Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (14)

ГЛАВА XIV

Зън зън.

Зън зън.

Зън зън.

— Ало, да? Да, правилно. Да, ще трябва да говорите посилно, тук е ужасно шумно. К’во?

— Не, аз съм на бара само вечер. По обяд се оправят Ивон и Джим, който е съдържателят. Не, не бях. К’во?

— Ще трябва да говорите по-силно.

— К’во? Не, не знам нищо за ник’ва лотария. К’во?

— Не, не знам нищо. Чакай, ще извикам Джим.

Барманката закри слушалката с ръка и извика към шумния бар.

— Ехей, Джими, няк’ъв по телефона казва, че нещо е спечелил на няк’ва лотария. Настоява, че е имал билет №37 и е спечелил.

— Не, тук имаше само един, който спечели — извика барманът.

— Пита дали пазим билета.

— Добре де, как си мисли че е спечелил, когато дори няма билет?

— Джим пита как си мислиш че си спечелил, когато дори нямаш билет. К’во?

Тя отново закри слушалката.

— Джим, той продължава да ме баламосва и да ме залъгва. Казва, че на билета имало номер.

— Разбира се, че е имало, нали това е било билет от някаква проклета лотария?

— Казва, че това било телефонен номер.

— Я затваряй телефона и се оправяй с клиентите, чуваш ли?