Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава V
Умслопогаас дава обещание

Следващата сутрин на закуска не видях госпожица Флоси и запитах къде е.

— Когато станах тази сутрин — отговори майка й, — намерих тази бележка на вратата си, в която… Но ето, можете да я прочетете сам — и тя ми подаде къс хартия, върху който беше написано следното:

„Миличка м… Току-що се съмна и отивам към хълмовете, за да откъсна за господин К. цвят от лилията, която му трябва. Не ме очаквай, докато не ме видиш. Взимам бялото магаре (бавачката, а и две момчета ще дойдат с мен), също и малко храна, защото може да се забавя цял ден, тъй като съм решила да намеря поне една лилия, ако ще да извървя и двадесет мили за нея. Флоси.“

— Надявам се, че всичко ще е наред — казах малко загрижено. — Не съм искал да й причинявам тревоги с това цвете.

— А, Флоси може да се грижи за себе си — каза майка й. — Тя често отива до онези места като истинско дете на пустошта.

Отец Макензи, който дойде тогава и прочете бележката, стана доста сериозен, въпреки че не каза нищо.

След закуската го дръпнах настрани и го запитах не е ли възможно да изпратим някого след момичето и да го върнем, предвид опасността наоколо все още да се навъртат масаи, в чиито ръце тя може да попадне.

— Смятам, че няма да има полза — отговори той. — Тя може да е вече на петнадесет мили оттук и е невъзможно да се открие по кой път е тръгнала. Ето ги хълмовете — и той посочи към дълга верига възвишения, която се простираше почти успоредно с руслото на река Тана, но се спускаше постепенно към гъсто обраслото с храсти поле на около пет мили от къщата.

Тогава предложих да се качим на огромното дърва над къщата и да огледаме местността през далекогледа. Така и направихме, след като пасторът даде нареждания на хората си да се опитат да открият следите на Флоси.

За човек, свикнал със сушата, изкачването на огромното дърво беше доста опасно нещо даже с помощта на здравата въжена стълба, прикрепена в двата си края. Гуд обаче се покатери като пожарникар.

Когато достигнахме височината, на която излизаха първите клони от дънера и се разперваха като папрат, съвсем лесно прекрачихме на една скована от дъски платформа, закрепена здраво върху няколко клона, достатъчно голяма, за да побере една дузина души. Що се отнася до гледката, тя беше просто великолепна. На всички страни степта се стелеше на талази мили наред, докъдето виждахме с далекогледа. На места пъстрееха по-светлозелените петна на обработваемата земя и блестяща езерна повърхност. На северозапад Кения издигаше могъщото си чело и можехме да проследим как река Тана се вие като сребърна змия почти от подножието, за да изчезне някъде отвъд към океана. Това е прекрасна земя, която се нуждае само от ръката на цивилизования човек, за да я превърне в най-плодородна градина.

Колкото и да се взирахме обаче, не открихме следи от Флоси или магарето й, така че накрая слязохме разочаровани. На верандата заварих да седи Умслопогаас и бавно да точи брадвата си на малък камък, който винаги носеше със себе си.

— Какво правиш, Умслопогаас? — запитах.

— Надушвам кръв — беше отговорът; не можах да изтръгна нищо повече от него.

След като обядвахме, отново се качихме на дървото и претърсихме околността с далекогледа, но без резултат. Когато слязохме, Умслопогаас все още точеше Инкози-каас, макар острието й да беше станало като бръснач. Изправен, пред него стоеше Алфонс и го наблюдаваше със смесица от страх и възхищение. И наистина, той изглеждаше страшен — приклекнал по зулуски, със свиреп израз върху напълно дивашкото си, макар и умно лице, точеше ли точеше убийствената наглед брадва.

— О, чудовище, ужасен човек! — каза дребният готвач, разпервайки ръцете си в почуда. — Вижте само дупката на главата му; — кожата там пулсира, мърда нагоре и надолу като на бебе! Кой ли би кърмил такова бебе? — И той избухна в смях при тази мисъл.

За момент Умслопогаас откъсна поглед от точилото и зъл блясък светна в тъмните му очи.

— Какво казва Малката биволица? (Умслопогаас го наричаше така заради мустаците му и женския характер.) Кажете му да внимава или ще му отсека рогата. Внимавай, маймунско човече, внимавай!

За нещастие Алфонс, надделявайки страха си, продължи да се смее на „се drole d’un monsieur noir“[1]. Тъкмо щях да го предупредя да престане, когато огромният зулус наведнъж скочи от верандата на двора, където стоеше Алфонс и с лице, пламнало от злобно въодушевление, започна да върти брадвата покрай главата на французина.

— Стой мирно! — изкрещях. — Не мърдай, ако държиш на живота си, той няма да те нарани! — но се съмнявам дали Алфонс изобщо ме чу, тъй като за свое щастие почти се беше вкаменил от страх.

Тогава последва най-необикновеното представление на умението, да се борави със сабя, по-скоро с бойна брадва, каквото някога съм виждал. Отначало брадвата летеше в кръг съвсем близо над Алфонсовата глава, като фучеше яростно и се носеше с такава необикновена бързина, че приличаше на стоманена лента; приближаваше се все по-близо и по-близо до нещастния му череп, докато накрая сякаш взе да го докосва. Внезапно движението на брадвата се промени и тя буквално започна да се плъзга нагоре-надолу по тялото и крайниците му най-много на една осма инча от тях, без да ги докосва. С удивление гледахме човечеца, прикован там, осъзнал вероятно, че всяко помръдване би му донесло смърт. Черният му мъчител се извисяваше над него, а брадвата му продължаваше да проблясва и свисти върху му. Това продължи около минута или повече, докато изведнъж летящата ярка светлина мина покрай Алфонсовото лице, след което спря. Едновременно с това малко черно кичурче падна на земята. Оказа се върхът на единия от завитите мустаци на дребния французин.

Умслопогаас се облегна на дръжката на Инкози-каас и избухна в дълъг гърлен смях. Изтощен от страх, Алфонс се свлече и седна на земята, а ние стояхме, поразени от това невиждано свръхчовешко умение и способност да владееш едно оръжие.

— Инкози-каас е толкова остра — извика той, — че махът, който отряза рога на Биволицата, можеше да разсече човек от темето до брадата. Малцина могат да удрят като мене, а никой не може да удари така, без да отреже и рамото. Погледни, малка Биволице, приличам ли ти на човек, на когото можеш да се присмиваш? Как мислиш, а? Ти стоеше само на косъм от смъртта. Не се присмивай отново, защото косъмът може да се скъса. Аз казах.

— Как си позволяваш такива безумни номера? — запитах възмутено Умслопогаас. — Ти наистина си луд. На двадесет пъти за малко да убиеш човека.

— И все пак, Макумазан, аз не убих. На три пъти, докато Инкози-каас летеше, ме обземаше желанието да свърша с него и да разцепя черепа му, но не го направих. Не, това беше само шега. Но кажи на Биволицата, че не е хубаво да се подиграва на човек като мен. Сега отивам да си направя щит, защото подушвам кръв. Макумазан, наистина ми мирише на кръв. Забелязал ли си как пред битка на небето изведнъж се събират лешояди? Те надушват кръвта, Макумазан, а моето обоняние е много по-остро от тяхното. Ето там долу има една изсъхнала волска кожа; отивам да си направя щит.

— Този ваш слуга е много особен тип — каза пастор Макензи, който бе свидетел на необикновеното представление. — Той така изплаши Алфонс, че му изкара ума. Погледнете! — и той посочи към французин, който с побеляло от страх лице и треперещи крайници се беше отправил към къщата. — Мисля, че той никога вече няма да се присмее отново на „ce monseieur noir“.

— Да — отговорих — това беше лоша шега от негова страна. Когато се ядоса, той озверява, но колкото и да е свиреп, все пак има добро сърце. Преди години го видях да се грижи цяла седмица за едно болно дете. Има странен характер, но е верен до смърт и здрава опора, на която можеш да разчиташ при опасност.

— Той казва, че надушвал кръв — рече пасторът. — Само се моля да не излезе прав. Много се страхувам вече за моето момиченце. Трябва да е отишло далеч, иначе досега щеше да си е в къщи. Часът е три и половина.

Припомних му, че тя беше взела храна и при нормално развитие на нещата би могла да не се завърне до падането на нощта, но самият аз бях много загрижен и боя се, тревогата ми личеше.

След малко се завърнаха хората, които пасторът бе изпратил да потърсят Флоси, и казаха, че проследили дирите на магарето в разстояние на няколко мили, но след това ги загубили из някаква камениста почва и не могли да ги открият отново. Все пак претърсили местността надлъж и шир, но без успех.

Следобедът протече угнетително и тъй като до вечерта от Флоси нямаше и следа, тревогата ми нараснат. Горката й майка беше почти съсипана от страх, но бащата запазваше удивително присъствие на духа. Всичко, което можеше да се направи, бе направено: разпратени бяха хора във всички посоки, даваха се сигнални изстрели и от голямото дърво непрекъснато наблюдаваха, но все така безрезултатно.

Накрая се стъмни, а от малката русокоса Флоси нямаше никаква вест.

В осем часа вечеряхме; беше една тъжна вечеря, на която госпожа Макензи не се яви. Ние тримата също бяхме мълчаливи, защото в допълнение към естествената ни тревога за съдбата на детето ни гнетеше чувството, че сме станали причина за нещастието, стоварило се върху главата на любезния ни домакин. Вечерята беше на привършване, когато се извиних и напуснах масата. Исках да изляза навън и премисля положението. Отидох на верандата, запалих лулата си и седнах на един стол на около дванадесет фута от десния край на постройката, която се намираше — може би читателят си спомня — срещу една от тесните вратички в защитната стена, опасваща къщата и цветната градина. Седях вече близо шест-седем минути, когато ми се стори, че чувам вратата да се отваря. Погледнах в посоката и се ослушах, но като не открих нищо, заключих, че съм се излъгал. Нощта беше тъмна, понеже луната още не се беше показала.

Мина още минута време и внезапно с глух тежък звук върху каменния под на верандата падна нещо кръгло и се търколи край мен. Не се изправих веднага — известно време седях и недоумявах какво може да бъде. Накрая реших, че трябва да е животно. Точно тогава обаче ме порази, друга мисъл и веднага скочих. Нещото лежеше тихо на няколко стъпки от мен. Протегнах ръката си към него, по то не помръдна: ясно бе, че не е животно. Докоснах го. Беше меко, топло и тежко. Вдигах го бързо и го разгледах на слабата звездна светлина.

Беше току-що отрязана човешка глава!

Много съм преживял и не се разстройвам лесно, но трябва да призная, че от тази страшна гледка просто ми прилоша. Откъде и как дойде това, тук? Чия беше главата? Оставих я на пода и изтичах към входа. Не видях и не чух нищо. Без малко щях да изляза в мрака отвън, но се сетих, че ако го направя, ще се изложа на риска да бъда промушен. Отдръпнах се, затворих вратата и я залостих. После се върнах на верандата и с безразличен глас, доколкото можех да го овладея, повиках Къртис. Страхувам се обаче, че тонът ми ме издаде, защото не само сър Хенри, но също и Гуд и Макензи станаха и бързо излязоха на верандата.

— Какво има? — запита тревожно пасторът.

Трябваше да им кажа.

Руменото лице на отец Макензи пребледня като на смъртник. Стояхме точно срещу вратата на хола. Вътре светеше, така че се виждаше. Той сграбчи главата за косата и я вдигна на светлината.

— Това е главата на един от хората, които придружаваха Флоси — изпъшка той. — Слава богу, че не е нейната!

Всички стояхме и се гледахме втрещени. Какво трябваше да се направи?

В този миг на залостената вратичка се почука. Чу се глас, който извика:

— Отвори, татко мой, отвори!

Отключихме вратата и вътре влетя един уплашен човек. Беше от нашите съгледвачи.

— Татко мой — извика той, — масаите ни нападат. Голяма бойна група премина покрай хълма и се придвижва към стария каменен краал край рекичката. Татко мой, дай сила на сърцето си! Сред тях видях бялото магаре, а върху него седеше Водната лилия. Един елморан водеше магарето, а до него вървеше, ридаеща, бавачката. Не видях хората, които заминаха с нея сутринта.

— Живо ли е детето? — с глух глас запита отец Макензи.

— Тя беше бяла като снега, но здрава, татко мой. Те минаха много близо покрай мен и от мястото, където лежах скрит, видях лицето й, вдигнато към небето.

— Господ да й е на помощ и на нея, и на нас — простена пасторът. — Колко са те? — запитах.

— Повече от две стотици — две стотици и още половин стотица.

Отново се спогледахме. Какво можеше да се направи? Точно тогава иззад стената се чу силен заповеднически вик:

— Отвори вратата, бели човече, отвори вратата! Дошъл е пратеник. Пратеник иска да говори с теб. — Викаше гласът.

Умслопогаас изтича към стената и като се хвана за корниза с дългите си ръце, се вдигна над нея и погледна навън.

— Виждам само един мъж — каза той. — Въоръжен е и носи в ръка кошница.

— Отвори вратата — казах. — Умслопогаас, вземи брадвата си и застани до нея. Пусни само един човек. Ако последва друг, убивай!

Вратата бе отлостена. В сипката на стената стоеше Умслопогаас, с вдигната над главата си брадва, готова за удар. В това време се показа луната. Почакахме малко, след което вътре напето влезе един масай-елморан, облечен в пълното си бойно снаряжение, което вече описах, с тази разлика, че носеше голяма кошница в ръката си. Лунната светлина блестеше върху голямото му копие. Физически беше прекрасен мъж, на вид около тридесет и пет годишен. Действително, никой от масаите, които видях, не беше по-нисък от шест фута, макар повечето да бяха доста млади. Той дойде и спря срещу нас, остави кошницата и заби шипа на копието си в земята така, че то застана изправено.

— Нека поговорим — каза той. — Първият пратеник, който ви изпратихме, не можеше да говори, — и той посочи към главата, която лежеше върху каменния под на верандата — ужасна гледка на лунната светлина; — но аз имам какво да кажа, ако имате уши да слушате. Нося също и подаръци. — И като посочи към кошницата, той се изсмя така надменно и безочливо, направо неописуемо, но все пак достойно за възхищение, като се има предвид, че беше заобиколен от врагове.

— Продължавай — каза отец Макензи.

— Аз съм лигонани, боен вожд на част от масаите от Газа Амбони. Аз и хората ми проследихме тези трима бели мъже — и той посочи към сър Хенри, Гуд и мен, — но те излязоха твърде хитри и се изплъзнаха. Ние имаме да уреждаме сметка с тях и ще ги убием.

— Така ли, приятелю? — промърморих на себе си.

— При преследването на тези мъже тази сутрин заловихме двама черни мъже, една черна жена, едно бяло магаре и едно бяло момиче. Единият черен мъж беше убит — ето главата му върху плочите, другият избяга. Черната жена, малкото бяло момиче и бялото магаре пленихме и взехме с нас. За да докажа това, донесох кошницата, която го носеше. Не е ли това кошницата на дъщеря ти?

Пасторът кимна и воинът продължи:

— Добре. С теб и дъщеря ти не сме се карали, нито желаем да ти навредим, само добитъка ти вече събрахме, двеста и четиридесет глави — по едно животно за бащата на всеки боец.[2]

Тук отец Макензи изстена, тъй като много държеше на стадото си, което отглеждаше с много грижи и усилия.

— Така че с изключение на стадото, вие ще си останете невредими, още повече — добави искрено той, като погледна стената, — че ще бъде трудно да се превземе това място. Но що се отнася до тези мъже, нещата стоят другояче; ние сме ги следили дни и нощи и трябва да ги убием. Ако се върнем в краала си, без да направим това, всичките момичета ще ни се подиграват. Така че, колкото и неприятно да е, те трябва да умрат. Сега имам предложение само за твоето ухо. Няма да навредим на малкото момиче, то е твърде хубаво, за да му причиним зло, а има и храбър дух. Дай ни един от тези трима мъже — живот за живот — и ние ще я пуснем, и ще върнем също и черната жена с нея. Това е честно предложение, бели човече. Искаме един, не тримата; ще чакаме друг случай, за да убием останалите двама. Аз даже не избирам моя човек, въпреки че бих предпочел оня големия. — и той посочи към сър Хенри; — Изглежда силен и ще умре по-бавно.

— А ако кажа, че няма да предам този човек? — запита пасторът.

— Не, не казвай това, бели човече — отговори масаят, — защото тогава при изгрев-слънце дъщеря ти ще умре, а жената с нея казва, че ти нямаш друго дете. Ако беше по-голяма, щях да я взема за слугиня; но тъй като е твърде млада, ще я убия със собствената си ръка — ето, с това копие. Можеш да дойдеш и да гледаш, ако искаш. Няма да те закачим. — И злодеят се изсмя високо на жестоката шега.

Междувременно размишлявах бързо — така, както става при опасност. Решил бях да разменя себе си срещу Флоси. Едва се осмелявам да спомена това от страх да не бъда разбран погрешно. Моля да не си помислите, че имаше нещо героично в тава или каквото и да било от този род. То беше просто следствие на общоприетите представи за човешка справедливост. Животът ми беше преминал и нямаше стойност, а животът на Флоси бе млад и ценен. Нейната смърт направо щеше да убие баща й, а също и майка й, докато моята нямаше да навреди никому; няколко благотворителни института дори щяха да имат причина да се зарадват. Освен това, косвено аз бях причина милото момиченце да се намира в сегашното си положение. И най-после, по-подходящо е за един мъж да срещне смъртта по такъв особено ужасен начин, отколкото за едно невинно малко момиче. Не че смятах да се оставя на тези хора да ме измъчват до смърт — твърде голям страхливец съм, за да го допусна, а и по природа съм боязлив човек. Планът ми беше да видя момичето разменено и в безопасност и тогава да се застрелям. Вярвах, че всемогъщият ще вземе предвид особените обстоятелства и ще ми прости самоубийството. Тези мисли и други подобни преминаха през ума ми само за секунди.

— Добре, Макензи — рекох аз, — можеш да кажеш на човека, че ще разменя себе си срещу Флоси. Единственото ми условие е тя да бъде в безопасност при вас, преди да ме убият.

— Така ли? — възразиха едновременно сър Хенри и Гуд. — Това няма да стане.

— Не, не — каза пасторът. — Няма да изцапам ръцете си с човешка кръв. Ако Господ е решил дъщеря ми да умре от тази ужасна смърт, да бъде волята му. Вие сте храбър мъж (което съвсем не е така) й благороден човек, Куотърмейн, но няма да отидете.

— Ако няма друг изход, ще отида — казах решително.

— Това е сериозна работа — рече Макензи, като се обърна към масая-лигонани — и трябва да помислим. Ще имате отговора ни призори.

— Много добре, бели човече — отговори безразлично дивакът. — Само помни, че ако отговорът ти закъснее, твоята малка бяла пъпка никога няма да разцъфне в цвете, защото аз ще я прережа с това — при което той докосна копието си. — Щях да помисля, че ще ни изиграете номер и ще ни нападнете през нощта, но от жената с момичето разбрах, че хората ти са долу на брега и тук имаш оставени само двадесетина. Не е умно, бели човече — додаде той със смях — да държиш толкова малък гарнизон в твоята бома, в краала, си. Е, добре, лека нощ, лека нощ също и на вас, бели мъже, чиито клепачи скоро ще затворя веднъж завинаги. Призори ще ми изпратите своята дума. Ако ли не, помнете, че ще стане както казах. — И после се обърна към Умслопогаас, който стоеше зад него през цялото време и вардеше. — Отвори ми вратата, приятелче, хайде, бързо.

Това вече беше твърде много за търпението на стария вожд. Образно казано, през последните десет минути лигите му течаха за този масай-лигонани и това вече той не можа да понесе. Поставяйки дългата си ръка на рамото на елморана, Умслопогаас така го завъртя, че го извърна с лице към себе си. И като завря свирепата си физиономия само на няколко инча от злия, обкръжен с пера облик на масая, изръмжа с нисък глас:

— Виждаш ли ме добре?

— Да, приятелче, виждам те.

— А това виждаш ли? — и той постави Инкози-каас пред очите му.

— Да, приятелче, виждам играчката; какво от това?

— Ти, масайско куче, ти, празен самохвалко, ти, който пленяваш малки момичета, с тази „играчка“ ще те надялкам парче по парче. Добре е за теб, че си пратеник. Иначе още сега щях да пръсна частите от тялото ти по тревата.

Масаят разтърси огромното си копие и се изсмя продължително и гръмогласно, преди да отговори.

— Аз бих искал да застанеш срещу мен като мъж срещу мъж, тогава да видим — и отново се обърна да си върви, продължавайки да се смее.

— Ти ще застанеш срещу мен като мъж срещу мъж, не се бой — отговори Умслопогаас с все същия заплашителен глас. — Ти ще застанеш лице с лице срещу Умслопогаас, който е от кръвта на Шака, от хората на Амазулу, вожд на полка на нкомабакозите, и както мнозина други преди теб, ще се поклониш на Инкози-каас, както са се кланяли те. Продължаван да се смееш, смей се! Утре вечер чакалите ще се смеят, докато глозгат кокалите ти.

Когато лигонани си отиде, някой от нас се сети да отвори кошницата, която той донесе като доказателство, че Флоси наистина е тяхна пленница. Като повдигнахме капака, видяхме вътре един от най-прекрасните екземпляри на лилията „Гоя“ — луковица и цвят, — която вече описах, напълно разцъфнала и почти неповредена. Освен това имаше и една бележка, с детския почерк на Флоси, написана с молив върху къс омазнена хартия, вероятно използувана за увиване на храна.

„Най-скъпи татко и майко — гласеше бележката, — масаите ме заловиха, когато се връщахме у дома с лилията. Опитах се да се измъкна, но не можах. Те убиха Том, другият слуга избяга. Не нараниха нито бавачката, нито мен, но казват, че искат да ни разменят за някого от групата на господин Куотърмейн. Не ще допусна това. Не позволявайте на никого да даде живота си заради мен. Опитайте се да ги нападнете през нощта, те ще имат пиршество е трите млади вола, които откраднаха и убиха. Нося револвера си и ако до зори ме дойде помощ, ще се застрелям. Няма да се оставя да ме убият.

Ако стане така, спомняйте си за мен, най-мили ми татко и мамо. Много съм уплашена, но вярвам в Бога. Не смея да пиша повече, тъй като те като че ли започват да забелязват. Сбогом. Флоси“

Надраскано от външната страна на бележката се четеше „Поздрави на господин Куотърмейн. Те ще вземат кошницата, така че той ще получи лилията.“

Когато прочетох тези думи, написани от малкото храбро момиче в час на опасност, достатъчно близък и ужасен, за да обърка ума на един силен мъж, трябва да призная, че се разплаках и още веднъж се заклех в сърцето си, че тя няма да умре, докато мога да дам моя живот, за да бъде спасена.

Тогава енергично, бързо и почти ожесточено започнахме да обсъждаме положението. Отново заявих, че ще отида, и отново Макензи отхвърли предложението ми, а Къртис и Гуд, като верни приятели, каквито са наистина, се заклеха, че ако го направя, и те ще дойдат с мен и ще умрат рамо до рамо с мен.

Най-после казах:

— Тогава е абсолютно необходимо да се предприеме нещо преди сутринта.

— Ай, ай — изръмжа Умслопогаас по зулуски. — Да говорим по мъжки, Инкубу. Какво има толкова да се страхуваме? Двеста и петдесет масаи наистина! А колко сме ние? Господарят там (Макензи) има двадесет човека, а ти, Макумазан, имаш петима човека, плюс петима бели мъже — това прави всичко тридесет — достатъчно, достатъчно. Чуй сега, Макумазан, ти, който си изкусен и опитен във войната. Какво казва девойката? Тези мъже ще ядат и ще се веселят; дано това бъде погребалното им угощение. Какво казва кучето, което се надявам да посека призори? Че не се страхували от нападение, защото сме били толкова малко. Знаеш ли стария краал, където са се установили на лагер? Аз го разгледах тази сутрин, ето как е — и той нарисува една елипса на пода. — Тук е големият вход, запълнен с трънливи храсти и водещ към една стръмнина. Та ти и аз, Инкубу, можем да го държим срещу стотина мъже, опитващи се да се измъкнат. Чуйте, битката ще се развие така. Когато светлината започне да блести върху волските рога — не по-рано, защото ще бъде още тъмно, и не по-късно, защото ще започнат да се събуждат и ще ни усетят — нека Бугуян се промъкне заедно с десетина мъже до горния край на краала. Там има тесен изход. Нека тихо да убият часовоя; — така, че да не издаде звук — и да чакат. Тогава, Инкубу, нека ние двамата и единият аскари — онзи с големия гръден кош, той е смел човек — да се промъкнем до широкия вход с бодливите храсти. Ще посечем часовоя и въоръжени с бойни брадви, ще застанем от двете страни на пътечката, а един от нас ще бъде на няколко крачки по-нататък, за да се справя с тези, които успеят да минат през вратата. На това място ще стане голямото струпване. Шестнадесет мъже остават свободни. Нека ги разделим на две групи; с едната ще тръгнеш ти, Макумазан, а с другата — Молещия се човек (отец Макензи), всички въоръжени с пушки. Едните ще отидат от дясната страна на краала, а другите от лявата. И когато ти, Макумазан, измучиш като вол, всичките ще открият огън с пушките по спящите мъже, но внимателно, за да не ударят малкото момиче. Тогава от другия край Бугуян и десетмината мъже ще нададат бойни викове и като прескочат стената, ще започнат да секат масаите. Натежали от храната и съня и объркани от изстрелите на пушките, виковете на умиращите и копията на Бугуян, войниците ще се вдигнат и втурнат като подгонен дивеч право към изхода с тръните. А дотам, от двете им страни, куршумите ще продължават да ги косят. Инкубу, единият аскари и аз ще се справяме с онези, които успеят да се промъкнат. Такъв е моят план, Макумазан. Ако имаш по-добър, кажи го.

Той свърши. Обясних на другите някои части от плана, които не бяха разбрали и всички заедно с мен изразиха възхищението си от проницателния и умело изработен план на стария зулус, който за мен наистина беше, по своя особен дивашки начин, най-големият генерал, когото съм срещал. След известни разисквания решихме да приемем плана такъв, какъвто го чухме, защото беше единственият възможен при дадените обстоятелства и с най-големи изгледи за успех, ако ни се удадеше този отчаян опит, но като се има предвид колко много ни превъзхождаше по брой неприятелят и от какъв вид беше, нямахме много шансове.

— Ах, ти, стари лъве — казах на Умслопогаас, — знаеш ти как да лежиш в засада, знаеш и как да хапеш, както и кога да се хвърлиш и кога да се въздържиш.

— Ой, ой, Макумазан — отговори, той. — В продължение на четиридесет години съм се бил и съм видял много неща. Хубав бой ще бъде. Мирише ми на кръв ти казвам, мирише ми на кръв.

Бележки

[1] Чудатия черен господин (фр.) Б.пр.

[2] Масаят-елморан (младият воин) не притежава имущество, така че всичката плячка, която придобие в битките, принадлежи на баща му. — А.К.