Терънс Маккена
Храната на боговете (12) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава X
Балада за сънуващия тъкач: канабисът и културата

Никое растение няма така трайно присъствие в човешкия бит, както конопът. Конопени влакна и семена са откривани и в най-древните пластове на евразийските култури. Канабисът, роден в Централна Азия, се е разпространил по целия свят благодарение на човека. Много рано прониква и в Африка, а някои адаптирали се към по-хладния климат сортове прекосяват океана още с първите заселници в Новия свят. Поради своето пандемично разпространение и приспособимост канабисът е оказал огромно влияние върху обществените представи и институции. Ефектът от смолата на канабиса (събирана във вид на мазни черни топчета) е сравним с този на халюциногените. Говоря за класическия хашиш.^[1]

Хилядите имена, под които е известен хашишът, свидетелстват не само за неговата културна значимост, но и за свойството му да стимулира езиковите умения на поетичните натури. В асирийски клинопис от 685 г. пр.Хр. го наричат кунубу, а през следващото столетие името му звучи вече като каннапу, от което произлиза и гръцко-латинското cannabis. Той е банг, бенг или бъндж, а също и ганджа, гангика или ганга. За японците е аса, а в езика на хотентотите става дагга. Наричат го още кеф, кайф, кийф, керп, както и ма.

Само американският сленг съдържа огромен брой названия на канабиса. Още преди 40-те години, т.е. преди да стане част от мейнстрийма в бялата култура, той е известен като muggles, mooter, greefa, griffo, Mary Warner, Mary Weaver, Mary Jane, Indian hay, loco weed, love weed, joy smoke, giggle smoke, bambalacha, mohasky, mu и mookah. Това са били мантрите на една емпирично ориентирана субкултурна религия, почитаща Палавата зелена богиня.^[2]

Хашиш

Хашишът е вече на няколко хилядолетия, макар и да не е ясно кога точно хората са започнали да събират и концентрират канабисовата смола по този начин. Пушенето на канабис — най-надеждният и бърз начин да се изпита неговият ефект — прониква в Европа доста късно. Не бива да забравяме, че и тютюнопушенето става известно в Европа едва след като Колумб се завръща от второто си плаване.

И това е крайно любопитно: до сравнително неотдавна този изключително популярен поведенчески модел е бил практически непознат в Европа. Би могло да се каже, че европейците като цяло винаги са били консервативно настроени към новите тенденции в употребата на дроги. Например клизмите (още едно приложение на растителни екстракти) също са открити в Новия свят — от индианците в екваториалните джунгли на Амазония, които много добре са познавали свойствата на естествения каучук. Това е означавало многолетно експериментиране с най-различни растения, чийто ефект или вкус е бил повече от неприятен, особено при орален прием.

Не може да се каже със сигурност кога за първи път човекът е започнал да пуши канабис или, по-точно, дали пушенето е влизало някога в цивилизационния репертоар на народите от Стария свят, след което е било забравено, за да се завърне триумфално като внос от Новия свят по време на испанската Конкиста. Пушенето, т.е. вдишването на дим, може и да е било непознато за гърците и римляните, но това не означава, че не е било разпространено в праисторическата епоха. При разкопки на некрополи от преди 15 000 години в Нон Нак Тха, Тайланд, са открити останки от животински кости, в чиито кухини очевидно е бил изгарян някакъв растителен материал. Дори и до ден-днешен най-популярното средство за пушене на канабис в Индия е т.нар. челум, обикновена дървена или керамична цев, която се натъпква с хашиш и тютюн. Може да се спори откога в Индия използват челуми, но затова пък е абсолютно сигурно, че методът е изключително ефикасен.

Нещо за скитите

Скитите, „варварите“ номади от Централна Азия, проникнали в Източна Европа през VIII в. пр.Хр., са хората, които популяризират по тези земи употребата на канабис. Ето как Херодот описва техния новаторски метод за интоксикация, нещо като канабисова „сауна“:

В страната им расте коноп, който твърде много прилича на лен, но не е толкова дебел и голям; в това отношение конопът го надминава, и то много; той расте от само себе си, но и засят. (…) Та скитите взимат зърна от този коноп, мушкат се под покривалата и ги хвърлят върху нажежените камъни; хвърляните семена пушат и се получава толкова много пара, колкото нито една парна баня в Елада не може да даде. Скитите са очаровани от този вид баня и надават силни викове (Historiae, IV, 74).^[3]

На друго място Херодот описва още един подобен метод:

(Скитите били) намерили дървета с такива плодове, че след като се съберели накуп по много хора, разпалвали огън, сядали в кръг около него и като ги хвърляли в огъня, вдишвали миризмата им и се опивали от нея — точно както елините от виното; колкото повече хвърляли от тези плодове в огъня, толкова повече се опивали, докато накрая се вдигали и почвали да играят и да пеят (Historiae, I, 202).^[4]

С други думи, още скитите установили, че вдишването на дима от канабис е най-ефикасният начин да му се насладиш, независимо че не са направили логичната следваща стъпка и да открият лулата или челума. Старогръцкият ботаник и естественик Диоскорид също споменава за канабиса, но той явно се утвърждава в европейските и американските култури едва след откриването на по-ефикасни начини за консумацията му.

Индия и Китай

Китайската традиция гласи, че отглеждането на коноп започнало още през XXVIII в. пр.Хр., когато легендарният втори император Шъннун научил поданиците си да плетат въжета от него. В един трактат от 220 г. лекарят Хуатоу препоръчва като обезболяващо средство вино, в което е прибавен екстракт от канабис, със следното пояснение: „Само след няколко дни или най-много до месец пациентът напълно ще се възстанови, без да е изпитал ни най-малка болка по време на самата операция.“^[5]

В Индия канабисът е известен като растение с огромна спиритуална мощ много столетия, преди да започнат да го пушат. Явно същото важи и за опиума. Най-ранните свидетелства за употребата на канабис в Индия са от началото на първото хилядолетие преди Христа, като по това време със сигурност е бил използван и като лечебно средство — ако съдим по първите индийски фармакопеи, еуфоричните му свойства са били добре познати. Но усвояването му е било извънредно бавно и едва през X в., т.е. малко преди ислямското нашествие, употребата му става широко известен факт. Канабисът е бил тясно свързан с езотеричните направления и в индуизма, и в исляма. Езотерични практики от типа на Йога и аскезата на отшелниците садху, както и ударението върху прякото преживяване на трансцендентното, преспокойно се вписват в тогавашното отношение към канабиса в Индия. Дж. Кембъл Оман, изследвал индуистките традиции в края на XIX в., пише следното:

От философска гледна точка е интересно да се проследи влиянието на тези силни наркотици върху умовете и телата на странстващите монаси, които най-често са прибягвали до тях. Можем да бъдем сигурни, че тези канабисови дроги, известни от прастари времена в Индия, са отговорни за някои от най-необузданите им фантазии.^[6]

Канабисът като цивилизационен стил

В случая Оман зачеква доста благодатна тема — степента, до която стилът и начинът на живот на цяла една култура могат да бъдат повлияни от нагласите и утвърдените представи, свързани с дадено психоактивно растение или дрога. Има нещо вярно в идеята, че архитектурните и изобразителни мотиви, които срещаме в Делхи от епохата на Моголите или в Исфахан от X в., са изцяло породени или най-малкото вдъхновени от виденията, предизвиквани от хашиша — по същия начин, както алкохолът е способствал за развитието на обществените институции и представи във феодална Европа. Естетическите възгледи и стилове са симптоматични за нивото и вида на разбиране на дадено явление, което обществото е санкционирало. Всяка връзка, установена с дадено растение, е склонна да акцентира върху едни обществени потребности за сметка на други.

По същата логика всяка проява на индивидуалност в стилово и естетическо отношение обикновено е анатема за закостенелия манталитет на властническите култури. В културите, в които е прекъсната традицията да се използват растителни съставки, заличаващи социалните различия, подобни прояви най-често са прерогатив на жените. Мъжете, ориентирали се към подобни дейности, по правило се обявяват за хомосексуалисти — т.е. хора, които не следват общоприетите канони за мъжествено поведение в рамките на властническия модел. Дългите коси в комбинация с нарасналата употреба на марихуана през 60-те години в Съединените щати са христоматиен пример за връзката между външната „феминизация“ и растенията, с чиято помощ се преодоляват обичайните граници. Истеричната реакция към това общо взето безобидно завръщане към традицията издава несигурността и страха, изпитвани от мачисткото его при наличието на фактори, които биха възстановили по някакъв начин партньорския модел на човешки взаимоотношения.

В този контекст е интересно да се отбележи, че канабисът по принцип е андрогинен — има и женски, и мъжки растения. И в основата на все по-големия интерес към наркотичните свойства на канабиса стои именно идентификацията с женския канабис, която се изразява и в грижовното „майчинско“ отношение към култивацията му. Тук трябва да поясним, че канабисовата смола се произвежда от женските растения. Мъжките не само че не произвеждат дроги, но на всичкото отгоре, щом опрашат женските, последните започват да образуват семена и престават да отделят смола. Ето как щастливото съвпадение между субективния ефект от канабиса и необходимостта от „майчински“ грижи за добиването на качествена смола спомага за утвърждаването на ценности, свързани с уважението и съхраняването на женското начало.

От всички пандемични растителни интоксиканти, срещащи се на Земята, канабисът заема второ място, отстъпвайки единствено на гъбите по степента на влияние върху ценностите и представите, характерни за автентичните партньорски общества. Как иначе ще си обясним безпрецедентното преследване на хората, употребяващи канабис, при наличието на толкова убедителни доказателства, че от всички използвани някога интоксиканти той е сред най-безобидните? Негативните социални последствия в случая са нищожни в сравнение с тези на алкохола. Канабисът е анатема за властническата култура, защото отклонява или откъсва своите потребители от общоприетите ценности. Поради своя подсъзнателен психеделичен ефект канабисът, когато се превърне в житейски стил, поставя индивида в интуитивен контакт с някои не дотам „целесъобразни“ или „агонални“ поведенчески модели. По същата причина и марихуаната е нежелана в съвременния офис, за разлика от дроги като кафето, утвърждаващи ценностите на индустриалната култура. Употребата на канабис напълно основателно е преценена като еретична и дълбоко нелоялна спрямо ценностите на мъжкото господство и стратифицираната йерархия. Затова легализирането й е сложен проблем, тъй като предполага легализацията на фактор, който би могъл да отслаби и дори да промени его доминантните ценности.

Легализацията и данъчното облагане на канабиса ще предложи съответната икономическа база, на която ще може да се пристъпи към разчистване на националния дефицит. Вместо това продължаваме да хвърляме милиони долари за изкореняването на марихуаната — политика, която насажда мнителност и създава една постоянна криминализирана прослойка в онези обществени групи, които иначе минават за примерни граждани на тази страна.

Както бе посочено, обществената нетърпимост към канабиса и неговите потребители е всъщност зле прикрита ненавист към ценностите на комуналното и женственото. Как иначе ще си обясним настървението, с което медиите заклеймяваха употребата на психеделици и социалните експерименти в ъндърграунд културата през 60-те години? Страхът, който „децата цветя“ вдъхваха на управляващите, става разбираем, ако бъде анализиран с оглед на идеята, че всяко противопоставяне на истаблишмънта означава пробив на несексисткото и партньорско мислене, при което егото неминуемо отива на заден план.

Класическият канабис

Плиний Стари се позовава на един фрагмент от Демокрит, в който става дума за растение, наречено таласегъл или потамавгис, и което много учени идентифицират с канабиса:

Ако се свари и изпие, то предизвиква безумие, изразяващо се във видения от най-необичайно естество. Теангелисът, казва той, пък расте по Ливанските планини в Сирия, в планинската верига Дикта на остров Крит, а също и край Вавилон и Суса в Персия. Настойката от него вдъхва пророчески сили на маговете. Същото важи и за растението гелотофил, виреещо в Бактрия и по бреговете на Бористен^[7]. Ако се изпие със смирна и вино, явяват се видения от всякакъв вид, предизвикващи неудържим смях.^[8]

Диоскорид, автор от I в., дава чудесно описание на канабиса и споменава за неговото приложение във въжарството и медицината, обаче не казва нищо за халюциногенните му свойства. Тъй като климатът е благоприятен за отглеждането му, а и ислямът насърчава неговата употреба за сметка на алкохола, канабисът се превръща в предпочитания интоксикант в Близкия изток и целия арабски свят. Впрочем по времето на Пророка употребата на хашиш и канабис отдавна е била утвърдена традиция, което обяснява защо алкохолът е изрично забранен на правоверните, докато хашишът е обект на теологични спорове. През X в. употребата (и злоупотребата) с хашиш явно е била толкова широко разпространена, че става постоянна тема в литературата. Властническата нагласа намира съвършен израз в следния откъс — едно от най-ранните описания на адиктивно поведение, с които разполагаме:

Един духовник произнесъл в джамията пламенна тирада срещу бенга, чието основно свойство е да опиянява и приспива. По време на проповедта така ръкомахал, че от пазвата му изхвърчало късче хартия, в което било увито същото вещество, което той така яростно заклеймявал, но сам често използвал, и паднало сред насъбралите се слушатели. Ораторът не изгубил самообладание и тутакси се провикнал: „Ето го този враг на правоверните, демона, за който ви говоря! Силата на моите слова го накара да побегне, затова внимавайте сега да не се всели в някой от вас!“ Никой не посмял да докосне „бенга“, а след проповедта наглият софист най-невъзмутимо си го прибрал.^[9]

Както става ясно от този анекдот, егото на монотеиста е податливо на най-невероятни самозаблуди.

Канабисът и дискурсът

Канабисът има много приложения: още съвсем рано привлича вниманието на ловците събирачи, които изплитат от влакната му въжета и примки. Но за разлика от други растения с подобно приложение, например централноазиатският лен и амазонската чимбира, той е и психоактивен. В този контекст е интересно да се отбележи, че много от думите в нашия език, имащи отношение към езиковите умения, често са същите, които се използват за описанието на дейности от типа на въжарството или тъкачеството. Ние „плетем“ интриги, „разнищваме“ теми или пък „съшиваме с бели конци“ някоя история. Дали пък тези банални метафори не отразяват някаква прастара връзка между конопа като интоксикант и интелектуалните процеси, стоящи зад откритието на въжарството и тъкачеството? Знае ли човек? Поне според мен нещата стоят точно така. Канабисът е бил най-подходящият кандидат за мястото на сакралната псилоцибна гъба в древните близкоизточни култури. Колкото и отдавна да е осъществен този преход, показателно е, че и до ден-днешен канабисът продължава да се свързва със стила на партньорското общество. Впрочем осезателното присъствие на канабиса във ведическа, а по-късно и в ислямска Индия, най-вероятно е забавило утвърждаването на властническите ценности и със сигурност е способствало за появата на такива неортодоксални групи като шиваитите в индуизма и суфиите в ислямския свят, които никога не са криели, че черпят вдъхновение от канабиса, да не говорим пък, че в поведението им са личали редица женствени черти.

Ролята на канабиса в европейското общество е комплексна. Марко Поло, чиито приключения и най-вече разкази за загадъчния Изток имат огромен принос за обогатяването и катализирането на европейското въображение, дава едно от първите и най-известни описания на хашиша. Всъщност той преразказва една популярна легенда, която е чул по време на своите пътешествия — за „Стареца от планината“, или Ибн ел Сабах^[10], водача на прословутите асасини. Съгласно легендата на младите мъже, които искали да бъдат приети в тази секта, давали огромни дози хашиш и те се озовавали в някакъв „илюзорен рай“ — една закътана долина, пълна с екзотични цветя, бистри ручеи и изкусителни девици. После им казвали, че могат да се завърнат в тази страна от сънищата само ако изпълнят онова, което главатарят им нареди — най-често политическо убийство. Днешното асасин, което в много европейски езици означава „терорист“, всъщност идва от арабското хашишин, любител на хашиша. Колкото и съмнителна да е достоверността на този разказ, той със сигурност е допринесъл не само за скандалната репутация на хашиша в Европа, но и за интереса към него.

Пет века след Марко Поло френските колониални власти в Египет се провалят в опитите си да контролират производството и продажбите на канабис. В отговор на една от поредните забрани, гръцките контрабандисти моментално започват да внасят хашиш в Египет и черният пазар бързо процъфтява.

Във военно отношение египетската експедиция на Наполеон е пълен провал, но ако я разглеждаме като опит за контакт между две взаимно изключващи се култури, тя определено е пожънала успех. Наполеон закарва в Египет цяла библиотека плюс екип от 175 изтъкнати учени, които наблюдават, скицират, картографират и събират езиковедска и културна информация. Венецът на тяхната дейност е публикуването на 24-те тома под общо заглавие Description d’Egypte, излизали от 1809 до 1813 г. Поредицата вдъхновява безброй бъдещи автори на пътеписи и в крайна сметка оказва огромно влияние върху европейското въображение.

Ориентоманията и канабисът в Европа

Докато Наполеон се бори с канабиса в Египет, в Европа се наблюдава ново раздвижване в интелектуалните среди. Романтизмът, ориентоманията и прехласването по психичните и паранормални явления се съчетават чудесно с вече широко разпространеното сред висшите съсловия модно увлечение към опиума и неговата тинктура, лауданум. Всичко това се оказва благоприятната среда, в която баснословните наслади на хашиша могат да бъдат изпитани на дело от дръзновения и неконвенциално настроен индивид. В сравнение с днешните условия, трудно можем да си представим по-различна законова среда, както и интелектуална нагласа към дрогирането от тези в началото на XIX в. Опиумът и хашишът не са влизали в списъка на забранените субстанции и в тяхната употреба не е имало нищо нередно. Тютюнът и кафето вече отдавна са били популярни в стария континент и включени в ритуалите на европейската цивилизация, така че няма нищо изненадващо в това, че фантастичните разкази на пътешествениците за наркотичното блаженство и трансцендентните видения подтикват мнозина да експериментират с канабис.

В началото на 40-те години на XIX в. група френски литератори, сред които Теофил Готие, Шарл Бодлер, Жерар дьо Нервал, Дюма-баща и Балзак, както и скулптори, художници и други представители на артистичната бохема, създават знаменития Club des Hachichins. Членовете на клуба се събират всяка седмица в пищните ориенталски покои на парижкия хотел „Люзан“ в Сен Луи. На тези частни сбирки пътешественикът и психиатър Ж. Ж. Моро дьо Тур предлага желиран алжирски хашиш, известен като дауамеск, с който споменатите литературни светила охотно експериментират. Само след няколко години, по време на вълненията от 1848 г., студентите от Сорбоната разлепват по улиците плакати с искания за свободното разпространение на канабиса и етера.

През 1842 г. лекарят У. Б. О’Шонеси се оказва първият популяризатор на ганджа, силния индийски канабис, в Англия, чрез своята Bengal Pharmacopeia. Канабисът е включен в списъка на стандартните лекарства и се появява по рафтовете на всяка аптека.

Взаимодействието между опиума и хашиша във формирането на европейското въображение е комплексно и синергично. Опиумът има много по-дълга история на употреба в западния свят, отколкото канабисът. Известен е и използван още от древноегипетските и критските лекари и играе съществена роля през късната, декадентска фаза на минойската религия. Канабисът е въведен в Европа доста по-късно и най-вече вследствие от интереса към променените състояния на съзнанието, вече станали обичайна практика за любителите на опиума.

Независимо че канабисът е бил известен на Изток от много столетия, вероятно само шепа европейци са били запознати със свойствата му, преди да се появят сензационните разкази на Марко Поло в края на XIII в. Въпреки че през XVI в. немският учен Йохан Вайер^[11] споменава за употребата на хашиш във вещерските ковъни, дрогите, извличани от конопа, отсъстват от инструментариума на алхимията и явно не са били внасяни в по-съществени количества в Европа до 40-те години на XIX в., когато О’Шонеси и неговият френски съвременник, Обер-Роше, препоръчват тяхната употреба.

През 1845 г. Ж. Ж. Моро дьо Тур публикува своя труд Du Hashisch et de l’Alienation Mentale (За хашиша и душевните заболявания). Неговите подробни описания на въздействието на хашиша привличат интерес и в медицинските, и в литературните среди и предизвикват вълна от експерименти. Но дори и тогава интересът към хашиша едва ли излиза извън онези парижки кръгове, в които се движи самият Моро дьо Тур. Консумацията на хашиш никога не се превръща в масово европейско увлечение през XIX в. Тя си остава ограничена най-вече в Близкия изток и Централна Азия.

Канабисът и Америка от XIX в.

Не англичаните или французите, а именно американците създават специална литература за хашиша, възхваляваща омайните и фантасмагорични видения, които той предизвиква. В случая те следват примера на такива видни английски любители на опиума като Коулридж и Де Куинси. Затова и творбите им са силно повлияни от онзи стил на „радостите и ужасите“, превърнал името на Де Куинси в нарицателно. От описанията им на ефекта от канабиса става пределно ясно, че са го възприемали като някакво разтърсващо метафизично откровение. Днес тази консумация на хашиша — във вид на паста, приоритет най-вече на „неделните“ любители на силни усещания, вече е почти непозната; за съвременниците хашишът е най-вече нещо, което се пуши. Това правило обаче не е важало през XIX в., когато хашишът е бил приеман под формата на сладкиши, внесени от Близкия изток. Виденията и трайната интоксикация не остават никакви съмнения, че благодарение на този метод хашишът се е превръщал в ефикасно средство за изследване на вътрешните селения на въображението и съзнанието. Първото описание на „трип“ в многопластовата вселена на канабиса е това на американския пътешественик Беярд Тейлър, публикувано в Атлантик Монтли през 1854 г.:

Усещането, че съм с „вързани ръце“ — ограничен от собствените си сетива, функциониращи в рамките на моето тяло и кръв, — внезапно изчезна. Зидовете, които ме обграждаха, изригнаха и се разпаднаха на отломки. Без да мисля каква ли форма съм приел — без да имам ни най-малка представа за това, — аз почувствах, че се рея в някакво необятно пространство… Духът (или може би демонът) на хашиша напълно ме бе обсебил. Бях захвърлен в потока на неговите илюзии и се понесох абсолютно безпомощен, чудейки се какво ли още ме очаква. Конвулсиите, протичащи по нервната ми система, ставаха все по-чести и болезнени, съпровождани от усещания, които хвърлиха цялото ми същество в безмерен възторг. Бях обкръжен от сияйно море, в което играеха чисти и хармонични цветове, родени от светлината. Докато се опитвах да опиша на пресекулки преживяванията си на моите приятели, които седяха и ме гледаха с недоумение, тъй като дрогата все още не им бе подействала, аз изведнъж се озовах в подножието на Хеопсовата пирамида. Блоковете от жълтеникав пясъчник изглеждаха като позлатени под лъчите на слънцето и тяхната грамада се издигна толкова високо, сякаш диреше опора в синия свод на небесата. Поисках да се изкача на нея и самото желание бе достатъчно да се озова моментално на върха й, на хиляди футове височина над нивята и палмовите горички на Египет. Сведох поглед и за огромно мое изумление установих, че пирамидата е изградена не от пясъчници, а от огромни кубове пресован тютюн „Кавендиш“! Думите са безсилни да изразят онова усещане за абсурдност, което изпитах тогава. Въртях се на стола си, буквално примиращ от смях, който спря едва когато видението се разсея във въздуха. След това от хаотичните и непонятни образи изплува друго, още по-невероятно видение.

Колкото по-ясно си припомням сцената, колкото по-грижливо възстановявам отделните детайли и разплитам нишките на усещанията, които тя втъкаваше в общата канава, толкова повече се обезсърчавам, че ще успея някога да възпроизведа нейното великолепие. Аз се носех през Пустинята, но вече не подрусвайки се върху едногърба камила, а седнал в седефена ладия, върху чиито бордове бяха инкрустирани ослепително искрящи скъпоценни камъни. Пясъкът сякаш бе от чисто злато, а моят кораб се плъзгаше по него плавно и безшумно. Наоколо бе светло, макар и да не виждах никакво слънце. Вдишвах най-уханни аромати и отвсякъде се разнасяха хармонични звуци, които само Бетовен може би е чувал в сънищата си, но никога не е успял да ги запише на нотния лист. Самата атмосфера бе изтъкана от светлина, ухание и музика и трите се сливаха в едно цяло, недостъпно за сетивата на простосмъртните. Пред мен, може би в протежение на хиляди мили, се редуваха небесни дъги, чиито цветове блестяха като скъпоценни камъни — арки от оживели аметисти, сапфири, изумруди, топази и рубини. Хиляди и десетки хиляди профучаваха край мен, докато моята лекокрила ладия се носеше под тази величествена аркада, която като че ли нямаше край. Блаженството, което изпитвах в този земен рай, бе абсолютно, защото нито едно мое сетиво не остана неутолено. Но над всичко се открояваше чувството за безмерен екстаз, изпълнило цялото ми същество.^[12]

Ако не друго, подобни описания обясняват защо „илюзорният рай“ е толкова привлекателен за романтичното въображение: те сякаш са създадени един за друг. И наистина, в романтизма, който се интересува най-вече от бурните страсти, разгарящи се в синхрон с природата, и изострената чувствителност на героите, определяна от мнозина критици като „женствена“, са налице всички признаци за възраждане на партньорския дух. Този „репортаж“ на Беярд Тейлър звучи съвсем съвременно, защото се базира изцяло на личния му опит. Тейлър е впечатлен от красотата, силата и най-вече от обема на информацията, съдържаща се в неговото преживяване. Нагласата му не е хедонистична, а ориентирана към познанието. Според него наркотичните състояния повдигат редица важни въпроси, свързани с човешката психология — мнение, което споделяме и ние.

Еволюцията на отношението към дрогите

Тази „научна“ нагласа е характерна изобщо за литературно изкусения любител на опиум и хашиш от XIX в. Обикновено експериментаторите посягат към тази субстанция с идеята да „разпалят огъня на поетическото въображение“ или да подирят някакво неясно формулирано „вдъхновение“. Подобни са и мотивите, с които творците от бийт поколението се насочват към марихуаната, като същото важи и за джазмените, а в по-ново време и за рок музикантите. Малко са митовете на ъндърграунда, които са били така осмивани, както популярната представа, че канабисът дава творчески стимули. Въпреки това част от канабисовата общност продължава и днес да го използва именно по тази причина.

Фармакологичният профил на една дрога определя само някои от параметрите й; контекстът — или „сетингът“, ако използваме популярния термин, изкован от Лиъри и Мецнър — изобщо не е важен. „Купонджийският“ контекст, задължителен според днешните американски разбирания, тривиализира познавателния елемент в този процес. В слаби дози повечето дроги, въздействащи на централната нервна система, се възприемат от организма като изкуствена стимулация или „прилив на енергия“, която може да бъде екстраполирана под формата на физическа дейност. Този фармакологичен факт обяснява постоянното присъствие на дроги, легални или не, в свободното време на американеца. Пренаселеното пространство, излъчващо най-разнообразни социални сигнали, оглушителният шум и светлинните ефекти в клубовете са характерните отлики на културния контекст, в който днес употребяват т.нар. „парти дроги“.

В нашата култура взимането на наркотици, дори когато нещата опират до правото на избор и личен живот, се смята за осъдително деяние, а индивидуалната употреба — за вид (само)убийство, но по същия начин се гледа на всичко, свързано с интроспекцията. Архаичното отношение към психоактивните растения, включително и канабисът, е тъкмо обратното. Ритуалната среда, изолацията и сензорната депривация са част от техниките, използвани от архаичния шаман, когато е искал да странства в света на духовете и предците. Несъмнено канабисът днес е банализиран, след като се е превърнал в стока и е паднал до нивото на „парти дрога“, но това съвсем не означава, че когато се използва в ритуален контекст, с цел преобразяване на съзнанието, той не е в състояние да предложи целия спектър от психеделични ефекти, свързвани с халюциногените.

Фиц Хю Лъдлоу

След Беярд Тейлър се появява още един велик коментатор на явлението хашиш и това е поривистият Фиц Хю Лъдлоу. Този малко известен писател от XIX в. създава жанра на фармакологичната пикареска, намерил по-късно продължители в лицето на Уилям Бъроуз и Хънтър С. Томпсън. Още като първокурсник в Юниън Колидж през 1855 г. Лъдлоу решава да експериментира с хашиш не другаде, а в студентската столова:

Седях си на стола, когато усетих, че по цялото ми тяло премина ледена тръпка. Подадох чашата си на мис Милвейн, за да ми налее още чай, и тя ми я върна, пълна догоре с вълшебната напитка, която ободрява, но не опива. Ръката й обаче описа някаква умопомрачителна спирала във въздуха, докато поставяше чашата върху чинийката. Стената се изпълни с танцуващи сатири, а в ъглите сипеха поклони китайски мандарини, грейнали в идиотски усмивки. Разбрах, че ще е най-разумно да стана колкото се може по-бързо от масата, преди да съм се издал напълно.^[13]

Ето как с няколко щриха Лъдлоу нахвърля обобщения комичен портрет на американския трансценденталист. Неговият герой доста напомня поета Джон Шейд от романа на Набоков Бледен огън — той е от тези персонажи, които ни позволяват да прозрем основната идея на творбата много по-ясно от самия й автор. Наполовина луд, наполовина гений, Лъдлоу е нещо средно между капитан Ахав и П. Т. Барнъм, един вид надрусан Марк Твен… Има нещо невероятно подкупващо в тази негова чистосърдечност и квазинаучна „обективност“, с която навлиза в коварните води на хашишовите видения:

Доколко хашишът хвърля светлина върху най-съкровената загадка на съзнанието, е въпрос, който би могъл да намери своето теоретично разрешение по два диаметрално противоположни начина. Този, който се доверява единствено на разума, инстинктивно ще се затвори в черупката на здравомислието и ще се провикне възмутено: „Що за абсурд!“ Той ще отхвърли всички данни, извлечени от прекия опит, и всички установени факти, колкото и неопровержими да са те, с една-единствена и окончателна присъда: „Да, но това е лудост.“

Но има и една друга категория хора, тези, които признават изключително важната роля на сетивата в поддържането и опазването на нашия организъм, но си дават сметка, че така получават сведения за формата, но не и за съдържанието. Те знаят, че по този начин никога не ще вникнат в същността на нещата, нито ще разбират законите, на които се подчиняват, и ще успеят единствено да регистрират степента, до която тези неща са достигнали до тях през различните рецептори на телата им. Но подобен човек е узрял за вярата в Божествения промисъл, тъй като в качеството си на единственото самосъзнаващо се същество във вселената може да се обърне към самия себе си, за да намери отговора на най-големите загадки на мирозданието. (…)

И тогава този човек, макар и унесен в блянове, ще се убеди, че в някои по-необичайни състояния на съзнанието си може да разкрива истини, които никога не биха му се открили в обичайните условия на ежедневието.^[14]

Канабисът през XX век

След Лъдлоу историята на канабиса в Съединените щати се развива, поне на първо време, благоприятно. Употребата му не е нито осъдима, нито препоръчителна. Тази ситуация се запазва до началото на 30-те години на XX в., когато „кръстоносният поход“, обявен от Хари Дж. Анслинджър, шефът на комисията по наркотиците, предизвиква масова истерия. Очевидно Анслинджър е искал да защити най-вече интересите на големите химически и петролни компании, които са искали да елиминират канабиса като конкурентна стока на пазара за хранителни продукти, лубриканти, пластмаси и изкуствени материи.

За Анслинджър и жълтата преса канабисът е „отровен бурен“, който трябва да бъде изкоренен веднъж завинаги. Уилям Рандолф Хърст популяризира названието „марихуана“ с явното намерение да бъде свързвано преди всичко с обвиняваната в какви ли не грехове прослойка на тъмнокожите. Но затова пък учените срещат огромни затруднения, когато се опитват да обяснят своите възражения срещу употребата на канабис. Начинът, по който се разпределят държавните субсидии за научни изследвания, потвърждава за пореден път старото правило, че Цезар чува само онова, което му изнася.

Въпреки обществения натиск употребата на канабис непрестанно расте и днес може да се каже, че заема най-голям дял в земеделската продукция на Съединените щати. А това е и една от най-типичните черти на тази велика смяна на парадигмата, която аз наричам Архаично възраждане. Тя показва, че изконният човешки стремеж за възстановяване на психологическия баланс, характерен за партньорското общество, особено ако бъде изразен в подходяща форма, не може да бъде обуздан. Всичко, което противопоставя канабиса на съвременните буржоазни ценности, го свързва още по-тясно с Архаичното възраждане. Той подронва устоите на егото, неутрализира безмилостната конкуренция, кара индивида да се усъмнява в общопризнатите авторитети и показва нагледно, че т.нар. социални ценности са чисто и просто относителни понятия.

Никоя друга дрога не може да се мери с канабиса като средство за заличаване на границите, което обаче не застрашава обичайните обществени структури. Ако всички алкохолици, хероинисти и пушачи бяха минали на „трева“, социалните последствия на „проблема за наркотиците“ отдавна щяха да са от съвсем друго естество. Явно ние като общество още не сме готови за такава дискусия: доколко имаме право сами да избираме онова, от което ще зависим — в случая растенията, с които бихме искали да свържем живота си. Но и това ще стане — с течение на времето и може би най-вече от безизходица.