Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фани

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв

Редактор на издателството Люба Мутафова

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Петър Балавесов

Коректор Мая Халачева

 

A Soldiers Reader

The Heritage Press, New York

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение

Статия

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1898 г.
Обединено кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
НачалоNo one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water.
КрайAnd strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead.

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

III
Дните на пленничеството

Пристигането на втора бойна машина ни прогони от нашата пролука в помещението за миене на съдове, защото ни беше страх, че от високия си триножник марсианецът ще може да ни види зад прикриващата ни стена. След време престанахме да се плашим от тази вероятност, защото за очи, заслепени от слънчевия блясък вън, нашето убежище сигурно представляваше черно петно, но отначало най-малкото приближаване на марсианците ни караше да бягаме и да се крием с разтуптени сърца. Ала колкото страшен и да беше рискът, и двамата изпитвахме непреодолимо влечение да гледаме. А като си го спомням сега, вижда ми се чудно, че въпреки безграничната опасност, която ни грозеше с гладна смърт или с още по-ужасна гибел, сме могли ожесточено да се борим зарад правото да наблюдаваме тези чудовища. Ние се гонехме през кухнята, жалки в своето нетърпение и страх, че може да вдигнем шум, и се биехме, бутахме и ритахме, изправени пред заплахата да бъдем открити в следния миг.

Работата е там, че двамата имахме съвършено несъвместими характери, мислехме и постъпвахме по съвършено различен начин, а опасността и уединението само изостряха тази несъвместимост. Още в Холифърд бях намразил безпомощното хленчене и тъпата ограниченост на викария. Безконечните му полугласни монолози проваляха всеки мой опит да измисля някакъв план на действие и ме докарваха, и без това изнервен и настръхнал, почти до лудост. Той имаше толкова самообладание, колкото някоя глупава жена. Понякога плачеше с часове наред и аз съм дълбоко убеден, че до самия си край това галено дете на живота вярваше, че малодушните му сълзи могат с нещо да му помогнат. А аз седях в мрака и не можех да забравя за присъствието му поради неговата досетливост. Той ядеше повече от мен и не си взимаше бележка от думите ми, че единствената ни надежда да си запазим живота е да останем в къщата, докато марсианците свършат работата си в ямата, че през дългите дни търпение може да настъпи час, когато няма да имаме храна. Ядеше и пиеше, макар и не често, но колчем му се поискаше, и то по много. Спеше твърде малко.

Дните се нижеха един след друг, а пълното му нежелание да се съобразява с обстоятелствата така влоши нашето положение и изостри опасността, че колкото и да ми беше противно, трябваше да прибягна до заплахи и най-сетне до бой. Това го вразуми за известно време. Но той беше от тези безхарактерни създания, лишени от гордост, плахи, хилави, гадни душици, изпълнени с лукавство, които не са искрени нито пред бога, нито пред човека, дори пред самите себе си.

Никак не ми е приятно да си спомням и да пиша всичко това, но го пиша, за да няма в моя разказ нищо премълчано. За онези, които са останали незасегнати от тъмните и страшни страни на живота, ще бъде много лесно да ме осъдят за жестокостта ми, за пристъпа на ярост, който сложи край на нашата трагедия; защото те знаят не по-зле от всички други кое е добро и кое лошо, но не знаят на какво е способен един измъчен човек. Но тези, на които е причернявало пред очите, които са попадали във властта на първичните нагони, ще бъдат по-великодушни.

И докато вътре, в мрака, ние се карахме с едва чут шепот, дърпахме един от друг яденето и пиенето, блъскахме се и си нанасяхме удари, отвън, в безмилостния слънчев блясък на тези страшни юнски дни продължаваше невероятното чудо — течеше непознатото за нас ежедневие на марсианците в ямата. Нека се върна към тези свои първи преживелици" След доста време се реших да се приближа отново до дупката и открих, че при новодошлите е пристигнало подкрепление от цели три бойни машини. Те бяха донесли някакви нови уреди, които стояха в строг ред около цилиндъра. Втората работна машина беше вече готова и обслужваше един от новите уреди, донесени от бойните машини. Това беше съд, приличащ в общи черти на гюм за мляко, а над него се клатеше крушовиден резервоар, от който в кръглия долен съд се сипеше поток от бял прах.

Вибриращото движение се поддържаше от едно пипало на работната машина. С две лопатовидни ръце тя копаеше и хвърляше буци глина горе в крушовидния резервоар, а с друга ръка периодично отваряше една вратичка в средната част на машината и махаше оттам ръждива прегоряла сгурия. Още едно стоманено пипало насочваше праха от съда по някакъв ребърчат улей към друг резервоар, който не можех да видя от купчината синкав прах. От този резервоар зад купчината право нагоре в неподвижния въздух се издигаше тънка струя зелен пушек. Докато гледах, със слабо звънливо щракане от работната машина изскочи и се разтегна, както се разтяга далекоглед, ново пипало, което до преди един миг се виждаше само като тъпа издатина, и краят му се скри зад купчината глина. След една секунда то вдигна лента бял алуминий, незагубил още лъскавината си и ослепително блестящ, и я остави върху растящия куп такива ленти, наредени в единия край на ямата. От залез слънце, докато изгряха звездите, тази сръчна машина сигурно направи повече от сто такива ленти от суровата глина, а купчината синкав прах ставаше все по-висока, докато се издигна над ръба на ямата.

Контрастът между бързите и сложни движения на тези уреди и отпуснатата, мъчителна тромавост на господарите им бе поразителен и трябваше дни наред непрекъснато да си втълпявам, че живи същества са именно вторите, а не първите.

Викарият стоеше пред цепнатината, когато в ямата бяха донесени първите хора. Аз седях на пода, свит, превърнал се целият в слух. Изведнъж той рязко се дръпна назад, аз се уплаших, че са ни забелязали, и конвулсивно се сгърчих от ужас. Викарият се хлъзна надолу по натрупания боклук, промъкна се при мене в тъмнината, загубил способност да говори, размаха ръце и за миг ме зарази с паниката си. Той ми обясни със знаци, че се отказва да гледа; след малко любопитството ми придаде смелост, аз се изправих, прекрачих през него и се качих при пролуката. Първо не можах да разбера какво го е накарало да обезумее от страх. Беше вече паднал здрач, звездите бяха малко и едва се виждаха, но ямата бе осветена от зеления огън, припламващ при изработката на алуминия. Цялата гледка беше изпълнена от зелени отблясъци и местещи се ръждивочерни сенки, които много изморяваха очите. Над тях и през тях, без ни най-малко да се страхуват, прехвърчаха прилепи. Плъпналите по земята марсианци не се виждаха вече, понеже още повече порасналият куп синьозелен прах ги закриваше от погледа ми, а бойната машина, снишила се, със свити, скъсени крака, стоеше на отсрещната страна на ямата. И тогава сред звънтенето на механизмите за миг ми се стори, че чувам човешки гласове, но отначало се помъчих да пропъдя тази мисъл.

Аз приклекнах, заразглеждах подробно бойната машина и за първи път с положителност се уверих, че под капака наистина има марсианец. Когато зелените пламъци се издигаха, виждах мазно лъщящата му кожа и блестящите очи. Изведнъж чух вик и видях дълго пипало да посяга през рамото на машината в малкия кафез, закачен на гърба й. И веднага нещо — нещо, което отчаяно се боричкаше — се издигна високо в небето и се мярна като черна, неясна загадка в звездната светлина; но когато този черен предмет отново се сниши, аз видях в зеления блясък, че беше човек. За миг той се виждаше съвсем ясно. Това бе пълен, червендалест, добре облечен мъж на средна възраст; преди три дни трябва да е бил влиятелна личност и да се е чувствувал на висотата на положението си. Аз видях облещените му очи и отражението на светлината по копчетата за ръкавели и верижката на часовника. Той изчезна зад купчината и за миг настъпи тишина. После се разнесоха писъци и проточен, доволен вой на марсианците.

Аз се смъкнах по купчината боклук, скочих на крака, запуших си ушите и се втурнах в помещението за миене на съдове. Викарият, който безмълвно клечеше, закрил главата си с ръце, вдигна очи, когато минах край него, извика доста високо, като ме видя, че бягам, и изтича подире ми.

Тази нощ, докато се спотайвахме в помещението за миене на съдове, разкъсвани от ужаса и страшното влечение да надникнем навън, при все че съзнавах неотложната нужда да действувам, напразно се мъчех да измисля някакъв план за бягство; но после, на другия ден, можах съвсем трезво да преценя положението ни. Викарият, както видях, беше напълно неспособен да разсъждава; тази нова, върховна страхотия го беше лишила от сетните остатъци здрав разум и предпазливост. Всъщност той беше вече паднал до равнището на животно. Но аз, както се казва, здраво стиснах зъби. Щом можах да погледна фактите в очите, постепенно си дадох сметка, че колкото и да е ужасно нашето положение, все още нищо не ни оправдава да изпадаме в пълно отчаяние. Главната възможност да се отървем се криеше във вероятността, че марсианците използуват ямата само като временен терен. А дори и да го направят постоянен, може да не сметнат за необходимо да го охраняват и тогава може да ни се отдаде удобен случай да избягаме. Много внимателно претеглих и възможността да си прокопаем път в посока, противоположна от ямата, ала веднага си казах, че има твърде голяма вероятност да изскочим точно пред очите на някоя оставена на стража бойна машина. Пък и би трябвало да копая сам. Викарият положително нямаше да ми помогне.

На третия ден, ако не ме лъже паметта, видях да убиват един младеж. Това беше единственият случай, когато с очите си видях как се хранят марсианците. След това зрелище не се приближих до дупката почти целия ден. Аз отидох в помещението за миене на съдове, махнах вратата и няколко часа наред копах колкото можех по-тихо с брадвичката си, но щом направих изкоп от две-три стъпки, рохкавата пръст шумно се срути и аз не посмях да продължа. Обезсърчен, дълго лежах на пода и не смеех дори да се помръдна! А после се отказах от всякакво намерение да избягам чрез изкопаване на подземен ход.

За впечатлението, което ми направиха марсианците, говори много това, че отначало не хранех почти никаква надежда спасението ни да дойде от поражението на нашествениците с човешки усилия. Обаче на четвъртата или петата нощ чух тътен като от тежки оръдия.

Беше много късно през нощта и грееше светла луна. Марсианците бяха прибрали механичната копачка, нямаше ги и самите тях, ако не се смятаха една бойна машина, която стоеше до отвъдния бряг на ямата, и една работна машина, скрита от погледа ми в ъгъла на ямата точно под цепнатината, през която гледах. Ямата тънеше в мрак, освен където падаха блед отблясък от работната машина и бели резки и петна от лунната светлина, и в пълна тишина, ако се изключеше звънтенето на машината. Беше прекрасна спокойна нощ; човек би казал, че освен нашата планета в небето царуваше само луната. Чух да вие куче и този познат звук ме накара да се ослушам. Тогава чух доста ясно бумтеж също като на големи оръдия. Преброих шест отделни гърмежа, а след дълго смълчаване още шест. И това беше всичко.