Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ДЕМОНЪТ И СЕНЬОРИТА ПРИМ. 2001. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от португ. Даниела ПЕТРОВА [O Demonio e a Srta. Prym / Paulo COELHO (2000)]. Печат: Абагар, Велоко Търново. Формат: 20 см. Страници: 175. ISBN: 954-769-005-1.


Първата история за Разделението се появява в древна Персия. След като създава Вселената, богът на времето вижда хармонията около себе си и си дава сметка, че липсва нещо много важно — компания, в която да се наслаждава на цялата тази красота.

В течение на хиляда години той се моли да придобие син. Историята не споменава към кого отправя молбата си, след като е всемогъщ, единствен и върховен господар. Въпреки това той се моли и накрая забременява.

След като разбира, че е постигнал желанието си, богът на времето се разкайва, знаейки колко крехко е равновесието между нещата. Но вече е твърде късно — синът му е на път да се роди. Единственото, което успява да постигне, е да раздели на две сина, който носи в утробата си.

Легендата разказва, че от молитвата на бога на времето се ражда Доброто (Ормуз), а от разкаянието му се ражда Злото (Ариман) — братя близнаци. Разтревожен, той прави всичко възможно пръв от утробата му да излезе Ормуз, за да следи брат си Ариман и да го възпира, ако той реши да създава проблеми във Вселената. Но тъй като Злото е хитро и способно на всичко, то изблъсква Ормуз в часа на раждането и Ариман пръв вижда светлината на звездите. Огорчен, богът на времето решава да даде съюзници на Ормуз: така се появява човешкият род, който ще се бори на негова страна, за да успее той да покори Ариман и да му попречи да завладее света.

В персийската легенда човешкият род възниква като съюзник на Доброто и според традицията накрая ще победи. Векове по-късно обаче се появява друга история за Разделението, като този път версията е противоположна: човекът е инструмент на Злото.

Мисля, че повечето хора разбират за какво говоря: един мъж и една жена са в Райската градина и се наслаждават на всички възможни удоволствия. Поставена им е една-единствена забрана — никога да не узнаят какво означават Доброто и Злото. Всемогъщият Господ Бог казва: „… а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него.“ (Битие, 2:17)

Но един прекрасен ден се появява змията и ги уверява, че това познание е по-важно от самия Рай и че те трябва да го придобият. Жената отказва, споменавайки, че Бог ги е заплашил със смърт, но змията твърди, че нищо подобно няма да им се случи: тъкмо обратното, в деня, в който познаят Доброто и Злото, ще станат богоравни.

Убедена в това, Ева отхапва от забранения плод, като дава и на Адам. И от този миг изначалното равновесие в Рая е разрушено, а двамата са изгонени оттам и прокълнати. Съществува обаче една много загадъчна фраза, произнесена от Бог, която напълно оправдава змията: „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло.“

И в този случай (подобно на бога на времето, който се моли за нещо, въпреки че е пълновластен господар) Библията не обяснява на кого говори Бог, който е един-единствен, а след като е единствен, защо казва „един от Нас“. Така или иначе, още с появата си човешкият род е осъден да се колебае между вечното Разделение на две противоположности. И днес ние изпитваме същите съмнения като нашите прародители. Настоящата книга има за цел да разгледа проблема, като в отделни моменти от повествованието са използвани някои легенди на тази тема, разпространени из различни кътчета на света. С „Демонът и сеньорита Прим“ завършвам трилогията „И на седмия ден…“, съставена от „Край река Пиедра седнах и заплаках“ (1994) и „Вероника решава да умре“ (1998). Трите книги разказват за една седмица от живота на обикновени хора, които ненадейно се сблъскват с любовта, смъртта и властта. Винаги съм вярвал, че дълбоките промени както у човека, така и в обществото настъпват в разстояние на съвсем кратки периоди от време. Когато най-малко очакваме, животът ни отправя предизвикателство, за да изпита смелостта ни и волята ни за промени. И в този миг няма никакъв смисъл да се преструваме, че нищо не се е случило, или да се оправдаваме, изтъквайки, че още не сме готови. Предизвикателството не чака. Животът не гледа назад. Една седмица е предостатъчна, за да решим дали да приемем съдбата си, или не.

Буенос Айрес, август 2000 г.

 

От петнайсетина години насам старата Берта всеки ден сядаше на прага на къщата си. Жителите на Вискос знаеха, че възрастните обикновено правят така: спомнят си миналото и младостта, съзерцават един свят, който вече не е техен, търсят повод за разговор със съседите.

Берта обаче имаше причина, за да стои там. И спря да чака в онази утрин, когато видя чужденеца да изкачва стръмния склон и бавно да се отправя към единствения хотел в селото. Не беше такъв, какъвто толкова пъти го бе виждала в представите си; дрехите му бяха износени, косата му бе прекалено дълга, а беше и небръснат.

Но не идваше сам: придружаваше го демонът.

„Мъжът ми е прав — каза си тя. — Ако не седях тук, никой нямаше да си даде сметка за това.“

Изобщо не умееше да преценява възрастта на хората, затова предположи, че мъжът е около четирийсет-петдесетгодишен. „Младеж“, помисли си тя, използвайки това определение, което само старите хора биха могли да приемат. Запита се колко ли време ще стои той тук, но не успя да стигне до никакво заключение; може би няма да е за дълго, след като носи само малка раница. По всяка вероятност ще остане една нощ и след това ще продължи в неизвестна посока. Това не я интересуваше.

Ала всичките тези години, през които бе седяла пред вратата на къщата си, очаквайки пристигането му, не бяха минали напразно — бяха я научили да се наслаждава на красотата на планините, която навремето не бе забелязвала, тъй като се бе родила тук и бе свикнала с пейзажа.

Той влезе в хотела, както можеше да се очаква. Берта обмисли възможността да разговаря със свещеника по повод на това нежелано присъствие; но той нямаше да се вслуша в думите й, щеше да каже, че това са старчески измишльотини.

И тъй, оставаше й единствено да види какво ще се случи. Демонът не се нуждае от много време, за да причини злини — също като бурите, ураганите и лавините, които само за няколко часа повалят дървета, посадени преди двеста години. Внезапно тя осъзна следното: фактът, че е разпознала злото, което току-що бе влязло във Вискос, с нищо не променя положението; демоните открай време идват и си отиват, без непременно присъствието им да се отразява върху нещо. Те непрекъснато обикалят по света, понякога само за да узнаят какво става, друг път за да подложат на изпитание една или друга душа, но са непостоянни и сменят целта си без никаква логика, водени единствено от удоволствието да влязат в битка, която да си струва усилията. Берта смяташе, че във Вискос няма нищо интересно, нищо особено, което да привлече вниманието на когото и да било за повече от един ден, та какво оставаше за някой толкова важен и зает като пратеника на мрака.

Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, но образът на чужденеца не й излизаше от ума. Небето, което преди това бе слънчево, взе да се заоблачава.

„Нормално е за този сезон“, помисли си тя. Нямаше никаква връзка с пристигането на чужденеца, беше обикновено съвпадение.

Тогава чу далечния тътен на гръмотевица, последвана от още три. От една страна, това означаваше, че идва дъжд; от друга страна, ако решеше да вярва на древните традиции на този край, би могла да изтълкува звука като гласа на разгневения Бог, недоволен от безразличието на хората към Неговото присъствие.

„Може би трябва да сторя нещо. В края на краищата този, когото очаквах, току-що пристигна.“

Няколко минути остана съсредоточена върху всичко онова, което ставаше наоколо: облаците продължаваха да се стелят над града, но не се чу никакъв друг шум. Като добра бивша католичка не вярваше на традиции и суеверия, още по-малко на тези във Вискос, чиито корени принадлежаха на древното келтско население, което някога бе живяло по тези места.

„Гръмотевицата не е нищо друго освен природно явление. Ако Бог иска да каже нещо на хората, няма да го прави по такъв заобиколен начин,“

Докато размишляваше върху това, отново чу гръмотевичен тътен, този път много по-близо. Берта стана, прибра стола и влезе вътре, преди да завали дъждът, но сега сърцето й се свиваше от необясним страх. „Какво да правя?“

Отново й се прииска чужденецът да си замине по-скоро; беше твърде стара, за да помогне на себе си, на селото си и още по-малко на Всемогъщия Бог, който сигурно щеше да избере някой по-млад, ако наистина се нуждаеше от помощ. Това не беше нищо друго освен бълнуване; понеже нямаше никаква работа, мъжът й измисляше неща, за да й запълва времето.

Но тя изобщо не се съмняваше, че е видяла демона.

Видяла го бе от плът и кръв, облечен като поклонник.