Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (32)

ГЛАВА XXXII

Дълбокият рев на океана.

Разбиването на вълните на брегове на разстояние по-голямо от това, което мисълта може да намери.

Мълчаливите гръмове на бездната.

И от това — зовящи гласове, и все още не гласове, а бръмчащи трели и срички — получленоразделните песни на мисълта.

Поздрави, вълни от поздрави, плъзгащи се надолу в нямото. Думите се чупеха взаимно.

Струпване на тъга по бреговете на Земята.

Вълни от радост на — къде? Един свят, неописуемо открит, неописуемо гостоприемен, неописуемо мокър — една песен от вода.

Една фуга от гласове, шумни обяснения за едно неотклоняемо бедствие, свят, който ще бъде унищожен, вълнение от безпомощност, спазъм от отчаяние, умиращо падение срещу празни думи.

И после една луда надежда, намирането на сенчестата Земя в имплицациите от обгърнато време, потопени измерения, опъване на паралелите, дълбоко дърпане, въртенето на волята, плъзгането и разцепването и. Новата Земя беше дръпната на мястото на старата, а делфините си отидоха.

После, зашеметяващо, един глас, доста ясен.

— Този аквариум ви е подарен от Кампанията за Спасяване на Хората. Казваме ви сбогом.

И после звукът от дълги тежки идеално сиви тела, които се търкалят към една неизмеримо недостижима дълбочина, като тихичко се кикотеха.