Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Списание „Вселена «Наука и техника»“

История

  1. — Добавяне

Мартин Уендъл остави своя „Ягуар седан“ в подножието на хълма и тръгна пеша към вилата на върха. За човек с неговия размах и амбиции предстоящата задача бе незначителна. Или може би не бе така? Защо трябваше да губи толкова много време? Свиването на рамене излезе много човешки, а усмивката крива. Продължи да се изкачва.

Леко почука на вратата, прислужникът отвори веднага.

— Професорът вкъщи ли е? — попита Уендъл.

— Имате ли среща, сър? — поколеба се прислужникът.

— Моля да ми отговорите на въпроса!

— Професор Драйщайн е зает с изследванията си, сър.

— Благодаря! — каза Уендъл, подавайки му шапката и бастуна си.

Тръгна към стаята на прочутия математик. Вратата бе отворена и Уендъл първо се огледа, преди да продължи напред. Пред него бе стаята на учен. Мебелите бяха удобни и така подбрани, че на тях да можеше да се изливат напитки, да се ритат с обувки и да се забравят запалени цигари. В единия ъгъл имаше изящен подвижен бар, на няколко места се виждаха кутии с тютюн и лули. На стените имаше картини от Ривера, Грант Ууд, Хартли, Белоуз.

Ханс Драйщайн се бе свил в тежко кожено кресло. Над книгата се виждаха знаменитата му бяла прическа и част от необичайно високото му чело. Пред него на килима дремеше грамаден черен пес от неизвестна порода.

Кучето отвори очи и изръмжа протестиращо.

— Професор Драйщайн?!

Ученият погледна иззад книгата и забеляза стоящия пред него човек — висока фигура, лице като на Линкълн, безукорни дрехи, почти високомерен безапелационен тон.

Ханс Драйщайн постави пръст между отворените страници, изправи тяло в креслото и смръщи вежди.

— Дадох указание на Уилсън… — започна той.

— Проблемът е значително по-важен от дреболиите, които биха могли да ни попречат. Необходимо е да поговорим половин час.

Кучето отново заръмжа.

— Стига, стига, моето момче! Успокой се! — каза му Драйщайн и се обърна към посетителя: — Графикът ми е изцяло зает, сър. Това убежище е единствената възможност да се уединя и малко да се поотпусна, да полекувам старческите си болежки, а понякога и да завърша някое изследване.

— Моето време е също така ценно, както вашето. Нямам намерение да го пропилявам напразно! — погледна към кучето, кимна и се обърна към негостоприемния стопанин: — Вие нали познавате живота на Роджър Бейкън, английския философ и монах?!

Ученият въздъхна, затвори книгата и я сложи на масичката пред себе си. Затвори очи и каза:

— Роден е през 1215 година и е умрял на около осемдесет години. Учил е в Оксфорд и Париж, станал професор. Постъпил в Ордена на францисканците и се заселил в Оксфорд, където специализирал алхимия и оптика. През 1257-а го обвинили в магьосничество и загубил десет пълноценни години от живота си в затвора.

Гласът на Ханс Драйщайн с възрастта бе станал по-тих, но не бе загубил знаменитата си ироничност.

— Интересна личност — завърши той, — но какво отношение има старият философ към вашето нахлуване, господин…?

— Мартин Уендъл! — подсказа посетителят. — Може би ще ви бъде интересно да научите, че Бейкън е бил мутант, Homo superior, един от първите, за които се споменава в нашия архив.

Рошавите бели вежди се повдигнаха.

— Какво нещастие, че е дал обет.

В гласа на Уендъл прозвуча леко раздразнение:

— Голямо нещастие, професоре. Както ще се убедите, сър, аз не се занимавам с глупости.

Математикът му отправи продължителен поглед, накрая стана и тръгна към бара.

— Искате ли да пийнете нещо, господин Уендъл?

— Не, благодаря!

Професорът си наля питие и заговори:

— Открих въпреки общоприетото мнение, че алкохолът в разумни граници помага на научните изследвания.

— Аз не смятам, че това е така.

— Разбира се! — професор Драйщайн се върна в креслото си. Погледът на кучето го проследи от креслото до бара и обратно. — И така, сър, имате половин час от времето ми.

Когато седна обратно в креслото, слабоватото му лице се отпусна.

— За това не съм разказвал на никого — започна Уендъл. — Събирането на информацията ми отне твърде много години.

Професорът отпи от чашата.

— Винаги ме е интересувала историята на Бейкън, легендите, свързани с него, митовете. Историята само започва с Бейкън. Вие, разбира се, знаете, че той е прекарал значителна част от живота си в търсене на философския камък и еликсира на живота.

— Той е споделял заблужденията на много алхимици от неговото време.

Мартин Уендъл поклати глава.

— Не ме разбрахте. Бейкън никога не е преследвал химери.

Професорът още веднъж отпи от чашата. Очите му хвърлиха искрици.

— Забравих, че ми казахте, че той е бил Homo superior. Затова, да кажем, е открил еликсира на живота, философския камък и…

Уендъл го прекъсна:

— Професоре, нали няма да отречете, че от днешна гледна точка древните цели на алхимиците, безсмъртието и превръщането на металите са напълно достижими.

Професорът неочаквано се усмихна.

— Почакайте! — каза той. — Та това, приятелю, е било преди седемстотин години.

— А Бейкън е бил Homo superior и ако продължавате да ме прекъсвате, ще ми е нужно повече от половин час.

Професорът се усмихна мълчаливо. В това време Уендъл продължи:

— Доколкото ми е известно, Бейкън не е успял с превръщането на металите и, разбира се, не е осъзнал, че е победил смъртта. Виждате ли, той е бил арестуван, преди да завърши експериментите си. Когато го освободили, неговият дух бил толкова сломен, че вече не с могъл дори да се доближи до предишните достигнати висоти.

Въпреки тайния му протест на професора му бе интересно. В края на краищата това бе нещо ново и макар тялото му да бе старо, духът му по предишному си оставаше млад.

— А сега да направим лирично отклонение — каза Мартин Уендъл. — Професоре, интересували ли сте се някога какво ще се случи с шимпанзе, което живее дълго, колкото човек?

— Страхувам се, че не схващам за…

— Помислете за това, че човек не става възрастен и не е способен на самостоятелни постъпки, преди да е достигнал приблизително четиринадесет години. Възраст, на която неговите приятели млекопитаещите вече са станали възрастни, остарели са и са умрели. Не сте ли забелязали колко много шимпанзето изпреварва в развитието си човека на възраст от две до четири години?

— Това е добре известно — призна професорът. Той не можеше да свърже този факт с началото на разговора.

— Дълго преди човешкото дете да сложи настрани играчките си, шимпанзето вече напълно е завършило жизнения си цикъл. Но представете си, че сме му дали срок за интелектуално развитие четиридесет-петдесет години!

— Разбрах ви — каза професорът. — Става въпрос за това, че Бейкън е използвал своя еликсир на някое шимпанзе и…

Уендъл поклати ъгловатата си глава.

— Не! Аз използвах първия ми попаднал пример, тъй като способностите на шимпанзето са общоизвестни. За експериментите Бейкън е използвал кучето си Дявол, което само по себе си е резултат от собствените му експерименти, свързани с мутации.

На професора пак му стана интересно.

— И той удължил живота му до човешкия.

— Много повече, професоре — отвърна сухо събеседникът му. — Бейкън е облагодетелствал своя любимец с безсмъртие.

Белите рошави вежди отново се повдигнаха.

Този път, без да обръща внимание на скептицизма, Уендъл продължи:

— Но да тръгнем по друг път. Помислете, професоре, човек и куче! През столетията, през най-примитивните времена, от пещерите досега кучето и човекът са винаги заедно.

Професор Драйщайн отпусна ръка, за да погали черната муцуна на кучето, което лежеше пред него на килима.

— А сега си представете, професоре, че старият добър приятел на човека, кучето, получава възможност да развие интелекта си до такава степен, че отначало то анализира, а след това критикува своя другар, и то в продължение на хилядолетия. Как мислите, какво ще бъде отношението на човека към подобен пес?

Професорът отново се усмихна криво.

— Радвам се, че дойдохте. Толкова е приятно. Аз ще си пийна още. Това успокоява и в същото време възбужда.

Той стана и попита на път за бара:

— Сигурен ли сте, че не искате да ми правите компания?

— Абсолютно съм сигурен. И така, много скоро такова куче няма да се хареса на стопанина си. Само си представете такова животно! Възможно е коефициентът му на интелигентност да не съответства на човешкия, но аз съм уверен, че в продължение на седем века натрупаните му знания ще надминат интелекта на всеки човек, живял някога на Земята.

Ханс Драйщайн се върна в креслото си с пълна чаша.

— И вие смятате, че този хипотетичен, аа, Canis superior, да кажем, ще бъде против човека?

— А нима може да има съмнения? Нима не ви е ясно как това ще се случи през столетията? Отначало нарастващо удивление, след това отвращение, презрение. А след това? След това идва разбирането на необходимостта да свали от пиедестала най-високомерното, най-жестокото същество на земята.

Професорът се въздържа от поредната глътка.

— Революция! — разсмя се той.

— Точно така!

— Тогава защо това куче на Бейкън, как се казваше…

— Дявол.

— Тогава защо Дявол не я е направил?

Некрасивото лице на Мартин Уендъл стана замислено, погледът бе някъде надалече.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че преди това трябва да постигне две цели.

— А именно?

— Първо, на него му е нужно да възстанови някои постижения на Роджър Бейкън в областта на насочените мутации и формулата на еликсира, за да ги приложи на други животни и най-вече на кучетата. В противен случай така наречената от вас революция ще върне целия животински свят отново в джунглата и там ще чака новия господар.

Сега вече професорът бе крайно заинтригуван.

— А второ? — подтикна го той да продължи.

— Революцията трябва да почака, докато не бъде получен още един безценен дар, с който природата е дарила човека — каза Уендъл. Той се наклони напред, за да подчертае мисълта си. — Ръката, професоре! На ранен стадий на развитие на цивилизацията човешката ръка е просто безценна. Но веднага щом се стигне до момента, когато лапата ще може да натиска бутони и да привежда в действие най-сложна техника, тогава човекът, разбира се, вече ще е ненужен.

Очите на Ханс Драйщайн блестяха от изпитото бренди и от научно любопитство.

— Грандиозно! — извика той. — Значи някъде ни чака безсмъртният Дявол на Роджър Бейкън, който се опитва отново да открие еликсира на живота и очаква момента, когато техническата мощ на човека ще достигне до такива висоти в електрониката, че лапата да може да замести ръката.

Мартин Уендъл тъжно произнесе:

— Не чака, професоре, а стимулира прогреса на човека, за да дойде неговият ден по-скоро. Казах, че на този въпрос съм посветил много години. Намерих свидетелства, че преди Дявол е живял в домовете на Леонардо, Галилей, Нютон, Пристли, Фарадей, Маркони, Едисон.

— Но моля ви, не трябваше. Това започва да става фарс. Представям си картината как вашият Дявол нашепва на ухото съвети…

Мартин Уендъл каза много бавно:

— Моля, имам дори доказателства за това, че кучето има телепатични способности. Възможно е на „стопаните“ на Дявол да е абсолютно неизвестно, че то направлява техните интереси и изследвания.

Неочаквано професорът си изтърва чашата. Замига към събеседника си и веселието изчезна от очите му. Накрая каза:

— Най-големите ми открития бяха озарения, които… — той погледна към черния пес, лежащ на килима. — Но това е пълен абсурд!

Кучето стана, козината на гърба му се изправи. През съзнанието на двамата мъже премина мисълта: „Трябва да ви убия! Разбирате ли?!“

Професорът мълчеше вкаменен с широко отворена уста.

Мартин Уендъл поклати глава. За първи път Драйщайн осъзна безкрайната красота и мъдрост на тъжното некрасиво лице, което приличаше на Линкълн.

— Не, Дявол! — каза Уендъл. — Знаеш, че те търсих много дълго време!

Кучето глухо заръмжа и изпрати мисъл: „Принуден съм да ви убия! Как разбра?“

— Помниш ли първия си стопанин, Дявол? Помниш ли Роджър Бейкън? — попита Уендъл.

„Никога не забравям стопанин. Той не беше като останалите хора.“

— Той не беше човек. Дявол. Погледни ме в очите!

Козината на гърба му се слегна. Погледът му стана въпросителен. Опашката му застина.

Мартин Уендъл каза:

— Дълго те търсих, Дявол. Това е дълъг, труден и самотен път. Път към по-добър свят. Homo sapiens е имал нужда от куче, за да достигне до това, което е сега. На Homo superior пътят му ще бъде по-лек, ако редом с него тръгне Canis superior. Тръгни с мен, Дявол!

„Да! Да тръгваме напред заедно! Ти си стопанин!“

Когато стигнаха до вратата, Дявол изви могъщия си врат и погледна към професора.

„Не се безпокой! — каза му Уендъл телепатично. — Утре нито той, нито прислужникът му ще си спомнят за нас.“

Дявол с облекчение въздъхна дълбоко и тръгна след стопанина си. Опашката му се мяташе наляво-надясно, наляво-надясно.

Край
Читателите на „И тръгни до мен“ са прочели и: