Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
С Макондо связи нет?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011 г.)

Издание:

Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна

 

Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.

Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Топка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева

 

Украинска-съветска, I издание

Дадена за набор на 28.I.1988 г.

Подписана за печат на 28.IV.1988 г.

Излязла от печат месен юли 1988 г.

Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144

Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30

Цена 2 лв.

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

ДП „Георги Димитров“, София

 

Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда

Днепропетровск, „Промiн“, 1983

История

  1. — Добавяне

Присъниха му се просяци, които с жална молба отваряха беззъбите си усти. Дърпаха го за дрехите, мучаха и той, потръпвайки от съжаление и погнуса, извади от джоба си шепа захарнобели, много здрави зъби и ги разпиля пред тях… Дрипльовците и сакатите се хвърлиха на земята, заваляха се в праха, засъбираха лъскавите бобчета и започнаха да ги редят в устите си. Той разпръсна още една шепа, още. Не спря до момента, в който нечий властен глас изрече зад гърба му: „А сега ги води към водата, изцери раните им и измий струпеите им. Те са твои чеда.“ Понечи да възрази, че това е по силите само на господ, но не посмя и поведе сбирщината към реката, раздавайки по пътя кътници на онези, за които не бяха стигнали. „Да не забравиш да събереш болежките им — подсети го пак същият глас. — Събери ги и ги хвърли в огъня. И гледай да изгорят докрай. Инак ще се върнат и пак ще нападнат хората.“

Телефонът иззвъня. Кошмарът се прекрати — просяците отстъпиха назад, стопиха се в здрача на спалнята. Звънеше се дълго, настойчиво, изглежда, от друг град.

— Ало — каза Габриел и сънено се опря на стената. В слушалката нещо щракаше и бучеше, сякаш тук долиташе бученето на жиците, които се нижеха от града през непроходимите гъсталаци и мочурища, изкачваха се в нощта на планините, прекосяваха пронизваните от вятъра савани.

— Слушам — вече с раздразнение рече писателят. Сега в слушалката се чуваше монотонно шумолене: на другия край на жицата валеше неспирен, досаден дъжд.

— … та ще дойдеш ли, татко? — неочаквано прозвуча мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор, а после връзката се разпадна.

Габриел се прозя. Добре че някой сбърка номера или в централата имаха грешка. За предпочитане е да те събудят посред нощ, отколкото да раздаваш зъби на просяци и набожни луди.

Реши да не се връща в спалнята, защото не беше сигурен, че ще заспи, и полегна в кабинета. Ако не го лови сън, може да запали нощната лампа и да поработи.

Изглежда, все пак бе задрямал. Телефонът изтрещя отново и отново го стресна, защото нощните позвънявания са винаги тайнствени и известяват или нещастие, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е нещастие.

— Не ви ли омръзна? — ядосано попита писателят, щом чу вместо отговор дъждовен ромон или нечие дишане.

Този път далечният глас бе женски. Той се губеше из дебрите на жиците, затъваше в мочурищата, закачваше се за лианите. При това безжалостно го брулеше и вятърът на саваните.

— Извинявай, татко… — каза жената. — Имаме само един телефон… За целия град… Всички искат да чуят гласа ти… пак валят дъждове… Изпратихме ти плодове… още една кошница… ще ти се обадим…

Пак прозвучаха кратки сигнали.

— Притрябвали са ми вашите плодове — измърмори Габриел, притеснен, че тези глупави обаждания могат да събудят жена му и децата. — В Богота е пълно с многодетни татковци. Но какво общо имам аз, по дяволите?!

За свое учудване заспа отново — дълбоко, без сънища, без да подозира, че подсъзнанието не току-така му беше проводило просяците и че нощните обаждания щяха да му създадат учудващи, нечувани грижи.

 

Докато закусваха, в къщата нахълта един стар приятел на Габриел.

— Всичко е ясно — рече той, щом си пое дъх. — Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?

— Отдавна не вярвам, че вестниците могат да смаят с нещо света — усмихна се писателят. — Пък и не те ли вълнува ароматът на това чудесно кафе?

— Вълнува ме ето тази статия — каза приятелят. — Утре ще я препечатат всички вестници по света.

Габриел бегло прегледа текста с биещо на очи заглавие: „Материализация на една измислица или ефект на «кокоша слепота»“?

„В непроходимите тропици в басейна на река Магдалена е открито селище Макондо, пълно подобие на малката провинциална вселена, обрисувана в романа на нашия прочут писател Габриел… Има смайващо съвпадение между имената на жителите, фактите от техните биографии, историята на градчето и творческата измислица на писателя, който, както знаем, е обявил за прототип на Макондо градеца на своето детство Аракатака.

И така възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на творческата фантазия на гения или проява на ефекта на «кокоша слепота», при която можем с години да не забелязваме онова, дето се намира буквално под носа ни? Така е. По-разумно е да предположим, че Макондо е съществувало винаги и само нашият егоизъм и егоцентризъм са го скривали от равнодушните ни погледи. Професор Морис Лаватюр, който отрича полумистичната хипотеза за възникването на Макондо от субстанцията на въображението, заяви пред нашия кореспондент: «В безразсъдното си бягство към нищото, наричано от някои прогрес, нашата цивилизация е забравяла и губила не само такива затънтени градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща участ. Не се съмнявам, че майсторът Габриел, притежаващ перо, което разголва света, просто е съжалил реалното Макондо и жителите му и ги е скрил зад завесата на измислицата. Уви, в природата няма вечни завеси. Падна и тази.»“

В края на статията авторът обещаваше да публикува в следващия брой обясненията на техния прочут сънародник.

— Какво значи всичко това? — слисано попита Габриел.

— Ти по-добре знаеш — разпери ръце приятелят му.

— Не съществува никакво Макондо! — възкликна писателят и захвърли вестника. — Наистина съм взел някои неща от Аракатака, но какво общо има Макондо?!

— Трябвало е по-слабо да пишеш — измърмори приятелят му.

— Какво? И ти ли вярваш в тези измишльотини? — смая се Габриел. — Е, много ми дойде!

— Това е трудно да се измисли — възрази приятелят. — Пък и защо? Може би е станала грешка или съвпадение, а вестникарите са побързали да раздухат сензацията? Във всеки случай изобщо не се замесвай. Стой по-далеч от журналистите. Ако не подклаждаш огъня, той бързо ще угасне.

Писателят си спомни за странните нощни обаждания и се смрази. Ами ако наистина е станало чудо?! Дали неговите създания не са се мъчели да се свържат с него по телефона от затънтеното Макондо? Нарекоха го „татко“, споменаха, че всички искали да чуят гласа му… Направо да полудееш.

— Какво ще правя сега? — объркано попита той приятеля си. — Ами ако наистина всичко е… оживяло?

— Нека си живее — засмя се онзи. — Твоето въображаемо Макондо вече отдавна съществува реално в съзнанието на читателите… Нищо няма да се промени. Сто на сто. Вярно, това са допълнителни главоболия, но доколкото разбирам, нямаш избор.

Габриел вдигна вестника от масата и още веднъж бегло прочете статията. Веждите му обикновено присмехулно вдигнати, се навъсиха, лицето му придоби замислен израз.

— Знаеш ли какво — рече той. — Страх ме е от тях… Не от самия факт — и преди са се случвали чудеса, а от тях. Та нали аз ги дарих със съдба — раждане, радости и мъки, накрая смърт. За тях аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат…

— От къде на къде? — учуди се приятелят. — Та те трябва да те боготворят. Такава е съдбата на всички създатели — да приемат благодарности…

— И проклятия — продължи Габриел и погледна към телефона.

 

Вечерта от гарата довтаса разсилен. Каза, че услугата била вече платена, трябвало само да се разпише квитанцията, после внесе четири кашона с плодове и огромен грозд банани. След това много предпазливо бе доставена и кошница с яйца.

„Значи е вярно! — помисли си писателят. — През нощта жената спомена за плодове. И за кошница. Значи всичко е оттам!“

Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните страхове се превърнаха в ясна, тревожна мисъл, която сега му пречеше като камъче в обувката.

„В книгата затворих кръга на живота в Макондо. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, в които е записана историята на семейство Буендия за сто години напред. Излиза вятър. В последния стих на пророчеството се казва: «вятърът ще срине прозрачния (или призрачния) град из основи и ще го заличи от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите и всичко записано в тях никога и за нищо на света няма да се повтори, защото на човешките родове, обречени на сто години самота, не им е съдено да се появят втори път на земята…» Аз затворих кръга… Но призрачният град изведнъж се превърна в реалност. Какво е станало? Дали Макондо още не е извървяло своя път, или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано не е дочел пергаментите, щом е разбрал какво ще се случи след урагана? С това природата ми дава знак, че гибелта на съществуващото не е изход. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има край. Макондо от моя роман е изчерпало себе си, възраждането му е невъзможно. Дали това не е друго Макондо? Въпросите са много. И най-важният от тях е: за какво ми е всичко това? Защо трябва да губя скъпоценното си време за дяволски приумици и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“

Габриел доста несвързано обясни на жена си защо е поръчал толкова много плодове и яйца. После се затвори в кабинета си и опита да се съсредоточи над последната глава от повестта си. Написа няколко изречения, задраска ги и остави писалката. Погледът му се спря върху рафтовете, които бяха претъпкани с негови книги. Рожбите му пристигаха от цял свят, на всички езици — Габриел си спомни за едно от многобройните писма. Получи го преди около пет години, май от Франция.

След обичайните благодарности читателят задаваше въпрос, който потресе Габриел: „Героите ви до един са нещастни, а съдбите им са трагични — пишеше французинът. — Не ви ли се струва, че донякъде сте жесток към тях?“ Габриел съчини дълго писмо, като първо направи уговорката, че не смята да се оправдава, а след това на две страници доказа, че писателят се интересува от житейската правда, че несправедлив и жесток е животът, а не човекът, който го описва. Бих могъл да разкрася героя, пишеше той, защото обичам хората. Но не бих се решил да разкрася живота, дори от най-благородни подбуди. Никога! Инак след първата лъжа ще последва втора и така лъжата ще стане безкрайна като дъжда над Макондо.

— Търсят те по телефона — върна го към действителността жена му.

Той скочи така рязко, че събори плетения стол.

Габриел чуваше за първи път този глас, но по някакъв начин го позна и изтръпна: тъкмо Вавилония завършваше жизнения цикъл на Макондо в неговия роман.

— Здравей, Аурелиано — рече той и гласът му трепна. — Как си ти?

Вслуша се и запъвайки се, попита:

— Какво ти е? Плачеш ли?

— Тук всичко се руши, татко — ридания прекъсваха далечния глас на Аурелиано… — Аз съм на ръба на пропастта. Откъде да взема вериги, за да окова сърцето си?

— Вятърът ли бучи така? Мина ли вече ураганът? — Габриел зачака отговора със затаен дъх.

— Всичко се обърка, татко. През това лято имаше цели три урагана — разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели заминаха. Но не това е най-страшното, татко. — Гласът на Аурелиано пак секна. — Гастон се върна!

— Как?! — смая се писателят. — Нали той остана в Брюксел!

— Не! — отчаяно извика Аурелиано. — Стоя там една седмица и се върна. Какво да правим сега? Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Нали знаеш, татко! Всичко трябва да се промени! По-добре да загинем, отколкото да живеем разделени.

„Действителността на истинското Макондо се различава от литературната версия“ — с горчивина или пък с облекчение си помисли писателят и попита:

— И какво направи Гастон?

— Преби Амаранта и заплашва, че ще ми разпори корема. Побеснял е от яд. Не разбирам откъде е надушил, може би е прочел книгата ти, но знае, че сме живели като мъж и жена.

— Как бих могъл да ти помогна, синко? — Последната дума се изтръгна неволно и Габриел по-здраво стисна телефонната слушалка.

— Не знам — Аурелиано изхлипа. — Нека всичко се върне. Нека си бъде така, както си го замислил. Нали си баща на всички ни. Направи нещо!

— Животът си е живот, момчето ми — каза писателят и усети в гърдите си празнота и умора. — Прекалено е силен, за да се подчинява на книгите.

— Но аз ще загина без Амаранта. Пак подслушвам как се люби с Гастон и вие като котка. Нощем обсипвам с целувки нощницата й, а от спомените сърцето ми спира.

— Завръщането на Гастон може би няма да промени нищо — предпазливо рече писателят, преценявайки как би могъл да раздвижи измисления от него сюжет. — Ако ви се роди дете…

— Не, не! — уплаши се Аурелиано. — Съвсем си загубих ума от любов и ти ги надрънках едни… Не искам Амаранта да умре както в твоята книга. Тогава по-добре да живее с Гастон.

— И ти не знаеш какво искаш, момчето ми — Габриел го заболя сърцето от мъка. — Не мога да променя нещата от живота. Животът е по-силен от нас.

— Посъветвай ме, татко — помоли Аурелиано. — Нищо не прави, само ми кажи: как да я карам занапред?

— Не знам — тихо рече писателят. — Съветите още никого не са направили по-щастлив, Аурелиано. Вече с нищо не мога да помогна на нито един от вас, синко. Запомни това и го предай на останалите. Вие прекрачихте границите на сюжета и аз повече не съм ви… баща. В истинския живот от мен не зависи нищо.

Той внимателно затвори телефона и отиде да вземе приспивателно от аптечката.

 

— Нещо си блед — забеляза жена му, докато вечеряха.

Габриел машинално кимна. Жена му каза още нещо, но обзет от тъжните си мисли, той пак кимна, ала не на място.

— Изобщо не слушаш какво ти се говори — упрекна го тя. — Преди половин час в градината се вмъкнала някаква жена. Мулатка. Надничала по прозорците и уплашила малкия.

— Трябваше да ме викнеш. — Той сви рамене и замислено обели един банан.

— Малкият изкрещял — и тя избягала — обясни жена му.

— Тогава няма защо да го правим на въпрос.

Габриел искаше само едно: по-бързо да свърши тази задушна вечер, предвещаваща буря, нощта да накара домашните да си легнат и той най-после да остане сам. Трябва да обмисли, да прецени всичко. За щастие откриването на Макондо не предизвика голяма шумотевица. Разбира се, наложи се да посочи вратата на неколцина репортери, ала новината за чудото не се превърна в сензация. Трудно е да се каже защо. Изглежда, професорът е прав: губим толкова много неща, толкова сме равнодушни, че никой не се развълнува особено, когато бе намерено едно малко градче, макар и създадено по необикновен, фантастичен начин — сред пушека и пламъците от експлозията на човешкото въображение. Може би има и друго обяснение: хората разбират, че му е тежко, че го боли, и с мълчанието и деликатността си сякаш казват: това е твоя лична работа, Габриел, оправяй се сам…

Той излезе в градината и я обикаля, докато в къщата не угасиха светлината. Топлият ромолящ дъжд подхождаше на настроението му. Косата му се намокри, ризата полепна по тялото му. Навлажниха се дори цигарите и Габриел се върна в къщата, за да пуши. Ще остави вратата на хола отворена. После ще постои на прага, за да послуша шепота на дъжда, който успокоява по-добре от всички лекарства.

На вратата стоеше млада жена с копринена рокля на цветчета. Сигурно и тя бе обикаляла дълго под дъжда: черната й коса лъщеше от влагата, облечената на голо рокля бе полепнала по всички явни и тайни извивки на тялото. В лицето на жената, в маниерите й по странен начин се съчетаваха чистотата и вещината в най-дръзките загадки на любовта.

„Решили са, че телефонът не може да замести непосредственото общуване, и са изпратили при Създателя тази босонога хубавица“ — с горчива самоирония си помисли писателят.

— Ти ли си надничала вчера по прозорците? — попита той, озарен от внезапно предположение.

— Извинявай — каза жената и гласът й обещаваше райско блаженство. — Не исках да уплаша сина ти. Търсех теб.

Тя пристъпи от крак на крак и тъмните връхчета на гърдите й, които прозираха през мократа коприна, застрашително се люшнаха.

— Изпратили са те… — подхвана Габриел, но неканената гостенка презрително изхъмка и го прекъсна:

— Бих искала да видя безумеца, който ще дръзне да ме командува! Да пита духа на баба ми докъде води това!

— Ерендира! Простодушната Ерендира! — възкликна писателят. Той се приближи до жената, притисна я към себе си като дъщеря, която не е виждал много години. Ерендира го обсипа с целувки и изведнъж Габриел осъзна, че в тях липсва дори сянка от роднински чувства. Страст и само страст имаше в тези жадни и вещи докосвания на устните й. Той непохватно се освободи от прегръдките й, с недоумение се отдръпна.

— Чантичката… — рече той, сочейки с поглед. — Падна…

От чантичката се бяха изсипали някакви листове, изрезки от вестници и списания. Ерендира се наведе, за да ги вдигне, но от рязкото движение хартиите се разпиляха. Габриел видя, че това са негови снимки и интервюта, скорошни и отпреди години, някои дори бяха пожълтели.

— Защо са ти? — учуди се той.

Ерендира потрепери като от удар, вдигна поглед.

— Бях простодушна навремето — мрачно каза тя. В очите й блесна гняв. — Смешно излиза…

Замисли се за нещо свое, омаломощено седна на пода, но погледът й дебнеше всяко движение на Габриел.

— Глупаво излиза — упорито и недоумяващо повтори Ерендира. — Би трябвало да те мразя: ти ме дари с гнусна съдба и ми определи цена двайсет сентаво. Навремето всички проститутки на света бяха светици в сравнение с мен… Аз победих — махнах се, като взех златото на баба… И сега, вместо да те мразя с цялата си душа и с всичкото си злато, изгарям на кладата на една безсмислена любов…

— Какво ти се случи после? — попита Габриел. Сякаш жилеха сърцето му с коприва.

— Ти би трябвало да знаеш — Ерендира сви рамене. — Втурнахме се да бягаме, когато Улис намушка онази мръсница за пети път. Но Улис не го биваше. Настигнаха го на брега на морето. След половин година починал в затвора… Пък аз успях да се измъкна. Четири години по-късно се върнах в Макондо и там разпрах жилетката на баба със златните кюлчета… През следващите години вегетирах… Късно разбрах за теб. И после започна всичко… — Ерендира уморено посочи изрезките. — Това чувство е не по-малко безсмислено от нелепата ми съдба.

Изведнъж скочи на крака — безшумно и силно като пантера.

— Слушай — пламенно прошепна мулатката, докосвайки го с гърдите си. — Хубава съм, а ти, знам, не си светец. Чуй, любими. Ти ми определи цена двайсет сентаво, пък аз ще ти дам за тази нощ всичкото си злато. Отведи ме оттук!

— Измислила си страстта си — усмихна се Габриел. — Всички хлапачки се влюбват в актьори или писатели. После надрастват детската си любов и забравят кумирите си.

— Аз съм хиляди пъти жена и ти чудесно го знаеш — злобно каза Ерендира.

— Още си малка — меко възрази писателят. — От начало си била възрастна, а сега си се върнала в детството. Човек не може да умре, без да е бил дете.

— Но аз те искам — прошепна Ерендира. — Аз мечтаех за теб.

— Не бива да се смесват детството и зрелостта — каза Габриел, като събираше снимките си. Не бива всичко да се обича с устните, ръцете и тялото. Трябва да се остави нещо и за душата. Винаги не ни достига такава любов. На теб, на мен, на всички. Разбираш ли?!

— Душата ти е заета — пламенно възрази Ерендира. — С работа, семейство, приятели.

— Ще се намери още едно кътче — на Габриел му олекна на сърцето. Той погледна мулатката с нежност и възхищение. — Можеш да не ми вярваш, но аз те обичах още когато създавах образа ти.

— Не си ме обичал, а си ме съжалявал. — Ерендира пъхна изрезките в чантичката си. — Това не е едно и също.

Тя погледна малкия часовник, който блещукаше като златна капка на мургавата й ръка.

— Влакът тръгва след четвърт час — каза жената и извади цигара. — Да смятаме, че за начало не е чак толкова зле. Аз видях теб, ти — мен… Не ме изпъди, не ме наскърби, обеща ми кътче от душата си… — Ерендира тъжно се усмихна.

— Да те закарам на гарата — предложи Габриел. Жената отрицателно поклати глава и излезе от хола.

Роклята на цветчета тутакси се стопи в мрака, само огънчето на цигарата още няколко мига кръжеше из градината като светулка. После изчезна и го.

 

Гостите се разотидоха късно след полунощ.

От виното — а Габриел пи много — леко му се виеше свят. Жена му се качи в стаята си. Той допи чашата и реши да позвъни на приятеля си.

— Спиш ли? — попита Габриел и се оплака: — Героите ми съвсем се разпасаха. Обаждат ми се всеки ден, сякаш съм сенатор от техния департамент… И изобщо! Какво ще стане със света, ако всичко, което е създадено от въображението, започне да се материализира?

— Успокой се! — рече приятелят. — Това не се е случвало хиляди години. Така ще е и занапред. Просто ти провървя, а ти си и недоволен.

— Но те ми пречат да работя! — възрази Габриел. — Бъркотията продължава две седмици. През това време не съм написал нито ред. Тогава какво е според теб Макондо: награда или наказание?

— Нещо като децата — въздъхна приятелят. — Те са нашето щастие, те са и нашата мъка. Върви да спиш, философе.

— Как не — измърмори писателят, щом затвори телефона. — Измислих нещо. Ще им помогна! А така ще помогна и на себе си…

Той се отправи към кухнята. Припомни си разказите на баба Транкилина, по които се беше прехласвал като дете, изскубна едно перо от старото ветрило, а в чекмеджето на скрина намери торбичка с орехи. Нещо липсваше и Габриел след кратък размисъл извади свещ.

— Сега ще вкараме в ред вселената засмя се писателят, увлечен в подготовката на магическия сеанс.

Запали свещта, капна на пръста си няколко капки восък. После сложи в пепелника една орехова черупка и перото, запали ги и започна бързо да търка пръста си с думите:

— Махни се, восък, отлепи се! И всички грижи отнеси! И моите, и техните… Нека живеят, както намерят за добре — добави той за по-голяма убедителност.

Преди да изгори, перото го облъхна със смрад.

И в този миг Габриел се уплаши. Казал е нещо не както трябва! Могат да го разберат накриво! Той не може и не иска да се отърве от грижите с цената на Макондо. Нека си живеят! Сто, хиляда години. Просто по-малко да му досаждат със своите грижи и неприятности… Неправилно формулира желанието си!

Габриел чак изпъшка, убеден както в детството, че магията веднага ще се сбъдне. И тутакси се сети за още един разказ на баба Транкилина. Да, да! Тя спомена, че колкото по-дълго издържиш на болката, толкова по-здраво ще хване магията.

— Спаси Макондо — Габриел се обърна с шепот неизвестно към кого и пъхна пръста си в пламъка на свещта.

Силната болка го отрезви, но той не отдръпна ръката си. А когато болката стана неописуема, в хола издрънча телефонът.

— Ти ли си? — зарадва се Габриел, щом чу далечния глас на Ерендира. — Браво, че се обади! Как е Макондо? Нещо ново към вас? Хосе оправи ли покрива? Чудесно! Каква аптека? Ах, да… Сватба ли?! Ще дойда. С цялото семейство. Браво, хитрушо!… При вас пак ли вали? Извинявай, лошо те чувам… Да, кажи им да ми запазят две стаи в хотел „Хакоба“… Какви цветя…

Изгуби представа за времето, стараете се да удължи разговора, който ставаше все по-безсъдържателен, и се радваше, че неговото чедо живее и дори започва да се възражда за нов живот въпреки здравия разум и сюжета на романа.

Гласът на Ерендира изчезна, чак се появи.

— Разбирам — вали дъжд — крещеше той в слушалката, забравил, че може да събуди жена си. — Ало, ало… Нямо нищо, звукът се губи в блатата… Разкажи ми още нещо.

Гласът на Ерендира изведнъж секна насред едно изречение. Габриел викаше, духаше в слушалката, почукваше вилките на апарата, но Ерендира мълчеше.

Габриел се обади в централата.

— Защо прекъснахте разговора? Ако абонатът няма пари, продължете го за моя сметка — настоя той.

— Откъде се обадиха? — попита телефонистката.

— От Макондо! Трябва ми Макондо!

— С Макондо няма връзка — сънено отговори телефонистката.

Край
Читателите на „Няма връзка с Макондо?“ са прочели и: