Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

— Излишно е да приказваме за парцели и гробища -рече жената на кмета, след като пак се събраха в сакристията. — Нека да говорим направо.

Останалите петима се съгласиха.

— Свещеникът ме убеди — каза земевладелецът. — Бог оправдава някои постъпки.

— Не бъди циничен — отвърна свещеникът. — Достатъчно е да погледнем през прозореца, за да разберем всичко. Задуха топъл вятър, защото демонът дойде да ни прави компания.

— Да — каза кметът, който не вярваше в демони. — Всички ние вече се убедихме. По-добре да говорим направо, иначе губим ценно време.

— Нека аз да взема думата — каза хотелиерката. — В момента размишляваме върху това дали да не приемем предложението на чужденеца и да извършим престъпление.

— Да принесем някого в жертва — каза свещеникът, който познаваше по-добре религиозните ритуали.

Последвалото мълчание показа, че всички са съгласни.

— Само подлеците се крият зад мълчанието. Хайде да се помолим на глас, за да ни чуе Господ и да знае, че правим това заради доброто на Вискос. Застанете на колене!

Всички коленичиха неохотно, знаейки, че е излишно да молят Бог да им опрости един грях, който ще извършат с пълното съзнание за злото, което причиняват.

Спомниха си обаче за деня на опрощението, за Ахав; скоро, когато настъпеше този ден, щяха да обвинят Господ, че е поставил на пътя им изкушение, на което е много трудно да се устои.

Свещеникът ги накара да се молят заедно.

— Господи, Ти каза, че никой не е благ; приеми ни с нашите недостатъци и ни прости с Твоето безкрайно великодушие и с Твоята безкрайна любов. Така както си простил на кръстоносците, които са убивали мюсюлмани, за да си възвърнат Свещената земя на Йерусалим, така както си простил на инквизиторите, които са искали да запазят чистотата на Твоята църква, така както си простил на онези, които Те оскърбиха и Те заковаха на кръста, прости ни за това, че трябва да принесем някого в жертва и да спасим едно селище.

— Нека да пристъпим към практическата страна — каза жената на кмета, ставайки от мястото си. — Кой ще бъде принесен в жертва? И кой ще осъществи жертвоприношението?

— Едно момиче, което толкова подпомагахме и подкрепяхме, докара демона тук — каза земевладелецът, който не твърде отдавна бе спал именно с това момиче и оттогава живееше измъчван от вероятността някой ден то да разкаже на жена му за случилото се. — Така на злото ще противодейства друго зло, а и тя трябва да бъде наказана.

Двама души се съгласиха, като изтъкнаха, че освен това сеньорита Прим е единственият човек в селото, на когото не биха могли да се доверят — понеже се смяташе за различна от останалите и постоянно повтаряше, че някой ден ще се махне оттук.

— Майка й е мъртва. Баба й е мъртва. Никой няма да забележи отсъствието й — съгласи се кметът и така стана третият човек, който одобри идеята.

Жена му обаче беше против.

— Да предположим, че тя знае къде е съкровището; в края на краищата е единственият човек, който го е видял. Освен това можем да й имаме доверие именно поради това, което беше казано тук — тя докара злото и подтикна цялото село да мисли за престъпление. Може да говори каквото си иска; ако останалите хора запазят мълчание, то тогава от едната страна на кантара ще бъдат думите на една девойка с какви ли не проблеми, а от другата — всички ние, които сме постигнали нещо в живота.

Кметът се разколеба, както се случваше всеки път, когато жена му изказваше мнението си.

— Защо искаш да я спасиш, след като не я обичаш?

— Аз разбирам — каза свещеникът. — За да падне вината върху този, който е предизвикал трагедията. Тя ще трябва да носи това бреме до края на дните и нощите си; може би ще свърши като Юда, който предаде Христос и после се самоуби — отчаян и излишен жест, след като вече са създадени всички предпоставки за престъплението.

Жената на кмета се учуди на логиката на свещеника — точно това си бе помислила. Момичето бе хубаво, съблазняваше мъжете, не приемаше животът й да бъде като на всички останали от Вискос, непрекъснато се оплакваше от факта, че живее в село, което въпреки всичките си недостатъци има работливи и честни жители и в което много хора биха искали да прекарат живота си (чужденци, разбира се, които ще си тръгнат веднага щом открият колко е досадно да живееш постоянно сред такова спокойствие).

— Не виждам друг подходящ — каза хотелиерката, на която щеше да се наложи да търси сервитьорка за бара, ала тя си даваше сметка, че с полученото злато ще може да затвори хотела и да се махне оттук. — Селяните и пастирите са задружни, някои от тях са женени, а повечето имат деца, които живеят далеч оттук и един ден могат да ни заподозрат, ако се случи нещо с техните родители. Сеньорите Прим е единствената, която може да изчезне, без да остави следи.

От религиозни подбуди — в крайна сметка Исус бе проклел онези, които набеждават невинен човек — свещеникът не искаше да посочи никого. Но знаеше коя е жертвата и трябваше да стори така, че всички да я открият.

— Жителите на Вискос работят от тъмно до тъмно, в студ и в пек. Всеки има задължения, които трябва да изпълнява, включително и това нещастно момиче, което демонът е решил да използва за своите коварни цели. Останали сме малко хора и не можем да си позволим да изгубим още две ръце.

— В такъв случай, отче, нямаме жертва. Трябва да се молим да се появи друг чужденец тази вечер, ала и така би било рисковано, защото той сигурно ще има семейство, което да го търси дори накрай света. Във Вискос всеки чифт ръце работи и печели с много труд хляба, който ни кара пикапът.

— Прави сте — каза свещеникът. — Може би всичко, което сме изживели от снощи досега, е било само илюзия. Всички в това село си имат някой, който ще чувства тяхната липса, и никой няма да се съгласи да посегнат на любимото му същество. Само трима души спят сами.

— Нима предлагате себе си за жертва?

— Бих сторил всичко за доброто на селото.

Останалите петима почувстваха облекчение, осъзнаха изведнъж, че е слънчев съботен ден и няма да има престъпление, а само мъченичество. Напрежението в сакристията изчезна като по чудо и хотелиерката изпита внезапно желание да целуне краката на този светец.

— С изключение на едно — продължи свещеникът. -Вие трябва да убедите всички, че няма да е смъртен грях да бъде убит един божи служител.

— Вие ще обясните това на Вискос! — каза оживено кметът, който вече мислеше какви реформи ще осъществи с парите, каква реклама ще направи в областните вестници, за да привлече нови инвестиции, след като данъците бъдат намалени, как ще доведе туристи, след като субсидира някои подобрения на хотела, как ще нареди да бъде прокаран нов телефонен кабел, който няма да създава проблеми като досегашната система.

— Не мога да направя това — каза свещеникът. — Мъчениците се съгласяват да бъдат убити, когато народът го поиска. Но никога не предизвикват собствената си смърт, защото Църквата винаги е твърдяла, че животът е дар божи. Вие ще им обясните.

— Никой няма да повярва. Ще сметнат, че сме най-отвратителните убийци, които искат да отнемат живота на един свят човек за пари, така както Юда е сторил с Христос.

Свещеникът повдигна рамене. Слънцето сякаш отново се бе скрило и напрежението се върна в сакристията.

— В такъв случай остава само сеньора Берта — вметна земевладелецът.

След дълга пауза свещеникът взе думата.

— Тази жена сигурно много страда поради загубата на мъжа си: прекарва живота си, седнала пред къщата си през всичките тези години, изложена на лошото време и студа. Освен че изпитва тъга, не върши нищо друго и ми се струва, че горката старица бавно полудява: много пъти съм минавал оттам и съм я виждал да си говори сама.

Отново подухна вятър и събралите се в сакристията се изплашиха, защото прозорците бяха затворени.

— Животът й е много тъжен — продължи хотелиерката. -Мисля, че тя би дала всичко, за да отиде колкото се може по-скоро при любимия си съпруг. Знаете ли, че те бяха женени от четирийсет години?

Всички го знаеха, но не виждаха какво общо има това със случая.

— Старица в залеза на живота си — добави земевладелецът. — Единствената в селото, която не върши нищо значимо. Веднъж я попитах защо стои непрекъснато пред къщата си, дори и през зимата, и знаете ли какво ми отговори? Че наблюдавала селото, за да разбере кога точно злото ще дойде тук.

— По всичко личи, че не си е свършила добре работата.

— Напротив — каза свещеникът. — Доколкото разбирам вашия разговор, то онзи, който е позволил на злото да влезе, трябва да го накара да си замине.

Още веднъж се възцари мълчание и на всички им стана ясно, че жертвата вече е избрана.

— Остава само една последна подробност — намеси се жената на кмета. — Вече знаем кога ще бъде извършено жертвоприношението в името на благоденствието на хората. Знаем и коя ще е жертвата: по този начин една добра душа ще отиде на небето и отново ще бъде щастлива, вместо да страда тук, на земята. Остава да решим как ще го направим.

— Опитай се да поговориш с всички мъже от селото — обърна се свещеникът към кмета — и свикай събрание на площада към девет часа вечерта. Мисля, че знам как да стане; мини оттук малко преди девет, за да поговорим насаме.

На излизане той помоли двете жени, които бяха там, да отидат у Берта и да постоят при нея, докато свърши събранието. Въпреки че старицата никога не излизаше вечер, добре беше да се вземат мерки.