Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фани

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв

Редактор на издателството Люба Мутафова

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Петър Балавесов

Коректор Мая Халачева

 

A Soldiers Reader

The Heritage Press, New York

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение

Статия

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1898 г.
Обединено кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
НачалоNo one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water.
КрайAnd strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead.

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

XVII
„Гръмотевични“

Да бяха целили само унищожението, в понеделник марсианците са могли да избият цялото население на Лондон, докато то бавно се пръскало по околните графства. Не само по пътя през Барнет, но и през Еджуер и Уолтъмското абатство, и по пътищата на изток от Саутенд и Шоубринес, и на юг от Темза до Дил и Броудстерс се носел същият поток обезумели бегълци. Ако бе могъл човек тази юнска сутрин да се издигне с балон в ослепителната синева над Лондон, щял е да види, че всички пътища, излизащи от объркания лабиринт на улиците в северна и източна посока, са почернели от бягащи хора и всяка точица е човек, обзет от смъртен страх и загубил сетни сили. В последната глава описах подробно какво е видял брат ми на пътя през Чипинг Барнет, за да могат читателите ми да си представят как е изглеждало това гъмжило от черни точици за един от участниците в бягството. Никога преди в историята на света такава маса човешки същества не се е движила и страдала така едновременно. Легендарните пълчища на готите и хуните, най-великите армии, видени някога от Азия, биха представлявали не повече от капка в този поток. А това не беше поход, подчинен на някаква дисциплина; то беше паническо бягство, бягство поголовно и страховито, без ред и без цел, шест милиона хора без оръжие и без храна, втурнали се слепешката напред. Това беше началото на разгрома на цивилизацията, избиването на човешкия род.

Точно под себе си човекът в балона щеше да види нашир и надлъж плетеницата на улиците, къщите, черквите, площадите, градините — вече изоставени, — прострели се като огромна географска карта, а към юг — заличени. Би му се видяло, че над Илинг, Ричмънд, Уимбълдън някаква исполинска писалка е напръскала картата с мастило. Упорито, безспирно всяко черно петно растеше и се разпростираше, разклоняваше се насам и натам, и ту опираше в някое възвишение, ту се разливаше бързо през някое било в новонамерена долина, също както се разлива капка мастило върху попивка.

А отвъд, зад сините хълмове, които се издигат на юг от реката, блестящите на слънцето марсианци крачеха напред и назад, спокойно и методично пускаха отровните си облаци ту над една, ту над друга местност, разпръскваха ги със струи пара, след като са извършили предназначението си, и завладяваха покорените области. Те като че ли целяха не толкова да унищожават, колкото да предизвикат пълна деморализация и да сломят всякаква съпротива. Те вдигаха във въздуха всички барутни погреби на пътя си, прерязваха телеграфните жици, а тук и там разрушаваха железопътните линии. Те омаломощяваха човечеството. Те сякаш не бързаха да разширят полето на действията си и не отидоха по-нататък от централната част на Лондон през целия ден. Възможно е значителен брой лондончани да са останали в понеделник сутрин по домовете си. Положителното е, че мнозина са умрели, задушени от черния пушек, в къщите си.

До към пладне лондонският Пул представлявал изумителна гледка. Там се събрали параходи и какви ли не плавателни съдове, съблазнявани от огромните суми, които им предлагали бегълците, и казват, че мнозина, които отивали до тях с плаване, били отблъсквани с канджи и се давели. Към един часа след пладне оредели остатъци от облак черен пушек се появили между сводовете на моста Блакфрайърс. В същия миг целият Пул се превърнал в арена на безумна бъркотия, бой и сблъсквания; за известно време множество лодки и шлепове задръстили северния свод на моста Тауър и лодкарите и пристанищните работници трябвало да водят жестока борба с хората, които нахълтали от брега. Някои се спускали направо по стълбовете на моста.

Когато един час по-късно оттатък Часовниковата кула на парламента се появил марсианец и тръгнал надолу по реката, над Лаймхаус плували само останки от крушения.

За падането на петия цилиндър ще разкажа след малко. Шестата звезда падна в Уимбълдън. Брат ми, който бодърствувал до жените в спряната на една ливада кола, видял зеления й блясък далече отвъд хълмовете. Във вторник тримата, все още с мисълта да избягат на континента, продължили през гъмжило от бегълци към Колчестър. Новината, че марсианците са вече завладели целия Лондон, се потвърдила. Те били видени в Хайгейт, а както се говорело, дори и в Нисдън. Но брат ми ги видял едва на другия ден.

В този ден пръснатите множества започнали да усещат неотложната нужда от храна. Когато огладнели, те не зачитали вече правото на собственост. Земеделците наизлезли с оръжие в ръка да защищават своите обори, хамбари и неприбраните още цвекло, ряпа и картофи. Сега някои хора, като брат ми, били тръгнали на изток, а имало и такива отчаяни храбреци, които се връщали към Лондон, за да търсят храна. Това били главно жители на северните предградия, които знаели за черния пушек само от слуховете. Той чул, че почти половината от членовете на правителството се събрали в Бърмингъм и огромни количества взривни вещества се приготвяли, за да се заложат автоматични мини в централните графства.

Казали му също, че Железопътната компания на централните графства намерила заместници за служителите, избягали през първия ден на паниката, възстановила движението и отиващите на север влакове тръгвали от Сейнт Олбънс, за да намалят струпването на бегълци в графствата, граничещи с Лондон. В Чипинг Онгар имало и плакат, който гласял, че в северните градове имало големи запаси от брашно и че в двадесет и четири часов срок на гладуващите по тези места щял да бъде раздаден хляб. Ала това съобщение не го отклонило от възприетия план за бягство и целия ден тримата пътували на изток и не чули вече нищо за обещаното раздаване на хляб. Нито пък чул нещо за него и някой друг. Тази нощ паднала седмата звезда. Тя паднала на Примроуз Хил, докато на пост била мис Елфинстън (тя дежурела на смени с брат ми). Тя я видяла.

В сряда, след като преспали сред нива неузряло жито, тримата бегълци стигнали в Челмсфърд и там няколко местни жители, които се нарекли „Комитет за обществено снабдяване“, заграбили понито като годно за храна и не им дали нищо в замяна, освен обещание да получат дажба месо на другия ден. Тука се ширели слухове, че марсианците били вече в Епинг, и се говорело за разрушаването на барутния завод край Уолтъмското абатство при безуспешен опит да убият един от марсианците.

В градчето имало хора по черковните камбанарии, поставени, за да предупредят за появяването на марсианците. Брат ми, както се оказало после, за голям свой късмет предпочел веднага да продължи пеша към морето, вместо да чака за храна, при все че и тримата били много гладни. Към пладне те минали през Тилингъм, който, колкото и да е странно, изглеждал съвсем тих и безлюден, с изключение на няколко грабители, които тайно търсели нещо за ядене. Близо до Тилингъм изведнъж пред тях се открило морето и най-поразителното струпване на всевъзможни плавателни съдове, каквото може някой да си представи.

Защото, след като не могли вече да се качат нагоре по Темза, моряците започнали да идват на Есекското крайбрежие, в Харич и Уолтън, в Клактън, а после във Фаулнес и Шоубри, за да извозят хората. Корабите били наредени в огромна сърповидна редица, която се губела в мъглата към Нейз. Близо до брега имало множество риболовни корабчета — английски, шотландски, френски, холандски и шведски; парни катери от Темза, яхти, моторници; след тях се редели кораби с голяма водоизместимост, безброй мръсни въглищарски и спретнати търговски кораби, кораби за пренасяне на добитък, пътнически параходи, танкери, океански товарни параходи, дори и стари кораби за превоз на престъпници, изящни презокеански пътнически параходи в бяло и сиво от Саутхамптън и Хамбург, а покрай синеещия се бряг оттатък Блакуотър брат ми смътно различил гъмжило от лодки, които се пазарели с хората на брега — гъмжило, простряло се нагоре по Блакуотър почти до Молдън.

На около две мили навътре в морето имало броненосец, който едва се виждал над повърхността — според брат ми почти потопен във водата. Това бил бойният кораб „Гръмотевични“. Други военни кораби не се виждали, но далече вдясно над гладката морска шир (понеже в този ден имало пълно затишие) като змия се виел черен дим, издаващ другите броненосци от Ламаншката флота, които под пара, готови за действие, стоели на стража пред устието на Темза и наблюдавали нашествието на марсианците, безсилни да го спрат.

При вида на морето мисис Елфинстън изпаднала в паника, колкото и да я успокоявала зълва й. Не била никога напускала Англия, щяла по-скоро да умре, отколкото да остане сама, без близки, в чужда страна — и така нататък. Изглежда, нещастната си представяла, че французите не се различават много от марсианците. През двата дена пътуване тя ставала все по-страхлива, по-угнетена и по-истерична. Била обладана от мисълта да се върне в Станмор. Всичко било винаги спокойно и наред в Станмор. В Станмор щели да намерят Джордж.

С голяма мъка успели да я заведат на брега, където на брат ми се удало да привлече вниманието на няколко матроси на едно речно параходче от Темза. Те изпратили лодка и се спазарили да ги вземат за тридесет и шест фунта и тримата. Параходчето отивало, както казали тези матроси, в Остенде.

Било към два часът, когато брат ми платил на мостчето пътните и се намерил здрав и читав на борда заедно със спътничките си. На параходчето имало храна, макар и на неимоверни цени, и тримата сполучили да се нахранят на една от пейките на носа.

На борда имало вече четиридесетина души, някои от които дали последните си пари за пътуването, но капитанът се бавил край Блакуотър до пет часа след пладне и прибирал все нови пътници, докато пейките по палубите заплашително се претъпкали. Може би е щял да остане и още, ако не били топовните гърмежи, които се чули по това време откъм юг. Сякаш в отговор броненосецът в откритото море гръмнал с малко оръдие и вдигнал няколко сигнални флагчета. От комините му забълвал дим.

Някои от пътниците били на мнение, че стрелбата идва от Шоубринес, докато не забелязали, че тя се приближава. В същото време далече от югоизток под кълба черен дим на хоризонта се показали една след друга мачтите и бойните кули на три броненосеца. Обаче вниманието на брат ми било скоро привлечено към далечната стрелба на юг. Сторило му се, че вижда от сивата мъгла там да се издига стълб пушек.

Параходчето вече се отдалечавало с плясък на изток от големия полумесец, образуван от разните кораби, и ниският бряг, на Есекс започвал да потъва в синкава омара, когато, дребен и неясен поради голямото разстояние, се появил един марсианец, който се приближавал по тинестия бряг откъм Фаулнес. Капитанът на мостика взел да ругае колкото му глас държи от страх и яд зарад собственото си закъснение, а лопатите на колелетата сякаш се заразили от неговия ужас. Всички се струпали до перилата или се качили на пейките да гледат тази далечна фигура, по-висока от дърветата и черковните камбанарии на брега, която със спокойното си движение напред като че ли пародирала човешката походка.

Това бил първият марсианец, видян от брат ми, и той повече с изумление, отколкото с ужас наблюдавал как този титан, без да бърза, се приближавал към корабите и нагазвал все по-нататък и по-нататък във водата и се отдалечавал от брега. После далече отвъд Крауч се задал друг, който крачел през нискорасла гора, а зад него, още по-далече, трети вървял и дълбоко затъвал в блестящата тинеста плитчина, която сякаш висяла някъде между морето и небето. И тримата се насочвали към морето, като че ли за да пресекат пътя за бягство на многобройните кораби, струпали се между Фаулнес и Нейз. Въпреки усиленото пъхтене на машините и потоците пяна, оставяни надире от колелетата, параходчето се отдалечавало ужасно бавно от тези зловещо движещи се напред фигури.

Като погледнал на северозапад, брат ми забелязал, че огромният полумесец от кораби вече се е огънал пред приближаващата се заплаха; един кораб минавал зад съседа си, друг извивал и пресичал пътя на трети, параходите свирели и изхвърляли кълбета дим, платна се вдигали, катери сновели насам и натам. Брат ми бил така погълнат от тази гледка и от пълзящата опасност отляво, че съвсем не поглеждал към откритото море. После параходчето рязко трепнало (трябвало неочаквано да извие, за да не бъде блъснато) и брат ми полетял от пейката, на която стоял. От всички страни се надигнал вик, чуло се трополене на крака и едно „ура“, на което като че ли слабо отговорили. Параходчето се наклонило и брат ми паднал по очи.

Той скочил на крака и видял пред десния борд, на някакви си стотина ярда от тяхното клатещо се и мятащо се параходче, огромна желязна маса, която разсичала водата като лемеж на някой плуг и я запращала на двете страни в огромни пенести вълни, а те подхващали параходчето и ту карали колелетата му безпомощно да се въртят във въздуха, ту го всмуквали в бездната почти до самата ватерлиния.

Цял душ от пръски заслепил за миг брат ми. Когато пред очите му се изяснило пак, той видял, че чудовището е вече отминало и се носи към брега. Голяма желязна надводна част се издигала от това устремило се напред съоръжение, а от тази част стърчали два комина и бълвали стълбове дим, прошарени с огнени искри. Това бил разрушителят „Гръмотевични“, който стремглаво летял да се притече на помощ на заплашените кораби. Вкопчил се в перилата, за да се задържи на люшкащата се палуба, брат ми насочил поглед от този носещ се левиатан[1] пак към марсианците и видял, че сега тримата се били събрали на едно място и са толкова навлезли в морето, че триножниците им са почти целите във водата. Така потопени и гледани от далечно разстояние, те изглеждали съвсем не толкова страшни, колкото желязната грамада, в чийто килватер тъй безпомощно се клатушкало параходчето. Те като че ли с изумление разглеждали този нов противник. Може би за техните разбирания този великан им се видял подобен на самите тях. „Гръмотевични“ не дал нито един изстрел, а само се носел с пълна скорост срещу тях. Вероятно тъкмо това, че не е стрелял, му дало възможност да се доближи толкова много до враговете. Те не знаели за какво да го вземат. Един снаряд и те са щели веднага Да го пратят на дъното с топлинния си лъч. Разрушителят вървял с такава бързина, че за една минута като че ли преполовил разстоянието между параходчето и марсианците — смаляваща се черна грамада пред отдалечаващия се равен простор на Есекския бряг.

Внезапно най-предният марсианец насочил цевта си и изстрелял снаряд с черен пушек срещу броненосеца. Снарядът се ударил в левия му борд и се отплеснал в мастилена струя, която запълзяла към откритото море и се разляла в поток от черен пушек, но разрушителят го отминал. На тези, които го наблюдавали от параходчето, ниско над водата и с блеснало в очите им слънце, се сторило, че той е вече между марсианците.

Те видели зловещите фигури да се разделят и отстъпвайки към брега, да се извишават все повече над водата, а един от тях да вдига приличащия на фотоапарат генератор за топлинни лъчи. Той го насочил косо надолу и цяла стена пара се вдигнала от повърхността при допира на лъча. Той сигурно минал през бронята на разрушителя като нажежена до бяло желязна пръчка през хартия.

Изведнъж пламък блеснал през вдигащата се пара, а след това марсианецът се спънал и залитнал. В следващия миг той бил покосен и огромна маса вода и пара се вдигнали високо във въздуха. Оръдията на „Гръмотевични“ едно подир друго гърмели през парите и един снаряд високо разплискал водата до самото параходче, рикоширал към другите бягащи на север кораби и направил на трески една риболовна лодка.

Но никой не обърнал на това много внимание. Когато видял сгромолясването на марсианеца, капитанът на мостика надал див вик, а всички пътници, стълпили се на кърмата, го подхванали. И изведнъж закрещели пак. Защото, изтръгнало се от кълбящата се бяла пара, напред се понесло нещо дълго и черно, от средната му част се издигали пламъци, огън бълвал от неговите вентилатори и комини.

Разрушителят бил още боеспособен; кормилото, изглежда, било здраво и машините работели. Той се насочил право срещу друг марсианец и бил на стотина ярда от него, когато го поразил топлинният лъч. Със страшен тътен и ослепителен блясък неговите палуби, неговите комини литнали във въздуха. Марсианецът се олюлял от силата на взрива, а в следващия миг пламтящите останки, все още носещи се по инерция напред, се врязали в него и го съборили като картонена кула. Брат ми неволно извикал. Безредно кълбяща се пара отново скрила всичко.

— Двама! — изкрещял капитанът.

Всички викали. Цялото параходче от край до край гърмяло от ликуващи възгласи, които били подети първо на един, а сетне на цялото струпало се множество кораби и лодки, устремили се към откритото море.

Парата висяла над водата много минути и закривала третия марсианец и брега. И през цялото това време параходчето не спирало да работи с колелетата си и да отива в морето, по-далече от сражението; а когато и сетните валма пара се разпръснали, изпречил се облак от черния пушек и те не могли да различат някакви останки от „Гръмотевични“, нито да видят третия марсианец. Ала броненосците, идващи от откритото море, се показали съвсем близо и отминали параходчето, на път към брега.

Малкото корабче навлизало нататък в морето, а броненосците бавно се отдалечавали към сушата, която била все още скрита от нашарен като мрамор облак, отчасти пара, отчасти черен пушек, които се кълбели и преливали едно в друго по най-чудноват начин. Флотата на бегълците се разпръсквала в североизточна посока; няколко риболовни корабчета плавали между броненосците и параходчето. След известно време, преди да стигнат слягащия се облак, бойните кораби извили на север, после неочаквано се обърнали и изчезнали в сгъстяващата се вечерна мъгла на юг. Брегът започнал да се губи и най-сетне не могъл да се различи сред ниските грамади облаци, които се трупали около залязващото слънце.

После изведнъж от златистата омара на залеза долетял разтърсващ тътен на оръдия и се замяркали черни сенки. Всички се втурнали при перилата и забили поглед в ослепителния пожар на залеза, но нищо не можело да се различи ясно. Гъсти пушеци се вдигали и закривали слънчевия лик. Параходчето пърпорело нататък сред тегнеща безкрайна неизвестност.

Слънцето потънало в сиви облаци, небето припламнало и потъмняло, затрепкала Вечерницата. Здрачът вече се бил сгъстил, когато капитанът извикал и посочил нещо с ръка. Брат ми напрегнал зрението си. Нещо се устремило в небето от сивата далечина — устремило се косо нагоре и много бързо стигнало озарения от залеза ясен простор над облаците на запад, нещо плоско, широко и много голямо, което описало огромна дъга, смалило се, бавно се снишило и отново изчезнало в тайнствената сивота на нощта. И при летенето си пръскало мрак над земята.

Бележки

[1] Левиатан — морско чудовище в библейската митология.