Хърбърт Уелс
Война на световете (12)

XII
Как бяха унищожени Уейбридж и Шепъртън

Когато се пораздени, ние напуснахме прозореца, от който наблюдавахме марсианците, и тихичко слязохме долу.

Артилеристът се съгласи с мен, че не бива да оставаме в къщата. Каза ми, че смята да продължи към Лондон и там да се присъедини към своята батарея — батарея N12 от конната артилерия. Моят план беше да се върна веднага в Ледърхед; мощта на марсианците беше ми направила толкова силно впечатление, че бях решил да заведа жена си в Нюхейвън и незабавно да напусна с нея страната. Защото вече ми беше напълно ясно, че околностите на Лондон неизбежно ще се превърнат в поле на гибелни сражения, преди да успеем да унищожим тези чудовища.

Обаче между нас и Ледърхед се намираше третият цилиндър и пазещите го великани. Да бях сам, струва ми се, че бих се опитал да мина направо. Но артилеристът ме разубеди.

— Няма да е голяма услуга за добрата ви жена, ако я направите вдовица — каза той.

Накрая се съгласих да вървим заедно на север под прикритието на гората и да се разделим чак при Стрийт Кобъм. Оттам щях да направя голяма обиколка до Ледърхед през Епсъм.

Аз бях готов да тръгна веднага, но моят другар, като действуващ военен, беше много по-благоразумен. Той ме накара да преровя цялата къща, докато намеря манерка, и я напълни с уиски; освен това ние натъпкахме всичките си джобове със сухари и резенчета месо. Тогава предпазливо излязохме и с все сила се втурнахме бегом надолу по същия изровен от водата път, по който се бях изкачил предишната вечер. Къщите изглеждаха изоставени. На пътя лежаха един до друг три овъглени трупа, поразени от топлинния лъч, а тук и там се търкаляха изтървани от хората вещи — часовник, чехъл, сребърна лъжица и други дребни ценности. На завоя, който води нагоре към пощата, лежеше катурната малка каручка, натоварена със сандъци и мебели, без кон и със счупено колело. Една набързо разбита каса беше захвърлена при другите вехтории.

Освен къщичката на портиера при сиропиталището, която още гореше, тука нито една от сградите не беше много пострадала. Топлинният лъч беше съборил върховете на комините и отминал. Въпреки това, освен нас двамата, на хълма Мейбъри като че ли нямаше нито една жива душа. Повечето от жителите бяха избягали, предполагам, по пътя към Стария Уокинг (по който бях минал на отиване в Ледърхед) или се бяха скрили.

Ние минахме по уличката край трупа на мъжа с черните дрехи, подгизнал сега от градушката през нощта, и навлязохме в гората в полите на хълма. През нея, без да срещнем някого, стигнахме до железопътната линия. Оттатък линията имаше само обрулени и почернели останки от гора; повечето дървета бяха изпопадали, но една част още стърчеше — мрачни сиви дънери не със зелен, а с тъмнокафяв листак.

От нашата страна на линията огънят беше само опърлил най-близките дървета, без да успее да се разпространи. На едно място в събота бяха работили дървари; на поляната лежаха повалени и прясно окастрени дървета и сред купища стърготини стоеше парна дърворезачка. Наблизо имаше напусната временна колиба. Тази сутрин не лъхваше никакъв ветрец и всичко тънеше в странна тишина. Дори и птиците се бяха смълчали; артилеристът и аз си говорехме шепнешком и току се озъртахме назад. Веднъж или дваж се спряхме да се ослушаме.

След известно време се приближихме до пътя и тогава чухме тропот на копита и между стволовете на дърветата видяхме трима кавалеристи, които бавно отиваха към Уокинг. Обадихме им се, те спряха и ние изтичахме насреща. Това бяха един лейтенант и двама редници от 8-ми хусарски полк с някаква стойка, подобна на теодолит, за която артилеристът ми каза, че била хелиограф.

— Вие сте първите хора, които съм видял да идват оттам тази сутрин — каза лейтенантът. — Какво става?

В гласа и изражението му се долавяше тревога. Войниците любопитно ни оглеждаха. Артилеристът скочи долу на пътя и отдаде чест.

— Оръдието ни бе разбито снощи, господин лейтенант. Аз се скрих. Търся батареята си, господин лейтенант. Предполагам, че ще видите марсианците, като продължите към половин миля по този път.

— И как изглеждат, да ги вземат дяволите? — попита лейтенантът.

— Великани с броня, господин лейтенант. Високи сто фута. Имат по три крака, тяло като от алуминий и огромна глава с шлем, господин лейтенант.

— Хайде де! — възкликна лейтенантът. — Що за глупости дрънкаш!

— Ще видите, господин лейтенант. Те носят нещо като кутия, от която изскача огън и убива на място.

— Искаш да кажеш… пушка?

— Не, господин лейтенант — И артилеристът се впусна в живо описание на топлинния лъч. По средата на разказа лейтенантът го прекъсна и вдигна очи към мен. Аз все още стоях на високия бряг край пътя.

— Това е съвършено вярно — казах аз.

— Е — рече лейтенантът, — предполагам, че съм длъжен да го видя и аз. Виж какво — обърна се той към артилериста, — на нас ни е наредено да очистим къщите от хората. А ти побързай да се явиш при бригадния генерал Марвин и да му доложиш за всичко, което знаеш. Той е в Уейбридж. Знаеш ли пътя?

— Аз го зная — обадих се аз и лейтенантът пак обърна коня си на юг.

— Половин миля, казвате? — попита той.

— Най-много — отговорих аз и му посочих на юг през върховете на дърветата. Той ми поблагодари, подкара коня и ние вече не ги видяхме.

По-нататък се натъкнахме на група от три жени и две деца, които припряно опразваха работническа хижа край пътя. Бяха намерили отнякъде малка ръчна количка и я товареха с мръсни на вид вързопи и вехта покъщнина. Всички бяха твърде много заети, за да ни заговорят, когато минахме край тях.

При Байфлитската гара излязохме от боровата гора и се озовахме в тиха и мирна местност, огряна от утринното слънце. Тука бяхме далеч извън обсега на топлинния лъч и ако не беше безмълвието и пустотата на някои къщи, шетането на стягащите багажа си хора и купчинката войници, застанали на железопътния надлез и загледани по протежението на линията към Уокинг, денят нямаше с нищо да се отличава от всяка друга неделя.

Няколко селски каруци и брички със скърцане вървяха по пътя към Адълстън и изведнъж през портата на едно заградено с жив плет поле видяхме в отсрещния край на равна ливада шест дванадесетфунтови оръдия, правилно подредени на равни разстояния и насочени срещу Уокинг. Прислугата стоеше до оръдията и чакаше, а раклите бяха на необходимата дистанция. Войниците стояха почти като на преглед.

— Това е добре! — възкликнах аз. — Те ще ги улучат като нищо!

Артилеристът нерешително се спря пред портата.

— Аз ще продължа — каза той.

Още по-нататък към Уейбридж, малко след моста, голям брой войници с работни дрехи правеха дълъг насип, а зад Него имаше още оръдия.

— Това е все едно да тръгнеш с лък и стрели срещу светкавица — забеляза артилеристът. — Не са видели още огнения лъч!

Офицерите, които не бяха заети с работа, стояха и се взираха над върховете на дърветата към югозапад, а войниците току спираха да копаят, за да погледнат в същата посока.

В Байфлит цареше бъркотия; жителите прибираха покъщнината си, а двадесетина хусари, едни пеша, други на коне, ги подканваха да побързат. Хората товареха и три или четири черни държавни коли с кръстове в бели кръгове и някакъв стар омнибус, които стояха между другите на селската улица. Навред имаше десетки хора, повечето издокарани с най-хубавите си дрехи зарад неделния ден. За войниците бе извънредно трудно да ги накарат да разберат колко сериозно е тяхното положение. Ние видяхме как един сбръчкан старец с огромен сандък и двадесетина или повече саксии с орхидеи се караше с някакъв ефрейтор, който не му позволяваше да натовари цветята. Спрях и хванах стареца за рамото.

— Знаете ли какво става ей там? — попитах го аз и посочих върхарите на боровете, които закриваха марсианците.

— А? — каза той. — Аз му обяснявам, че те струват много пари.

— Смърт! — изкрещях аз. — Смърт иде насам! Смърт!

Оставих стареца да смеле тези думи сам, ако може, и побързах да догоня артилериста. На ъгъла се озърнах. Войникът беше отишъл напред, а старецът все още стоеше пред своя сандък с наредените на капака му орхидеи и тъпо гледаше над върховете на дърветата.

В Уейбридж никой не можа да ни каже къде се е установил щабът; цялото селище беше в такова безредие, каквото никога още не съм виждал никъде другаде. Навсякъде каруци, каляски — най-невъобразимо разнообразие от превозни средства и всевъзможни коне. Почтените жители на градчето, мъже със спортни дрехи за гребане и голф и празнично облечени съпруги, прибираха покъщнината си; безделници, каквито винаги има край реката, енергично им помагаха; децата шумяха, повечето от тях във възторг от тази удивителна промяна в неделните им развлечения. Сред всичко това достойният викарий смело отслужваше ранна литургия и биенето на неговата камбана надделяваше над врявата.

Ние с артилериста седнахме на стъпалата пред чешмата и доста хубаво си хапнахме от това, което носехме със себе си. Военни патрули (тука вече бяха не хусари, а гренадири с бели униформи) предупреждаваха хората или веднага да тръгват, или да потърсят убежище в избите, щом започне стрелбата. Когато минахме през железопътния мост, видяхме, че на гарата и около нея се беше събрала и все още прииждаше голяма тълпа, а гъмжащият от народ перон бе затрупан със сандъци и вързопи. Редовните влакове бяха спрени, вероятно за да улеснят превоза на войски и оръдия до Чъртси, а след това, както чух, избухнал жесток бой зарад места в специалните влакове, пуснати по-късно през деня.

Ние останахме в Уейбридж до пладне, така се озовахме близо до Шепъртънския шлюз, където Уей се влива в Темза. Известно време ни отне да помогнем на две бабички да натоварят малка талижка. Устието на Уей се разделя на три ръкава и на това място се намират лодки под наем и има сал за минаване през реката. На Шепъртънския бряг имаше кръчма с полянка отпред, а зад нея, над дърветата, се издигаше камбанарията на Шепъртънската черква (сега й направиха островръх покрив).

Там заварихме развълнувана и шумна тълпа бегълци. Всеобща паника още нямаше, но хората вече бяха много повече, отколкото можеха да пренесат кръстосващите реката лодки. Бягащите пристигаха запъхтени от тежкия товар; една съпружеска двойка носеше част от покъщнината си на откачена входна врата. Някакъв мъж ни каза, че щял да се опита да вземе влака от гарата в Шепъртън.

Чуваха се много викове, а един човек дори си правеше шеги. Представата на хората тука, изглежда, беше, че марсианците са само огромни човешки същества, които могат да нападнат и разграбят града, но в края на краищата положително ще бъдат унищожени. От време на време те поглеждаха нервно оттатък Уей, към ливадите около Чъртси, но там всичко беше спокойно. Отсрещният бряг на Темза, като се изключи само мястото, където спираха лодките, беше тих и мирен, в пълна противоположност на отсамния бряг в Съри. Хората, които слизаха там от лодките, поемаха пеша нататък по пътя. Големият сал тъкмо беше минал през реката. Трима-четирима войници стояха на полянката пред кръчмата, зяпаха и се подиграваха на бегълците, без да им предложат помощ. Кръчмата беше затворена, както се полагаше, понеже беше през забранените часове. Изведнъж нещо затътна.

— Какво е това? — изкрещя един лодкар.

— Млък, псе такова! — викна на едно лаещо куче застанал до мене човек.

Звукът се чу пак, този път откъм Чъртси — беше приглушено бумтене, топовен гърмеж.

Боят започваше. Почти веднага невидими батареи отвъд реката вдясно от нас — невидими поради дърветата — се присъединиха към общия хор и тежко забумтяха една подир друга. Една жена изпищя. Всички замряха, стреснати от ненадейния шум на сражението, толкова близо и все пак невидимо за нас. Не се виждаше нищо освен равни ливади, крави, повечето от които равнодушно пасяха, и подкастрени сребристи върби, изправени неподвижно под лъчите на жаркото слънце.

— Войниците ще ги спрат — продума една жена до мене. Лека мъгла се издигна над дърветата.

После изведнъж видяхме далече нагоре по реката да избухва пушек — кълбо дим, което се вдигна и увисна в небето; веднага след това земята се залюля под краката ни и страшен взрив разтърси въздуха; в близките къщи се строшиха две или три стъкла. Всички бяхме смаяни.

— Ето ги! — изкрещя един мъж със синя фланела. — Ей там! Виждате ли ги? Ей там!

Бързо един след друг се появиха двама, трима, четирима облечени с броня марсианци: далече над дръвчетата, през равните ливади, които се простираха към Чъртси, те крачеха припряно към реката. Отначало изглеждаха като малки закачулени фигурки, които сякаш се търкаляха напред с бързината на хвърчащи птици.

След това, приближил се към нас отстрани, се появи пети. Бронираните им тела блестяха на слънцето, те стремително вървяха напред към оръдията и бързо ставаха все по-големи с приближаването си. Този, който беше най-отляво — най-далечният от нас, — вдигна високо във въздуха огромна кутия и призрачният, страшен топлинен лъч, който бях вече видял в петък срещу събота, се стрелна към Чъртси и порази градчето.

Стори ми се, че при вида на тези странни, мълниеносни и ужасни същества тълпата на речния бряг за миг се вцепени от страх. Нямаше ни писъци, ни викове — тишина. Сетне дрезгав шепот и движение на крака, плискане на вода. Един човек, твърде много уплашен, за да захвърли куфара, който носеше на рамо, се завъртя и така ме халоса с единия му край, че малко остана да падна. Някаква жена ме блъсна с ръка и изтича край мене. Аз се обърнах, повлечен от тълпата, но не толкова завладян от страха, че да не мога да мисля. Ужасният топлинен лъч не ми излизаше от ума. Да се скрия под водата! Там е спасението!

— Крийте се под водата! — закрещях аз, но никой не ме слушаше.

Аз пак се обърнах назад и се втурнах към приближаващия се марсианец, втурнах се право надолу по каменистия бряг и презглава се хвърлих във водата. Други направиха същото. Пълна с хора лодка забърза да се върне и се удари в брега, когато тичах надолу. Камъните под краката ми бяха кални и хлъзгави, а реката — толкова плитка, че двадесетина стъпки минах едва до кръста във вода. После, когато марсианецът се извиси над мен само на някакви си двеста ярда, аз се хвърлих по лице във водата. Плясъкът на хората, които скачаха от лодките в реката, отекваше като гръм в ушите ми. От двете страни на реката всички бързаха да слязат от лодките на брега.

Но марсианската машина в този миг не обръщаше на тичащите насам и натам хора повече внимание, отколкото един човек би обърнал на суматохата в ритнат от него мравуняк. Когато, полузадушен, вдигнах глава над повърхността, качулката на марсианеца беше насочена към батареите, които продължаваха да стрелят през реката; без да спира, той вдигна нещо нагоре — вероятно генератора на топлинния лъч.

След миг той се озова на брега и с една крачка наполовина прегази реката. Колената на предните му крака се свиха и стъпиха на оттатъшния бряг, а след още един миг той се изправи отново в цял ръст чак при селото Шепъртън. Изведнъж скритите в края на селото шест оръдия, за които не знаеше никой на десния бряг, дадоха залп. От неочакваното близко сътресение на слелите се в едно изстрели ми трепна сърцето. Чудовището вече вдигаше кутията, от която излизаше топлинният лъч, когато първият снаряд избухна на шест ярда над шлема му.

От мен се изтръгна вик на изумление. Аз не виждах и не мислех за другите четири марсиански чудовища; вниманието ми бе приковано към това, което ставаше по-наблизо. Още два снаряда избухнаха едновременно във въздуха до тялото, а качулката се дръпна настрана, но не можа да се отклони достатъчно и бе улучена от четвъртия снаряд.

Снарядът се пръсна направо в лицето на марсианеца. Шлемът се разду, пламна и се раздроби на десетина парчета разпокъсано червено месо и блестящ метал.

— Улучиха го! — изкрещях аз и моят вик бе нещо средно между ридание и израз на възторг.

В отговор чух виковете на хората, които бяха в реката около мене. Бях готов да изскоча от водата в този миг на буйно ликуване.

Обезглавеният колос залитна като пиян великан, но не падна. Той запази по чудо равновесието си и без да избира вече къде стъпва, вдигна сковано камерата, от която излизаше топлинният лъч, и с несигурни крачки бързо се устреми към Шепъртън. Живият разсъдък, марсианецът в качулката, бе убит, унищожен без остатък, и това нещо беше сега само сложен механизъм, носещ се към разруха. Лишено от управление, то крачеше по права линия. Блъсна се в камбанарията на Шепъртънската черква, събори я като с удар на стенобитна машина, изви настрана, продължи слепешката нататък, сгромоляса се със страшна сила в реката и изчезна от погледа ми.

Страхотен взрив разтърси въздуха и високо в небето се вдигна стълб от вода, пара, кал и раздробен метал. Щом камерата на топлинния лъч допря повърхността, водата се превърна в пара. В следващия миг огромна вълна, като мътна водна стена на стихиен прилив, но гореща, почти вряла, се понесе нагоре по течението иззад завоя. Видях как някои се мъчеха да стигнат брега и чух неясните им писъци и викове, заглушени от клокота и трясъка, причинени от сгромолясването на марсианеца.

В този миг за мене нямаше значение горещината, бях забравил наложителната нужда да се погрижа за самосъхранението си. Аз заплувах през кипящите води, след като блъснах настрана изпречилия се пред мене човек с черни дрехи, и стигнах до завоя. Пет-шест изоставени лодки се клатушкаха там по бурните вълни. Падналият марсианец се виждаше надолу по течението — той лежеше проснат напреко през реката, почти целият покрит от водата.

Гъсти облаци пара се издигаха от останките и през буйно виещите се кълба от време на време можех смътно да доловя как исполинските ръце и крака блъскат водата и изхвърлят струи и пръски от кал и пяна във въздуха. Пипалата се олюляваха и посягаха като живи ръце и ако не беше безпомощната безцелност на тези движения, би могло да се помисли, че някакво ранено същество се бори за живота си сред вълните. Огромни количества червеникавокафява течност шумно бликаха нагоре от машината.

Яростен вой, подобен на това, което в промишлените ни градове се нарича „сирена“, отвлече вниманието ми от тези предсмъртни гърчове. Един човек, застанал до колене във водата, ми викаше нещо неразбрано и сочеше с ръка. Обърнах се назад и видях другите четири марсианци да бързат с гигантски крачки надолу по брега откъм Чъртси. Шепъртънските оръдия откриха огън, но този път напусто.

Веднага се гмурнах под водата и задържайки дъха си, докато всяко движение се превърне в мъчение, заплувах слепешком под повърхността, колкото можех да издържа. Водата около мене кипеше и бързо се нагорещяваше.

Когато за миг вдигнах глава да поема дъх и да махна косата от очите си, парата се вдигаше във виещи се кълба бяла мъгла, които отначало съвсем закриваха марсианците. Шумът бе оглушителен. После смътно ги различих — исполински сиви фигури, изглеждащи още по-големи през мъглата. Те бяха ме отминали и двама се бяха навели над пенещите се и гърчещи се останки на своя другар.

Третият и четвъртият стояха до него във водата, единият може би на около двеста ярда от мене, а другият към Лейлъм. Те размахваха високо генераторите и — съскащите топлинни лъчи сееха смърт на всички посоки.

Въздухът бе пълен със звуци — оглушителна и зашеметяваща бъркотия от шумове: непрекъснато дрънчене на марсианците, трясък на събарящи се къщи, пращене на избухващи в пламъци дървета, огради и бараки, пищене и грохот на пожари. Гъсти черни пушеци извиваха нагоре и се смесваха с парата от реката, а когато топлинният лъч заигра над Уейбридж, всеки негов удар се отбелязваше с ослепително бяло блясване, веднага след което започваха през дим да танцуват зловещи огнени езици. По-близките къщи все още оставаха незасегнати, чакаха своята съдба и призрачно неясни и бледи се открояваха в парата, а зад тях бушуваше пожарът.

За миг може би стоях там до гърди в почти врялата вода, зашеметен от положението си, изгубил надежда да се спася. През парата виждах как други, които се бяха крили в реката като мене, се измъкваха от водата през тръстиките, както малки жабчета се спасяват в тревата от приближаването на човека, или загубили ума и дума, тичаха насам-натам по пътеката край брега.

После изведнъж белите блясвания на топлинния лъч заподскачаха към мене. Къщите се сриваха, разрушени от неговото докосване, и от тях блъвваха пламъци; дърветата с бучене се превръщаха в огън. Лъчът припламна нагоре и надолу по крайбрежната пътека, помете щуращите се насам-натам хора и слезе до самата вода, на някакви си петдесетина ярда от мястото, където стоях аз. Той се плъзна през реката към Шепъртън и там, където мина, водата се надигна в кипяща бразда, увенчана с пара. Аз се втурнах към брега.

След минута огромна вълна, стигнала почти до точката на кипенето, се стовари отгоре ми. Аз изпищях с глас и опарен, полуослепял, гърчейки се от болка, с несигурни крачки затичах през бушуващата и лъскаща вода към брега. Да бях се препънал, щеше да е свършено с мене. Пред самите очи на марсианците аз паднах безпомощно на широката, гола и песъчлива плитчина, отбелязваща ъгъла, под който Уей се влива в Темза. Не очаквах нищо друго освен смърт.

Смътно си спомням кракът на един марсианец да стъпва на двадесетина ярда от главата ми, да се забива право в рохкавия пясък, да го разпръсква на всички посоки и пак да се вдига; спомням си дългото мъчително очакване и после как четиримата заедно понесоха останките на другаря си и ту се виждаха ясно, ту едва се долавяха през пелена от пушек; спомням си колко безкрайно бавно, както ми се стори, се отдалечаваха те през безбрежния простор на реката и ливадите. А по после много бавно осъзнах, че по някакво чудо съм се спасил.