Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Въпреки че във Вискос живееха само 281 души, от които Шантал бе най-младата, а Берта най-възрастната, селото бе управлявано от пет-шест човека: съдържателката на хотела, която отговаряше за удобството на туристите, свещеникът, който отговаряше за душите, кметът, който отговаряше за законите за лова, жената на кмета, която отговаряше за кмета и за неговите решения, ковачът, който бе ухапан от белязания вълк, ала бе оживял, и собственикът на повечето от земите около селото. Впрочем именно той бе забранил построяването на детския парк с далечната надежда, че Вискос ще се разрасне, а избраното място бе идеално за построяване на луксозна къща.

Останалите жители на Вискос не се интересуваха от онова, което се случваше или не се случваше в селото, тъй като бяха заети с грижите по овцете, житото и семействата си. Ходеха в бара на хотела и на литургия, спазваха законите, поправяха инструментите си в ковачницата и понякога купуваха земя. Земевладелецът никога не посещаваше бара; бе научил историята от прислужницата си, която се бе оказала там онази вечер и си бе тръгнала превъзбудена, коментирайки с приятелките си и с господаря си, че гостът на хотела сигурно е много богат човек, но, кой знае, може би има син, който се опитва да го накара да му даде част от богатството. Разтревожен за бъдещето си — или по-скоро от факта, че историята на сеньорита Прим може да се разчуе и да прогони ловците и туристите, — той бе свикал извънредно събрание. И докато Шантал се отправяше към гората, чужденецът предприемаше тайнствените си разходки, а Берта обсъждаше с мъжа си дали да се опита да спаси селото, или не, групата се събираше в сакристията на малката църква.

— Единственото решение е да повикаме полицията — каза земевладелецът. — Очевидно е, че златото не съществува; мисля, че този човек се опитва да съблазни прислужницата ми.

— Не знаеш какво говориш, защото не си бил там — отвърна кметът. — Златото съществува, сеньорита Прим не би рискувала репутацията си, без да има конкретно доказателство. Но това не променя нещата; трябва да извикаме полиция. Чужденецът сигурно е някакъв бандит, за чиято глава е обявена награда, и се опитва да скрие тук откраднатото.

— Ама че глупост! — каза жената на кмета. -Ако беше така, той щеше да се старае да не се набива на очи.

— Това няма нищо общо със случая. Незабавно трябва да извикаме полиция.

Всички се съгласиха. Свещеникът им наля по малко вино, за да се успокоят духовете. Започнаха да се уговарят какво да кажат на полицията, след като наистина нямаха никакво доказателство срещу чужденеца; твърде възможно бе всичко да приключи със задържането на сеньорита Прим за подбудителство.

— Единственото доказателство е златото. Без златото нищо не можем да направим.

Разбира се! Но къде беше златото? Една-единствена личност го бе видяла, но тя не знаеше къде е скрито сега.

Свещеникът предложи да се разделят на групи и да го търсят. Хотелиерката дръпна завесата на сакристията, която гледаше към гробището, и посочи планината от едната страна, долината в ниското и планината от другата страна.

— Ще ни трябват сто човека, които да търсят сто години.

Дълбоко в себе си земевладелецът съжали, че гробището се намира точно на това място; гледката бе красива, а мъртвите едва ли се нуждаят от това.

— Някой път искам да разговарям с теб за гробището — каза той на свещеника. — Мога да предоставя наблизо много по-широко място за мъртвите в замяна на този терен до църквата.

— Никой няма да иска да го купи. Кой би живял там, където по-рано е имало мъртъвци?

— От тукашните хора наистина никой, но има туристи, които са луди по летните вили, достатъчно е само да помолим жителите на Вискос да не им казват нищо. Така ще има повече пари за селото и повече данъци за кметството.

— Имаш право. Трябва само да ги помолим да не казват нищо. Няма да е трудно.

Изведнъж настъпи мълчание. Дълго мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши. Двете жени продължиха да съзерцават гледката, свещеникът започна да лъска някаква бронзова статуя, земевладелецът наля по още една глътка вино, ковачът извади и навърви отново връзките на ботите си. Кметът непрекъснато си поглеждаше часовника, намеквайки, че има и други задължения.

Никой обаче не помръдваше; всички знаеха, че жителите на Вискос ще си мълчат, ако се намери някой заинтересован да купи терена, където сега се намираше гробището; щяха да го сторят, само и само да заживее още един човек в селото, което бе на път да изчезне. Нямаше да поискат дори и едно сентаво, за да пазят мълчание.

А ако спечелят?

Ако спечелят пари, с които да живеят до края на живота си?

Ако спечелят пари, с които не само те, но и децата им да живеят до края на живота си?

Точно в този миг съвсем неочаквано в сакристията задуха топъл вятър.

— Какво предлагате? — попита свещеникът след дълги пет минути.

Всички се обърнаха към него.

— Ако жителите на селото наистина запазят мълчание, мисля, че можем да дадем ход на сделката — отвърна земевладелецът, като подбираше внимателно думите си, така че да бъдат изтълкувани неправилно… или правилно, зависеше от гледната точка.

— Хората тук са почтени, трудолюбиви и умеят да пазят тайна — продължи хотелиерката, използвайки същата стратегия. — Днес например, когато разносвачът на хляба поиска да узнае какво се е случило, никой не каза нищо. Мисля, че можем да имаме доверие в тях.

Отново настъпи мълчание. Само че този път бе потискащо и не можеше да остане незабелязано. Въпреки това играта продължи и думата взе ковачът:

— Проблемът не е в дискретността на жителите, а в това, че да се постъпва така е неморално, недопустимо.

— Да се постъпва как?

— Да се продава свещена земя.

Въздишка на облекчение обиколи стаята; сега биха могли да поспорят за моралната страна, след като практическата бе вече обсъдена.

— Неморално е да гледаме как Вискос запада — каза жената на кмета. — Да осъзнаваме, че след нас никой повече няма да живее тук и мечтата на нашите деди и прадеди, на Ахав, на келтите ще изчезне след няколко години. Скоро ние самите ще започнем да напускаме селото, било за да отидем в старчески дом, било за да помолим децата си да се погрижат за едни болни, неузнаваеми старци, неспособни да свикнат с големия град, тъгуващи по онова, което са изоставили, тъжни поради това, че не са съумели с достойнство да връчат на следващото поколение оня дар, който са получили от своите родители.

— Имаш право — продължи ковачът. — Неморален е животът, който водим. Когато Вискос бъде почти разрушен, тези земи ще бъдат изоставени или ще ги купят на безценица; ще дойдат машини, ще бъдат прокарани по-хубави пътища. Къщите ще бъдат съборени, а онова, което нашите прадеди са строили с пот на чело, ще бъде заменено от метални халета. Земеделието ще бъде механизирано, хората ще идват тук само денем, а вечер ще се връщат по домовете си, далеч оттук. Какъв срам за нашето поколение! Позволихме на децата ни да заминат, не успяхме да ги накараме да останат при нас!

— Трябва да спасим това село на всяка цена — каза земевладелецът, който може би беше единственият облагодетелстван от упадъка на Вискос, понеже можеше да купи всичко и да го препродаде на някоя голяма фирма. Но не беше заинтересован да продаде на по-ниска от пазарната цена земи, които биха могли да крият заровено съкровище.

— Имате ли да кажете нещо, отче? — попита го хотелиерката.

— Единственото нещо, в което съм по-вещ, е моята религия, в която саможертвата на един човек е спасила цялото човечество.

За трети път се възцари мълчание, но сега бе кратко.

— Трябва да се подготвя за съботната литургия — продължи свещеникът. — Защо не се срещнем привечер?

Всички се съгласиха веднага, уговориха си час в края на деня и си дадоха вид, че са страшно заети, сякаш ги чакаше някаква много важна работа. Единствен кметът прояви сдържаност.

— Това, което каза, е много интересно, чудесна тема за една хубава проповед. Мисля, че днес всички трябва да присъстваме на литургията.

 

Шантал не се колебаеше повече, вървеше към скалата във формата на У, мислейки какво ще направи, след като вземе златото. Ще се върне вкъщи, ще вземе парите, които държеше у дома, ще си облече някакви по-дебели дрехи, ще слезе по пътя, водещ към долината, и ще спре някоя кола на стоп. Никакви облози: тези хора не заслужаваха богатството, което за малко да стане тяхно. Никакви куфари; не искаше да разберат, че напуска Вискос завинаги — с неговите хубави, но никому ненужни истории, със страхливите му любезни жители, с неговия бар, постоянно пълен с хора, които разговаряха за едни и същи неща, с църквата, където тя не стъпваше. Разбира се, винаги съществуваше опасност полицията да я чака на гарата, чужденецът да я обвини в кражба и прочие, и прочие. Но сега бе склонна да поеме всякакъв риск. Омразата, която бе изпитала преди половин час, вече се бе превърнала в едно много по-приятно чувство: желание за отмъщение.

Беше доволна, че именно тя за пръв път показва на всички тези хора лошотията, скрита в дъното на наивните им и престорено добри души. Всички мечтаят за възможността да извършат престъпление — но само мечтаят, защото никога няма да направят нищо. Ще проспят останалата част от жалкия си живот, повтаряйки си, че са благородни, неспособни на каквато и да било несправедливост, готови да защитят честта на селото на всяка цена, но ще съзнават, че само страхът им е попречил да убият невинен човек. Всяка сутрин ще се самовъзхваляват за проявената неподкупност и всяка нощ ще се самообвиняват за пропуснатата възможност.

През следващите три месеца единствената тема в бара ще бъде честността на благородните мъже и жени от селцето. После ще дойде ловният сезон и за известно време те ще престанат да говорят на тази тема — не е нужно чужденците да научават за това, на тях им харесва усещането, че се намират в някое затънтено кътче, където всички са приятели, доброто винаги побеждава, природата е щедра и местните продукти, изложени на малката витрина, която хотелиерката нарича „магазинче“, са пропити с тази безкористна любов.

Но ловният сезон ще приключи и те отново ще могат свободно да разговарят по темата. Този път поради многото следобеди, през които ще мечтаят за изгубените пари, ще започнат да измислят различни хипотези: защо никой не бе имал куража да убие старата и никому ненужна Берта срещу десет златни кюлчета? Защо пастирът Сантяго, който всяка сутрин изкарваше стадото си в планината, не бе станал жертва на злополука по време на лов? Ще бъдат обсъдени различни възможности, отначало плахо, а после разгневено. След една година всички ще се мразят помежду си — селото бе имало своя шанс, но го бе пропуснало. Ще питат за сеньорита Прим, която бе изчезнала безследно, може би отнасяйки със себе си златото, понеже е видяла къде го е скрил чужденецът. Ще наговорят неприятни неща за нея, за неблагодарностга й, за това, че след смъртта на баба й всички се бяха старали да помагат на бедното сираче. И тъй като не бе успяла да си намери съпруг и да се махне от селото, я бяха взели на работа в бара, където спеше с гостите на хотела, обикновено по-възрастни от нея мъже, и хвърляше съблазнителни погледи на всички туристи, за да си изпроси по-голям бакшиш.

Ще прекарат останалата част от живота си в самосъжаление и омраза; Шантал бе щастлива, това бе нейното отмъщение. Никога нямаше да забрави как хората, наобиколили пикала, я умоляваха с очи да запази в тайна едно престъпление, което те така и не биха се осмелили да извършат, и как после се обърнаха срещу нея, сякаш тя е виновна цялата тази подлост да изплува на повърхността.

„Палтото. Кожените панталони. Ще облека две блузи и ще превържа златото към колана си. Палтото. Кожените панталони. Палтото.“

Ето че бе стигнала до скалата във формата на У. Там беше и клонът, с който преди два дни бе разрешила пръстта. За миг изпита наслада от жеста, който щеше да я превърне от почтена жена в крадла.

Нищо подобно! Чужденецът я бе предизвикал и сега щеше да си понесе последствията. Тя не крадеше, а получаваше възнаграждението си за ролята на говорител в тази долнопробна комедия. Тя заслужаваше златото — а и много повече — заради онези погледи на потенциални убийци, които бе видяла около пикала, заради това, че бе прекарала целия си живот тук, заради трите безсънни нощи, заради душата си, която вече бе погубила, ако изобщо съществуват душа и гибел.

Издълба все още рохката пръст и видя кюлчето. В същия миг чу някакъв шум.

Някой я бе проследил. Автоматично върна част от пръстта в дупката, макар и да знаеше колко излишен е този жест. След това се обърна, готвейки се да обясни, че търси съкровището, тъй като знае, че чужденецът обикновено се разхожда по този път и днес е забелязала, че пръстта е разравяна.

Но това, което видя, я накара да онемее — защото то не се интересуваше нито от съкровища, нито от кризисни ситуации по селата, нито от справедливост и несправедливост, а само от кръв.

Бялото петно на лявото ухо. Белязаният вълк.

Бе застанал между нея и най-близкото дърво; невъзможно бе да стигне до дървото. Щантал се вцепени, хипнотизирана от сините очи на животното; умът й трескаво работеше, обмисляйки какво да предприеме. Би могла да използва клона, но той бе твърде тънък, за да възпре нападението на звяра. Би могла да се покачи на скалата във формата на У, но тя не бе достатъчно висока. Би могла да не обръща внимание на легендата и да го изплаши, както би направила с всеки вълк единак. Но бе твърде рисковано, по-добре все пак да приеме, че във всяка легенда има скрита някаква истина.

„Наказание.“

Несправедливо наказание, както бе несправедливо и всичко останало, случило се в живота й; като че ли Бог я бе избрал, за да покаже единствено омразата си към света.

Остави клона на земята толкова бавно, че жестът й се стори безкраен, и инстинктивно закри врата си с ръце; не можеше да позволи на вълка да я ухапе точно там. Съжали, че не си е обула кожения панталон; второто най-уязвимо място бе кракът: там минаваше вена, през която, ако бъде спукана, кръвта й ще изтече за десет минути — поне така твърдяха ловците, обяснявайки защо носят високи ботуши.

Вълкът отвори уста и изръмжа. Такъв приглушен и страшен звук издават животните, които не заплашват, а направо нападат. Тя не откъсваше погледа си от очите на вълка, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне, защото звярът вече показваше зъбите си.

Всичко бе въпрос на време; той или щеше да я нападне, или да си замине, ала Шантал знаеше, че ще я нападне. Огледа мястото, като търсеше някоя скала, по която да се спусне надолу, но нищо не откри. Реши да тръгне към животното; то ще ухапе и ще се вкопчи в нея, но въпреки това тя ще се опита да стигне до дървото. Не трябва да обръща внимание на болката. Помисли за златото. Помисли за това, че скоро ще се върне да го вземе. Подхранваше всевъзможни надежди; всичко, което би могло да й даде сили да понесе тялото й да бъде разкъсано от острите зъби и да се покаже костта, възможността тя да падне и да бъде захапала за врата.

Тъкмо щеше да се затича, когато като на филм видя някой да се появява зад вълка, макар и доста далеч от него.

Животното също подуши чуждо присъствие, но не изви глава и тя продължи да го гледа право в очите. Като че ли именно силата на погледа я спасяваше от нападение и тя не искаше да рискува; ако наистина се бе появил някой, шансът й да оцелее се увеличаваше, въпреки че накрая щеше да й струва златното кюлче.

Фигурата зад вълка тихо се приведе и после тръгна наляво. Шантал знаеше, че там има друго дърво, на което лесно можеше да се качи. И в този миг един камък проряза небето и падна близо до животното. Вълкът се обърна с невиждана пъргавина и се втурна натам, откъдето идваше заплахата.

— Бягай! — изкрещя чужденецът.

Тя изтича към единственото си убежище, докато през това време мъжът също се катереше на другото дърво. Когато белязаният вълк се приближи, тя вече беше на сигурно място.

Вълкът започна да ръмжи и да скача, като от време на време успяваше да се изкачи донякъде по ствола, но веднага след това се свличаше на земята.

— Отчупи няколко клона! — извика Шантал. Но чужденецът сякаш бе изпаднал в транс. Наложи се тя да извика два-три пъти, докато той разбере какво иска от него. Започна да чупи клони и да замеря с тях животното.

— Не така! Начупи клони, събери ги на сноп и ги запали! Аз нямам запалка, направи каквото ти казвам!

Гласът й звучеше отчаяно като на човек, изправил се срещу смъртта. Чужденецът направи сноп от клоните, но докато успее да ги запали, измина цяла вечност; бурята от предишния ден бе измокрила всичко, а през този сезон слънцето не огряваше това място.

Шантал изчака, докато пламъкът на импровизираната факла се разгори достатъчно. Ако зависеше от нея, би оставила чужденеца тук до края на деня, за да изпита той самият страха, който се опитваше да предизвика у другите, но трябваше да се измъкне оттук и бе принудена да му помогне.

— А сега покажи, че си мъж! — извика тя. — Слез от дървото, хвани здраво факлата и я насочи към вълка!

Чужденецът стоеше като парализиран.

— Направи го! — извика тя отново и чувайки гласа й, мъжът усети цялата сила, която се криеше в думите й — сила, която идва от страха, от способността да се действа бързо, изтласквайки на заден план уплахата и болката.

Той слезе с факлата в ръка, като не обръщаше внимание на искрите, които от време на време опарваха лицето му. Видя отблизо зъбите и пяната по муцуната на животното, страхът му растеше, но трябваше да направи нещо -същото онова, което трябваше да стори, когато жена му беше отвлечена, когато децата му бяха убити.

— Не откъсвай погледа си от очите на животното! — чу той думите на момичето.

Подчини се. С всеки изминал миг нещата ставаха все по-лесни, вече не виждаше оръжията на врага си, а самия враг вътре в себе си. Бяха поставени при еднакви условия: всеки бе в състояние да предизвика страх у другия.

Слезе от дървото. Вълкът отстъпи, изплашен от огъня: продължаваше да ръмжи и да подскача, но не смееше да се приближи.

— Нападни го!

Той тръгна срещу животното, което изръмжа още по-силно и показа зъбите си, но отстъпи още назад.

— Преследвай го! Прогони го оттук!

Огънят бе станал по-силен, но чужденецът забеляза, че скоро ще си изгори ръцете; не разполагаше с много време. Без да размишлява много, той се затича към вълка, като не откъсваше погледа си от зловещите му сини очи. Звярът спря да ръмжи и да подскача — направи полукръг и се скри в гората. Шантал мигновено слезе от дървото. Събра набързо съчки от земята и също си направи факла.

— Да се махаме оттук! Бързо!

— Накъде?

Накъде? Към Вискос, където всички щяха да ги видят да влизат заедно в селото? Или към друг капан, където огънят нямаше да има никакъв ефект? Тя седна на земята; бе почувствала остра болка в гърба, сърцето й биеше учестено.

— Запали огън! — каза Шантал на чужденеца. — Остави ме да размисля!

Опита се да се раздвижи и нададе вик — сякаш в рамото й бе забит кинжал. Чужденецът събра листа и клони и запали огън. При всяко свое движение Шантал се присвиваше от болка и тихо простенваше; явно се бе контузила сериозно, докато се качваше на дървото.

— Не се тревожи, нямаш нищо счупено — каза чужденецът, като я чу да стене от болка. — И на мен ми се е случвало. Когато организмът е подложен на крайно напрежение, мускулите се свиват и ни изиграват лоша шега. Дай да те разтрия!

— Не ме докосвай! Не се приближавай! Не искам да разговаряш с мен!

Болка, страх, срам. Той сигурно е бил тук, когато тя разрови златото; чужденецът знаеше — защото демонът бе винаги с него, а демоните познават човешките души, — че този път Шантал щеше да открадне кюлчето.

А в този миг знаеше и това, че цялото село е склонно да извърши престъпление. Знаеше също, че селяните няма да направят нищо, защото се страхуват, но намерението им бе достатъчно, за да си отговори той на въпроса: хората са лоши по природа. Знаеше още, че тя се готви да избяга, а облогът, който бяха сключили предишната вечер, вече не означава нищо и той би могъл да се върне оттам, откъдето бе дошъл (но откъде ли бе дошъл всъщност?) с непокътнатото си съкровище и потвърдените си подозрения.

Опита се да седне, като заеме най-подходящото положение, но такова не съществуваше; не й оставаше нищо друго, освен да стои неподвижно. Огънят щеше да държи вълка на разстояние, но скоро щеше да привлече вниманието на пастирите, които минаваха оттук. И щяха да видят, че двамата са заедно.

Сети се, че е събота. Хората бяха по домовете си — пълни с ужасни евтини украшения, репродукции на известни картини, окачени по стените, и гипсови фигурки на светци — и се опитваха да се забавляват. През този уикенд им бе предоставено най-голямото забавление, откакто бе свършила Втората световна война.

— Не искам да разговаряш с мен!

— Нищо не съм казал.

На Шантал й идеше да заплаче, но не искаше да го направи пред него и сдържа сълзите си.

— Спасих ти живота. Заслужавам златото.

— Аз ти спасих живота. Вълкът щеше да те нападне. Самата истина.

— Но мисля, че, от друга страна, ти спаси нещо вътре в мен — продължи чужденецът.

Това беше уловка. Щеше да се престори, че не е разбрала; думите му бяха нещо като разрешение тя да вземе своето богатство, да се махне оттук завинаги и да сложи край на всичко.

— Вчерашният облог. Болката ми беше толкова голяма, че изпитвах нужда да накарам всички да страдат като мен; това би било единственото ми утешение. Имаш право!

На демона на чужденеца никак не му харесваше това, което чуваше. Поиска от демона на Шантал да му помогне, но той бе новодошъл и все още не бе обсебил изцяло момичето.

— Това променя ли нещо?

— Нищо не променя. Облогът продължава да е в сила и знам, че ще спечеля. Но поне разбрах какъв нещастник съм, разбрах и защо съм станал такъв: защото мисля, че не заслужавах онова, което ми се случи.

Шантал се питаше как ще напуснат това място; макар и да беше все още сутрин, не можеха да стоят тук безкрайно.

— И тъй, смятам, че съм заслужила моето злато, и ще си го взема, освен ако не ми попречиш — каза тя. — Съветвам те да сториш същото; не е необходимо да се връщаме във Вискос; можем да слезем в долината, да ни вземат на автостоп и всеки да тръгне да следва съдбата си.

— Ти върви! В този момент обаче жителите на Вискос решават кой да умре.

— Възможно е. Ще решават още два дни, докато изтече срокът; после две години ще спорят коя е трябвало да бъде жертвата. Когато е време да се действа, те са нерешителни, но дойде ли часът да се обвиняват останалите, тогава са безпощадни. Познавам селото си. Ако не се върнеш, дори няма да си направят труда да спорят; ще сметнат, че всичко е било моя измислица.

— Вискос е като всички села по света и онова, което става в него, може да се случи в който и да е континент, град, военен лагер или манастир. Но ти не го разбираш, както не разбираш и това, че този път съдбата беше на моя страна: избрах най-подходящия човек за помощник. Някой, който под външността на работлива и честна жена също иска да си отмъсти. И понеже не можем да видим врага — ако искаме да стигнем до същността на тази история, истинският ни враг е Господ, който ни е накарал да преживеем онова, което сме преживели, — прехвърляме нашата неудовлетвореност върху всичко, което ни заобикаля. Отмъщение, което никога не може да бъде заситено, защото е насочено към собствения ни живот.

— Защо стоим тук и разговаряме? — попита Шантал, раздразнена, че този човек, когото мразеше повече от всичко на света, познава толкова добре душата й. — Защо не вземем парите и не тръгнем?

— Защото вчера си дадох сметка, че като предлагам да бъде извършено онова, което най-много ме отвращава — безпричинно убийство, каквото застигна жена ми и дъщерите ми, — в действителност искам да се спася. Спомняш ли си за един философ, когото цитирах по време на първия ни разговор? Онзи, които казваше, че адът на Господ е именно любовта му към хората, защото през всяка секунда от вечния Си живот Той се измъчва заради човешкото поведение? Е добре, същият този философ е казал и друго: Човек се нуждае от най-лошото в себе си, за да достигне до най-доброто, което притежава.

— Не разбирам.

— По-рано мислех само как да си отмъстя. Също като жителите на твоето село: мечтаех, кроях планове денем и нощем и нищо не правех. По едно време започнах да следя в пресата живота на хора, които са изгубили любимите си същества при подобни обстоятелства, но след това са действали по начин, коренно противоположен на моя: създавали са групи за подпомагане на жертвите, институции, които да изобличават несправедливостите, кампании, с които да покажат, че болката от загубата никога не може да бъде заместена от бремето на отмъщението.

Аз също се опитах да погледна на нещата от някаква по-благородна гледна точка: не успях. Но сега, когато се въоръжих със смелост, когато достигнах до това крайно положение, открих светлина в тунела.

— Продължавай — каза Шантал, защото и тя бе започнала да съзира някаква светлина.

— Не искам да доказвам, че човечеството е покварено. Напротив, искам да докажа, че аз самият несъзнателно съм желал нещата, които са ми се случили, защото съм лош, защото съм изрод, който си е заслужил наказанието, наложено му от живота.

— Искаш да докажеш, че Бог е справедлив.

Чужденецът се замисли за миг.

— Възможно е.

— Не знам дали Бог е справедлив. Във всеки случай, с мен не е много коректен и това, което разрушава душата ми, е именно чувството на безпомощност. Не мога да бъда нито тъй добра, както бих искала, нито толкова лоша, колкото смятам, че е необходимо. Преди няколко минути мислех, че Той ме е избрал, за да си отмъсти за цялата тъга, която хората Му причиняват. Смятам, че и ти изпитваш същите съмнения, само че в много по-голям мащаб: добротата ти не е била възнаградена.

Шантал се учудваше на собствените си думи. Демонът на чужденеца забеляза, че ангелът на момичето е заблестял по-ярко и нещата коренно са се променили.

„Реагирай!“ — настояваше той пред другия демон.

„В момента реагирам — отвърна той. — Но битката е трудна.“

— При теб проблемът не е точно в Божията справедливост, а във факта, че винаги си избирала да бъдеш жертва на обстоятелствата — каза мъжът. -Познавам много хора, които са в подобно положение.

— Като теб например.

— Не. Аз се разбунтувах срещу нещо, което ми се случи, и изобщо не ме интересува дали хората одобряват поведението ми, или не. При теб е точно обратното, повярвала си в ролята си на безпомощно сираче, на някой, който желае да го приемат на всяка цена; и понеже това невинаги се случва, нуждата да бъдеш обичана се превръща в смътно желание за отмъщение. Дълбоко в себе си ти би искала да бъдеш като останалите жители на Вискос — впрочем дълбоко в себе си всички ние искаме да бъдем като другите. Съдбата обаче ти е отредила друга история.

Шантал поклати глава в знак на несъгласие.

„Направи нещо! — казваше демонът на Шантал на своя събрат. — Макар и тя да казва «не», душата й започва да разбира и да се съгласява.“

Демонът на чужденеца се чувстваше безкрайно унижен, защото новодошлият бе забелязал, че той не е достатъчно силен, за да накара човека да замълчи.

„Това са празни приказки — отговори той. — Нека да ги оставим да говорят, после самият живот ще ги накара да действат по съвсем друг начин.“

— Не исках да те прекъсвам — продължи чужденецът. — Довърши, моля те, онова, което бе започнала да говориш за справедливостта на Господ!

Шантал бе доволна, че повече не се налага да слуша неща, които не иска да чуе.

— Не знам дали има смисъл. Но ти сигурно си забелязал, че хората от Вискос не са много религиозни, въпреки че в селото има църква както във всички селища от областта. И това е заради Ахав, който, въпреки че бил покръстен от свети Савин, имал сериозни съмнения относно влиянието на свещениците; тъй като повечето от първите жители на селището били бандити, той смятал, че единственото, което постигали свещениците с техните заплахи за вечни мъчения, било да ги върнат обратно към престъпленията. Хора, които няма какво да губят, никога не се замислят за вечния живот.

Още с пристигането на първия свещеник Ахав усетил опасността. За да я предотврати, той настоял да бъде въведено нещо, което бил научил от евреите: денят на опрощението. Само че решил да създаде свой ритуал.

Веднъж годишно жителите на Вискос се затваряли вкъщи и правели два списъка. После се обръщали към най-високата планина и издигали първия списък към небесата.

„Ето, Господи, моите прегрешения пред теб — казвали те и изчитали списъка от грехове, които били извършили. Измами в търговията, прелюбодеяния, несправедливости и други подобни неща. — Много съм съгрешил и Те моля да ми простиш обидата, която съм Ти нанесъл.“

После — именно в това било нововъведението на Ахав — селяните изваждали от джоба си втория списък, издигали и него към небето, като продължавали да гледат към същата планина. И казвали приблизително следното: „Но ето, Господи, и списъка на Твоите прегрешения спрямо мен: накара ме да работя повече, отколкото трябва, дъщеря ми се разболя въпреки молитвите ми, стараех се да бъда честен, а ме ограбиха, понесох прекалено много страдания.“

И след като изчитали втория списък, те завършвали ритуала с думите: „Бях несправедлив към Теб, но и Ти бе несправедлив към мен. И понеже днес е денят на опрощението, Ти ще забравиш моите грехове, аз ще забравя Твоите и ще продължим да бъдем заедно още една година.“

— Да простиш на Бог! — каза чужденецът. — Да простиш на един безпощаден Бог, който през цялото време изгражда и разрушава!

— Според мен разговорът ни стана твърде личен — каза Шантал, като гледаше в друга посока. — Не съм научила толкова много от живота, че да мога да ти дам нещо.

Чужденецът не отговори.

„Това никак не ми харесва“, помисли си демонът на чужденеца, след като бе видял някаква светлина до себе си, присъствие, което изобщо не можеше да допусне. Преди две години бе отстранил тази светлина на един от безбройните плажове по света.