Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава III
Мисионерският лагер

Завързахме остатъка от въжето за другото кану и седнахме да чакаме зората, зарадвани от щастливото си избавление. В действителност то се дължеше на особената милост на провидението, а не на нашата бдителност или мъжество. Скоро се съмна и рядко съм изпитвал такава благодарност да видя отново светлината, въпреки че, що се отнасяше до моето кану, тя разкри отвратителна гледка. На дъното на малката лодка лежеше нещастният аскари със забита в гърдите сайма и отсечената ръка, стиснала дръжката. Гледката ми се видя непоносима, затова извадихме камъка, който бе послужил за котва на другото кану, привързахме го към убития човек, когото спуснахме през борда и той потъна на дъното, оставяйки след себе си само малка диря от мехурчета. Уви! Когато настъпи часът ни, повечето от нас като него оставят само мехурчета след себе си, а и те скоро изчезват. Ръката на убиеца хвърлихме в реката и тя бавно потъна. Задържах сабята, чиято дръжка беше от слонова кост, инкрустирана със злато, очевидно арабска изработка. По-късно я използувах като ловджийски нож и тя се оказа много полезна.

След като прехвърлихме един човек в моето кану, отново потеглихме с много понижен дух и мрачни мисли за бъдещето; наивно вярвахме, че до вечерта ще пристигнем в лагера „Хайландс“. За да бъде нещастието ни пълно, един час след изгрев-слънце започна да вали като из ведро и се намокрихме до кости; при това от време на време ставаше нужда да изтребваме водата от канутата и тъй като дъждът спря вятъра, не можехме да използуваме платната, а трябваше да работим колкото си може по-усилено с греблата.

В единадесет часа спряхме на едно открито място на левия бряг на реката, понеже дъждът беше понамалял, и успяхме да запалим огън и да уловим и сварим малко риба. Не посмяхме да потърсим дивеч. В два часа потеглихме отново, като взехме със себе си малко варена риба; скоро след това дъждът заваля още по-силно от преди. Гребането по реката вече ставаше много трудно поради многобройните скали, плитчини и засилващото се течение. Стана ясно, че тази вечер няма да стигнем гостоприемния покрив на негово преподобие Макензи, и това заключение съвсем не ни въодушеви. Колкото и да се трудехме, не можехме да изминаваме повече от миля на час средно и в пет часа следобед, когато бяхме вече крайно изтощени, пресметнахме, че остават почти десет мили до мисията. При това положение се заловихме за работа, за да се настаним колкото се може по-добре за нощта. След неотдавнашната преживелица просто не смеехме да слезем на сушата, пък и бреговете на Тана тук бяха така гъсто обрасли с храсталак, че можеха да прикрият и пет хиляди масаи. Отначало помислих, че ще трябва да прекараме още една нощ в канутата. За щастие обаче съзряхме малко скално островче, не повече от шестнадесетина квадратни ярда, разположено почти в средата на реката. Загребахме към него и като привързахме канутата, слязохме на сушата и се настанихме толкова удобно, колкото ни позволяваха обстоятелствата, което всъщност не беше никак удобно. Що се отнася до времето, то беше все така отвратително; дъждът се лееше толкова силно, че измръзнахме до мозъка на костите си и изобщо не успях, ме да запалим огън. Имаше само една утеха относно дъжда — нашите аскари заявиха, че нищо не ще накара масаите да ни нападнат в дъжд; те никак не обичали да се движат в мокро време или може би, както забеляза Гуд, понеже не обичат да се мият. Ядохме малко от безвкусната и разкисната студена риба — не яде само Умслопогаас, който като повечето зулуси не можеше да понася риба. После дръпнахме по малко бренди, от което за щастие ни бяха останали няколко бутилки, и се започна това, което според мене беше (с изключение на случая, когато същите трима бели мъже едва не загинахме от студ върху снежната гръд на Савската царица по време на пътешествието си за Кукуаналанд) най-мъчителната нощ, която съм преживял. Тя изглеждаше съвършено безкрайна; веднъж-дваж ми се стори, че двамата аскари ще умрат, както са изложени на студа и дъжда. Ако не беше брендито, което им давахме от време на време, сигурно щяха да умрат, защото африканците не могат да устояват на природни стихии — отначало се парализират, а после умират. Виждах, че дори старият железен воин Умслопогаас понасяше трудно изпитанието, но за разлика от уакуафите, които непрекъснато стенеха и окайваха съдбата си, той нито веднъж не отвори уста да се оплаче. Като връх на всичко към един часа през нощта отново чухме зловещия крясък на бухала и трябваше незабавно да се приготвим за ново нападение, макар да знаехме, че ако се опитат да ни нападнат, едва ли бихме оказали много ефикасна съпротива. Но или този път бухалът беше истински, или самите масаи бяха в твърде окаяно положение, за да мислят за нападение, каквото те твърде рядко или почти никога не предприемат в гъстака на велдата. Във всеки случай не ни закачиха.

Най-после зората се плъзна по водата, увита във воали от призрачна мъгла, и с идването на деня дъждът спря. Тогава се показа божественото слънце, което изсмука мъглата и стопли ледения въздух. Вкочанени и безкрайно изтощени, ние се изправихме на крака и застанахме под слънчевите лъчи, изпълнени с благодарност. Напълно разбирам как примитивните хора започват да боготворят слънцето, особено ако условията им на живот ги излагат на природни стихии.

След половин час вече напредвахме добре с помощта на попътен вятър. Със слънчевата светлина духът ни отново се повдигна и бяхме готови да се надсмеем над трудностите и опасностите, които почти ни бяха смазали предния ден.

И така, бодро продължихме до към единадесет часа. Тъкмо мислехме да спрем както обикновено, за да си починем и да се опитаме да ударим нещо за ядене, когато един внезапен завой на реката ни поднесе гледката на солидна на вид европейска къща, опасана с веранда и прекрасно разположена на един хълм. Тя цялата беше оградена от висока каменна стена с ров от външната страна. Хвърлил сянка отгоре й, срещу нея се издигаше огромен бор, чиито връх бяхме наблюдавали с далекогледа през последните два дена, без да знаем, разбира се, че той бележи местоположението на мисионерския лагер. Аз пръв видях къщата и не можах да сдържа радостното си възклицание, към което юнашки се присъединиха и другите, включително и туземците. Вече не искахме да спираме. Продължихме да гребем, но въпреки, че къщата изглеждаше много близко, за съжаление имаше още много път по реката. Най-после към един часа се добрахме до подножието на склона, върху който се издигаше сградата. Закарахме канутата до брега, слязохме и тъкмо ги изтегляхме на сушата, когато забелязахме три фигури, облечени в обикновени на вид, английски дрехи, да бързат надолу през горичката да ни посрещнат.

— Един господин, една дама и едно малко момиченце! — възкликна Гуд, след като разгледа тройката през монокъла си. — Те вървят съвсем културно през една облагородена градина, за да ни посрещнат. Да ме обесят, ако това не е най-интересното нещо, което сме виждали досега!

Гуд беше прав. Всичко изглеждаше странно и не на място — повече като насън или сцена от италианска опера, отколкото действителност. Чувството ни за нереалност не се намали дори когато чухме да ни приветствуват с явен шотландски акцент, който обаче не мога да възпроизведа.

— Здравейте, господа! — каза отец Макензи, посивял, костелив човек, е добродушно лице и червени бузи. — Надявам се, че се чувствувате много добре. Моите туземци ми казаха още преди час, че са забелязали две канута с бели хора да плават срещу течението, затова слязохме да ви посрещнем.

— И нека кажа, че много се радваме да видим отново бели лица — намеси се жената, една очарователна и изтънчена наглед личност.

В отговор ние свалихме шапки и се представихме.

— А сега елате, господа, заповядайте — каза отец Макензи, — понеже сигурно всички сте гладни и изморени; много се радваме, че сте дошли. Последният бял, който ни посети, бе Алфонс — вие скоро ще видите Алфонс — а това беше преди година време.

Заизкачвахме се по склона на хълма, който в долната си част беше преграден на места с огради от дюлеви дървета или груби каменни стени и превърнат в градина по кафърски[1] образец. Царевицата, тиквите и картофите в тях бяха вече узрели. В края на тези градини имаше спретнати колиби във формата на гъби, в които живееха туземците от мисията на отец Макензи. Жените и децата се струпаха да ни посрещнат. Посред градините нагоре се извиваше път, по който вървяхме сега. От двете му страни растяха в редици портокалови дървета. Посадени само преди десет години, при чудесния планински климат в подножието на планината Кения, издигаща се на около 5 000 фута над морското равнище, те бяха достигнали внушителни размери и целите бяха натежали от златни плодове. След едно трудно изкачване от около четвърт миля — защото склонът беше стръмен — достигнахме до една прекрасна ограда от покрити с плодове дюлеви дървета, която опасвала, както ни каза пасторът, една площ от около четири акра[2], — където се намирала частната му градина, къщата, черквата домакинските постройки и самият връх на хълма. Каква чудна градина беше! Винаги съм имал слабост към хубавите градини и просто разперих ръце от радост при вида на градината на пастор Макензи. Първо следваха редици от обичайните европейски плодни дървета, всичките присадени. На върха на този хълм климатът беше тъй умерен, че почти всички английски зеленчуци, овошки и цветя растяха разкошно, включително и няколко вида ябълкови дървета, които, общо казано, подивяват при топъл климат и упорито отказват да дадат плод. В градината имаше също ягоди и домати, и то какви домати! А и пъпеши, краставици, наистина всякакви зеленчуци и плодове.

— Е, бива си я градинката ви! — казах аз, обзет от възхищение, и с известна завист.

— Да — отговори мисионерът, — това е една много хубава градина и добре се отплаща за труда ми; но всъщност трябва да благодаря на климата. Ако боднете прасковена костилка в земята, на четвъртата година вече ще даде плод, а пръчките от рози цъфват за една година. Прекрасен климат!

Междувременно стигнахме до един ров, широк около десет фута и пълен с вода. От другата му страна се издигаше каменна стена с бойници, висока осем фута; корнизът й беше богато осеян с остри парчета кремък, зазидани в мазилката.

— Ето — каза отец Макензи, като посочи към рова и стената, — това е моето magnum opus, великото ми дело; именно това, и черквата, която е от другата страна на къщата. Две години трябваше да работя с двадесет туземци, за да изкопаем рова и вдигнем стената, и една след като ги завърших, че почувствувах в безопасност. Сега мога да устоя на всичките диваци на Африка, защото водата, която пълни рова, се намира от вътрешната страна на стената и извира от самия връх на хълма, еднакво силно тече и зиме и лете, а освен това винаги държа в къщата запас от провизии за четири месеца.

След като преминахме по една дебела дъска и после през един много тесен отвор в стената, влязохме в това, което госпожа Макензи наричаше свое царство — цветната градина; наистина не е по силите ми да опиша красотата й. Не мисля, че някога съм виждал такива рози, гардении или камелии (всичките отгледани от семена или разсад, изпратени от Англия). Имаше и една леха, отделена за колекцията цветя от луковици, повечето събрани из околността от госпожица Флоси, дъщеричката на пастора, някои от тях с ненадмината красота. В средата на тази градина, точно срещу верандата, от красив фонтан бликаше нагоре бистра вода. Тя падаше в каменен басейн, грижливо построен, за да я събира. От този басейн посредством канал излишъкът се отвеждаше в рова около външната стена, който от своя страна служеше и за резервоар. В него винаги имаше достатъчен запас вода за напояване на градините надолу. Самата къща, масивно построена едноетажна сграда, беше покрита с каменни плочи и имаше отпред прекрасна веранда. Беше построена върху трите страни на квадрат, а четвъртата му страна се заемаше от кухните, отделени от къщата — чудесен проект за гореща страна. В центъра на този така оформен квадрат стоеше може би най-забележителното нещо, което видяхме на това очарователно място: едно-единствено дърво от иглолистните видове, които растат на воля в тази планинска част на Африка. Това великолепно дърво, както ни уведоми отец Макензи, служело за ориентиране от петдесет мили наоколо; самите ние го бяхме виждали през последните четиридесет мили от пътуването си. Трябва да беше почти триста фута високо, а обиколката на дънера му — на ярд от земята — беше вероятно шестнадесет фута. В продължение на седемдесет фута от земята тресе извисяваше като красива стройна кафява колона без нито един клон, но на тази височина от дънера изскачаха разкошни тъмнозелени клони. Гледани отдолу, те наподобяваха гигантски папратови листа и се разстилаха хоризонтално над къщата и цветната градина, дарявайки и двете с достатъчно благодатна сянка, без да пречат на светлината и въздуха, тъй като бяха високо.

— Какво красиво дърво! — възкликна сър Хенри.

— Да, имате право. Това е красиво дърво. В цялата околност не съм срещнал друго като него — отговори пасторът. — Наричам го моята наблюдателна кула. Забележете — имам въжена стълба, завързана на най-долния клон. Ако искам да видя какво става в периметър от петнадесет мили наоколо, трябва само да се кача горе с далекогледа. Но вие навярно сте гладни и съм сигурен, че обедът е готов. Елате, приятели, това място е диво, но достатъчно добро за тази пустош. Мога да добавя, че готвачът ни е французин!

И той ни поведе към верандата. Докато крачех след него, недоумявах какво иска да каже, когато внезапно през вратата, от която се излизаше на верандата, се появи подвижен човечец, облечен в спретнат син памучен костюм и обувки от щавена кожа, с бодър дух и огромни черни мустаци, завити нагоре и удивително точно наподобяващи рогата на бивол.

— Мадам ме изпрати да кажа, че обедът е сервиран. Messieurs[3], моите почитания. — Сетне, забелязал Умслопогаас; който се мъкнеше зад нас, играейки с бойната си брадва, той разпери ръце от изненада. — Ah, mais quel homme![4] — възкликна той на френски. — Quel sauvage affreux![5] Вижте само грамадния му сатър и огромната дупка на главата!

— Ей — каза отец Макензи, — за какво говориш, Алфонс?

— За какво говоря ли? — повтори дребният французин, вперил очи в Умслопогаас, чийто вид, изглежда, просто го хипнотизираше. — Говоря за него — и той нетактично посочи — за ce monsieur noir[6].

Тогава всички започнаха да се смеят, а Умслопогаас, схванал, че е обект на забележката, свирепо се намръщи, защото повече от всичко на света ненавиждаше, когато някой си позволяваше да фамилиарничи.

— Parbleu[7]! — извика Алфонс. — Той се ядоса! Той се намръщи! Не ми харесва неговото държание. Аз изчезвам. — И стори това необикновено бързо.

Отец Макензи сърдечно се присъедини към гръмкия ни смях, после каза: — Той, Алфонс, има особен характер. Скоро ще ви разкажа неговата история. Междувременно нека опитаме гозбите му.

— Бихте ли ни казали — попита сър Хенри, след като приключихме с наистина великолепния обяд, — как така имате готвач французин в тази дивотия?

— О — отвърна пасторът, — той по своя воля се появи тук преди около година и помоли да го вземем на работа. Замесил се в някаква неприятна история във Франция и избягал в Занзибар. Там узнал за нотата на френското правителство да бъде екстрадиран. Разбира се, веднага избягал във вътрешността на страната и премиращ от глад, се натъкнал на нашия керван с хората, които ни докарват годишния запас от стоки. Така бе доведен тук. Трябва да го накарате да ви разкаже историята си.

Обедът приключи, ние запалихме лулите си и сър Хенри се зае да опише пътуването ни на домакина, който се отнесе много сериозно към него.

— За мен е ясно — каза той, — че тези вагабонти, масаите, ви преследват и съм много благодарен, че стигнахте благополучно до този дом. Не смятам, че ще се осмелят да ви нападнат тук. Въпреки това за съжаление почти всичките ми хора заминаха за брега със стоки и слонова кост. Керванът е от двеста души, така че тук имам на разположение едва двадесет човека за отбрана, в случай че ни нападнат. Но все пак ще дам няколко разпореждания — и той извика един негър, който работеше наблизо в градината и му нареди нещо от прозореца на един суахилски диалект[8]. Човекът го изслуша, после отдаде чест и се отдалечи.

— От сърце се надявам, че няма да ви навлечем такова нещастие на главата — казах загрижено, когато домакинът отново зае мястото си. — По-добре ще бъде вместо да привлечем тук тези кръвожадни убийци, да се придвижим нататък и да разчитаме на късмета си.

— Няма да направите такова нещо. Ако масаите дойдат, нека дойдат, и точка по въпроса. Смятам, че ще можем да им устроим доста топло посрещане. Никому не бих показал вратата, ако ще и заради всичките масаи на света.

— Това ми напомня — рекох — думите на консула в Ламу, който ми разказа, че бил получил от вас писмо. В него сте говорили за някакъв човек, който дошъл тук и ви казал, че във, вътрешността на страната се бил натъкнал на бели хора. Смятате ли, че в тази история е имало някаква истина? Питам, защото веднъж-дваж в живота си съм чул да се говори за съществуването на такава раса от туземците, които пристигат далече от север.

В отговор пасторът излезе от стаята и се върна с една много особена сабя. Тя беше дълга и по цялото й широко и масивно острие бяха изрязани орнаменти само на четвърт инч от ръба на ножа. По такъв начин ние обработваме меко дърво с резбарски лък, но стоманата беше дупчена по такъв начин, че ни най-малко да не намали якостта на сабята. Това само по себе си беше достатъчно любопитно, но още по-интересно беше, че цялата резба по острието беше красиво инкрустирана по ръбовете със злато. Разгледах внимателно сабята, но не можах да разбера как бе споено златото към стоманата.[9]

— Ето — каза отец Макензи. — Виждали ли сте някога подобна сабя?

Ние всички я разгледахме и поклатихме глави.

— Е, взех я, за да ви я покажа, защото я донесе човекът, който каза, че е видял бели хора, и защото малко или много ми дава основание да вярвам в нещо, което иначе бих сметнал за лъжа. Чуйте, ще ви разправя всичко, което зная по въпроса, а то не е много. Един следобед точно преди залез-слънце, когато седях на верандата, куцукайки дойде някакъв беден, нещастен на вид, гладувал човек и приклекна на земята пред мен. Попитах го откъде идва и какво иска, а в отговор той се впусна в дълъг несвързан разказ, че принадлежи към едно далечно северно племе, че друго племе унищожило тяхното, а той и още неколцина оцелели и били прокудени още по-далеч на север отвъд някакво езеро, наречено Лага. Оттам отишъл до друго езеро, разположено горе в планината, което нарече „езеро без дъно“. Там жена му и брат му умрели от някаква заразна болест — вероятно едра шарка, поради което хората го изгонили от селото в пущинака и цели десет дни той се скитал отчаяно из планините. После навлязъл в гъста трънлива гора и един ден бил намерен от някакви бели мъже, ловци, които го завели на едно място, където всички хора били бели и живеели в каменни къщи. Останал цяла седмица, затворен в някаква къща, докато една нощ дошъл белобрад човек, за когото разбрал, че е „лекуващият мъж“. Човекът го прегледал, след това го извели, превели го през трънливата гора и го оставили сред пущинака, където — поне така твърди той — го пуснали, като му дали храна и тази сабя.

— Е — каза сър Хенри, който слушаше, притаил дъх, — и какво направил после?

— О, от разказа му си личеше, че е преминал през безброй страдания и изпитания. Седмици наред се хранел само с корени и къпини, с каквото можел да хване и убие. Все пак някак си оцелял и успял лека-полека да се придвижи на юг, докато стигнал до тук. Така И не научих подробностите за пътуването му, защото му казах да дойде на другата сутрин, като наредих на един от хората си да се погрижи за пренощуването му. Човекът го отвел със себе си, но нещастникът имал такъв сърбеж, че жената не го пуснала в колибата от страх да не прихванат нещо. Дали му едно одеяло и му казали да спи навън. За беда точно по това време тук се навърташе един лъв — той надушил клетия скитник, скочил върху му и почти отхапал главата му, без хората в колибата да разберат нещо. Това беше краят му, както и краят на историята за белите хора, а дали има нещо вярно в нея, не мога да кажа. Какво мислите вие, господин Куотърмейн?

Поклатих глава и отговорих:

— Не зная. Толкова много странни неща са скрити в сърцето на този континент, че за съжаление не мога да твърдя, че в нея няма истина. Все пак ни се иска да опитаме да установим това. Възнамеряваме да продължим пътуването си до Лекакизера, а след това, ако даде Господ, да стигнем чак до езерото Лага. В случай че отвъд него наистина има бели хора, ще направим всичко възможно да ги открием.

— Вие сте много смели хора! — каза пасторът с усмивка и заговорихме вече за друго.

Бележки

[1] Кафри наричат южноафриканските туземци. Б.пр.

[2] Мярка за повърхност — 4046 кв. м. Б.пр.

[3] господа.

[4] Ах, какъв човек.

[5] Какъв африкански дивак!

[6] За този черен господин, (фр.) Б.пр.

[7] По дяволите (фр.) Б.пр.

[8] Суахили е един от най-разпространените езици в Африка (на племето банту, в Занзибар и т.н.) Б.р.

[9] От времето, когато видях горната сабя, съм разглеждал стотици като нея, но никога не можах да открия как златните пластинки са инкрустирани в резбата. Оръжейните майстори, които ги правят в Зу-Вендис са обвързани с клетва да не откриват тайната си. А.К.