хилядолетия нашите предци, принудени от оскъдните хранителни ресурси и променящия се климат, са си изградили навика да проверяват всеки срещнат естествен продукт за това дали става за ядене. Някои съвременни примати като бабуините все още го правят. Попаднат ли на нещо необичайно, което не са срещали дотогава, те предпазливо се приближават, оглеждат го и подушват от всички страни, след което колебливо го пъхат в устата си, без обаче да го поглъщат, придружавайки всичко това с експресивни гримаси. След няколко мига животното стига до решението на тази драматична дилема: дали да преглътне „нещото“ или да го изплюе. Тази процедура е била повтаряна безброй пъти, докато нашите предци са изготвяли своето стандартно меню.

Очевидно е бил нужен баланс между броя на изключените храни, потенциално опасни за здравето и възпроизводителните способности на индивида, и този на включените, които при това е трябвало да бъдат колкото се може повече. Еволюционната логика подсказва, че в определени екстремни ситуации животните, склонни да приемат и „маргинални“ продукти, имат по-големи шансове да оцелеят в сравнение с тези, които биха се ограничили с един предварително изготвен и строго фиксиран списък от храни. С други думи, самите животни са принудени постоянно да разширяват дефиницията си за съестен продукт по пътя на експерименталната дегустация.

Обогатяването на менюто

Обогатяването на палитрата от вкусови усещания е процес, който се научава от опит и има своите психологически, както и биохимически конотации. Привикването с даден вкус е извънредно сложен процес. От една страна, това означава да преодолееш инерцията на рутинното поведение, което изключва потенциалната нова храна под претекст, че е непозната, непривична, отровна или неприемлива от социална гледна точка. От друга, означава да се адаптираш към храна с по-екзотичен химически състав. Този процес привежда в действие такива неподдаващи се на волеви контрол системи като имунната, както и съответните психологически механизми, например желанието да приемеш новата храна поради причини от социално естество или просто от глад. В случая с халюциногенните растения промените в самоидентификацията и социалната роля, често настъпващи след усвояването на нови продукти, са бързи и осезателни. Но не бива да забравяме, че халюциногените са все пак един краен пример.

Но какво да кажем за онези многобройни растения, които придават пикантен вкус на храната ни, но сами по себе си са с незначителни хранителни и психоактивни достойнства? Те също са успели да станат част от обичайното меню на човешките същества. На практика те са се превърнали от екзотични лакомства за една ограничена и охолна прослойка от гръко-римската епоха в търговска стока, фокусирала в себе си стремежа на европейците да откриват и колонизират нови територии и задвижила механизмите на меркантилизацията и изграждането на империи, които заместват стадия на средновековната интровертност в историята на християнска Европа.

Всички сме чували, че разнообразието внася пикантност в живота.[1] Но когато става дума за влиянието на растенията и подправките в човешката история, май ще е по-точно да кажем, че пикантното внася разнообразие в живота. Краят на Средновековието е точно такъв случай.

Властническата култура никога не е изглеждала така непоклатима, както в християнска Европа след залеза на Римската империя. Но трябва да подчертаем, че едва ли някога човечеството е живяло при по-голям недостиг на лекарствени средства и химически стимуланти. Разнообразието, водещо до натрупването на нови знания и разсейващо скуката, е било прекалено дълго потискано в Европа…

Всъщност средновековна Европа е една от най-закостенелите, невротични и мизогинни култури, съществували изобщо на Земята. Става дума за общество, разкъсвано от желанието си да избяга от себе си и тотално обсебено от идеята за непорочност и омразата към сексуалността.

Това е общество, приковано с вериги към земята и управлявано от подпухнали, тъпчещи се с пържоли мъже, които самите носели рокли, но се отнасяли с презрение към жените. Тогава трябва ли да се учудваме на това, че боите и подправките, все неща, които сами по себе си нямат нищо общо със социалните революции, са се превърнали в истинска мания в цяла средновековна Европа? Тази мания била толкова силна, че корабостроенето и мореплаването, банковото дело и търговската промишленост — всички те били впрегнати, за да обслужват почти наркотичната зависимост, която повечето европейци изпитвали към споменатите артикули. Подправките осигурявали храна и поминък, което ще рече и живот — едно немислимо дотогава разнообразие. Боите и новите техники за оцветяване, плюс екзотичните тъкани и платове, революционизирали модата.

Блудкаво или пикантно

На много хора, родени сред днешното изобилие от стоки, чувствени наслади и вездесъщи медии, им е трудно да си представят каква смразяваща скука е царяла в повечето общества от нашето минало. „Разкошът“ на великите цивилизации от историята е всъщност нагледна демонстрация на разнообразие — разнообразие на цветове, тъкани, материали и форми. Тя е била прерогатив най-вече на владетеля и неговия двор. Колкото по-пищни са били одеждите на придворните, толкова по-силна е изглеждала и кралската власт. Статуквото обаче е нарушено, когато появилата се в края на Средновековието буржоазна класа започва да внася в Европа бои и подправки, коприни и фини платове.

От личен опит мога да потвърдя силата на цветовете и разнообразието върху човешкото въображение. От моите периоди на изолация в джунглата, когато провеждах полеви изследвания в Горна Амазония, разбрах колко бързо се забравя зашеметяващото изобилие на цивилизования живот, но и колко бързо човек започва да изпитва нужда от разнообразие, напомняща синдрома за абстиненция след спирането на силен наркотик. След някоя и друга седмица в джунглата в главата ти се въртят само мисли за ресторантите, в които ще ходиш, когато се върнеш в цивилизацията, музиката, която ще слушаш, и филмите, които ще гледаш. Спомням си, че веднъж, след продължителен престой в амазонските пущинаци, аз отидох в едно индианско селище, за да поискам разрешение от обитателите му да попълня ботаническите си колекции на тяхна територия. Единственият пробив, който цивилизацията бе успяла да осъществи в примитивния бит на тези хора, бе евтиният календар, донесен от Икитос и окачен с разбираема гордост на тръстиковата стена точно зад гърба на старейшината. Докато разговарях с него, погледът ми постоянно се връщаше на календара, привлечен не толкова от съдържанието, колкото от цветовете. Пурпурни, лазурни, оранжеви — ужасяващата и обсебваща мощ на разнообразието, по-изкусителна от който и да било наркотик!…

Боите и подправките от технически по-напредналия и много по-изискан в естетическо отношение свят на исляма проникват в кръвоносната система на Европа с ефекта на халюциногенна дрога. Киноварът и карамфилът, индийското орехче и кардамонът, както и десетки други екзотични подправки, аромати и оцветители пристигат тук, за да освежат палатите и гардероба на една култура, вмирисана на овча вълна, бира и клисав хляб. Впрочем през последните години и нашата култура стана свидетел на подобна, макар и по-повърхностна инвазия с разразилата се сред юпитата истерия към все по-екзотични стоки и ресторанти.

Като деца ни учеха, че търговията с подправки е сложила край на Средновековието и е изградила основите на модерната търговска промишленост; онова обаче, за което така и не си давахме сметка, бе фактът, че това разкрепостяване на средновековното общество се дължи най-вече на новите, екзотични и омайващи — с други думи, разширяващи съзнанието — субстанции. От Изток идват дроги като кафе, пелин и опиум, а също бои, коприна, редки дървета, скъпоценни камъни и дори човешки същества, възприемани в Европа едва ли не като продукти на някаква извънземна цивилизация. Представата за ориенталски разкош — с изтънчения лукс, плътските наслади и пищните арабески — преобразява не само естетическите конвенции, но и каноните за социално поведение и индивидуална самоидентификация. Имената на градовете по Пътя на коприната — Самарканд, Ектабана — звучат като заклинателни мантри, нашепващи за далечни страни, изпълнени с великолепие, което дотогава са свързвали единствено с рая. Социалните граници са заличени; старите проблеми се открояват в нова светлина, а на сцената излизат нови обществени прослойки, за да оспорят монопола върху властта на папите и кралете.

Тоест разнообразието е все по-осезаемо, появяват се и нови обществени форми — издайническите следи на току-що осъществения качествен скок в сферата на европейското въображение. За пореден път изконният стремеж към растенията и психологическите им стимули кара част от човечеството да експериментира с нови обществени отношения и технологии, но най-вече с езика и въображението. Търговията с подправки преобразява мореплаването, корабостроенето, дипломацията, военното дело, географията и икономическото планиране. За пореден път неосъзнатото желание за наподобяване или частично възстановяване на изгубената симбиотична връзка с растителното царство действа като катализатор за експериментирането с храни, което означава непрестанно търсене на нови растения или на нови взаимоотношения с тях, включително и нови форми на интоксикация.

На сцената излиза захарта

Когато жаждата за разнообразие е утолена с масирания и постоянен внос на подправки, оцветители и ароматизатори, изградената за целта инфраструктура пренасочва вниманието си към задоволяването на други капризи и по-специално към производството и транспортирането на захар, шоколад, чай, кафе и алкохол — тоест пак дроги. Сегашната глобална търговска система е създадена, за да обслужва вродената човешка потребност от разнообразие и стимуланти. При това го е правела и прави със завидно постоянство и всеотдайност, не допускайки никаква намеса от страна на Църквата или държавата. Не я спират нито моралните скрупули, нито физическите бариери. Някой би казал, че сме извадили страхотен късмет, че сме се родили сега, защото абсолютно всяка „подправка“ или дрога, независимо колко ограничена е традиционната й сфера на употреба, може да бъде идентифицирана, възпроизведена и синтезирана, след което и светкавично лансирана на пазарите по цялото земно кълбо.

Така обаче става възможна и пандемичната злоупотреба в световен мащаб. Внасянето на един задокеански навик като тютюнопушенето в Европа през XVI в. е първият и доста показателен пример. Следват много други — от насилственото насажданата от англичаните опиомания в Китай до опиумната истерия в самата Великобритания през XVIII в. и масовата злоупотреба с алкохол сред северноамериканските индианци.

От многобройните артикули, появили се на европейския пазар след края на средновековната стагнация, именно захарта се превръща в новата любима подправка (или дрога). Всъщност тя е известна от векове, но като изключително рядка медицинска „субстанция“. Римляните например знаели за нея, че се извлича от някакво растение, приличащо на бамбук. Но захарната тръстика виреела само в тропиците, което означавало, че в Европа захарта винаги ще бъде скъп импортен артикул. Едва в началото на XIX в., и то по настояване на Наполеон I, започват да отглеждат кръмното цвекло като алтернатива на захарната тръстика.

Захарната тръстика (Saccharum officinarum) расте и в диво състояние и е разпространена в цяла тропическа Азия — само в Индия се срещат пет нейни разновидности. Процесът на култивирането й е бил доста продължителен и очевидно е била подложена на солидна хибридизация. Когато мълвата за новата екзотична дрога стигнала до Персия, цар Хосров[2], чиято резиденция била в Джунди-Шапур, проводил специални пратеници в Индия да проучат на място въпроса:

Те се върнали в Джунди-Шапур с шекер (това персийско название идва от санскрит саркара), т.е. захарта, непозната за Херодот и Ктезий, но известна на Неарх и Онесикрит[3] под името „тръстиков мед“, защото се смятало, че я правят пчелите, но от нектар на тръстика. Според друга легенда Хосров открил товар със захар сред съкровищата, плячкосани при залавянето на Дастигрид през 531 г. В Индия тръстиковият нектар бил рафиниран и преработван в захар още през IV в., но сега вече започнали да отглеждат захарна тръстика и в Джунди-Шапур, където построили и първите рафинерии. По това време захарта била използвана единствено като добавка към някои прекалено горчиви хапове. Едва по-късно тя започнала да измества пчелния мед като универсален подсладител.[4]

Захарта стига до бреговете на Англия някъде около 1319 г., а в края на същото столетие става популярна и в Швеция. Била е скъпа и екзотична новост, намираща приложение най-вече в медицината, за да бъдат малко по-приемливи онези отвратителни буламачи от билки, секрети и карантии, изпълващи средновековните фармакопеи. До откритието на антибиотиците с нея са налагали рани, преди да ги превържат, за да използват нейните десикативни свойства.

Испанците пренасят захарната тръстика в своите карибски владения. На тях се пада съмнителната чест да въведат робството в Новия свят — целта е била да се увеличи производството на захар:

До 1550 г. от западното полукълбо са внесени само няколко буци захар, докарани като доказателство, че захарната тръстика може да вирее и там или просто като куриоз. Плантациите в Антилските острови и на други места в Новия свят не оказват никакъв ефект върху производството, дистрибуцията и цените на захарта до последната четвърт на XVI в., а започват да доминират на пазара едва в средата на следващото столетие.[5]

Захарта като зависимост

Може би сте учудени, че разглеждам захарта в контекста на човешката употреба на дроги? Няма нищо странно. Злоупотребата със захар е най-малко обсъжданата, но и най-разпространена форма на зависимост в света. И една от най-трудно преодолимите. Може да става дума за жизнена необходимост или просто за прищявка, но така или иначе хората се пристрастяват към нея. Най-печалният пример са булимиците, които се тъпчат с богата на захар храна, след което я повръщат или пък взимат разхлабителни, само и само да погълнат колкото се може повече захар. Представете си, ако така постъпваха и робите на хероина — колко по-отблъскваща и неприятна щеше да изглежда тяхната зависимост! Както с всички стимуланти, поглъщането на захарта е съпътствано от кратък еуфоричен „кик“, след който обаче идва ред на депресията и чувството за вина. Зависимостта от захар рядко се среща в чист вид — най-често е съчетана със зависимости от други субстанции, например кофеин.

Има обаче и други деструктивни модели за поведение, свързани със злоупотребата със захар. Някои от пристрастените взимат хапчета за отслабване заради наднорменото си тегло, а след това успокоителни, за да преодолеят стреса, причинен от първите. Злоупотребата със захар често се съчетава с развиването на сериозна зависимост от алкохола — количеството захар е право пропорционално на количеството алкохол, приемано не по време на ядене. След алкохола и тютюна, захарта е най-вредната адиктивна субстанция, консумирана от човешките същества. Неконтролираната й употреба може да се окаже изключително опасна за здравето. Описвайки подобни случаи, Дженис К. Фелпс казва следното:

Хората, които описваме, всъщност са развили зависимост от една от най-мощните субстанции, които съществуват — рафинираната захар. Зависимостта от захарта е реален, мъчителен и крайно сериозен проблем, защото лишава индивида от жизнените му сили не по-зле от всяко друго адиктивно вещество. Липсва ли въпросният химикал, се проявяват и характерните абстинентни симптоми; както при всяка зависимост, задоволяването на психологическия глад оказва разрушително въздействие върху тялото и може да се стигне до момент, в който консумацията е също толкова болезнена, колкото и въздържанието. Цикълът на химическата зависимост вече е постоянен и същевременно непоносим.[6]

Захарта и робството

Деградацията и дехуманизацията, причинявани днес от т.нар. крек[7], е нищо в сравнение с онова, до което е довела масовата европейска истерия към захарта през XVII и XVIII в. Спорно е дали днес можем да говорим за използване на робски труд, поне на първите етапи от производството на кокаина, но ако има разлика, тя е в това, че съвременният му вариант не е получил папската благословия и не е официална политика на корумпирани, но пък напълно легитимни правителства. Могат да се прибавят и други разлики: колкото и брутална да е понякога, днешната наркомафия никога не е стигала до масови отвличания и убийства, обезлюдили цели области, каквито навремето са вършели, за да „захранват“ новата набираща скорост захарна индустрия.

Вярно е, че корените на робството в Европа се простират в дълбоката древност. През т.нар. „Златен век“ на Перикъл две трети от жителите на Атина са били роби. По времето на Юлий Цезар робите са съставяли близо 50% от населението на Италия. В Римската империя положението им е било още по-непоносимо — робите не са имали никакви граждански права, а показанията им пред съда са важали само ако са били потвърдени след мъчения. Ако, не дай си Боже, се случело някой горд робопритежател да умре внезапно или при съмнителни обстоятелства, всичките му роби, без значение виновни или не, били осъждани и екзекутирани по бързата процедура. За да сме честни, трябва да признаем, че именно тази зависимост от институционализираното робство не ни позволява да питаем каквото и да било уважение към „величието на Рим“. Величие ли? Доколкото може да бъде „величава“ една огромна кочина, маскирана като войнишки бардак…

На пръв поглед робството изчезва с разпадането на империята, когато всички римски институции са пометени от хаоса на ранното Средновековие. Феодализмът го заменя с крепостничеството, което е с една идея по-добро: крепостният например е можел да има дом и семейство, да обработва земя и да участва в живота на своята общност. Освен това не е било разрешено да го откъсват от земята. С други думи, те вървели в комплект: когато продавали някой парцел, в цената влизали и обработващите го крепостни.

През 1432 г. португалският принц Енрике Мореплавателя, който бил по-скоро мениджър и предприемач, отколкото откривател на нови земи, създал първата захарна плантация на остров Мадейра[8]. Захарна тръстика била засята и в други португалски владения в Атлантическия океан — забележете, шестдесет години преди първите контакти с Новия свят. Повече от хиляда мъже — осъдени за най-различни провинения, включително неизрядни длъжници и непожелали да се покръстят евреи — били натоварени на кораби и изпратени да се „трудят“ в плантациите. Условията били направо робски — подобни на онези в наказателните колонии, с които след време започва заселването на Австралия.

Захарната тръстика е първата култура, внесена и отглеждана с търговска цел в Новия свят. Според някои оценки през 1530 г., т.е. само четиридесет години след идването на европейците, в Западните Индии вече имало десетина захарни плантации.

В Кълновете на промяната Хенри Хобхаус описва и как е започнало поробването на африканците. През 1443 г. един от капитаните на принц Енрике докладвал, че пленил в океана екипажа на някакъв „мавърски“ кораб:

Тези хора били от смесен арабо-негърски произход и мюсюлмани и заявили, че са потомци на горда раса и никога нямало да се примирят с оковите си. Обяснили също, че във вътрешността на Африка имало колкото щеш черни езичници от коляното на Хам, които били идеални за целта — самите маври се наемали да ги доставят на португалците, стига да получат отново свободата си. Ето как е положено началото на съвременната търговия с роби — не онази, презокеанската, до която оставали още няколко десетилетия, а нейният предшественик, търговията между Африка и Южна Европа.[9]

По повод захарните плантации в Новия свят Хобхаус пише:

Става дума за робство от нов тип. За първи път след римските латифундии робският труд се използва така масово в отглеждането на земеделска култура с търговска цел, а не просто за препитание. Това е и първият случай в историята, когато цяла една раса е набелязана за тази незавидна роля. Испанците и португалците напълно умишлено забраняват използването на роби от Индия, Китай, Япония или Европа за работа в двете Америки.[10]

Сама по себе си търговията с роби също е вид зависимост. Първоначално изпращането на роби в Новия свят е имало една-единствена цел — да се подпомогне местното земеделие, базирано изцяло на производството на захар. Истерията към този артикул достига такива ужасяващи размери, че хилядолетният християнски морал вече не чини пукната пара. И управляващите приемат без възражения всякакви прояви на умопомрачителна жестокост.

Нека бъдем наясно: захарта изобщо не ни е нужна. Между нас казано, преди да се стигне до промишленото й производство (от тръстика и цвекло), човечеството великолепно се е справяло и без нея. Всичко, което тя ни дава, би могло да се извлече и от други естествени и леснодостъпни суровини. Захарта е просто „глезотия“, „врътка“, „кик“ и нищо повече. Но заради този „дребен“ порок властническата култура на Европа е предпочела да забрави доброто възпитание и се е захванала с търговия на човешки същества. През XIX в. буквално всеки тон захар, внесен в Англия, е бил произведен с робски труд. Да, но способността на его доминираната култура да прикрива подобни неудобни истини е направо изумителна.

Ако на някого се стори, че сме изсипали твърде много огън и жупел по адрес на захарта, то е защото в редица отношения зависимостта от нея се вписва идеално в онова, което най-често си представяме за дрогите.

Захарта и властническият стил

Когато темпоралната дистанция с първосъздадения партньорски рай се увеличава, а връзката с Праутробата или Матрицата на планетарния живот изчезва в миналото, зачестяват и случаите на социална невроза и необуздани прояви на егото, наред с разцвета на всевъзможни властнически теории, чиято цел е да ги оправдаят. Робството, почти непознато през Средновековието, и то по време, когато представата за частна собственост се свързва само с едно привилегировано малцинство, се завръща на историческата сцена, за да задоволи, както казахме, нуждата от работна ръка в колониите. Тезата на Томас Хобс, че във всяко човешко общество по-слабият е винаги жертва на по-силния, както и онова, което Джеръми Бентам си представя под „икономическа база“, са безпогрешен знак, че старите ценности, свързани с почитта към Земята и поддържането на екологичния баланс, са окончателно забравени в името на неистовия егоцентризъм на фаустовската наука. Идеята за планетарна Душа, същата тази необятна душа, която християнският монотеизъм натиква в тесните рамки на индивида, вече окончателно е отхвърлена от приемниците на картезианския рационализъм.

Ето че е подготвена почвата за нова човешка идентичност, изцяло обездушена и запратена в една безжизнена вселена, лишена от смисленост и състрадание. Органичната природа се възприема като перманентна „война на всеки срещу всеки“, а смисълът става „контекстуален“, което пък обезсмисля идеята за космическия порядък. Този процес на задълбочаваща се цивилизационна психоза (масова обсебеност от егото, парите и захарно/алкохолния комплекс) достига кулминацията си в средата на XX в. с потресаващата констатация на Сартър, че „природата е няма“.

Само че Природата изобщо не е няма, ами съвременното човечество е глухо или по-скоро си прави оглушки, не желаейки да чуе призива за взаимно уважение, сътрудничество и баланс, т.е. зова на естественото. При този нихилизъм не ни остава друго, освен да обявим природата за „няма“ — как иначе ще избегнем конфузния миг, когато ще трябва да отговаряме за собствените си прегрешения спрямо природата и самите себе си. Нацистите например били убедени, че евреите изобщо не са хора и затова не поемали каквато и да било отговорност за избиването им. Някои днешни индустриалци и политици прилагат същия дехуманизиращ трик, за да оправдаят унищожението на планетата, тази майчина утроба, без която животът ни би бил немислим.

Само едно масово пристрастяване към егото и бруталното господство може да обясни създаването на тази психологическа среда, в която подобни изявления звучат ако не правдиво, то поне приемливо. В случая решаваща роля е изиграла и захарта, защото тя и съпътстващата я кофеиномания идеално оправдават настървението, с което индустриалната цивилизация се бори за все по-висока ефикасност, постигана обаче на цената на потъпканите Архаични добродетели…

Дроги за преситени люде

Още с началните строфи на своята величествена поема Неделна утрин Уолъс Стивънс създава атмосфера, в която трансцендентното граничи с баналното по начин, напомнящ ни най-вече за Сезан:

Сластта на пеньоара, портокалът

с кафенцето в ленивия шезлонг

и кичестата свобода на какадуто

върху килима вкупом разпиляват

светия мир на древно жертвотайнство.[11]

Стиховете на Стивънс извикват усещането за онази снобска пресита, витаеща около дрогата кофеин. В този смисъл Неделна утрин е истинско изпитание за нашите стереотипни представи за дрогите — ние винаги реагираме болезнено на факта, че такива дискретни аксесоари на буржоазния бит като чая, кафето и какаото попадат в същата категория, в която са хероинът и кокаинът. Да, така е, всички те са дроги, а нашето подсъзнателно усещане за празнота ни кара постоянно да измисляме нови варианти на архаичното преклонение пред психоактивните растения. Леките стимуланти — с недеструктивен или най-малкото предвидим ефект — са влизали в храната на приматите много преди появата на човека. Кофеинът е алкалоид, който най-често попада във фокуса на човешкия интерес към растителни стимуланти. В относително малки дози той е доста ефикасен стимулант. Освен в чая и кафето, среща се и в други растения, например, Ilex paraguayensis, от което се приготвя прочутото мате, или Paullina yoco, една потискаща апетита амазонска лиана, която си има своите локални, но изключително древни и ритуализирани стилове на употреба.

Има обаче една подробност — кофеинът е горчив. Рано или късно се стига до откритието, че медът или захарта му придават далеч по-приемлив вкус, което пък подготвя почвата за трайния, но слабо забележим синергичен ефект от взаимодействието между захарта и различните кофеинови напитки. Впрочем захарта става много по-адиктивна в комбинация с кофеин.

Обикновено определяме захарта като жизненоважна част от нашата храна. В тази дефиниция обаче изпускаме нещо много съществено — захарта може да бъде и силно адиктивна дрога, като доказателствата са на всяка крачка. Много деца, както и възрастни се пристрастяват към консумацията й и по този начин заживяват в нова мотивационна среда, регулирана най-вече от променливите им настроения, в основата на които стои същото това непреодолимо влечение към захарта.

Кафето и чаят: новите алтернативи на алкохола

Ако говорим за масова употреба, то трябва да поясним, че чаят, кафето и какаото са внесени в Англия в средата на XVII в. За първи път в историята си християнска Европа разполага с алтернатива на алкохола. И трите са стимуланти, разтварят се във вряща вода и по този начин спестяват на потребителите си вечно актуалния проблем със стомашно-чревните заболявания, но най-вече изискват обилни количества захар. Получава се затворен кръг: истерията към захарта спомага за по-бързото приемане на кафето, чая и шоколада, а те на свой ред спомагат за все по-широката употреба на захар. Новите стимуланти се отглеждат в същите колониални владения, които носят огромни печалби от производството на захар. С включването на чая, кафето и захарта се увеличава броят на промишлените култури, което е гаранция за икономическа стабилност не само на колониите, но и на техните метрополии.

След 1820 г. годишно в Европа се внасят хиляди тонове чай. Само в Обединеното кралство се консумират близо 30 милиона фунта. Дотогава цялото количество чай, предвидено за европейския пазар, е идвало от южнокитайското пристанище Кантон. На изкупвачите не е било разрешено да навлизат във вътрешността на страната, камо ли сами да отглеждат чай. Както пише Хобхаус, „Историческият парадокс е следният: в продължение на близо два века тази стока се е внасяла в Европа чак от другия край на света и покрай нея в Англия е възникнала цяла индустрия, даваща близо 5% от брутния национален продукт, но пък никой не е имал представа как се отглежда чай, да не говорим за сортове.“[12]

Това невежество явно не е било толкова сериозно препятствие, както например падането на Константинопол през 1453 г. Тогава търговските маршрути в Източното Средиземноморие попадат под контрола на турците, но пък този факт ускорява на Запад развитието на мореплаването и корабостроенето, тъй като връзката с Далечния изток вече минава край Кейп Хорн, по маршрута, открит в 1498 г. от Васко да Гама.

Когато стигат до Молукските острови (днес част от Индонезия), холандските и португалските мореплаватели неслучайно ги наричат „Острови на подправките“ — вследствие на това „откритие“ цената на подправките в Европа значително пада, а конкуренцията между доставчиците, борещи се за монопол над пазара, става още по-ожесточена. Най-удобната форма се оказва търговската компания — група търговци обединяват сили и капитали, за да намалят финансовите рискове и да си спестят излишната конкуренция. Огромните, превърнати в плаващи крепости кораби на различните Ост-Индийски компании възвестяват края на онази епоха, в която всеки капитан е и едноличен търговец. Британската Ост-Индийска компания, която впоследствие доминира на пазара, е основана още в 1600 г.

Оттогава до 1834 г., когато либералните радетели за свободния пазар дават възможност на всички заинтересувани да търгуват с чай, тази компания се ползва с монопол, от който извлича баснословни печалби:

За британската Ост-Индийска компания се смятало, че изкуствено повишава цената на чая поне с една трета и по този начин печели по 100 лири стерлинги на тон (за сведение през XVIII в. тя е внесла в Европа 375 000 тона чай). Това обаче дава само частична представа за реалните приходи на компанията, осъществени на същата база, които от 17 милиона долара в началото на века стигат до 800 милиона през 1800 г. Става дума за крупна финансова империя, еднакво мразена от контрабандистите и от консуматорите — пример за корумпиращ монополизъм.[13]

За запарката и революционния кипеж

В края на XVIII в. търговията с чай преживява криза и правителството на лорд Норт предприема серия от прибързани действия, които не само съсипват отрасъла, но довеждат и до загубата на британските колонии в Северна Америка. Стратегията на Норт е следната: да продава чая на занижени цени в колониите, като по този начин ще се пласират и излишъците, и най-вече ще бъдат отстранени от бизнеса конкурентите контрабандисти. Без много да му мисли, лордът облага с нисък и, както си въобразява, безобиден данък предвидения за колониите чай просто за да подсети колонистите, че има върховна власт, с която трябва да се съобразяват. Както знаем, точно този данък се оказва малкото камъче, което преобръща колата. На 16 декември 1773 г. някои по-радикално настроени жители на Бостън нападат корабите на Нейно Величество и — о, ужас! — изсипват товара им в океана. Ако мога така да се изразя, тази нощ е запарен соленият чай на Американската революция. Примерът е последван и от други — Ню Йорк, Чарлстън, Савана, Филаделфия. Но всичко това е щяло да отшуми само след седмици, ако не е било поредното изключително мъдро решение на британското правителство да затвори бостънското пристанище, с което то просто си е изпросило Декларацията за независимостта.

В началото на XIX в. бизнесът с чая е в жестока стагнация. Наполеоновите войни са изпразнили всички хазни. Държавите започват да печатат книжни пари без златно покритие и тази практика предизвиква сериозна инфлация: разходите растат за сметка на приходите, което води до икономическа разруха. Панацеята за този колапс се оказва опиумът.

Експлоатационният цикъл

Бизнесът с опиум не е нищо друго, а форма на държавен тероризъм (в случая — британски), провеждан методично срещу населението на Китай, докато не отпадат всички ограничения, наложени от китайското правителство срещу вноса на опиум в собствената им страна. В тези събития проличава един модел, който многократно ще се повтаря и през XX в. По същия начин, както търговците на чай се ориентират към опиума, когато пазарът изпада в депресия, така и западните разузнавания в лицето на ЦРУ и френските тайни служби се насочват през 80-те години към вноса на кокаин, след като са изгубили монопола върху хероина в полза на предлагащите го на безценица аятоласи на Иранската революция. Историята на комерсиалните заигравания с дрогите през последните петстотин години и най-вече цинизмът, с който дадена дрога се лансира на пазара, за да подготви почвата за следващите, не са особено приятна тема за размисъл. Може би и затова толкова рядко се обсъжда.

Експлоатационният цикъл започва със захарта. Както споменахме, продукцията зависи изцяло от робския труд, но затова пък става още по-привлекателна за потребителите през XVI в. С появата през XVII в. на новите масови продукти — чай, кафе и какао — истерията към захарта бележи нови върхове. С приложението й в кофеиновите напитки и дестилирането на алкохол започва да играе осезателна, макар и непряка роля в гнета, налаган от властническата култура над низшите съсловия и жените като цяло. Да робуваш на дрогата е изтъркана метафора, но в случая със захарта тя се буквализира по един ужасяващ начин.

Когато пазарът на чай колабира, системата, изградена и капитализирана от британската Ост-Индийска компания, се пренасочва към производството и продажбата на опиум, както и към експлоатирането на китайския народ, който все още не е включен в колониалната система. С откритието на морфина (1803 г.) и хероина (1873 г.) вече се озоваваме пред прага на XX век. Обезпокоените социални реформатори, опитващи се да регламентират употребата на дрога, успяват само да я извадят извън закона, където тя си остава и до днес, само че контролирана не от привилегировани и алчни корпорации, а от международни престъпни картели, често дегизирани като разузнавателни служби. Да, картинката хич не е „розова“, както се бе изразил навремето Уилям Бъроуз.

След епохата на великите географски открития дрогите и растителните продукти стават все по-важни фактори в стратегиите на международната дипломация. Вече няма регион или народ на света, който би могъл да се укрие от зоркото око на белия човек — те са просто промишлени зони с евтина работна ръка, от които се иска да доставят суровините, а в замяна да осигурят пазар за готовите продукти. Също като менадите, обзети от вакхически бяс, така и интоксикираните от захарта икономики на властническа Европа са готови да разкъсат собствените си деца.

Кафето

Една от най-разностранните личности на XI в., Авицена, чиято смърт през 1037 г. е първият регистриран в историята случай на предозиране с опиум, е и един от първите, писали за кафето, независимо че то от векове е известно в Етиопия и арабския свят, където вирее в диво състояние. На Арабския полуостров отдавна знаят за неговите чудодейни свойства. Има дори един апокриф, според който веднъж Мохамед се разболял тежко и тогава му се явил Джабраил, т.е. Архангел Гавраил, който му предложил чашка кафе, и пророкът тутакси оздравял и скочил на нозе. Поради отколешната му връзка с арабската култура Линей, великият датски естественик и създател на съвременната научна таксономия, го нарича Coffea arabica.

Когато кафето се появява за първи път в Европа, използват го предимно като високо калорична храна и лекарство, като стриват на прах богатите на мазнини зърна и ги смесват с топена мас. След време някои сипват смляно кафе във виното, за да получат приятна и ободряваща напитка. В Европа започват да го варят не по-рано от XII в., а едва през следващия в Сирия са положени и основите на днешната практика да изпичат зърната му.

Независимо че родината на кафето е в Стария свят и е било използвано в определени кръгове много преди появата на чая, именно последният подготвя почвата за неговата популярност. Стимулиращите свойства на кофеина в кафето и сродният му теобромин в чая ги превръщат в идеалните дроги на Индустриалната революция: те зареждат с енергия, позволяваща на хората да изпълняват работа, изискваща постоянна концентрация. В интерес на истината, почивките за чаша чай или кафе са единствените наркотични ритуали, които никога не са били критикувани от онези, които извличат полза от глобалната индустриализация. Затова пък е достатъчно добре известно, че кафето води до пристрастяване, рак на стомаха и най-различни сърдечни проблеми, както и до повишена нервност, безсъние, а в големи дози — дори до тремори и конвулсии.

Срещу кафето

Кафето си има и своите противници, но те винаги са били в малцинство. Навремето са го обвинявали за смъртта на Колбер[14], починал от рак на стомаха. Гьоте пък е порицавал собствената си слабост към кафето заради хроничната си меланхолия и пристъпи на угнетение. Кафето е било обвинявано също, че причинява, по думите на Левин, „силна възбуда, изразяваща се в прекомерна бъбривост, при която понякога се губи връзката на мисълта. В кафенетата често могат да се видят политици, които непрекъснато се наливат с кафе, убедени, че по този начин ще бъдат осенени от дълбоки прозрения относно световните проблеми“.[15]

Явно тази тенденция към ексцесна употреба на кафе обяснява и няколкото указа срещу кафето, издадени в Европа през 1511 г. Принц Валдек става пионер във войната срещу дрогите, когато обявява награда от десет талера за всеки, който издаде на властите някой таен любител на кафето. Дори и слугите са получавали това възнаграждение, стига да издадат господарите си, че пият кафе. През 1777 г. обаче в континентална Европа решават, че кафето е подходящо за духовните и аристократичните среди, т.е. стълбовете на властническото общество. Но ако някой представител на непривилегированите съсловия се осмелявал да пие кафе, наказанието най-често било публично бичуване, следвано от глоби.

Естествено, най-сериозното обвинение срещу кафето било, че причинява импотентност.

Често се твърди, че кафето намалява сексуалната възбуда и предизвиква стерилност. Макар и да е чиста измислица, в миналото това е било широко разпространено убеждение. Пътешественикът Олеарий[16] разказва, че персийците пиели някаква „гореща вода, наречена чаве“, която водела до „безплодие и угасване на плътските щения“. Един султан толкова се привързал към кафето, че тотално пренебрегвал собствената си съпруга. Един ден султанката видяла, че кастрират някакъв жребец, и рекла, че било по-сигурно да дават на животното кафе, защото щяло да стигне до същото „дередже“ като височайшия й съпруг. Принцеса Елизабет Шарлот Орлеанска, майка на хилавия Филип II, писала на сестра си: „Кафето е нужно не толкова на протестантските пастори, колкото на католическите абати, защото на тях не им е разрешено да се женят и трябва да спазват целомъдрие. (…) Изненадана съм, че толкова много хора обичат кафето, тъй като то горчи, а на мирис е по-неприятно от лош дъх“.[17]

Лекарят Рауволф от Аугсбург, откривател на първия транквилант, растителния екстракт рауволфия, открива, че кафето отдавна е доходоносен търговски артикул в Мала Азия и Персия, когато посещава тези земи през 70-те години на XVI в. Вече говорихме за ориентоманията… Подобни разкази скоро превръщат кафето в поредното модно увлечение. То се появява в Париж през 1643 г. и само след тридесетина години в града вече има над 250 кафенета. В годините непосредствено преди Френската революция е имало над 2000 кафенета и магазини за кафе. Ако клюката е била майка на революцията, то кафето и кафенетата със сигурност са й бабували.

Шоколадът

Въвеждането на шоколада в Европа е нещо като финален акорд в масовата истерия към кофеиновата стимулация, започнала с Индустриалната революция. Шоколадът, приготвян от смлените зърна на едно растение от Амазония, Theobrona cacao, съдържа нищожни количества кофеин, но затова пък е богат на теобромин, който е негов родственик. Става дума за химикали, чиито родственици се получават ендогенно в нормалния човешки метаболизъм. Подобно на кофеина, теоброминът е стимулант, при това адиктивният потенциал на шоколада е доста значителен.[18]

Какаовото дърво е донесено в Мексико от тропиците векове преди идването на испанските конкистадори. То е изпълнявало важна функция в маянската и ацтекската религия. Маите са използвали какаовите зърна като разменна монета. Знаем, че по времето на Монтесума II ацтеките са били сериозно пристрастени към какаото — те са пиели своя шоколад неподсладен и разтворен в студена вода. На гостите, присъствали на коронацията на Монтесума през 1502 г., била поднасяна смес от какао и псилоцибни гъби.[19]

Кортес научава за какаото от своята държанка, индианката доня Марина, която му била подарена от самия Монтесума, заедно с още осемнадесет девици. Тъй като Марина го уверява, че какаото е силен афродизиак, Кортес няма търпение да се заеме с неговото отглеждане. Ето какво пише на своя суверен Карл V: „На земите на едно стопанство могат да се посадят две хиляди дръвчета — плодовете приличат на бадеми и се продават смлени на прах.“[20]

Малко след това шоколадът е внесен в Испания, където бързо става изключително популярен. Въпреки това разпространението му върви бавно, може би поради прекалено многото нови стимуланти, които се борят за вниманието на европейците. В Италия се появява едва през 1606 г., а във Франция и Англия — след още половин век. Като изключим един кратък период по времето на Фридрих II, когато се превръща в предпочитаната напитка на професионалните отровители, шоколадът набира все по-голяма популярност и ежегодно се произвежда в огромни количества.

Заслужава внимание фактът, че в рамките на един относително кратък период от две столетия цели четири стимуланта — захарта, чаят, кафето и какаото — изплуват от неизвестността, за да се превърнат в база за огромни търговски империи, защитавани от най-могъщите армии, известни дотогава и подкрепяни от повторно въведената институция на робството. Ето това е силата на „чашата, която ободрява, но не опиянява“.

Бележки

[1] Израз, изкован от английския поет Уилям Каупър (1731–1800). — Б.пр.

[2] Хосров I Анушарван (531–578/9 г.) от династията на Сасанидите, влязъл в историята със своите административни, данъчни и военни реформи, както и с гоненията на маздеистите. — Б.пр.

[3] Ктезий, грък от остров Книд (445–399 г. пр.Хр.), е бил придворен лекар на Артаксеркс II и автор на няколко произведения, включително описания на Персия и Индия, от които до нас са достигнали само фрагменти. Неарх и Онесикрит са свързани с Александър Македонски: първият е бил началник на флотата му, а вторият — историк, и го е съпровождал в неговите походи. — Б.пр.

[4] O’Leary (1949), p. 71.

[5] Hobhouse (1985), p. 46.

[6] Phelps and Nourse (1986), p. 75.

[7] По-подробно вж. Ескоотадо, Антонио. Истории за дроги. С., Лик 2001, с. 120–124. — Б.пр.

[8] Принц Енрике (Хенрих) действително получава прозвището си Navegador, без да напуска бреговете на Португалия, което не му пречи да бъде вдъхновител и организатор на португалската колониална експанзия. Спомената Мадейра е завладяна през 1420 г. Впрочем по негово време са открити, т.е. картографирани, 3500 км от западноафриканското крайбрежие. — Б.пр.

[9] Hobhouse (1985), p. 54.

[10] Ibid., p. 63.

[11] Прев. Владимир Трендафилов.

[12] Hobhouse, Op. cit., pp. 96–97.

[13] Hobhouse, Op. cit., pp. 108.

[14] Жан-Батист Колбер (1619–1683), френски държавник, министър на финансите при Луи XIV, инициатор на икономическа политика, носеща неговото име. — Б.пр.

[15] Lewin (1931), pp. 256–257.

[16] Адам Олеарий, известен и като Олшлегер (1599–1617), немски учещ и пътешественик, посетил в състава на дипломатическа мисия Русия и Персия. — Б.пр.

[17] Ibid., pp. 257–258.

[18] Ott (1985), pp. 11–22.

[19] Oss and Oeric (1986), p. 73.

[20] Lewin, Op. cit., p. 283.